Карън Робърдс
Обсебена (10)

Глава 9

За част от секундата, тя видя, че тъмното неясно петно беше висок мускулест мъж в черен костюм и черна плетена маска за ски, дръпната върху цялото му лице.

Призрак…

Сърцето й щеше да изскочи от гръдния кош. Малките косъмчета отзад на врата й настръхнаха. Маската имаше дупчици, изрязани за очите и устата, също като ония, които снощните похитители носеха. Ако този не е един от похитителите, значи им е близнак.

Пищейки като сирена, тя опита да се изплъзне, но беше късно. Чантата се свлече от рамото й, брезентовата торба тупна на пода. Луташе се насам-натам, блъскаше се в масата при опитите си да излезе навън, но беше спряна от огромната ръка на някой, който я грабна грубо за врата и притисна гърба й към гърдите си. Краката й увиснаха във въздуха. Тя щеше да падне, ако не беше силната му хватка и нейното инстинктивно хващане за ръката му. Пощата зад нея се разпиля. Тя усещаше вода и цветя по краката си, тъй като вазата се търкулна. За щастие, самата ваза се обърна на една страна, но не се разби на пода и не покри босите й крака със стъкълца.

— Опа! — имаше огромно задоволство в гласа му. „Не е гласът от снощи“, реши тя докато риташе по пода и се опитваше да се изправи. Ледена вълна на ужас я заля, когато той използва задушаващата си хватка, за да я издърпа нагоре. Усещаше горещото му тяло, търкането на дрехите по кожата й. Той беше огромен, силен и вероятно два пъти по-тежък от нея, усети тя отчаяно, когато си пое дъх и задраска с нокти по мекия плат на якето му, съвсем напразно впрочем. Въпреки всичко тя се мъчеше да се освободи като се гърчеше, извиваше и го риташе по капачките на колената с всичка сила. Той отмести краката си назад точно навреме и ударите попаднаха в пищялите му, което не доведе до нищо, освен до болки в нейните крака.

— Помощ, помощ, някой… — „да ми помогне“ искаше да каже тя, но той стисна здраво врата й, заглушавайки думите, задушавайки нея самата. Кашляше, хриптеше, опитваше се да диша, когато внезапно осъзна, че този път нямаше кой да й помогне — беше съвсем сама. И след онази нощ вече знаеше, че той има намерение да я убие. Нейното „бий се или изчезвай“ изглеждаше малко налудничаво. Адреналинът пулсираше във вените й. Изчезването не можеше да се осъществи точно сега, когато ръката му я държеше. Но…

— Стой мирно!

Оръжието, допряно до слепоочието й беше сребристо, тя го мярна с ъгълчето на окото си, същото като снощи. И студеното, ужасяващо усещане на метала по кожата й беше абсолютно същото. Това си беше deja vu. Тя се чувстваше зле, главата й беше замаяна.

Тя пусна нокти от ръкава му и отпусна ръце. Сърцето й пърхаше като на уловено птиче, страх шареше с ледени пръсти по гърба й, тя се насили да стои мирно.

— Да, добре! — гласът й беше тих, дрезгав. Тя трябваше да се насилва, за да изкара няколко думи от притиснатото си гърло. Но той разбра всичко, тъй като отпусна хватката около врата й.

— Странно е да те видя тук — каза той. — Смятах, че ще си търся сам.

Тя преглътна:

— Какво? Какво искаш?

— Не ми излизай с това — ръката около врата й я стисна отново рязко, силно и тя отвори челюсти, а главата й се удари в неговата ключица. Тя за втори път увисна във въздуха, а той я сграбчи за кръста, за да я изправи. За малкото време, с което разполагаше забеляза, че поне оръжието вече беше далеч от слепоочието й. Той наведе глава и устата му се доближи до ухото й. Катрин усети горещия му дъх с кожата си. Бореше се за глътка въздух, понеже ръката му притискаше силно гърлото й, драскаше по пода, за да стъпи здраво на крака отново и гледаше към тавана, към стените, към ярките цветове на залеза от лявата й страна. Отдясно се виждаше голяма част от хола и малка от кабинета, който, както и останалата част от къщата, беше старателно изчистен. Ъгълчето от кабинета разкриваше бюрото, част от камината и над нея би трябвало да е гордостта на къщата: картина на плаж с много пясък. Единственото странно нещо беше, че картината я нямаше. На нейно място зееше правоъгълна дупка, двойно по-малка от картината. Отне й само секунда да се сети, че на това място е бил сейфът. Ако крадците снощи бяха открили сейфа в стената и го бяха взели, тогава какво търсеше този тук? „Спокойно. Опитай се да мислиш трезво.“

— Къде е? — ядосаният глас на насилника я накара да изтръпне.

— К-какво? — стягането около врата й не й позволи да продължи. Трябваше да си поеме въздух. Кръвта се качи в ушите й. Това, което правеше кошмара още по-непоносим беше, че тя въобще не знаеше за какво говори той. Нейното отричане не беше някакво хитруване, както си мислеше той.

От паниката й се зави свят. „Какво не знам?“

— Нямам намерение да повтарям! — той отпусна хватката си, за да може тя да отговори.

„Сега“, изпищя вътрешният й глас, докато тя отчаяно се опитваше да докосне с пръсти празната вече ваза. Обгърна с пръсти хладния влажен ръб на вазата, вдигна я, изви я през рамото си в огромна дъга и я стовари с всичка сила върху главата му.

— Оууу! — той изрева и я пусна, олюля се назад, изтърва оръжието си, което се плъзна далеч по пода. Вазата се изплъзна от ръцете й, падна на пода и се разби с трясък. Да, това беше възможността, която й се предлагаше. Заредена с унизителен страх, тя хукна да спасява живота си. Прескочи разпилените цветя, водата и парченцата стъкло като шампион по бягане с препятствия. Стрелна се по коридора към кухнята, пищейки пронизително през цялото време. Нямаше намерение да мине точно оттук, но той стоеше между нея и входната врата и дори в състоянието на лека зашеметеност, в което се намираше в момента, тя нямаше шанс да мине успешно покрай него.

— Ти, скапана кучко! — в рева му се усещаше желание за убийство. Един изплашен поглед през рамо й подсказа, че той вече тича след нея. Буквално препускаше като страничен нападател срещу противников играч с топка. Не се виждаше да носи оръжие. Очевидно не е губил време да го търси. Толкова му се искаше отново да я хване.

„О, господи, не му позволявай.“ Ужасът й даде крила. Пищейки като паун с горяща опашка, тя зави към кухнята и се понесе по хладния твърд под толкова бързо, че краката й едва докосваха плочките. Тухлена стена, микровълнова печка, кухненски плот — тя видя всичко това само за секунда. С туптящо сърце, пъшкаща от страх, се огледа трескаво за някакъв изход. Разбра, че и да тръгне към задния вход, не беше спасение от положението, защото съзря вратата на пералното помещение. Снощният погром с неработещото резе още беше в главата й с противната си гледка. Дали беше все още заключено? Стъклото в горната част на вратата там ли е? Тя би могла отново да скочи през него — освен ако не е възстановено. А може и да е… В такъв случай ще се окаже в капан.

— Ще те накарам да си платиш.

Той беше вече само на няколко крачки зад нея. Тя трополеше по плочките, а той размахваше ръце като автомобилни бутала, докато скъсяваше дистанцията между тях. Писъците й отекваха в стаите и тя направи единствения възможен избор: да бяга през трапезарията, после — всекидневната, обратно в коридора и накрая да се опита да излезе през предния вход, преди той да я хване. А може би тя ще успее да докопа пистолета му и да го обърне към него… „Добре де, аз и Мръсния Хари и кой още?“ Бягството си оставаше най-добрият изход, стига да успееше. Тялото й се къпеше в студена пот, докато завиваше към трапезарията. За неин ужас, той имаше широка крачка и вече почти я настигаше. Беше точно зад нея. Ще я хване… Беше въпрос на секунди. Тя се сгърби в очакване. Той се пресегна да я сграбчи, точно когато тя стигна до прага с големите си, тлъсти като кебапчета и бели като на мъртвец пръсти. Тя изпищя отново, защото кошмарната ръка докосна рамото й, а после, докато тя се изплъзваше, улови края на широката й риза, която се развяваше отзад като платно.

— Не! — извика тя, опитвайки се да се освободи, но той държеше с всички сили, а синтетичният плат беше много здрав. Дръпна я силно и тя падна тежко на задните си части на кухненския под. Мъжът я прескочи, почти се спъна в нея, тъй като падането й явно го изненада. Като крещеше отчаяно, а сърцето й биеше като пневматичен чук, тя накрая успя да издърпа и освободи ризата си. Завъртя се както беше на колене, опита да се отдалечи, да се изправи и да хукне… Твърдият теракот беше студен и хлъзгав. Ноктите й се плъзгаха по плочките, краката й напразно се опитваха да се задържат по хлъзгавата повърхност.

— И къде си мислиш, че отиваш? — в гласа му имаше злорадство. Той се чувстваше по-уверен вече, след като беше я гонил, сграбчвал, удрял по пода, за да не му се изплъзва повече. Тя се удари лошо, пльосна се по лице, а после, когато осъзна каква опасност я грози, веднага опита да се претърколи. Риташе и пищеше като локомотивна сирена. За неин ужас, той успя да хване десния й глезен. Ръката му беше топла и плашещо силна, но тя видя с отвращение и друго — тя беше необикновено бяла и изглеждаше неестествена, нечовешка. Едва след секунда съобрази, че той носи бели хирургически ръкавици.

— Остави ме. Какво искаш от мен? — тя се отбраняваше с последните си останали сили, а той се опитваше да я хване по-здраво. Очите му блестяха през процепите на маската: тъмни, почти черни на слабата светлина очи, пълни със злоба. В отчаянието си тя звучеше почти истерично:

— Какво искаш?

— Я, млъквай! — той изви още по-силно крака й. Тя изкрещя от болка и се принуди да се обърне на една страна.

— Отвори вратата! — оглушителният вик беше придружен от лудешко чукане по задната врата. Тя позна гласа — Дан. Това беше най-желаният звук за нея в момента. — Катрин, отвори вратата.

— Помощ, помощ, помощ! — крещеше тя. Използва, че за миг нападателят отклони вниманието си и измъкна крака си.

— Върни се тук, кучко!

Псувайки, той тръгна след нея, докато тя се измъкваше покрай кухненския барплот, буташе високите столчета, за да не й пречат, опираше гръб на кованото желязо, хващаше се за студените метални извивки, опитваше се да оцелее. Той ритна столчетата с гръм и трясък, наведе се под мраморния плот и се протегна към нея, а тя зарита и запищя с цяло гърло. Намерението му беше да я хване и отведе, преди да успеят да й помогнат. Ако той успееше да я изведе от къщата — тя изгаряше, беше сигурна в това. Страхът и надеждата се обединиха и й дадоха свръхчовешка сила да се залепи за плота с две ръце и да го срита още веднъж.

— Дан! Помощ! Помощ!

Чу се страхотен трясък откъм задната врата, после втори.

— Катрин. По дяволите!

— Мамка му! — нападателят се опита да я ритне жестоко, но тя го забеляза навреме и го избягна. Тогава той се обърна и избяга от кухнята. Дори и след като тя се изтърколи изпод плота и с олюляване се изправи, чуваше трополенето на краката му в коридора. „Да не би да отива за пистолета си?“ Тази мисъл я стресна. Трябваше да се размърда.

— Катрин!

Чу се втори трясък, този път придружен от шум от разцепено дърво и рязък удар, сякаш задната врата беше изкъртена с ритник и ударена в стената. Дан беше успял да влезе. Тя се втурна отчаяно към пералното помещение. Чувстваше краката си устойчиви колкото ластици. Пералнята, сушилнята и кукичката, на която обикновено висеше ключът за задната врата, и парчето от плочка — мистериозно изчистено — където Лиза беше умряла, изплуваха пред погледа й. После се появи Дан, влитайки през вратата. Пъшкащ, заемащ много повече място, отколкото тя си представяше като се има предвид слабото му телосложение, той изглеждаше толкова полудял колкото и самата тя.

— Исусе Христе, добре ли си? — Дан я хвана за ръцете. Неговите бяха топли, твърди и здрави и веднага я накараха да се успокои.

— Тук има един мъж. С оръжие — прошепна тя, като хвърли уплашен поглед през рамо и го задърпа към вратата.

— Излизай навън! — той я избута и се втурна в кухнята.

— Дан, недей! — извика Катрин. Гледаше след него, но беше твърде късно. Той беше тръгнал, а тя нямаше намерение да го следва. На два пъти беше се срещала очи в очи със смъртта и сега си даваше сметка колко много й се живее. Нямаше да застане на пътя на нападателя за трети път — дори и заради Дан, въпреки че той се жертваше заради нея. Тя се обърна и хукна. Докато бягаше, забеляза, че парче от шперплат стоеше на мястото на стъклото в горната част на вратата. Самата врата, разцепена в момента около ключалката, беше широко отворена. Златната слънчева светлина призоваваше навън заедно с лекия полъх на горещ въздух. Със сърце, биещо със скорост една миля в минута, тя излетя навън при чудесното, приветстващо я, греещо слънце, като прескачаше стъпалата и препускаше към гаража.

Едва когато отвори вратата към гаража и видя, че нейният „Лексус“ не е там, тя си спомни, че това няма значение, при положение че ключовете са в чантичката й, а тя лежи някъде в коридора, където я беше изтървала.

Тя оставаше тук, освен ако не решеше да върви пеша. „Господи, и какво ще правя сега?“ Как се бяха прибрали с Лиза? Такси ли си бяха взели? Колкото и да се стараеше да си спомни, не можа…

И последният адреналин изтичаше… Тя усещаше слабост в мускулите си, треперене в коленете, бучене в главата дори и сега, когато стоеше и се взираше в празния гараж. Поемайки големи глътки въздух, тя се обърна предпазливо да погледне къщата и видя Дан да се появява на задната врата. Той изглеждаше успокоително добре и тя изпита внезапна радост, че не е ранен. Той я забеляза веднага и напрежението, което явно стягаше раменете и устата му, изчезна. Той не се бави повече да я разглежда, затвори строшената врата и слезе по стъпалата. Движенията му бяха спокойни и премерени. Очевидно не беше открил нещо опасно. Натрапникът трябва да е избягал. Тя се отпусна облекчено. „Което не означава, че нахалникът не би могъл да обикаля наоколо“, помисли си тя, усещайки, че последните сили я напускат. „Или пък, че някой друг — хората на Ед, сети се веднага тя, не биха се появили.“ И една мисъл я осени: куршумът би могъл да дойде отвсякъде. Убиецът не трябваше дори да е наблизо. Нов пристъп на тревога накара пулса й да препуска отново и тя се огледа тревожно наоколо. „Къде е той? Къде отиде?“

От мястото, на което стоеше, тя можеше да види само двойна редица тухлени сгради и малки задни дворчета. Те бяха само на един двор (този на Ед) разстояние от пресечката, но висок плет от орлови нокти и тухлена стена, шест фута висока, се простираха от другия край на къщата на Дан до гаражите и по-нататък и ги изолираха от улицата. Никой не идваше към тях от тази посока. Като погледна на другата страна (около шест огради по-надолу), тя видя един златен „Ретривър“ да се носи по улицата. Мъж в униформа на работник по поддръжка на зелените площи косеше тревата. Скоро бръмченето на косачката му беше заглушено от блъскането на собствения й пулс в ушите. Още по-нататък имаше висока тухлена стена, където жилищната част на улицата свършваше и преминаваше в търговски сектор, а това означаваше, че и оттам никой не идваше към тях. Огражденията на гаражите отрязваха нея и Дан от алеята, а къщите не им позволяваха да видят какво става на улица „Юниън“. Те всъщност стояха в центъра на правоъгълник от тухлени стени, но все пак някой можеше да дойде до тях. Би могъл да мине през тясната ивица зелена трева между техните къщи и квартетът от почти еднакви къщи в съседство, можеше да се промъкне през малките задни дворчета, да прескочи оградите, да се скрие зад храстите и дърветата или да вземе снайпер и да ги застреля от някой покрив или прозорец.

Дъхът й спря при тази мисъл: ако някой искаше смъртта й толкова много, той не трябваше дори да идва наблизо или да го прави лично. Идеята беше ужасяваща. „Чакай“, каза си тя строго, а нейното изтощено сърце затупа силно. Ако този, от когото беше се откопчила току-що, искаше смъртта й, той щеше да я убие веднага. Разполагаше с достатъчно време. Вместо това, той се беше опитал да я принуди да му каже къде е нещо си. Какво нещо? Тя нямаше и представа. Но това не беше важно. Важното беше, че той и ония, с които работеше мислеха, че тя знае какво е това нещо. Дори повече: къде е това нещо. Нямаше да я убият, докато не им кажеше къде е или докато не се убедяха, че тя наистина нищо не знае.

Чудесно. Сега ще очаква с нетърпение да бъде измъчвана, преди да бъде убита от тях. А от останалите — тя можеше да очаква бърза и кървава смърт.

Трябваше да бяга веднага, да спасява живота си, но беше толкова уморена. За щастие, ако сметките й бяха верни, в този момент беше в безопасност. При това положение, можеше да изчака с бягството поне докато се съвземе.

Дишаща хрипливо, тя се облегна на касата на вратата — гладко боядисана, нагрята от слънцето и надеждно здрава — и загледа как Дан се приближава бързо към нея под шарената сянка на малкия клен, който обаче беше достатъчно висок и покрит с листа, за да засенчи част от циментовата пътека и двора. Крачките му бяха дълги и атлетични. Той присвиваше очи на слънцето. Когато се приближи, тя видя сурово присвитите му устни. Катрин внезапно беше поразена от един от онези стряскащи проблясъци — спомени за нещо познато. Тя и преди го е виждала да върви към нея по този начин… Не можеше да си спомни кога, но една част от нея, там вътре в нея, си го спомняше безпогрешно. Това беше и успокояващо, и тревожно. Помнеше го, но подробностите й се изплъзваха. Липсваха подробности и от нейния собствен живот.

„Какво, да нямам лош ден днес?“ Мисълта се появи изневиделица и я изненада. После, когато осъзна как смехотворно омаловажава трагедията си, почти се усмихна, независимо от всичко.

— Той избяга — каза тя, когато Дан се приближи, с тон, който звучеше като констатация. Забеляза, че той носеше чантата и торбата й, които беше оставила в коридора, и се замисли дали да не се отлепи от вратата и да отиде да си вземе нещата от него. Но просто нямаше сили, беше прекалено изтощена, за да се мръдне. Единственото нещо, което можеше да направи за да не колабира, беше да си остане на мястото.

— Благодаря, че ми донесе нещата. Тъкмо излизах, когато той ме нападна.

Той кимна:

— Само един ли беше? Един от ония снощи ли?

— Не мисля. Даже съм сигурна, че не беше. Гласът му беше различен. Очите му бяха различни. Само че носеше същата плетена маска за ски и имаше голям сребрист пистолет като тях. Беше го опрял до главата ми — тя потръпна при тази мисъл. — Притисна дулото точно до слепоочието ми.

Той сви устни:

— А ти как успя да се измъкнеш?

— Разбих една ваза в главата му.

— С рози? — за момент лицето му светна. — Аз се чудех какви са тия рози — после се намръщи отново. — И какво мислиш, е това — втори опит да те оберат? Какво искаше той? Какво каза?

Тя поклати глава:

— Не знам какво искаше. Все ме питаше къде е „той“.

Дан се намръщи още повече:

— Кой?

— Както вече казах — не знам.

Той разбра какви биха били последствията, защото внимателно се огледа.

— Трябва да отидем до нас и да се обадим на полицията.

— Не! — гласът й беше рязък, а реакцията инстинктивна. — Не и полицията.

Едва след като го каза, тя прехвърли причините (намиращи се в хаотично състояние в главата й) защо да не викат полиция. Това щеше да забави бягството й; може да извикат Ед, чиято собственост е къщата, а той можеше да ги помоли да я задържат и те щяха да го направят заради положението, което има; или докато говореше с полицията, Старки и Бенет можеха да се появят; а може някой от полицията да е замесен в това, което ставаше в последно време. Проблемът беше, че тя не знаеше какво точно се случва, не знаеше на кого да вярва и не беше готова да рискува живота си, за да разбере. Освен това беше почти сигурна, че нейните нападатели бяха тайни агенти и полицията беше безсилна. Ед и неговата пасмина бяха класи над тях.

Дан се намръщи. Тя усети, че отговорът й може да е прозвучал прекалено яростно. Затова смекчи тона:

— Не полицията. Моля те.

Той се намръщи още повече. Тя вирна брадичка, не отстъпваше нито на инч и това сигурно личеше по лицето й. Дан стисна здраво устни. Тя разбираше, че той не е доволен, но не каза нищо.

Точен човек. Бързо възприема, одобри го мислено.

— Ти кървиш — той премести погледа си към краката й. Тя също погледна надолу и видя кръв на дясната си обувка. Кръвта се просмукваше между кутрето и безименния й пръст — ярка алена кръв, която блестеше на светлия скъп розов педикюр, който не си спомняше да си е правила. Имаше кървави петна по бетона до нея и по пътеката.

— Ох! — тя вдигна стъпало за да го огледа, като го подпря на коляното си. Имаше порязано до пръстите. Не беше голяма рана, около инч, но кървяща. Тя си го обясни с порязване на парче стъкло от счупената ваза. Кръвта пареше по студената й кожа, но не я болеше и сигурно затова не я беше забелязала. — Нищо особено.

— Ранена ли си на друго място? — гласът му беше равен. Но все пак нещо в него я накара да го погледне изненадано. Челюстите му бяха здраво стиснати, очите му блестяха и това й подсказваше, че милият, добър доктор й е бесен. Което беше много приятно.

— Не, може да имам още някакви синини, но нищо сериозно.

Тя отпусна крак на земята, пое си дъх и се отдалечи от касата на вратата. Главата й се въртеше и заедно с главоболието, което никога не я беше напускало, я правеше нестабилна. Дан и дворът зад него като че ли се наклониха, затова тя пристъпи леко встрани, за да запази равновесие. Той я хвана за ръка.

— Ти си много добре, нали? — сарказмът в гласа му не можеше да се сбърка. Тя може и да имаше проблеми със зрението, но не можеше да не види свиването на устните му. Ръката, която държеше лакътя й, беше топла и силна. Ако не беше той, Катрин щеше да се захлупи на земята.

Тя пое дълбоко въздух и земята отново започна да се върти правилно около оста си.

— Като цяло — да — каза тя. Дан внимателно се вглеждаше в нея и не трябваше да си гений, за да се сетиш, че тя не изглеждаше добре. Издърпа ръката си.

— Наистина съм добре! — настоя и застана мирно, за да го докаже.

Той не отговори, но и не беше необходимо: на лицето му беше изписан скептицизъм.

Косачката спря в този момент и внезапният шум от колите по близката улица, дошъл на мястото на равномерното ръмжене на косачката й напомни, че Старки и Бенет може да се появят всеки момент. Ранена или не, изтощена или не, замаяна или не, не би могла да стои повече тук. Трябваше да се махне. Животът й можеше да зависи от това.

Осъзнаването на тази опасност предизвика прилив на сили у нея. Потърси погледа на Дан. Облиза устни.

— Виж, не искам да те замесвам повече, но колата ми я няма. Ще ме закараш ли до летището? — тя присви очи. — Само до летището. Нещо против?

Тя каза „само“, защото през ума й мина, че той може да иска да я откара в болницата. Беше решила нещо още когато видя, че колата й я няма, а именно: да отиде до летището, да купи билет за където и да е, само за да им се изплъзне, и после да хване метрото и да изчезне, докато се възстанови и обмисли нещата на спокойствие. За човек с увреден мозък, това беше много добър план.

Дан плъзна поглед по нея. Той не изглеждаше много щастлив и за момент тя си помисли, че ще се възпротиви и ще иска да отидат до болницата или до полицията. Но той повдигна рамене:

— Защо не.

Те тръгнаха към неговия гараж, на около десет фута надолу по тухлената стена, а той погледна през рамо към нея.

— Ако искаш да минеш през твоя гараж, аз ще те взема оттам. Така няма да се налага да прескачаш оградата.

Той беше стигнал до оградата, към три фута висока и докато говореше, прехвърли крак през нея.

— О, добра идея! — След малко добави: — Благодаря, Дан.

Той просто кимна веднъж в отговор.

След няколко минути тя беше отново настанена удобно на топлата, комфортна седалка в колата му. Дан беше зад волана и те бавно се изнасяха далеч от групата гаражи. С тухлената стена, запушила алеята зад тях, редицата големи тухлени здания отдясно и високата дървена ограда, простряла се отляво, те се чувстваха като в тунел — защитени и в безопасност. Катрин превързваше стъпалото си с бинт от аптечката в жабката, която Дан й посочи. Чантичката й лежеше в краката й, а торбата — на задната седалка. И четирите врати бяха заключени. За всеки случай.

— Е — каза Дан, когато колата тръгна по неравната уличка. Слънцето грееше през предното стъкло, а климатикът бълваше студен въздух в купето, опитвайки напразно да се пребори с горещината, силна като във фурна. — Не искаш ли поне да ми намекнеш какво в действителност става тук?

Катрин го погледна. Изкушението да му се довери, да стовари проблемите си на плещите му и да види дали ще й помогне, беше много силно. Чувстваше, че може да му се довери. Но…

Преди да разнищи за какво беше това „но“, телефонът в чантичката й се обади отново с веселото „Ало!“. Музикалният звън я накара пак да подскочи.

— Може би ще го вдигнеш? — каза Дан, докато тя гледаше към черната чантичка, сякаш е жива, без дори да се помръдне.

„Ало?“

Тя го погледна изненадана:

— О, добре де!

Разбира се, това беше нейната чанта и нейният телефон: тя все го забравяше.

И точно затова телефонният звън е предназначен за нея. Тя вдигна чантата от пода, започна да рови из нея, напрегната в очакване. Можеше да е всеки: приятел или…

— „Ало“ — запя той, когато тя го взе в ръце. Беше от ония най-скъпи нови черни телефони „Рейзър“, скъп като всичко останало, което тя притежаваше. И телефонът, и звънът му бяха непознати за нея.

Тя се взираше към него и се опитваше да не гледа големия син камък на пръста си, който в момента блестеше ярко на слънцето. Пред погледа й се изнизваха редица цифри, плуващи весело по дисплея. По-внимателно вглеждане показа и име наред с номера: Ед.

Стомахът й се сви. „Ало“.

Ед я търсеше. Тя задиша тежко. Сърцето й затупа силно. Тя се почувства като заек, преследван от хрътки.

„Ало.“

Катрин седеше вцепенена и гледаше весело „говорещия“ телефон. Накрая забави дишането си, а косъмчетата на врата й настръхнаха. Ед се обаждаше. „О, господи, какво да правя?“