Джоан Рос
Немислима любов (7)

Седма глава

Сватбата определено не беше като чудесната церемония, която Дани бе планирала с Райън. Освен това никак не приличаше на романтичното й бягство с брак в Монте Карло.

Само часове след пристигането си в „Еклипс Стюдиос“ тя се озова пред свещеник, който не се и опитваше да скрие скуката си от церемония, която беше извършвал твърде много пъти.

— Ако се чувстваш способна за това, по-добре да се връщаме в Ел Ей — каза Брам, когато излязоха от параклиса всред неоновия блясък на нощния град. Той държеше наетия самолет в готовност на летището.

Изражението му не приличаше на това на човек, който току-що се е заклел в любов до гроб. Дани нямаше как да знае, че сръднята на Брам беше насочена срещу самия него. Като режисьор той се ядосваше, че не е уредил по-романтичен декор.

— Всъщност, ако не възразяваш, предпочитам да се върна направо в Сан Франциско. Всичките ми вещи са там — напомни му тя.

— Хубаво — разбира се, нямаше да има меден месец. Брам си напомни, че дори и ако Дани пламенно беше пожелала да се върне с него в къщата му в Малибу, той нямаше да е там. Защото според графика му трябваше да снима в някакви забутани джунгли. — Ще те изпратя обратно в града със самолета.

— Ами ти? Не трябва ли да отлетиш след няколко часа за Тайланд?

— Няма проблеми. Ще взема редовен полет до вкъщи и ще се срещна със снимачната група на международното летище в Лос Анджелис.

— Наистина, Брам, това не е необходимо. Аз ще летя с редовния полет.

— Нямам намерение да те оставя да се тъпчеш в някакъв летящ хамбар. В случай, че си забравила, Дани, ти си бременна!

Как можеше да го забрави? Дори и ако не беше разбъркания й стомах, който постоянно да й го напомня, тя болезнено ясно осъзнаваше, че ако не беше детето им, изобщо нямаше сега да са заедно в Лас Вегас.

— Аз съм просто бременна — обясни му тя. — Това не ме превръща в инвалид, Брам. В много държави жените работят на полето чак до самото раждане.

Не и неговата жена обаче, помисли си Брам. Усети абсурдното желание да затвори Дани в предпазна капсула за следващите седем месеца.

— Нали е хубаво, че не си някаква полска работничка от Третия свят! — обви авторитетно ръка около раменете й и я поведе към дългата черна лимузина, която чакаше на завоя. — Не спори с мен за това, Дани. Защото няма да спечелиш.

Гневната въздишка на Дани разроши черните й коси.

— Някой да ти е казвал, че си невероятно авторитарен?

— Всъщност това е едно от най-ласкателните ми описания — призна той охотно. — И повярвай ми, мила, много се старая да отговарям на представата за мен.

— О, по дяволите! — разсърди се тя. — Прави каквото искаш!

— Винаги така правя — увери я Брам.

Дани беше едновременно облекчена и леко разочарована, когато Брам не се опита да я уговаря да се върне с него в Ел Ей през двайсетминутния път до летището.

Вместо това запълни това време с обяснения как „неговите хора“, както той ги наричаше, щяха да пристигнат в Сан Франциско, за да пренесат вещите й в неговата къща.

Нещо в нея се опитваше да се противопостави на неговата безцеремонност. Друго, по-силно, я накара да реши, че няма да се бори за една изгубена кауза. Освен това не обичаше да опакова багаж. Щеше да е приятно просто да седи настрани и да остави някой друг да свърши цялата работа.

Тя се замисли как ще се премести в град, който само бе посещавала за кратко, ще се нанесе в къща, която никога не бе виждала, ще живее със съпруг, когото почти не познаваше. И ще роди дете, което определено не бе планирала.

Толкова много промени, мислеше си Дани, докато колата влизаше в района на летището. Сякаш внезапно я бяха откъснали от всичко познато — също като Дороти, отнесена от торнадото — и захвърлили в земята на Оз. Бяха се обадили на родителите на Брам по време на полета към Лас Вегас и въпреки че семейство Форчън изразиха радостта си, че Дани е бременна с първия им внук, изненадата и объркването им при новината, че големият им син е неговият баща, бяха съвсем очевидни. Емоционално изтощената Дани бе благодарна, че новите й роднини не настояваха за подробности.

Когато излязоха от лимузината и тръгнаха към частния самолет, паркиран на асфалтовата писта, Дани с облекчение си помисли, че е преминала изпитанията на този странен, неспокоен ден.

— Е, предполагам, че ще се видим след три седмици — каза Дани, когато двамата застанаха в основата на портативната стълбица към вратата на самолета. По някаква необяснима причина не й се искаше да се качва.

— Можеш да разчиташ на това — Брам още нямаше намерение да се сбогува с нея. Помисли си дали да не я убеди да дойде с него в Тайланд и с неохота реши, че дори и ако тя нямаше работа за вършене, пътуването можеше да се окаже физически изтощително за нея. Освен това строгият му снимачен график нямаше да му остави време за меден месец.

Боже, ето че отново я гледаше по онзи начин! Втренченият поглед на Брам бе осезаем, като ласка с очи, която възбуждаше и объркваше.

Останала без сили, Дани наведе глава и зарови лице в аромата на букета си от бели рози, който Брам бе настоял да й купи. Лекият ветрец рошеше косата й и прикриваше с нея лицето й.

— Дани… — Брам, който не искаше да я пусне да си тръгне, преди поне да предяви правата си върху нея, повдигна главата й с нежно докосване под брадичката. — Погледни ме!

Очите му бяха тъмни като нощта. В тях гореше огън, по-бляскав и от най-ярката звезда. Топлина пропълзя по гърба на Дани. Тя стоеше неподвижна, вцепенена.

Той обгърна лицето й с ръце.

— Току-що се сетих, че одеве в параклиса допуснах грешка.

Дани си мислеше, че не само той бе допуснал грешка. По пътя към Лас Вегас тя бе успяла да убеди сама себе си, че ще успее да запази дистанция — физическа и емоционална — от Брам Форчън.

Сега обаче, когато се усети изгубена в тези тъмни, опасни очи, бе принудена да се запита дали наистина тяхната забранена нощ в хижата бе толкова противоестествена, колкото й се искаше да бъде.

— Каква грешка? — тихият й глас прозвуча глухо, сякаш идеше много отдалеч.

— Останах с впечатлението, че когато свещеникът ни обяви за мъж и жена, ти май не искаше да целуна булката.

— Не исках — Дани зачака от обсипаното със звезди ясно небе да се спусне светкавица и да я удари заради тази безсрамна лъжа. Всъщност бе разочарована от учтивата, покорна целувка на Брам по бузата й.

— Така казваш ти — гласът му бе горещ и тъмен като нощта. Тонът му подсказваше, че знае истината. Брам приведе глава, докато устните им почти се докоснаха. — Но както вече определихме, скъпа моя жено, аз винаги получавам онова, което искам. Тъй че…

Дани задържа дъха си.

В очакване. И, Боже, в копнеж.

Можеше да прочете обещанието за съблазън в очите му.

В нейните той видя съпротивляващото се изкушение. Устните им се докоснаха.

И в този омайващ, славен, застинал миг, светкавицата, от която Дани се боеше, проблесна.

Вкусът му беше същият. Но и възбуждащо различен.

Докосването, целувката му бяха неотразими също като първия път. Но сега, когато ръцете му обходиха тялото й, а устата му сластно пиеше от нейната, Дани изживя шока от замайващо страстното разпознаване.

Острата му като шкурка еднодневна брада драскаше лицето й. Ръцете му болезнено и властно се ровеха в косите й, държаха я пленница на опияняващата целувка.

Нямаше нужда от сдържаност. Потопена в надигащата се страст, която се разливаше по нея като огън, Дани не можеше да помръдне, дори и ако искаше.

А тя не искаше.

Светкавицата отново проблесна, този път по-наблизо. Надалеч проехтя гръм.

А наистина ли бе гръм, запита се Брам, докато езикът му докосваше разтворените й устни, галеше, търсеше, вкусваше. Или бе лудото, неудържимо биене на сърцето му?

Гърлен стон се изтръгна от устните на Дани, докато му отвръщаше със същия плам. Езикът й се сплете с неговия. Тънките й ръце мачкаха на топки ризата му. На лявата ръка простата златна халка, заместила диамантения годежен пръстен, проблясваше под лунната светлина.

Стенещ от възбуда, Брам плъзна ръката си надолу по извития й гръб, после още по-надолу, обгърна извивките й отзад, притисна я по-плътно към болезнено възбудените си слабини, като в някакво далечно ъгълче на съзнанието си се удивяваше колко съвършено се намества тя там.

Желанието се завихри като горещ пустинен вятър. Боже, случваше се отново. Брам си даваше сметка, че е лудост да желае жена тъй, както желаеше Дани. Знаеше, че е безумие да се нуждае от жена така, както се нуждаеше от нея.

Но също както през онази съдбоносна нощ в хижата, Брам се предаде пред неизбежното.

Целуваше я отново и отново, изпълвайки устата си със сладкия й вкус. Безшумните й въздишки разтуптяха лудо сърцето му. Кръвта му пламна от отчаяните й стонове. И когато чу името си да се отронва от топлите й, покорни устни, то бе като райска музика за ушите му.

И защото не искаше никога да я пусне, защото след още един миг щеше да е готов да се откаже от всичко на света — от снимките си в Тайланд, от филма, от кариерата си — заради тази жена, Брам се отдръпна. Бавно.

Дани продължаваше да го стиска здраво за раменете, защото не бе сигурна, че краката й я държаха.

— Знаеш ли, винаги съм си мислел, че това е банален израз. Но сега виждам, че е вярно — каза той най-накрая.

— Кое е вярно? — устата й бе суха като безводната пустинна почва под нозете й. Успя само дрезгаво да прошепне.

Той прокара опакото на ръката си по бузата й бавно и нежно.

— Че в деня на сватбата си будките са красиви — понеже искаше да усети вкуса й още веднъж, той се наведе напред и леко я целуна. — Но ти, Дани Кантрел Форчън… — той я целуваше бавно от единия потрепващ крайчец на устата й до другия — си най-прекрасната от всички — продължаваше сладострастното си търсене по линията на челюстта й. После надолу по шията.

— Не бива да ми говориш така — промълви тя, въпреки че обърна глава, за да срещне отново търсещите му устни.

— Как иначе да говори един мъж на жена си? — той нежно пощипваше разтворените й устни, като на всяка своя дума спираше за целувка. — През сватбената им нощ?

— Не беше истинска сватба — възрази тя слабо.

Преди да успее да отвърне, облечен в синя униформа мъж се появи от сенките.

— Съжалявам, че ви безпокоя, господин Форчън — каза пилотът, — но съобщиха за доста сериозна буря, която навлиза от Тихия океан. Ако не излетим скоро, можем да бъдем принудени да я изчакаме тук на земята.

Моментът отлетя. Брам усети как Дани се изплъзва от него.

— Сигурно е по-добре да тръгваш — каза той.

— Да — Дани преглътна и яростно замига, за да скрие непокорните сълзи, блеснали на ресниците й. Не можеше да се отпусне и да заплаче сега. Защото ако го направеше, боеше се, че няма да може да спре.

Борейки се срещу напиращите си чувства, които много приличаха на отчаяние, Дани реши, че сигурно разклатеното й хормонално равновесие е причина за това да се чувства толкова нещастна при мисълта за връщане сама в Сан Франциско. Това беше всичко, каза си тя. Нямаше да му позволи да бъде нещо друго.

Докато стояха в наситената с електричество пустинна нощ, Брам сведе поглед към лицето, което бе обсебило и будуването, и съня му през последните шест седмици. Гледаше я как храбро се бори, за да не заплаче, и усети дълбоко в себе си някакво първично чувство, по-силно даже от желанието му.

През юношеските му години, когато с Райън и Дани живееха под един и същ покрив, бе преценил като отблъскващи вбесяващото й твърдоглавие и сприхавия й характер. Сега осъзнаваше, че тези личностни черти бяха само средства за самозащита, предназначени да скрият мекото й и уязвимо сърце.

— Приятен полет — той сведе глава и я целуна — кратък прилив на топлина, който свърши прекалено рано и за двама им.

Макар че й се наложи да събере цялата си воля, Дани не погледна назад, докато се катереше по стълбицата и влизаше в кабината.

Но когато самолетът започна да рулира по пистата, тя тайно и предпазливо погледна през илюминатора и сърцето й подскочи, когато видя Брам изправен до лимузината, пъхнал ръце в джобовете си, да я гледа как излита от живота му.

Онова, което не можеше да види, докато самолетът направи кръг около летището, издигайки се все по-нагоре, преди да се насочи на запад, бе, че той остана там, докато ярките светлини на самолета не изчезнаха в необятното звездно море.

 

 

За изненада на Дани Брам се обаждаше всеки ден. Първото обаждане бе, за да се увери, че благополучно се е преместила в крайбрежната му къща. И въпреки че го увери, че всичко е наред, че тя се чувства добре, международните телефонни разговори продължиха.

Сякаш по неизречено взаимно съгласие те се придържаха към безопасни теми: неговият филм, нейното рисуване, противното време в джунглата, разкошното време в Малибу. Когато осъзна, че на практика очакваше разговорите си с Брам, Дани започна да се безпокои.

Техният брак не бе истински, напомняше си тя твърдо, докато крачеше по пода и гледаше как първо стрелката за минутите, после тази за часовете отминават все по-далеч от обичайното време на вечерните му обаждания. Не би трябвало да извлича такова удоволствие от това да чува гласа му всяка вечер, преди да си легне. Не би трябвало наистина. Но, за Бога, така си беше.

Тази вечер той не позвъни. Нито следващата. Първо се обезпокои да не му се е случило нещо ужасно. Може би е бил нападнат от някакво диво животно в джунглата. Или се е заразил от ужасна тропическа болест — като малария. Може би снимачната група е била нападната от бандити. От това, което беше чела за онази страна, знаеше, че там гъмжи от въоръжени бандити, контрабандисти на скъпоценности и продавачи на наркотици.

Защо просто не се бе задоволил с това да снима тук, в Щатите, където щеше да е в безопасност? Ако зрителите можеха да повярват, че задната част на „Юнивърсъл Стюдиос“ беше Кебът Коув, то без съмнение някой талантлив декоратор можеше да пресъздаде Тайланд някъде из Калифорния, нали?

Когато се опита да позвъни в хотела, където беше отседнала снимачната група и само успя да разбере от международната телефонистка, че връзките не работят, тя полудя от притеснение.

Тъкмо смяташе да се опита да се свърже с американското посолство в Бангкок, когато погледът й падна върху „Ентъртейнмент Тунайт“ и тя видя съобщението на Джон Теш, че Брам Форчън е бил забелязан да обикаля нощните заведения на Паотпонг Роуд в Бангкок — където, прилежно напомняше Теш, се намираше азиатският секс супермаркет — не с друг, а с Идън Вейл.

Предприемчив далекоизточен телеграфен репортер бе изпратил по факса снимка на двойката, газещи боси из наводнените улици към нощните забави. Ръката на Брам бе обвита около голия кръст на Идън; късите й шорти и разголено горнище бяха мокри и прилепнали към сластното й тяло като втора кожа.

Явно не е бил изяден от диви животни. Колкото до болестите, Дани злобничко реши, че като се има предвид близостта им, без съмнение Идън Вейл също носеше някои от най-неприятните зарази.

Още бе вбесена, когато дългоочакваното обаждане най-накрая се осъществи. Гневна на Брам за това, че я бе излъгал, че връзката му с Идън Вейл е приключила. Гневна на самата себе си за това, че я беше грижа, че още са заедно.

— Дани? — познатият му дълбок глас едва се чуваше през пукота и пращенето на презокеанската връзка. — Чуваш ли ме?

— Не особено добре — гордостта и неохотно осъзнатата й ревност я възпряха да говори по-високо.

— Боже, аз съвсем не те чувам! — оплака се той. — Слушай, връзката е ужасна.

Тя не отговори.

— Наистина искам да говоря с теб! — извика той. — Ще затворя и пак ще опитам, чу ли?

Той прие мълчанието й като съгласие.

— Тук вали като из ведро, което означава, че телефонните линии са в по-лошо състояние, отколкото някога са били, тъй че може да отнеме известно време. Но обещавам, че ще се опитвам, докато се свържа, става ли?

Тъй като образът на Брам и Идън проблесна през съзнанието й, Дани нарочно натисна бутона и прекъсна връзката. После сложи слушалката в чекмеджето на бюрото и се качи горе в спалнята.