Джоан Рос
Немислима любов (3)

Трета глава

Хижата стоеше на брега на потока, всред горичка от трепетлики със сребристи стволове. Рекичката приличаше на заскрежен трептящ ширит; отвъд нея, покрити със скреж, блестяха в сребристосиньо мечовидни папрати. Надалеч върховете, покрити със сняг, се издигаха към мрачното зимно небе.

В деня, когато двамата с Райън бяха завършили гимназия, Райън бе заел ключа за хижата от брат си — който, след като завърши филмовото училище към Калифорнийския университет, бе заминал за Мексико да режисира първия си филм. Историята за младежа, който искаше от живота повече от това да работи на риболовното корабче на баща си, бе спечелила на Брам първия му „Оскар“.

Като каза на майка си, че двамата с Райън ще ходят на парти за цяла нощ в къщата на една нейна приятелка, Дани прекара блажена нощ в прегръдките на единственото момче, което беше обичала.

Сладката горчивина на спомените извика в очите и горещи сълзи. Когато една от тях се търкулна по бузата й, Дани тайничко я избърса, като хвърли внимателен поглед към Брам, за да види дали не я е забелязал.

Обаче не, той си пиеше проклетата бира и гледаше втренчено през страничния прозорец на колата към покритите със сняг ели, вглъбен в някакви свои собствени мисли.

Щом спря блейзъра горе пред хижата, тя попита небрежно:

— Надявам се, че си се сетил да вземеш ключа!

— Разбира се! — още една кутийка от бира тупна отзад при останалите. После той излезе от джипа и си запробива път през натрупания сняг, като я остави да върви сама след него.

Черните й велурени обувки не бяха пригодени за ходене в сняг и лед. Тъй като не искаше да си намокри много краката, Дани се опитваше да стъпва в стъпките на Брам.

Неговата крачка обаче беше много по-широка от нейната и когато наближиха вратата, високото й токче попадна на лед, краката й излетяха напред и тя тупна по гръб в пряспата.

Когато чу изненаданото й гневно възклицание, Брам се обърна. Изрязаните му устни се извиха в бавна усмивка, която я вбеси.

— Аз пък си мислех, че си една от малкото жени, които не биха се принизили дотам, че да паднат в краката ми!

Тя се помъчи да се измъкне от снега и тъкмо беше успяла да се изправи, когато чу как токчето й изпращява и с проклятия рухна отново в пряспата.

Снегът отстрани се срина върху нея. Когато се опита да се изтупа от него, полата й се вдигна високо нагоре, откривайки дългите й, стройни нозе, обути в черни чорапогащи.

През цялото време Брам стоеше пред нея с бутилката уиски под мишница, като изглежда за първи път от дни насам се забавляваше.

— Тц, тц! — изрече той. — Какъв език само! Не са ли те учили, че добре възпитаните дами не ругаят така?

Снегът се топеше и се просмукваше през роклята и чорапите й, беше си изгубила обувките, а краката й се превръщаха на ледени висулки.

— В момента изобщо не ме е грижа за добрите маниери! — сопна му се тя.

— В такъв случай… — той захвърли бутилката в снега, наведе се, хвана я за раменете, рязко я изправи и я придърпа към себе си.

Дани се замята, но Брам с лекота я хвана за китката. Вбесена, тя го заудря по рамото с другата си ръка.

— Само ако посмееш…

Предупреждението й бе рязко прекъснато, защото Брам се наведе и я целуна.

Усещаше напуканите му, груби устни върху своите. Дългите му мургави пръсти измъкнаха фуркетите, които придържаха косата й в стегнат кок на тила. Те един по един изпопадаха и потънаха забравени в снега.

Докато дясната му ръка се ровеше в дългите свилени кичури, като навеждаше главата й назад и я принуждаваше да огъне тялото си така, че гърдите й се притиснаха към гръдния му кош, лявата му ръка шареше по бедрата й, притискаше я към неговите, към горещата, възбудена плът, изпънала панталона му.

Той я насили да отвори устни, а зъбите му изскърцаха в нейните. Дани усети вкуса на бира и уиски, на гняв и неудовлетвореност. Езикът му почти грубо обходи зъбите й, устните й отвътре, преди да се вмъкне дълбоко в устата й. Той я изяждаше, устните му изцеждаха от нея най-съкровените й тайни.

Въпреки уплахата, въпреки гнева си, някъде дълбоко в себе си Дани призна, че целувката на Брам Форчън събуждаше в нея непознати дотогава усещания.

Кръвта й сякаш течеше в забавения ритъм на копнежа; горещият поток на желанието, който изпълваше вените й, я правеше прекалено слаба, за да продължи да се съпротивлява.

Тялото на Дани се отпусна върху неговото; ръцете й, които бяха свити в здрави юмруци, за да го отблъснат, се разтвориха, после пръстите й се свиха и хванаха колосаната бяла риза, преди да тръгнат нагоре по раменете към косите му.

Когато целувката стана по-дълбока, после още по-дълбока, Дани изстена в ужасена възбуда. Копнежът на Брам и първичната му сила я омайваха. Плашеха я. Желанието обзе тялото й.

Болката й, която тя бе държала дълбоко в себе си дни наред, изтече навън от нея и към него. А неговият гняв изби от него и тя го усети.

Някъде наблизо в короната на дърво синя сойка записка яростно, но Дани едва я дочу, погълната от вълнуващите си усещания.

Въпреки че после се чудеше как е било възможно, всякаква мисъл се изпари от ума й. Тя забрави коя беше, кой беше той. Съществуваше само бъдещата уплаха, омайващо и опасно удоволствие.

Сякаш усетил, че тя отстъпва, той отслаби силата на целувката, но тя остана все тъй властна. Дани се притисна към него, приемайки този забранен екстаз, приемайки и него. После той така внезапно я пусна, че тя залитна и трябваше да го сграбчи за ръката, за да не падне пак в снега.

— Не разбирам.

Тя прокара трепереща ръка през разбърканата си коса и повдигна очи към него. Падащият сняг блестеше в гъстата му коса, устата му отново бе застинала в мрачна гримаса, всички разгорещени чувства бяха изчезнали от очите му.

— Значи сме двама — отвърна той. — Защото повярвай ми, миличка, ти определено не си моят тип.

Тя тръсна глава и още два фуркета изчезнаха в снега.

— И ти не си моят тип!

— Това вече го чух. Значи не би трябвало да имаме никакви проблеми, нали така?

— Съвсем никакви — отвърна Дани сковано.

— Добре — живите му очи забелязаха как тя леко трепери. — Подгизнала си цялата. По-добре да влезем вътре и да се стоплиш на огъня, преди да си хванала пневмония!

Нетипичната загриженост за нейното удобство и здраве изненада Дани.

— Благодаря, много си внимателен.

— Никога не съм внимателен — той извади ключа за хижата от джоба си и отвори вратата. — Просто не мисля, че мога да понеса две погребения в една седмица!

Влязоха в притъмнялата хижа, която изглеждаше по-студена и от отвън. Брам щракна ключа зад вратата и не се изненада, когато лампите не светнаха.

— Тук горе през зимата често спира електричеството — обясни й, докато палеше закачения до вратата фенер. — Снегът къса жиците — вдигна слушалката на телефона от близката масичка, вслуша се, после я постави обратно. — И телефонът не работи.

Страхотно, помисли си Дани. Сега никой нямаше да знае къде са.

— Ще запаля огън.

— Б-благодаря — зъбите й тракаха и сега, когато и последната частица топлинка от целувката им се бе изпарила, тя се почувства замръзнала до кости.

Брам, приклекнал край каменната камина, я изгледа изотдолу с обгръщащ, но все още странно отчужден поглед.

— Бих ти предложил гореща баня, но водата ще е студена. Може би обаче трябва да съблечеш тази мокра рокля.

Ръцете й се вкопчиха в мократа вълнена дреха.

— Бих си помислила, че мъж с твоята прехвалена репутация с жените би измислил по-добра реплика от тази!

— За бога, Дани! — избухна сърдито Брам. — Още откакто установих каква е разликата между момченцата и момиченцата, никога не ми се е налагало да насилвам или да подмамвам жена в леглото си! И ако мислиш, че сега ще започна да го правя с годеницата на покойния ми брат, значи си много по-побъркана, отколкото винаги съм си мислел!

Той отново се обърна към онова, с което се занимаваше.

— В банята има фенерче с батерия — съобщи й рязко. — И халат. Облечи го и ще можем да окачим роклята ти пред огъня да съхне.

На Дани изобщо не й се щеше да облича някакво театрално неглиже, забравено в банята от някоя негова любовница, и затова с облекчение установи, че на кукичката на вратата висеше бял мъжки хавлиен халат.

Въпреки че подгъвът почти стигаше до земята, а ръкавите закриваха върховете на пръстите й, халатът определено беше по-добър от мократа рокля. Дани усети, че Брам наскоро го е носил. Дебелата материя миришеше на същия сапун с боров аромат, който тя бе подушила, когато се притискаше към него по време на целувката им. Когато несъзнателно вдигна широкия ревер и зарови лице в плата, усети наново прилив на желание, който я разтърси цялата.

Докато с мъка събуваше мокрите си чорапи, Дани се опитваше да подреди по правилен начин тези свои необуздани чувства.

Смъртта на Райън бе оставила огромна празнина в нея. А Брам, понеже си беше Брам, не можеше да се въздържи да не използва случая да съблазни жена. Все едно коя е тя.

Дани реши, че целувката всъщност няма никаква връзка със самата нея. Понеже си беше развратник, той просто бе реагирал съответно, когато я видя простряна в пряспата с високо вдигната пола.

Тя никога не го беше харесвала. И без съмнение никога не беше искала той да я целува. Тогава защо бе отвърнала на целувката му? Дани спря да се съблича.

На вратата се почука.

— Добре ли си? — повика я грубият глас на Брам.

— Добре съм.

— Сигурна ли си? Стоиш вътре ужасно дълго.

— Не е лесно да се събуят мокри чорапогащи!

— Искаш ли да ти помогна?

— Не, благодаря!

— Както искаш. Само че ако възнамеряваш да стоиш вътре още дълго, би ли ме информирала? Защото изпих твърде много бира и сега имам нужда да посетя тоалетната.

— Ами излез навън и там си свърши работата!

Тя досъбу подгизналите чорапи и ги смъкна от краката си. Годежният й пръстен с диамант се закачи за найлона и пусна дълга бримка на левия крак.

Захвърли унищожените чорапогащи в кошчето. После, понеже не искаше да се подчинява на заповеди, остана в банята, докато не преброи бавно до сто на английски, после на френски.

Когато най-накрая излезе оттам, хижата беше празна. Явно Брам се беше вслушал в съвета й. Дани просна роклята си на един стол и го придърпа до огъня, запален от Брам в голямата каменна камина. Пламъчетата пукаха приятно, ухание на кедрово дърво изпълваше стаята.

Дани протегна ръце с обърнати длани към огъня, като се наслаждаваше на успокоителната топлина. Пред камината бе проснато килимче от меча кожа; тя си спомни, че тогава, през онази отдавнашна нощ след завършването, Райън й бе разказал, че пакостливата черна мечка била убита от неговия прадядо, защото нападнала двама дървосекачи в отдалечен дърварски лагер.

Като се отпусна на килимчето, тя тихо заплака. Сълзите струяха по бузите й; тънките й рамене, изгубени в гънките на големия хавлиен халат, се тресяха.

Чу отварянето на вратата зад нея, усети порив на леден вятър и разбра, че Брам се е върнал. Тъй като не искаше той да я вижда в такова състояние, а и още бе раздразнена от начина, по който се бе възползвал от нейната емоционална уязвимост, тя избърса мокрото си лице с ръка и не се обърна към него.

— Бурята се засилва — съобщи й той. — Помислих си, че ще е добре да донеса още малко дърва, тъй като изглежда ще трябва да останем тук за през нощта.

Забравила решението си да не му обръща никакво внимание, Дани стреснато го изгледа. Докато беше в банята, той се бе преоблякъл в изтъркани джинси и черен пуловер с надпис „Л. А. Рейдърс“. Вместо черните официални обувки, които носеше на погребението на брат си, беше обул чифт вехти каубойски ботуши.

— Изключено е да прекарам нощта с теб! — разпалено заяви Дани. — По-скоро бих спала със снежния човек!

— И ти не си точно моята мечта за прекарване нощта в далечна хижа, милинка! — отвърна й той. — Но от начина, по който снегът се трупа отвън, съдя, че май нямаме голям избор — той изсипа нацепените дърва на пода до камината. — Така че сме принудени да останем двамата, независимо дали това ни харесва — той коленичи и се захвана да подрежда уханните дърва в спретната купчина.

— След онова, което се случи с Райън, всички ще полудеят от безпокойство, ако не се върнем! — предупреди го Дани.

— Вече се погрижих за това.

— Как?

— Обадих се в къщи от клетъчния телефон в колата, казах на татко къде сме, че сме в безопасност и че ще се опитаме да се измъкнем оттук утре сутринта.

— Не знаех, че имаш клетъчен телефон тук.

— Сега вече знаеш.

— Можеше да го накараш да се обади на Джон Карпънтър да извади снегорина си и да разчисти пътя.

— Можех — съгласи се той. — Само че почти всички в града са физически и емоционално изтощени от смъртта на Райън. Реших, че вместо да вадим услужливите хорица от домовете им в поредната буря, ти и аз можем да сключим временно примирие.

Тя неохотно трябваше да признае, че е прав.

— Не си давах сметка, че изобщо те е грижа за някой.

— Понякога ми се случва.

Дани го гледаше как продължава да подрежда цепениците и почти против волята си припомни как мургавите му силни ръце се плъзгаха по бедрата й, притискаха я към него, пораждайки в нея изгаряща, мъчителна топлина.

— Няма нужда да спираш да плачеш заради мен — каза й той.

— Аз не плачех.

Той й хвърли бърз поглед.

— Тогава защо изглеждаш така, като че ли си сложила червен молив за очи? А носа ти прилича на този на клоуна Рудолф?

— Чудя се как с подобни комплименти успяваш да привлечеш толкова много жени в леглото си!

— Не бях разбрал, че чакаш комплименти! — отвърна й той. — Спомням си как една жена, която изглеждаше съвсем като теб, каза, че би предпочела да спи със снежния човек — той се усмихна невесело. — Може би е била твоето зло „второ аз“.

Той постави и последната цепеница върху купчината, облегна се назад и със задоволство огледа творението си.

— А сега, когато свърших с тази малка работа — изрече той, обръщайки се към Дани, — може би ще пробвам няколко от онези красиви фрази, които изглежда искаш.

Тя се отдръпна рязко, когато той прокара пръсти през косата й.

— Нищо не искам от теб! — настоятелно му каза. — Винаги ли си така непоносим?

— Само когато съм изгубил единствения си брат! — върна й репликата той.

Мълчанието падна между тях като дебела завеса. Като промърмори някакво проклятие, Брам се изправи, отиде до плота и взе бутилката уиски, която бе извадил от снега.

— Знаеш ли, това всъщност няма да ти помогне! — намеси се Дани.

— Била ли си пияна някога?

— Не, разбира се!

— Тогава защо смяташ, че знаеш по-добре от мен? — той отвинти черната капачка, надигна бутилката и отпи. Когато отново я свали, в очите му блестеше предизвикателно пламъче. — Дай да се договорим.

— Какво?

— Ти ще скърбиш за Райън по твоя си начин, а аз по моя. А утре ще видим на кой от двама ни още ще му се иска да живее.

Изненада я силната мъка, в гласа и по лицето му.

— Не си бях дала сметка, че толкова много скърбиш.

Той поклати глава и отпи отново.

— Тя не си била дала сметка, че скърбя! По дяволите, момчето ми беше брат. Как да не скърбя! Та аз го обичах, дявол да го вземе!

Без предупреждение той захвърли бутилката към нея. Преди да може да помръдне, тя прелетя над главата й.

Стъклото се разби в камъка, уискито се плисна в пламъците, които подскочиха нагоре в червеникави алкохолни отблясъци.

— Страхотни специални ефекти! — изрече бавно Дани, все още стресната. Тя разбираше, че стореното не бе предназначено да я нарани или дори да я шокира. Бе чисто спонтанен емоционален изблик. Искаше й се и тя да може да направи нещо, за да облекчи бурните чувства, които я разпъваха отвътре. — Нищо чудно, че си такъв прочут и моден режисьор!

Той се втренчи в нея за близо половин минута. После отметна глава към гредоредния таван и се заля във висок, продължителен смях.

Когато отново сведе поглед към нея, очите му бяха мокри. Дани не можеше да прецени дали сълзите в тях бяха от смях или от мъка. Той вдигна пакета с цигари от масата и й предложи. Когато тя поклати глава в знак на отказ, той изтърси една цигара и я запали.

— Миналата есен — каза й Брам, като премина през стаята и дойде да седне до нея на килимчето — след като ти и брат ми официално се сгодихте, Райън дойде в Лос Анджелис, за да ме помоли да ви бъда кум. Отидохме на вечеря и докато ядяхме някаква безобразно скъпа пица с козе сирене, аз го запитах защо, за Бога, един умен, почтен лекар като него се жени за някаква вятърничава разведена художничка. Дори и ако тя има крака от световна класа.

Дани можеше да направи две неща. Да го заяде за неласкавото описание, което й бе направил, или да не каже нищо и по този начин да запази първия сравнително кротък момент, който двамата прекарваха през този ден. Тя избра второто.

— И какво каза той?

— Той каза, че има толкова причини за това, че не може да ги изброи — Брам замислено гледаше пламъците. Издуха кръгче дим. — Но уточни, че ако му се наложи да изтъкне една основна причина за това защо се е влюбил в теб, то е защото го разсмиваш — той се обърна към нея със сериозно лице. — Каза ми, че има нещо прекрасно в това да лежите заедно, след като сте се любили, и да се смеете. На каквото ви падне.

В очите й отново напираха горещите сълзи, които тя преди малко искаше да скрие от Брам.

— Благодаря ти, че ми каза това — успя да изрече въпреки болезнената буца в гърлото си. — Никога не съм го знаела.

Брам се пресегна и с неподозирана нежност избърса с пръст от бузата й една сълза.

— Никога ли не ти го е казвал?

— Не! — трогната от неговото невинно докосване и от съчувствието, доловено в погледа му, Дани се извърна и се втренчи в танцуващите оранжево-червени пламъчета. — Не ми го е казвал!

— Сигурно си е мислел, че има много време, за да ти каже как чувства нещата.

Неспособна да отговори, Дани стисна устни и кимна.

Брам загаси цигарата, легна по гръб до нея и покри очите си с ръка.

— Знаеш ли, животът понякога е наистина гнусен.

Дани мълчаливо се съгласи с него.

Останаха така — Дани загледана в хипнотичното движение на пламъците, Брам с покрити очи — и двамата зареяни в мрачните си мисли.

— Разказвал ли ти е някога за първия път, когато татко му разреши да дойде на лов за елени с нас? — запита Брам след известно време.

Дани изпусна тиха, лека въздишка на мъка.

— Не.

— Беше на четиринайсет — заразказва Брам. — С лунички, скоби на зъбите и зализани кичури коса. Беше израснал толкова бързо за лятото, че растежът му бе неравномерен. Приличаше на полегнал бор.

— Спомням си за скобите — вметна тихо Дани. — И аз носех. Веднъж, на един Четвърти юли в Комънс Бийч се целувахме по време на фойерверките и скобите ни се закачиха. Бях обхваната от паника, че ще трябва да се обадим на пожарникарите, за да ни разделят!

— Щеше да е нужно нещо много повече от пожарникарите, за да ви раздели вас двамата — решително изрече Брам. — Мама обикновено ви наричаше „сиамските близнаци“. Мисля, че тя знаеше още преди вас, че все някой ден ще се ожените — изрече последните думи, без да се замисли, и веднага съжали. Отвори очи и извърна глава към нея. — Извинявай!

— Знам какво искаше да кажеш — Дани сви крака и обгърна коленете си с ръце, облегна глава на тях и го погледна. — Разкажи ми за това ходене на лов!

— Бяхме няколко души: татко, Райън, братовчед ми Джони, Дани Еймс с баща си и аз. Щяхме да се разделим поединично, но понеже това беше първият лов на Райън, татко се разпореди да го взема с мен, за да го ориентирам.

Една цепеница се срина в камината и от нея избликнаха бляскави искри. Брам се изправи, взе ръжена и я побутна на място.

— Вече се свечеряваше. Райън, все така радостно възбуден като дете на Коледа от това, че е излязъл заедно с големите, вървеше пред мен. Движехме се обратно към камиона и настроението ми не бе особено добро. Денят определено не бе успешен. Бяхме изминали мили, без дори да зърнем еленче или кошута. Тогава повдигнах очи и видях Райън, който се беше вкаменил, а пушката му сочеше към храсталака. Приличаше ми на куче птичар, хванало следа — доволен, че цепеницата оставаше там, където й беше мястото, Брам седна отново до Дани. — Погледнах натам, накъдето сочеше пушката му, а там, на не повече от петдесетина ярда, стоеше най-големият елен, който някога съм виждал! С ето толкова широки рога — той широко разтвори ръце.

— Не си спомням Райън някога да е убивал елен.

— Защото той не го уби. Аз го изчаках да дръпне спусъка, знаейки, че той никога няма да има по-добра възможност от тази в целия си живот. И именно тогава разбрах, че няма начин братчето ми да застреля този елен.

— И предполагам, ти си го застрелял?

Той я погледна с болка в очите.

— Не, всъщност не. Честно казано, и на мен ми харесваше да гледам това великолепно животно. Тогава обаче чух как другите се приближават и разбрах, че само след секунди ще го видят.

— И какво стана?

— Стрелях над главата на елена и той избяга.

— Ти си сторил това? За едно животно?

— Едно великолепно животно — обясни Брам. — Мислех си, че съм разрешил въпроса достатъчно добре, но после забелязах, че на връщане Райън не промълви нито дума. Когато по-късно го запитах за това, той ми отвърна, че е бил притеснен, че ме е подвел! — Брам поклати глава в няма мъка.

— Той непрекъснато се стараеше да живее така, че да не разочарова твоите очаквания — съгласи се меко Дани.

— Това бяха неговите си проклети очаквания! — поправи я рязко Брам. — А не моите! По дяволите, никога не съм искал Райън да прилича на мен! Всъщност имало е моменти, също както в онзи невероятно дълъг миг по време на лова, когато ми се е искало да мога аз да съм като него!

Тази мисъл бе толкова невероятна, че Дани не можа да му отвърне нищо подходящо.

— Разбира се, ние по природа сме толкова различни, че нито Райън можеше да стане като мен, нито аз като него. Знаеш ли обаче какво?

— Какво?

— Вече никога не отидох на лов за елени.

Устните й се извиха в невярваща усмивка. Първата й усмивка от дни насам.

— Ти наистина го обичаше, нали?

— Разбира се, че го обичах! По дяволите, нима мислиш, че не знаех как Райън се опитва да ме взима за пример? Защо не ми признаеш това, че разбирах отговорността си да не го подведа? Прекарах години в това да поправям счупените хвърчила на брат ми, да разплитам въдиците му, всички тези неща, срещу които по-големите братя мърморят, но всъщност тайно обичат да вършат! Но единственият път, когато той наистина имаше нужда от помощта ми… — Брам уморено прокара ръка по измъченото си лице и думите му прозвучаха задавено — … не можах да направя нищо, нищичко!

Когато махна ръката си, в очите му проблясваше издайническа влага. Цялата враждебност, която Дани някога бе изпитвала към този мъж, се изпари като пролетен сняг под юнското слънце.

— Никой не можеше да предрече, че ще падне лавина — тя сложи ръка на ръкава на черния му блузон, усещайки напрегнатите мускули на ръката му под пръстите си. — И никой не можеше да го спаси.

Брам погледна надолу към ръката й, сякаш се опитваше да си спомни чия беше тази ръка и как бе попаднала там. Диамантът на безименния й пръст блестеше като късче лед на трептящите светлинки на огъня.

— Спомням си, когато Райън го купи — промълви Брам, играейки си с пръстена. — В Чикаго.

— В Чикаго ли? — пръстите му, които се плъзгаха по нейните, й действаха необичайно разсейващо. — Не си спомням Райън някога да е ходил в Чикаго.

— Ти учеше в Париж. Той беше студент втора година в медицинското висше училище и беше решил, че повече не иска двамата да сте разделени. Беше планирал да те изненада с него, когато се върнеш в Щатите.

— О, Боже! — сърцето й подскочи. — Не знаех това!

— И Райън се досети, че не си знаела, когато му писа от Монако и му съобщи, че си се омъжила. За някой друг.

— Не знаех това — повтори тя тихо.

И се зачуди дали нещата щяха да се развият по-различно. Питър бе толкова омайващ. Толкова космополитен. Освен това бе навлязъл в живота й в момент, когато тя се нуждаеше от приключения. А Райън представляваше познатото, удобното, сигурното.

Тя се запита защо Райън никога не й беше казвал за пръстена и реши, че е искал да пощади чувствата й. Или може би, призна тя неохотно, е бил прекалено наранен от внезапния й брак с друг мъж, за да иска да говори за това.

— Аз снимах „Нарушеният обет“ в Чикаго, когато Райън внезапно изникна пред мен и поиска да му помогна в избора на годежен пръстен точно когато започвахме снимките на ключова и много скъпа сцена с преследване на коли. По дяволите, не можех да зарежа всичко и да тръгна да купувам диаманти!

— Предполагам, че именно това си му казал!

— Точно така. И веднага след като осветлих братчето си за графиците на снимане, цените на филмите и спазването на бюджетите, излязохме да пием кафе и да ядем понички, докато чакахме да отвори бижутерията.

Тя сякаш не се изненада толкова, колкото очакваше.

— И какво стана после?

— В крайна сметка за момичето на Райън бе закупен един страхотен пръстен, който впрочем избрах аз, когато той не можеше да направи избора си между този диамант и един изумруд, а филмът надхвърли бюджета си с двеста хиляди долара, защото се наложи да държа целия екип да чака през следващите три дни, когато валеше като из ведро.

Тя погледна към годежния си пръстен.

— Значи ти си го избрал?

— Нали ти казах, че Райън не можеше да се реши. В крайна сметка ми дойде идеята да хвърлим ези-тура и диамантът спечели.

— О! — тя усети необяснимо облекчение. — Значи не е било лично решение от твоя страна!

— Разбира се, че не. Райън щеше да се сгодява, а не аз.

Райън.

Галещата ръка на Брам се придвижи от пръста й нагоре по ръката, оставяйки странно, неспокойно усещане на топлина. Погледите им се срещнаха и се приковаха един в друг.

И Дани усети странно свиване в сърцето си.

В хижата пращеше огънят; навън вятърът виеше. Вътре обаче започваше друга буря.

Докато тя се опитваше да разгадае чувствата си, ръката на Брам се плъзна под запретнатия ръкав на халата и продължи целенасочено нагоре по ръката й.

Дани виждаше оранжевите отблясъци на огъня в абаносовия блясък на зениците му. Виждаше и своето миниатюрно отражение, седнала съвсем неподвижно, хваната в погледа му също както онзи елен отпреди време.

Ръката му обгърна рамото й, пръстите му започнаха да го разтриват с умели движения, едновременно успокояващи и възбуждащи. Дани си даде сметка, че ако не се помръдне именно в този момент, после ще се сърди само на себе си.

— Не можем да направим това! — настоя тя с пресеклив глас. Той беше почти шепот, но се чу ясно в тишината на хижата.

— Права си — ръката му погали шията й. — И аз знам, че е така — той я погледна сериозно и тъжно. — В такъв случай можеш ли да ми кажеш защо мисълта за това изглежда толкова очевидно правилна?

Имаше някакви основания. Дани знаеше, че трябва да има някакви основания. Но, Боже мой, тя не можеше да се сети за нито едно, докато неговият поглед потъваше тъй дълбоко в нейния, сякаш можеше да види цялата й душа.

— Брам…

— Харесва ми как произнасяш името ми — пръстът му погали устните й с леко като перце докосване. — Кажи го пак.

— Не мога — тя издърпа ръката си и стреснато разбра, че трепери. — Аз обичах Райън повече от всичко на света!

— И аз го обичах. По свой начин, но също толкова много като теб.

Измамната ръка отново се бе върнала на косата й, плъзгаше се надолу по шията й, проследяваше извивката на челюстта й, оставяйки след себе си ивица топлина.

— Но той си отиде. И няма да се върне. И ако някога кажеш на някой, че аз съм казал това, ще те нарека лъжкиня, но се чувствам така, сякаш е отнесъл най-доброто от мен, а онова, което е останало, копнее да се покачи на онази планина и да остане там, докато не замръзна до смърт и не се присъединя към брат ми, където и да е той сега!

Болката, врязана в красивото му лице, бе много силна, твърде грозна, за да бъде престорена. Дани постави ръка на лицето му.

— И аз се чувствах по същия начин — призна тя. — Всъщност чувствах се толкова отвратително, изгубена и самотна днес следобед, че повече не можех да издържам да съм сред хора. Дойдох в кухнята, за да се измъкна от тях, и ако не те бях намерила там и принудила да излезем, наистина не знам какво щях да направя!

Той се засмя на това — грубо, дълбоко и невесело, и звукът от този смях я разтърси под дебелия халат, а бедрата и слабините й потръпнаха.

— Страхотна двойка сме, а? — запита той. — Аз, модерният холивудски режисьор, и ти, изгряващата живописна звезда на западното крайбрежие! Всеки, който ни погледне, ще си помисли, че държим света в ръцете си, но жалката истина е, че в момента ние двамата изобщо не можем да си представим как, по дяволите, ще се справим с живота през следващите двайсет и четири часа!

Той извърна глава и притисна устни към ръката й.

— Искам те, Дани! — изрече дрезгаво. — И мисля, че и ти ме искаш. Само за тази нощ. Само за да прогоним болката. За малко.

Лицата им бяха толкова близко едно до друго, че само трябваше някой от тях да се помръдне лекичко. В продължение на един дълъг миг те се възпряха пред стръмния, хлъзгав склон на изкушението.

После, като изрече нещо между проклятие и молба, Брам я привлече в ръцете си и я целува с гореща, яростна страст, докато Дани с поривисто ридание не го прегърна и не се притисна до него, разрешавайки му — молейки го — да пренесе и двама им отвъд ръба.