Джоан Рос
Немислима любов (14)

Четиринадесета глава

— И тъй — изрече Брам двайсет минути по-късно, като й се усмихна над масата — днес е големият ден!

През изминалия месец Дани три пъти седмично вършеше доброволческа работа в приюта и вече бе открила истинско гнездо от таланти. Въпреки че жените нямаха много технически умения, чувствата, които изливаха върху платната си, бяха завладяващи. Затова смяташе този следобед да подеме идеята за благотворителна изложба в приюта на Мадлин Хартлъв.

Прокара пръст по ръба на чашата си.

— Само се надявам предложението ми да допадне на Мадлин!

— Ще й допадне, защото задоволява много потребности. Първо, ще помогне на жените да затвърдят самоуважението си, второ — той отмяташе на пръсти, — ще събере средства, и трето, ще направи реклама, която ще докара още пари.

— И ще разгласи съществуването си до още жени, нуждаещи се от помощ!

— Точно така — очите им се срещнаха в мълчаливото признание, че някога и тя бе измежду тези жени. Тъй като не искаше да помрачава настроението, Брам взе сочна зряла ягода от купата на масата и й я подаде. Прозряла намерението му да смени темата и да не й позволи да се отдаде на мисли за миналото, тя се усмихна и отхапа от плода.

Жестът й, както и много други нейни жестове, бе несъзнателно еротичен. Брам усети болезненото смъдене на желанието и се запита колко ли още може да издържи, без да се люби с жена си.

— Знаех си, че ще ядеш от ръката ми някой ден — гласът му одрезгавя, но закачливата му усмивка не й даде да приеме на сериозно мъжката му арогантност.

— Един закон за всички! — промърмори тя нежно и избра още една ягода от сребърната купа.

Хвърли му поглед изпод гъстите си мигли. Устните й се извиха в сластна подкана и нацупената й муцунка, докато държеше ягодата на инчове от устата му, подсказваше, че му предлага нещо повече от плода.

Като се включи в играта, Брам отхапа голямо парче. Когато зъбите му преминаха край пръстите й, Дани също усети сексуалното желание, разливащо се из тялото й.

Несъмнено това не бе първият път през седмиците им на съвместен живот, когато магическото привличане, избухнало неудържимо през онази съдбоносна нощ в хижата, отново бе пламнало. За първи път обаче Дани не можа да измисли нито една причина, за да отрече онова, което тайно копнееше да стори, откакто бяха стояли на пистата през онази наситена с електричество нощ в пустинята след сватбата им.

Сякаш сбогувайки се завинаги с Райън, тя се освободи за любов със съпруга си. Когато се опита да оттегли ръката си, той я хвана и започна съблазнително да захапва върховете на пръстите й.

— В колко трябва да си в приюта?

Докосването му, погледът, който й хвърляше през хванатите им ръце, я караше да се разтапя.

— Обикновено отивам към девет и половина.

Половин час, реши Брам, не би бил достатъчен. В края на краищата беше чакал седмици наред. Сега имаше намерението да направи любовта им съвършена.

— Но — предложи Дани със секнал дъх, докато езикът му облизваше от пръстите й сладкия ягодов сок, — мога и да закъснея!

Горещо, яростно желание пламна в тъмносините му очи. Брам се канеше да се възползва от нежното й женско подканяне, когато телефонът иззвъня.

— Ще го оставим на телефонния секретар! — стана от масата и вдигна и нея на крака.

Начинът, по който тя го гледаше, а топлото й, любящо сърце светеше в очите й, го накара да се почувства най-богатият човек на света.

Останаха неподвижни, окъпани в топлината на жълтите слънчеви лъчи, и двамата изпълнени с желание да изживеят докрай сладостта на мига.

Чуваха отдалеч гласа на Брам по телефонния секретар, който обясняваше на събеседника да остави съобщение.

— Здравей, Брам! Обажда се Хю. Ако си в къщи, вдигни слушалката, по дяволите! — помоли очевидно притесненият мъжки глас. — Имаме проблем. Тази нощ в офиса ти е имало пожар!

Макар и неволно, тези думи привлякоха незабавно вниманието и на двамата. Те погледнаха към телефона, сякаш виждаха асистента на Брам Хю Уингейт.

— Пожарната пристигна навреме, преди всичко да е изгоряло, но трябва да ти кажа, че гледката не е приятна. Пожарният инспектор, натоварен с разследването, ще пристигне всеки момент. Иска да говори с теб!

Брам изруга кратко и зло.

— По-добре да вървиш — Дани постави длан на лицето му и усети напрегнатите му мускули.

— Дявол го взел! — „Времето — напомни си Брам — беше най-важно.“

— Нищо — каза Дани, а гласът й звучеше също толкова разочаровано, колкото неговият бе ядосан. — И без това трябва да говоря с Мадлин преди днешния урок.

Върви. Остани. Двете думи се бореха в ума му. Тъй като винаги бе смятал себе си за човек на бързите и твърди решения, подобно колебание му се стори нетипично и неуместно.

— Хрумна ми нещо! — каза той в търсене на подходящ компромис. — Очевидно днес няма да мога да свърша много работа — привлече я по-близо към себе си. — Защо тогава не се отбиеш в студиото след урока ти? Можем да отидем с колата до Санта Барбара и да обядваме в онзи нов индийски ресторант, за който всички говорят.

— Звучи чудесно! — Дани вдигна глава и обви ръце около врата на Брам. — Но защо вместо това не си направим един пикник? — надигна се на пръсти и приближи устни до неговите.

— Пикник ли? — устата й бе тъй гореща, както я помнеше. Вкусът й — още по-омагьосващ. — На плажа?

— На плажа винаги е приятно — устните й се извиха в бляскава, неустоима усмивка. Закръгленото й, женствено тяло идеално пасваше на неговото. — Но е доста банално като място, не мислиш ли?

— Банално ли? — запита той глупаво, усещайки желанието да препуска по тялото му. Докато тя бавно обхождаше с език очертанието на горната му устна, на Брам му хрумна, че в момента бива напълно и опитно съблазнен.

— Мислех си — тя посегна нагоре, отметна тъмната му коса от челото, после погледа как тя отново пада, — че всеки може да закусва в леглото — измъкна ризата от джинсите му и прокара закачливо и съблазнително ръце по гърба му. — Но да се обядва в леглото…

Брам издаде задавен звук, нещо средно между изръмжаване и проклятие, наведе глава и я целуна.

Твърде дълго потисканата страст запламтя и за малко не ги изпепели. Умовете им се изпразниха. Вкусовете им се смесиха. Сърцата им се сляха.

И после, твърде бързо и за двамата, пламенната целувка свърши. Брам неохотно се отстрани, като дишаше често и задавено. Дани пое въздух, за да се успокои, но едва успя да вдиша повърхностно и също задавено.

Боже, колко красива беше тя! — помисли си Брам, като погледна прекрасното й лице със смекчени от любовта черти. И бе негова.

Независимо от бъркотията, която сигурно го очакваше в „Еклипс Стюдиос“, Брам се чувстваше на върха на щастието.

Ухили се и притисна пръсти към все още издадените й устни.

— Запази си идеята за малко по-късно!

Топлата й ответна усмивка го ослепи.

— До по-късно!

 

 

Дани бе доволна, когато всички жени изразиха желание да участват в живописния проект, за да покажат, че са в процес на възстановяване.

— Като говорим за възстановяване — съобщи й Джорджия О’Хара — приели са ме в програмата, в която кандидатствах! Започвам идната седмица.

— Това е чудесно! — Дани я прегърна. Знаеше, че Джорджия, която бе работила като медицинска сестра, почти се бе отказала от надеждата да постъпи в сестринското училище. — Сигурно си много развълнувана!

— Да! И Брайън също!

Кръвта на Дани се смръзна.

— Обаждала си му се?

— Той ми е съпруг — напомни й меко Джорджия.

— Нали не си му казала къде се намираш?

— Може и да съм му споменала — призна Джорджия. — Беше толкова притеснен, че не знае къде съм!

Дани усети сигнал за тревога.

— Но, Джорджия…

— Всичко е наред. Само исках Брай да разбере, че нещата са тръгнали към оправяне!

Тя бе толкова щастлива! Въпреки че й се искаше да предупреди Джорджия да не бъде толкова доверчива, Дани не намери в себе си сили да убие новородената й надежда. Отново прегърна Джорджия.

— Надявам се, че всичко ще ти тръгне добре!

След час в приюта „Анкъридж“ пристигна Брайън О’Хара. Въпреки че още беше предиобед, вече беше пиян.

И въоръжен.

 

 

Стачниците се бяха върнали и демонстрираха пред студиото, като напяваха бездарните си лозунги. От изобилието на плакати, на които се съобщаваше, че той е следващият, който ще гори — в ада — Брам разбра, че новината за пожара вече се е разпространила.

Офисът му бе почти съсипан. Белите стени бяха почернели от пушек, стъклата върху старите филмови афиши се бяха пръснали, а алуминиевите рамки стърчаха извити от високата температура.

— Не е толкова зле, колкото изглежда! — увери го пожарният инспектор.

Вместо синята тениска, която обикновено носеха пожарникарите, той бе облечен в син костюм. Висок, слаб и загорял, с добре подстригана сребриста коса, можеше да си намери работа като дубльор на Пол Нюмън, помисли си Брам, чието режисьорско чувство никога не го напускаше.

— Имали сте късмет. Онзи, който го е подпалил, определено е бил любител.

Небрежният му тон незабавно привлече вниманието на Брам.

— Подпалил ли? — хвърли поглед към Хю, който сви рамене в отговор. — Да не би да искате да кажете, че е имало умишлен палеж?

— Намерихме две бутилки газ, свързани с електрически часовникови механизми. Тази в стаята тук се е взривила, другата в тоалетната не е.

— Палеж! — повтори Брам неразбиращо.

— Палеж — потвърди пожарникарят. — И тъй, господин Форчън, въпросът е: кой ви мрази толкова много, че да ви подпали така?

Два часа по-късно Брам вече бе разпитан за всяка подробност от живота си — частен и служебен. Имаше чувството, че е преминал през разпит трета степен, и се чудеше как ли пожарникарите се отнасят към подпалвачите, ако третират така жертвите им?

— И тъй, единствената ни следа е онази група демонстранти на входа на студиото — каза пожарникарят.

— Не мога да се сетя за никой друг. Работя в много силна конкуренция. Без съмнение съм си създал някой и друг неприятел с времето, но ние обикновено се нападаме във вестниците, а не с керосин и електрически часовникови механизми!

Мъжът, който приличаше на Пол Нюмън, вдигна поглед от бележника си.

— Като говорим за вестници…

Брам знаеше какво ще последва.

— Бившият съпруг на жена ми няма нищо общо с това!

— Четох, че изрекъл заплахи — когато Брам го изгледа дълго и неодобрително, пожарникарят се изчерви над бялата си колосана якичка. — Нямаше как да не го прочете човек — защити се той. — Спрях на „Ралф“ да си взема кафе и бира, а вестникът стърчеше точно до касата!

— Само в един брой на този парцал има повече измислици, отколкото във всички сценарии, създадени в продължение на година в града! — гласът на Брам бе груб и твърд.

— Сигурно е така — пожарникарят отново си записа нещо. — Все пак искам да поговоря с жена ви.

— Необходимо ли е наистина? — Брам си спомни колко трудно й бе на Дани да говори за Банистър с него. Искаше му се да я предпази от душевно разголване пред този непознат човек.

— Боя се, че да, господин Форчън.

— По дяволите! — Брам зарови ръце в косата си. — Е, добре! — съгласи се неохотно. — Искам обаче да присъствам на разговора ви!

— Нямам нищо против.

— Кога?

— Сега е най-подходящо — отвърна пожарникарят. — Колкото по-скоро изключим бившия й съпруг от списъка на заподозрените, толкова по-скоро ще открием кой толкова ви ненавижда — той пъхна сребърната си писалка в джоба на ризата си.

— Тя в момента не е вкъщи — каза Брам. — Мога да я взема от приюта, където е на работа, и да я доведа вкъщи, а вие ще дойдете направо там.

— Както на вас ви е удобно — любезно каза по-възрастният мъж.

Брам караше към приюта, а радиото в колата му бе настроено на местна станция за новини, когато внезапно съобщение накара сърцето му да подскочи.

Репортерът осведоми слушателите, че е имало престрелка в приют за малтретирани жени, наречен „Анкъридж“.

Въпреки че подробностите бяха оскъдни, а полицията още не бе направила своето съобщение, съседите разказваха на репортерите от мястото на събитието, че линейка е откарала две жени в болница.

Брам тъкмо набираше приюта по клетъчния си телефон, когато следващите думи на репортера го накараха да направи забранен завой в обратната посока.

Според неназован източник от болницата едната от двете жени, които в момента бяха в приемната на „Бърза помощ“, бе бременната жена на холивудския режисьор Брам Форчън.