Джоан Рос
Немислима любов (5)

Пета глава

В опровержение на песните, според които в Калифорния никога не вали, първият ден на април бе студен и влажен. Без да обръща внимание на лошото време, Брам тичаше по твърдия пясък на брега пред къщата си. За разлика от останалите фитнес маниаци, които също така пренебрегваха дъжда, за да поддържат стегнатите си тела на калифорнийци, Брам не тичаше за физическа кондиция, нито за да достигне някакви върхови постижения в бягането.

Истината беше, че той бе навън в ранната утринна мъгла, както всяка сутрин от погребението на Райън насам, опитвайки се да избяга от демоните, които го преследваха. От смъртта, скръбта, вината и страстта. Неговите четири конника на Апокалипсиса.

Всеки ден той скърбеше за загубата на брат си; всяка нощ отново преживяваше ужаса да го гледа как умира. Вината, че не бе могъл да спаси Райън, постоянно терзаеше Брам, забиваше в сърцето му болезнените си, остри нокти. Брам не беше особено изненадан от това, че се измъчва така; подозираше, че това е нормална, макар и болезнена част от процеса на скръб.

Онова обаче, което представляваше за него очевидна и неприятна изненада, беше колко дълбоко в ума му се е настанила Дани Кантрел. Той мислеше прекалено много за нея. Денем почти успяваше да я изхвърли от мислите си, като се съсредоточаваше върху безбройните проблеми около „Скандали“, но се бе оказало невъзможно да пропъжда образа й нощем.

Сладострастните картини с Дани, лежаща пред камината, на уханната й плът, проблясваща под червеникавите отблясъци на огъня, го терзаеха. Толкова много, че дори когато беше с Идън, сякаш вкусваше устните на Дани, сякаш стройните извивки на тялото й се притискаха така мамещо към него. И дори когато достигаше до върха на насладата, си представяше топлото, приканващо тяло на Дани, което изпълва със семето си.

Това, че сутрин се будеше не до Дани, а до Идън Вейл, караше Брам да се чувства непривично незадоволен. Мисълта, че страдаше от толкова явно сладострастни мечти по единствената жена, която брат му бе обичал, го караше да се чувства виновен.

Затова Брам продължаваше да тича, тича, тича…

 

 

Беше типичен априлски ден в Сан Франциско — студен и мъглив. Но докато караше към дома си на връщане от следобедната си среща, Дани не забелязваше дъжда, който се стичаше по стъклото на колата.

Тя бе дълбоко разтърсена.

Увлечена в обърканите си, бурни мисли, тя паркира колата и се заизкачва по стръмните стълби към апартамента си. Така унесена, тя не видя мъжа, който я последва, докато не стигна пред вратата си.

— Здравей, Дани.

Ужасният познат глас я накара рязко да се извърне.

— Какво правиш тук, Питър? — запита тя.

— Не може ли човек да се отбие да навести жена си? — изражението му беше привидно невинно, но Дани виждаше прикритата бруталност, пробудена от неприветливия й тон.

— Бившата си жена! — поправи го тя. После се обърна и едва успя да пъхне ключа в ключалката.

— Спомням си, че свещеникът тогава каза нещо като „докато смъртта ни раздели“ — тонът му беше също толкова безобиден като изражението, но Дани усети заплахата в него.

Кръвта й се смрази.

— Още пазя решението със забрана да се доближаваш до мен! — предупреди го тя. Докато беше в болницата, един съдия, приятел на Райън, беше издал тази забрана. Седмици наред бе спала с нея под възглавницата като с талисман, който можеше да я предпази от беда.

— Ех, Дани, Дани — оплака се Питър с приятелска и донякъде обидена усмивка. — Отново реагираш неадекватно рязко.

— Извинявай — тя се изненада от собствената си сила. Въпреки голямата изненада, която бе преживяла преди няколко часа същия ден, тя осъзна, че е напълно способна да се изправи срещу бившия си съпруг. — Насилниците винаги ме карат да съм малко рязка.

— Това ли смяташ, че правя? — Питър повдигна вежди над костенурковите рамки на очилата си. — Смяташ, че ще упражня насилие върху теб?

— Няма да ти е за първи път — вече й бе омръзнал този разговор. — Освен това е противозаконно — тя отново се обърна с намерението да си влезе вкъщи.

Той постави ръка на лакътя й. Дани веднага се дръпна.

— Наистина, Дани, бях в заведението отсреща, пиех бира и гледах „Джайънтс“ по телевизията, когато погледнах навън и те видях да паркираш колата си. И понеже се чувствам зле заради онова, което се случи между нас, реших, че просто ще се възползвам от случая, за да ти поднеса съболезнованията си за скорошния шок, който си понесла.

Отпърво Дани помисли, че говори за тазсутрешната й голяма изненада. После осъзна, че има предвид смъртта на Райън.

— Много любезно от твоя страна — тя не му вярваше и дума. — Благодаря ти за загрижеността — не само Питър умееше да лъже. — А сега, ако не възразяваш, наистина бих искала да не стоя повече под дъжда.

В очите му проблесна ярост от това така рязко сбогуване, но усмивката му остана приятелска.

— Разбира се — без да поиска разрешение, той се пресегна и прокара облечената си в кожена ръкавица ръка по бузата й. — Пази се, мила. И само помни, че ако имаш нужда от нещо…

Докосването му още я плашеше. Дани не успя да скрие потръпването си.

— Не се нуждая от нищо от теб, Питър! — тя отвори вратата и бързо се мушна вътре.

Преди да успее обаче да я затръшне, Питър изрече заключителната реплика:

— Ще мисля за теб!

Тази заплаха още звънтеше в ушите й, докато затваряше вратата и заключваше и трите ключалки. После стигна до леглото, отпусна се върху копринените възглавници, зарови лице в ръцете си и затрепери.

 

 

Бунгалото, в което се намираше офиса на Брам, разположено в доста отдалечено ъгълче от обширната територия на „Еклипс Стюдиос“, не отговаряше на международната му слава и богатство. Вместо изразяваща самодоволство претрупана постройка, каквато Дани очакваше да види, офисът представляваше малка бяла варосана сграда без никакви украшения отвън, освен малка табелка „Форчън Продъкшънс“ до вратата.

Докато количката за голф, возеща Дани към офиса, доближаваше, вратата се отвори. Дани не се изненада, че Брам я очаква. Възрастният пазач на студиото я бе задържал, докато не се обади на Брам и не чу от него вълшебните думи, отварящи за външни посетители високите порти от ковано желязо.

Брам рязко кимна с глава.

— Здравей, Дани — в тона му нямаше и следа от приветствие. Гласът и изражението му оставаха дразнещо неутрални. — Това е истинска изненада.

„Ако мислиш, че това е изненадата, само почакай малко!“ — помисли си тя.

Бяха изминали шест седмици от погребението на Райън. Шест дълги, изопващи нервите седмици, през които се опитваше да убеди сама себе си, че въздействието, което Брамуел Форчън бе упражнил върху нейните чувства, бе само временна реакция на нейната скръб и объркване.

Тя отново и отново си бе повтаряла това. Прекара последните четиридесет и осем часа да се подготвя за тази среща. Но сега, докато го гледаше, изправен на вратата, си даваше сметка, че бе пресметнала грешно силите си. Тъмносините му очи бяха присвити срещу слънцето и това ги правеше непроницаеми. Едната му загоряла ръка бе облегната на касата на вратата, другата бе пъхната дълбоко в джоба на черните джинси. Този привидно обичаен жест накара Дани да сведе поглед надолу, където джинсите очертаваха слабините му. Споменът за начина, по който го бе усещала притиснат до нея — вътре в нея — накара стомаха й да се свие.

Докато слизаше от количката, Дани издиша леко за успокоение. Нервите й, които и без това бяха твърде напрегнати, започнаха да се отпускат. Въпреки че никога не бе смятала това за възможно, внезапно краката й се подкосиха, сякаш се опитваше да запази равновесие на палубата на подмятано от бурята корабче.

— Здравей, Брам — гласът й беше тих и колеблив. Като чужд глас, помисли си тя, раздразнена от себе си.

Гласът й бе топъл и сладък, също като кафето с мляко, което Брам обичаше да пие във френския квартал на Ню Орлийнз. Сластен женски глас, който извикваше в представите му горещи нощи и смачкани чаршафи.

Този глас го бе терзал седмици наред, караше го да се буди възбуден, след сънища, в които Дани бе в прегръдките му — стегната, влажна и много, много гореща.

Напрежението у Дани почти пращеше като скъсана жица по време на гръмотевична буря. Въпреки че позата на Брам продължаваше да излъчва спокойствие, в него имаше скрита, потисната напрегнатост, която я плашеше.

А ако имаше нещо на света, за което Дани се бе заклела, че никога няма да допусне, това беше да позволи на някой мъж отново да я уплаши. Тя изправи раменете си. Пръстите й се сключиха около кожената дръжка на чантата.

— Надявам се, че не съм попречила на работата ти!

Брам я гледаше как се мъчи да се овладее и се питаше дали тя осъзнава, че когато изправя така гърба си, успява единствено да накара гърдите си да щръкнат съблазнително под червената копринена блуза.

Късата бяла пола — със същата кройка като на саронга, прославен от Дороти Ламур в „Пътят към Сингапур“ — разкриваше голяма част от стройните й крака. Брам си спомняше твърде добре усещането от тези дълги крака, преплетени в неговите бедра.

— Не се притеснявай — сви рамене той. — Не си прекъснала никаква неотложна работа — той се отмести настрани. — Заповядай вътре.

Дани нямаше много ясна предварителна представа за това какво ще види вътре в офиса на Брам. Може би лъскаво, претенциозно обзавеждане от абанос, месинг и стъкло. Или типично мъжка обстановка — с изобилие на червена кордовска кожа и тъмна ламперия, като в мъжки клуб от началото на века.

Но вместо това вътре беше светло, семпло и предразполагащо. Белите стени излагаха забележителна колекция от стари филмови афиши. На един от тях бе изобразен прочутият двубой между Кларк Гейбъл и Чарлс Лотън от „Бунтът на Баунти“; на друг блестеше ослепителната Рита Хейуърт в „Кръв и пясък“.

Покрай едната стена се редяха три старомодни флипера, в ъгъла на офиса стоеше сифон за безалкохолни напитки с блестящ месингов плот и високи столчета на бели и червени ивици, а в средата му се мъдреше билярдна маса.

— Видях отвън няколко демонстранта — каза тя в опит да поддържа невинен разговор. — Май не са много очаровани от последния ти филм.

Устата на Брам се стегна в рязка, гневна линия.

— Те бяха там отвън, когато се върнах от Тахое Сити. Онова, което тези идиоти не съзнават поради прекомерната си глупост, е, че всичко, което правят, е много предварителен шум, който ще помогне да се постигне висок процент на гледане в момента, в който минисериалът бъде пуснат!

— Значи няма да се откажеш от проекта? — тя наскоро беше чела дописка в „Ентъртейнмънт Тунайт“, в която се намекваше, че би могъл да се откаже.

— И да оставя няколко гръмогласни хаховци да диктуват творческите ми виждания? Не, по дяволите! Все едно ти да позволяваш да ти диктуват какви картини да рисуваш!

— Добре казано! — промълви тя, спомняйки си как Питър бе осмивал творческите й усилия.

Тя забеляза на близката маса голям шлем, който много приличаше на онзи, носен от Дарт Вейдър в „Междузвездни войни“. Беше обаче още по-голям.

— Това ли е, което мисля?

— Да — потвърди Брам, — това е шлем за виртуална реалност. Ще трябва да го пробваш. Много прилича на билет за пътуване с междузвездния кораб „Ентърпрайс“.

Само това й трябваше — главата й и без това се въртеше. Въпреки че беше нервна, Дани се усмихна.

— Значи онова, което се говори, е вярно.

За пореден път, откакто бяха заедно, макар и не по собствена воля, мислите им вървяха в една посока.

— За това, че единствената разлика между мъжете и момчетата е в цената на играчките им? — рече Брам. — Абсолютно вярно.

Той махна с ръка към тапицирания във весели червени, златисти и зелени шарки диван, който приличаше на навахско одеяло.

— Заповядай. Ще пиеш ли нещо? Или нещо от автомата? Приготвям доста добро шоколадово питие.

— Не, благодаря! — стомахът й вече беше свит на топка. Тъй като краката й продължаваха да не я държат, тя с благодарност се отпусна на дивана.

— И тъй, на какво дължа това посещение?

Когато тя нервно прокара треперещата си ръка през косата си, Брам с набитото си око на режисьор, свикнал да вижда подробностите, забеляза, че още носи годежния си пръстен.

— Дълга история.

Той взе от бюрото пакет цигари, изтърси една, пъхна я в ъгъла на устата си и я запали.

— За никъде не бързам — отвърна й, като изпусна струйка син дим, която се насочи към нея.

Димът я довърши. Стомахът на Дани моментално се разбунтува.

— Къде е тоалетната? — изрече тя, като скочи на крака. Чантата й падна на пода.

Бялата й кожа придоби зеленикав оттенък, почти като покритието на билярдната маса. Брам усети нещо.

— Първата врата вдясно.

Тя излезе със залитане от стаята като пияница в дълъг запой. Брам помисли дали да не я придружи, чу шума от пуснатата вода и реши, че тя и сама ще се оправи.

Смачка цигарата в пепелника и докато слагаше вода за чай в микровълновата фурна, мислите му се въртяха около единствената най-вероятна причина за неочакваното пристигане на Дани днес.

Готов беше да заложи последния си „Оскар“, че Дани бе бременна.

Големият въпрос обаче беше дали бебето беше от Райън.

Или от него.

Когато тя най-после излезе от тоалетната, лицето й бе ужасно бледо, а зачервените й очи излъчваха изтощение.

— Насам — той я хвана за ръка и я заведе до дивана. — По-добре ли си?

По-добре беше. Не много, но мъничко по-добре. Чувстваше се най-вече унизена. Изчерви се от неудобство и успя само леко да кимне в отговор.

— Няма защо да се стесняваш от мен, Дани — Брам се изненада колко крехка му изглежда тя. Напомняше му на изделие от фин порцелан, което ей сега ще се счупи.

Бледността й докосна нещо дълбоко в душата му. Нещо неканено и не особено приятно за него.

Той потопи торбичка с чай в горещата вода и пусна вътре бучка захар.

— Все пак ние с теб бяхме най-близки — постави чинийка с английски хрупкави бисквити на чамовата маса до дивана.

— Именно във връзка с това дойдох да поговорим — призна Дани, поемайки чашата чай. Тъй като той още беше твърде горещ, а и тя не се доверяваше много-много на бунтуващия си се стомах, остави я на масата, но отхапа малко от една бисквита.

— Така си и помислих — той се облегна на бюрото си, сви колене и кръстоса ръце пред гърдите си.

Сякаш за да спечели време, тя вдигна чашата и прокара пръст по ръба й.

— Наистина не знам откъде да започна.

— Обикновено, когато някой ми разказва нещо, аз му предлагам да започне от началото. В нашия случай обаче смятам, че можеш да го пропуснеш — гласът му оставаше мек, но в очите му проблеснаха арогантни светлинки. — Освен това ти предлагам да се откажеш от ролята на свенлива девица, която не знае откъде да подхване — престори се, че не чува как тя рязко и гневно ахна. — Не ти подхожда.

Дани нямаше откъде да знае, че той нарочно я беше ядосал, за да я върне по този начин в обичайното за нея състояние. Само осъзна, че саркастичният му тон я разгневи. Гневът се разля като горещ поток по тялото й и измести притеснението.

— Е, добре — тя отново вирна брадичка, погледна го право в очите и кръстоса крака със съблазнително прошумоляване на коприна. — Бременна съм!

— Това някак си не ме изненадва.

— Е, значи само аз съм изненаданата!

— От Райън ли е детето?

Една лъжа би била най-разумното нещо в случая. Най-безопасното. Може би обаче именно пронизващите я сини очи на Брам, а може би и нещо друго, я подтикнаха да изрече истината.

— Не. Бебето е от теб, Брам.

— Може и да съм бил пиян онази нощ, но много добре си спомням как на следващата сутрин ти каза, че пиеш противозачатъчни хапчета.

— Наистина пиех — въпросителният му поглед бе една от причините, поради които тя се боеше да му съобщи за бременността си. Дани прокара ръка през гъстата си коса. — Някак си обаче в цялата суматоха около сватбените приготовления съм забравила да взема едно хапче. После пропуснах още едно във вечерта, когато падна лавината.

Брам кимна.

— Вижда ми се твърде вероятно.

Как, по дяволите, можеше да приема всичко така спокойно? — зачуди се Дани. Самата тя беше като полудяла, броеше дните и чакаше — молеше се! — цикъла си, който така и не дойде.

Реши, че очевидно Брам Форчън е един от онези мъжкари от каменната ера, които чисто и просто смятаха една непланирана бременност за проблем на жената.

— Нормално е сватбените приготовления да подействат разсейващо — съгласи се Брам. — Що се отнася до деня, когато падна лавината, ти очевидно си била разстроена — продължи той със същия рационален тон, който вече я дразнеше. — Съвсем нормално е нещо толкова ежедневно като взимането на една малка розова таблетка да ти се изплъзне от ума.

— Именно това и стана.

Тя внимателно отпи от чая. Той беше горещ, сладък и заедно с бисквитите беше именно онова, от което стомахът й се нуждаеше.

— Винаги съм смятала, че трябва да поемам цялата отговорност за действията си — каза тя.

Брам кимна.

— Май си спомням една ваша юношеска екскурзия до Скуо Вали. Когато Райън се опита да поеме вината върху себе си, а ти не му позволи.

— Не съм дошла тук да говорим за Райън!

— Хубаво — при споменаването на името на брат му около устата му се очерта бял кръг.

В очите на Брам проблесна някакво бегло чувство, дали гняв или болка, тя не разбра, защото то премина много бързо и ако не го беше наблюдавала внимателно, Дани нямаше да забележи нищо.

— Сценарият си е твой — той посегна към цигарите, спомни си за нейното състояние и ги остави обратно на масата. — Продължавай.

Дани пое дълбоко въздух.

— Ултразвуковото изследване показва шестседмична бременност.

— Не искам да ти мътя водата с технически медицински детайли — рече Брам, — но вече съм писал историята за една жена и двама мъже в „Нарушеният обет“. И май си спомням от тогавашните си проучвания, че спермата може да се задържи в тялото на жената няколко дни.

— Няколко дни да — съгласи се Дани. — Не обаче цял месец!

Брам не можа да скрие изненадата си.

— Месец ли? Да не искаш да ми кажеш, че вие с Райън не бяхте правили секс от един месец, когато той загина? — в гласа му се усещаше явно недоверие.

— Казвам ти, че не се бяхме любили от един месец, когато той загина! — за Дани беше много важно да натърти, че онова, което бе съществувало между нея и Райън бе дълбока, вечна любов. А онова, което бе преживяла с брат му, бе само сладострастие.

Дори и да беше забелязал поправката, Брам не й обърна внимание.

— Чия беше тази безумна идея?

— Всъщност моя — призна Дани. Тя бе чакала толкова дълго, за да стане жена на Райън. Бе поискала сватбената им нощ да бъде специална. Паметна. Романтична. Колкото и глупаво да звучеше сега, бе поискала да е тъй, сякаш се любят за първи път. Затова въздържанието месец преди сватбата й се бе сторило добра идея.

— И Райън се съгласи на това?

— Разбира се — те и двамата знаеха, че Райън Форчън никога не бе отказвал нищо на Дани.

— Боже! — Брам поклати глава, неспособен да повярва. — Очевидно братчето ми е било истински светец!

— Каквото и да мислиш за нашето лично решение, то означава, че Райън няма как да е бил баща на детето ми!

Тя притисна ръка към корема си, сякаш за да предпази нероденото си дете от горящия поглед на баща му. Колко й се искаше да носи именно детето на Райън!

Прехапа устни и се отърси от мъчителната мисъл за това.

— Излишно е да се безпокоиш, Брам. Нямам никакво намерение да те принуждавам да вършиш неща, които не искаш да вършиш.

Очите му се присвиха:

— Не мислиш за аборт.

— Не — поклати глава тя. — Въпреки че никога не бих планирала тази бременност, след като размислих добре, реших, че ще родя детето си.

— Нашето дете — кротко я поправи Брам.

— Не искам издръжка от теб — тя си играеше с годежния си пръстен. — В края на краищата моите работи започнаха да се продават доста добре… — думите й излизаха забързано. — Поне достатъчно добре, за да мога да издържам детето си. Ако щеш вярвай, аз изглежда имам купища последователи и…

Тихата, закъсняла реплика на Брам смути Дани и думите й заглъхнаха.

— Какво казваш?

— Ти продължаваш да казваш „моето дете“. Аз само посочих, че си бременна с нашето дете.

— О! — Дани отново пое дълбоко въздух, но това не й донесе нужното спокойствие. — Добре — тя отново започна разсеяно да си играе с пръстена. — Основното е, че аз искам моето — тоест, нашето — бебе, Брам. Повече, отколкото съм си мислила, че е възможно.

Тъмните й очи бяха сериозни и излъчваха решителност. Брам можеше да види, че решението й не бе спонтанно взето в момента. Тя очевидно бе премислила нещата. Единственото, което не бе отчела, бяха неговите собствени чувства по въпроса.

— Виждам, че е така.

Той си спомни с болезнена яснота как седяха с Райън на палубата на крайморската му къща и как слушаше поетичните описания на брат му за живота им с Дани. Бе обявил, че ще си имат деца. Също както и за всичко друго, и двамата бяха единодушни, че искат голямо, любящо семейство.

Брам си помисли колко зарадван щеше да бъде Райън от новината на Дани. Спомни си как брат му го помоли да бъде не само кум на сватбата му с Дани, но и кръстник на първото им дете. И Брам реши какво трябва да стори.

— Е, добре — Дани издиша пресекливо. Съобщаването на новината на Брам се оказа не толкова трудно, колкото тя си мислеше. Може би малко го е недооценила. — Благодаря ти за разбирането, Брам. А сега, след като си поговорихме, ще те оставя да си работиш — Дани се изправи, готова да избяга.

— Не искаш ли да чуеш как се чувствам аз от всичко това?

— О! — тя го изгледа, като й се искаше да може да прочете мислите му. Истината обаче беше, че този мъж, който й бе направил дете, й беше почти непознат. — Разбира се — предпазливият й тон обаче опровергаваше думите й.

— Хубаво. Първо — започна той, като отмяташе на пръстите си, — възнамерявам да поема разходите ти.

— Но нали ти казах, че не съм…

— Помня какво ми каза. Но ти още не си съвсем достигнала Пикасо, миличка. А за отглеждането на дете трябват много пари.

Брам реши, че ще изпълни дълга си. Този към Дани, но и много по-важния си дълг към Райън. Щеше да приеме отговорността за това дете. Но, Господи, колко висока беше цената!

Дани видя как очите му потъмняват от бушуващите в него чувства и за пореден път й се прииска да може да надникне в мислите му.

— Добре — съгласи се тя, като си помисли за разклатената си банкова сметка. Разходите, които вече беше направила, се оказаха по-високи, отколкото си представяше. Кой би си помислил, че витамините за бъдещи майки са толкова скъпи? — Можеш да помагаш.

Колко вбесяващо можеше да се държи тя! Брам се зачуди как Райън си е мислил, че ще може да се справя с тази жена.

— Благодаря — отвърна й сухо с твърдото намерение да прави много повече от това да помага.

— Е, добре, след като това е уговорено…

— Не съм свършил още.

— Извинявай — тя отново седна, кръстоса дългите си крака и вирна предизвикателно брадичка. — Продължавай, моля.

Главата й бе наклонена във високомерна поза, която би направила чест на всяка руска принцеса. Брам сякаш виждаше обсипаната със скъпоценни камъни диадема върху блестящите й черни коси.

— Много добре — кимна с одобрение към изпълнението й. — Бет Дейвис, играеща Кралицата дева, с мъничко от Гарбо в ролята на Анна Кристи, примесено за повече сексапил. Ако някога решиш да опиташ в киното, обади ми се. Ще ти издействам пробни снимки.

— Много любезно от твоя страна, но мисля, че ще се въздържа.

Брам сви рамене, въпреки че му се искаше да покаже забележителното й лице в някой филм.

— Както искаш.

Гледаше я с присвити, немигащи очи, сякаш я изучаваше през обектива на камера. Дани реши, че е време да върне разговора към основната му тема.

— Струва ми се, че имаше още нещо да кажеш във връзка с бременността ми?

Още веднъж й се възхити заради онова, което баща му би нарекъл „добро старомодно здравомислие“.

— Не желая синът или дъщеря ни да израсне, като познава само единия от родителите си.

Дани си каза, че внимателно е преценила всички възможности. За тази обаче не бе мислила.

— Да не би да искаш да кажеш…

— Искам да участвам в живота на детето ни.

— О! — всъщност няма да е толкова лошо, помисли си тя. От време на време посещения в края на седмицата, понякога през летните ваканции. Освен това Брам бе един от най-ухажваните ергени в Холивуд. Нали списание „Пийпъл“ наскоро го бе определило за „най-секси мъж на годината“?

Колко дълго щеше да му бъде интересно да си играе на „неделен татко“? Сигурно не за дълго, успокои се Дани.

— Мисля, че няма да има проблеми да ти дам право на родителски посещения.

— Ама ти май още не разбираш за какво говоря.

— Какво да разбирам?

— Дани, аз нямам намерение да играя ролята на неделен татко, който води детето си в зоопарка всяка втора събота следобед.

Стомахът й се сви. Главоболие затуптя в слепоочията й.

— Какво именно предлагаш, Брам?

— Мислех си, че сама можеш да разбереш, че има само едно логично решение за всичко това.

Дланите й се изпотиха.

— Какво е то?

— Не е ли очевидно? — усмивката му приличаше на вълча с белотата си. Усмивка на хищник. — Ще трябва да се оженим.