Джоан Рос
Немислима любов (4)

Четвърта глава

Страстта им неистово се разпали. Тялото й гореше като пещ.

Някъде дълбоко в себе си Дани си даваше сметка, че ще трябва да плати с болка затова, че се е поддала на такава нечестива съблазън. Но докато пламъкът обхващаше цялото й тяло тя разбра, че няма друг избор, освен да се поддаде, независимо каква ще е цената.

Ръцете му ровеха в косите й, приближаваха устата й до неговата, отново и отново, докато тя не се задъха. Обсипваше с тихи, резки думи устата й, гърлото, копринената кожа между полите на халата.

Грубо смъкна дрехата, захвърли я настрана и я обгърна с горящия си поглед. Устните му се сключиха около твърдото зърно на гърдата й, горещо и ненаситно, и пробудиха в нея такава сладка и остра болка, че тя извика, въпреки че искаше още.

Но той вече продължаваше по-нататък, докарваше я до изстъпление с ръцете и устните си; неуморимо пощипваше, ближеше, смучеше, сякаш не искаше по нея да остане недокоснато, непожелано място.

Във всеки един миг Дани знаеше, че трябва да го спре, че онова, което вършеха, беше не само погрешно, но и неразумно дръзко; но нуждата от удоволствие се бореше с разума, а съблазънта да познае още от това невероятно усещане надви благоразумието.

Сякаш прочел мислите й, Брам вдигна глава и очите им се срещнаха в дълъг, напрегнат поглед. Огънят осветяваше лицето му, отсеняваше извивката на скулите. Очите му, които приличаха много на тези на брат му, но бяха малко по-тъмни, блестяха с кобалтовосиния си поглед под трепкащата светлина.

Райън винаги бе твърдял, че тя е най-красивата жена на света. Тъй като живееше в свят, в който всяка минаваща по улицата жена изглеждаше по-страхотна от предишната, Брам никога не се беше замислял над това как всъщност изглежда Даниел Кантрел.

Сега обаче, докато я оглеждаше, той си даде сметка, че Райън е бил прав. В този застинал къс от времето Дани сякаш беше по-хубава, отколкото човек би могъл да понесе.

Косата й се спускаше свободно по голите рамене като поток от черна коприна. Огънят хвърляше отблясъци по алабастровата й кожа.

Ако беше режисьор на филм с нейно участие, щеше да създаде сцена, в която тъмнокожи цигани се въртят около димящи огньове под звуците на тамбурини.

Брам се усмихна с усмивка на хищник. После я целуна отново — с кратко, жадно, покъртително нежно докосване на устните, толкова различно от всичко, което досега бяха споделяли.

Преди да може да се замисли за значението на тази лека, странно нежна целувка, устата му бе продължила сладострастното си дирене, като оставяше пламнала плът след себе си. Когато пощипна с устни меката кожа от вътрешната страна на бедрата й, Дани пое дълбоко и пресекливо въздух и наведе крака си, предлагайки му още.

И тогава той без предупреждение впи езика си вътре в нея.

Дани се напрегна и щеше да се дръпне, но Брам плъзна ръце под бедрата й, заби пръсти във влажната, мека плът, държеше я и не я пускаше. Пъргавият му, опитен език бе бърз и лаком; тя изстена и се изви към устата му, разкъсвана от желание.

В Брам нямаше нищо меко и нежно, но Дани не търсеше мекота. Онова, което искаше и от което се нуждаеше, бе тази груба, първична сила, която не приличаше на нищо от онова, което Дани вече бе познала или дори мислила. Само тази нощ тя нямаше да изпитва никакви притеснения, никакъв срам.

Свързаните мисли се разлетяха, разсипани от огнената буря, която бушуваше в ума й. Тялото й бе натежало от желание, а главата й — празна. Пръстите му се плъзнаха в предлагащите се гънки в търсене на най-интимните й тайни, докато зъбите му си играеха със свръхчувствителното късче плът, пораждайки такова остро желание, че тя почти се разтресе. Пръстите й неволно се свиха, сграбчвайки козината на килимчето; бедрата й затрепериха и тя се задвижи отчаяно под устните му.

Болезненото удоволствие нарасна, разпростря се чак до върховете на пръстите й като струяща, ослепително ярка светлина. Коремните й мускули се стегнаха, бедрата й се напрегнаха, гърдите й пламнаха в руменина. Сякаш всеки нерв в тялото й бе съсредоточен на онова жизненоважно трептящо място.

Едно последно движение доведе Дани до върха на насладата, разтърсвайки цялото й тяло.

Брам захвърли джинсите и слиповете си с невероятна скорост, но не й даде време да разгледа тялото му, както той бе сторил с нейното. Плътта му гореше като огън, докато я обладаваше, силните му, ненаситни тласъци я увличаха все по-надалеч в света на насладата. Той сякаш се стремеше да излее своята мъка в нейното тяло. Вплетени един в друг, слели уста, те се движеха заедно, докато огънят в тях ставаше все по-голям и по-пламтящ и двамата заедно паднаха в ада. Когато самообладанието им ги напусна, Брам изкрещя нейното име, а Дани с ридание изрече неговото в смесица от екстаз и отчаяние.

Огънят бе изгаснал; в стаята витаеше хлад. Те останаха преплетени заедно, допрели влажната си плът.

Дани погледна разстроеното лице на Брам и усети, че той вече си взимаше обратно онова, което й бе дал, връщайки онова, което бе взел от нея. Искаше й се да го замоли да не се затваря пред нея, още не. Искаше й се да измоли още малко време, кратко затишие, преди да бъде принудена да срещне лице в лице всичко онова, което бе изгубила на върха на тази планина.

Не знаеше обаче какви думи да изрече, а и се съмняваше дали ще има смелостта да го стори.

Брам изрече тихо, яростно проклятие. Затвори очи за един кратък, мъчителен миг, после се отдръпна от нея и започна да събира дрехите си.

— Дължа ти извинение!

Рязката му реплика я стресна.

— Не ми дължиш нищо! — тя прокара длан по кожата на пода и внезапно осъзна коя беше и какво бяха сторили. — О, Боже!

— Какво не е наред? — той беше открил слиповете си и ги обу.

Че какво ли беше наред! Мъжът, когото тя обичаше, бе мъртъв, едва погребан, а тя току-що му бе изневерила с брат му!

Дани пое дълбоко въздух и с голямо усилие успя да задържи очите си сведени, а гласът — спокоен.

— Нищо, което да не е било вече объркано!

Той посегна към джинсите си и вдигна ципа им, като остави най-горното копче незакопчано.

— Знаех си, че ще съжаляваш после!

— Изобщо не съжалявам! — гласът й стана хладен и отчужден, а ръцете й несъзнателно обгърнаха тялото й в жест на самосъхранение.

Брам вдигна вежди.

— Малко е късно тепърва да издигаш прегради между нас, миличка! След като основите вече са разрушени… — той красноречиво изгледа блестящото килимче.

Осъзнавайки с неудобство голотата си, Дани затърси захвърления халат.

— Ето го — Брам го вдигна от кожения диван на около десет фута от камината и Дани се зачуди как, за Бога, е попаднал там. — Чувстваш се виновна, нали?

— Не! — тя пъхна ръце в ръкавите, без да я е грижа за това, че халатът беше обърнат наопаки, и завърза колана му. — Може би! — гласът й пискливо се извиси с почти цяла октава. — По дяволите, разбира се, че се чувствам виновна!

Гърлото й се задави от изблика на множество чувства, които не можеше да овладее. Когато сълзите отново потекоха, тя се извърна.

Дани чу уморената въздишка и усети твърдите му, спокойни ръце на раменете си.

— Това при теб става автоматично, нали? — прошепна той.

— Кое?

— Чувството за вина. То е като инстинктивна реакция. Чувстваш се виновна, че не си загинала и ти с брат ми в планината, чувстваш се виновна, че си се опитала по начин, който преди известно време ти изглеждаше добър, да излееш част от вината и скръбта си, като се любиш с мен. Хей, ти май вече се чувстваш виновна и за неща, които още не си извършила!

Той притисна устни към косата й.

— Наистина си добра в това да чувстваш вина, Дани. Да не си случайно католичка?

Тя долавяше закачката в гласа му, стремяща се да предизвика у нея ответна усмивка.

— Никога ли не взимаш нищо на сериозно? — в момента, в който се чу какво изрича, Дани пожела да не го беше казвала. — Съжалявам! Продължавам да ти говоря тези ужасни неща, а знам, че не бива, защото и ти скърбиш. Изглежда обаче не мога да се сдържа.

Той я обърна и се вгледа в нея с едновременно сериозно и закачливо изражение.

— А сега ще изпитваш вина и заради това, нали?

По необясними за нея причини Дани установи, че може да търпи арогантния мачизъм на Брам. Но именно моментите, в които той действително се опитваше да бъде мил, създаваха в нея напрежение.

— Не знам. Може би — призна тя.

— Горката, объркана и страдаща Дани — тихият му дълбок глас с лека дрезгавина произнесе името й по някакъв изпълнен с топлота, чудесен начин. — Доста усложнихме нещата, а?

Когато докосна лицето й, въздухът в стаята сякаш замря.

Последната догаряща главня изхвърли дъжд от искри; Дани сякаш ги усещаше по бузата си. Когато мургавите му пръсти слязоха надолу по шията, сърцето й подскочи и Дани разбра, че трябва да бъде внимателна.

— Не виждам защо да е така — тя се отдръпна и се вгледа в Брам също така внимателно, както той я гледаше преди малко. — Това беше само секс, Брам. И въпреки че ако можеха нещата да се повторят, със сигурност не бих го направила пак, но няма си тегля куршума заради станалото!

Когато я загледа по-продължително, отколкото тя можеше спокойно да понесе, тя се усети, че сдържа дъха си.

— Хубаво — каза само той. Обърна се, сложи нова цепеница в огъня, клекна и задуха въглените, докато едно самотно пламъче не изскочи и не обхвана сухото кедрово дърво. Очите на Дани бяха привлечени от мускулестите бедра, които изпъваха меката джинсова тъкан, и тя си спомняше прекалено ясно как те се вплитаха в нейните.

— Има и още нещо — изрече той, когато отново се обърна към нея. Посегна за пакета цигари, които държеше отгоре на камината, изтръска една и я запали с клечка кухненски кибрит, която драсна в камъка на камината.

— Какво?

— Нещо, което сигурно трябваше да те питам още одеве, но след като вие с Райън се канехте да се жените, предполагам, че си взимала противозачатъчни хапчета?

На Дани й мина през ума, че той би трябвало да я попита за това по-рано.

— Като всичките ти останали жени ли?

В опит да сдържи раздразнението си той почти прехапа цигарата на две.

— Зададох ти прост въпрос, Дани! Как мислиш, дали можеш да ми дадеш само един прост отговор?

Тя се зарадва на гнева, защото той притъпяваше все така острата болка от смъртта на Райън.

— Да, трябваше да попиташ одеве! — потвърди тя, като успя да овладее гласа си, който зазвуча хладен и твърд. — И да, взимам противозачатъчни хапчета, и не, няма от какво да се безпокоиш, защото не страдам от никакви заболявания, предавани по полов път, и няма да забременея. Така че можеш да си тръгваш оттук и да се върнеш в Холивуд, без да си правиш труда да поглеждаш назад.

— Щом заговори за това, и аз не страдам от нищо заразно — добави той, сякаш размислил.

— Толкова се радвам за теб! — в гласа й звучеше сарказъм. — Но съм и изненадана, като се има предвид онова, което се пише за хедонистичния ти начин на живот.

Той дръпна от цигарата и я изгледа зло през издигащия се дим.

— Би трябвало да си по-проницателна, а не да вярваш на всичко, което пише по онези парцали!

Бузите й се обагриха.

— Прието! — кимна тя сковано. — А сега, след като обменихме актуална медицинска информация, защо просто не забравим, че всичко това се е случвало, а?

Брам отново я изгледа продължително. Дани не искаше да се остави да я притесни и му върна погледа, без да трепне.

— Ако наистина го искаш, добре, ще го забравим — той захвърли цигарата в камината, после прекоси стаята в посока към открития кухненски бокс. — Какво ще кажеш да вечеряме нещо? Имам газов котлон, който държа като резервен за в случаите, когато няма ток. Мога да стопля една консерва със супа и да направя сандвичи.

— Не съм гладна!

— Трябва да хапнеш нещо. Почти не си яла от дни насам.

— Не си давах сметка, че си забелязал.

— О, аз забелязвам много неща за теб, Дани!

Той отново я изгледа дълго и предизвикателно и гневът й пламна с нова сила. Колко лесно му беше да я вбеси! Двамата с Райън понякога спореха, но как брат му успяваше да я влуди само с една дума или поглед?

Дани затвори очи, като отчаяно желаеше да се успокои.

— Май спомена нещо за ядене.

Някак си успяха да не се счепкват повече до края на вечерта.

Докато ядяха удивително вкусната супа от миди и дебел ростбиф с орехов пълнозърнест хляб, тя му разказа за галериста, който ентусиазирано вярваше в нейните творби.

Когато Брам я запита за пребиваването й в Париж, накратко му разказа за студентските си занимания, без да говори за Питър.

Докато чакаха водата за нес кафето да заври, той й разказа за филма, над който работи в момента, без да споменава кампанията с писмата срещу него.

— Прилича ми на спокойна семейна вечеря — промълви тя. Без да иска си спомни за Питър и кръвта й се смрази.

Тъй като не знаеше подробности за брака й, Брам просто вдигна рамене.

— Не всички бракове са толкова щастливи, като този на моите родители.

Дани, която имаше непосредствени наблюдения в подкрепа на този неоспорим факт, не отвърна нищо.

След като малко поспориха за това кой къде ще спи, те се договориха, че Дани ще спи на разтегателния диван пред огъня, а Брам — на стола наблизо.

Преуморена от изтощение и различни чувства, Дани веднага заспа.

Сънят я споходи преди зазоряване. Тя беше в Сан Франциско, в спалнята на двореца на Пасифик Хайтс, построен от някакъв далечен Банистър след земетресението от 1906. През античните прозорци можеше да види тъмните гори на Президио, а отвъд — една от най-ценените гледки в света — извисения оранжев свод на моста Голдън гейт, лазурния залив и пъстроцветните, обвити в сребриста мъгла хълмове отвъд него.

До прозореца стоеше мъж с изкривено от ярост красиво лице.

Те бяха ходили на следобедна благотворителна дегустация на вина за събиране средства за симфоничния оркестър. Тъй като от седмици наред не беше излизала сред хора, Дани допусна грешката да се забавлява.

— Видях те! — изрече Питър тихо и застрашително.

Страхът като стоманен юмрук сви сърцето й.

— Видял си ме? — нито невинното й учудване, нито страхът в думите й бяха престорени.

— Видях те как флиртуваш с Ричард Крокър!

Дани въздъхна с облекчение. Това ли беше всичко? Ти можеш да се справиш с това, каза си тя.

— Миналата година жена му купи една моя картина. Маслена живопис, с малкото момиченце на фестивала на черешите в Джапантаун. Сигурно си спомняш.

— Спомням си я. Мислех, че е клиширана.

Думите му бяха обидни. Тя се опита да се усмихне примирително.

— Предполагам, че семейство Крокър имат вкус към клишетата! — лично тя смяташе тази колоритна сцена за една от най-добрите си творби. — Така че Ричард ми разказваше колко много са я харесали.

— Сигурно! — в думите му тежеше недоверие.

По гръбнака й се прокрадна познатата тръпка на страх.

— Това е самата истина!

— Лъжкиня! — скулата й засмъдя от неочакваната плесница. — Ти просто приканваше това копеле да дойде в леглото ти! — нова плесница. Този път с опакото на ръката, и главата й се завъртя.

— Не е вярно!

— Не ме лъжи! — пръстите му се вкопчиха в брадичката й и я принудиха да обърне уплашения си поглед към него. — Ти го съблазняваше направо там, пред Бога и пред всички останали. А той те разсъбличаше с очи, гледаше те така, като че ли знаеше какво точно има под тази твоя скромна рокличка, която беше сложила, за да ме заблудиш!

Тя прокара вече потните си ръце по предницата на черната ленена рокля с дълги ръкави, малко деколте и дължина до средата на прасците, която съвсем не се връзваше с ярките дрехи, които носеше преди брака си. Ако роклята беше още съвсем малко по-строга, можеше да се приеме за ирански чадор.

— Нали ти ми я купи в „Сакс“ миналата седмица? — тя му се усмихна умилостивяващо. — Не помниш ли?

— Спомням си, че я купих. Но не за да могат други мъже да я свалят от тебе — ръката му стисна гърлото й.

Тя поклати глава.

— Никога не е имало други мъже, Питър. От деня, в който те срещнах.

— Защо, по дяволите, трябва да вярвам на скитница като теб? — пръстите му се стегнаха. Утре там щяха да се появят синини. Винаги се появяваха. — Ти не беше девствена, когато се срещнахме!

Дани дълго бе съжалявала за деня, в който бе разказала на Питър — по негово настояване — за единствения друг мъж в живота й.

— Видях те как се смеехте двамата. На мен.

Двамата бяха водили този разговор вече безброй пъти.

— Не сме се смели на теб! — настоя тя. — Никога не ти се смея! — и това беше вярно. Нищичко в нейния брак с Питър Банистър не можеше да бъде повод за смях.

Той отстъпи назад и я изгледа дълго и преценяващо.

— Ти се държа като много лошо момиче, Дани.

Тя отвори уста, за да възрази, видя убийствения поглед в очите му и незабавно я затвори.

— Като много, много лошо момиче — започна да разкопчава златните си, украсени с диаманти ръкавели.

Дани го гледаше как навива ръкавите си.

— Питър, моля те…

— Ще трябва да бъдеш наказана.

Когато бавно и застрашително заизнизва колана си от алигаторска кожа от гайките на ленените си панталони, тя се извърна и побягна.

Той обаче бе по-бърз от нея и сграбчи развяващата й се коса, преди тя да успее да достигне до вратата.

Непривлекателната рокля бе свлечена от гърба й. Тънкият черен колан изсвистя по голата плът. После той я заудря с юмруци. И удряше, удряше, удряше…

Писъците й го събудиха. Брам скочи объркан на крака. После внезапно осъзна всичко.

Намираше се в хижата си.

С годеницата на брат си, която бе съблазнил.

И която в момента пищеше така, сякаш я колят.

С намерение да успокои нощните й страхове, той се опита да я обгърне с ръце. Тя обаче заудря към него, замята юмруци с разширени от ужас очи.

— По дяволите, Дани! — той хвана двете й ръце и ги стисна здраво в една ръка, а с другата започна да гали оплетената й черна коса. — Това е само сън, сънуваш кошмар!

Тя обаче не спираше да се бори и въпреки хванатите си ръце го зарита яростно.

Все едно се бореше за живота си. Брам нямаше откъде да знае, че Дани прави именно това.

— По дяволите! — когато петата й го улучи в слабините, той се отказа от опитите си да бъде нежен с нея и се хвърли отгоре й, като я притисна към дюшека.

— Това е само сън! — не преставаше да повтаря той. — Само лош сън!

Постепенно думите му проникнаха през студените мъгли, обвили съзнанието й. Дани осъзна, че твърдото му, странно познато тяло се притиска към нея. Усети как пръстите му галят лицето й, плъзгат се по костта на скулата, възстановена от пластичните хирурзи, след като юмруците на Питър я бяха строшили.

— Виж сега — каза той, — ще ти пусна ръцете — направи го. — Ето. По-добре ли си?

— Мисля, че да — тя притисна дланта си отстрани към неговото лице. Небръснатата му кожа я дращеше като шкурка. Тя бавно започна да осъзнава къде е. — Брам?

— Улучи в десятката! — неговата усмивка блесна с белотата си в здрача преди зазоряване. — От първия път!

За пореден път Дани си помисли, че той я обърква много повече, когато е мил с нея.

— Извинявай.

Тя бе топла, мека и обезпокоително привлекателна под него. Брам можеше да остане така до края на нощта.

— Не се вживявай — той неохотно се изправи. — Както казах, това беше само един лош сън.

— Д-да — гласът й още трепереше. Тя прокара ръка през косата си и потръпна.

— Огънят е изгаснал — той стана, приближи се до каменното огнище и зарови в купчината сива пепел. — Нека малко да поразбъркам тези неща тук.

Сякаш не беше вече разбъркал достатъчно нещата, помисли си нещастно Дани.

След като се бе спасила от Питър, Дани страдаше всяка нощ от ужасните си кошмари. След неколкомесечна терапия бе успяла да ги прогони понякога за цели седмици.

А ето че сега те отново се бяха върнали и изправяха пред нея още една трудност, с която да се справя.

Един къс дърво пламна ярко. Брам постави още една цепеница в огъня, после се извърна. В трепкащата златиста светлина лицето й все още изглеждаше много бледо. Очите й бяха широко разтворени, изпълнени с мъчителен страх. Нещо я мъчеше. Нещо още по-страшно от смъртта на Райън. В тъмните й цигански очи се криеха сенки. Той подозираше, че сенки витаят и в сърцето й.

— Няма нищо, от което да се срамуваш, Дани — тя не произнесе нито дума на възражение, когато той седна до нея и прегърна все още напрегнатите й рамене. — Честно да ти кажа, самият аз сънувам кошмари след лавината.

— Тъй ли? — успокояващият му досег, гласът му, силата му й действаха чудодейно отпускащо.

— Да — някакъв необясним импулс го накара да притисне устни към косата й.

Чу тихата й, пресеклива въздишка. Усети как стройното й тяло започва да се отпуска. Помисли си за последните няколко дни и внезапно осъзна, че докато майка му ридаеше, а баща му безмълвно се затваряше в себе си, докато самият той се опитваше да се напие до пълна забрава, Дани бе останала с учудващо и непоклатимо самообладание.

— Никой ли не ти е казвал, че не е задължително непрекъснато да бъдеш силна? — той я усети как се напряга и разбра, че е казал нещо погрешно.

— Грешиш! — тя отметна глава назад и го погледна право в очите. Твърдият й глас бе съвсем различен от уплашеното й гласче отпреди малко. — Трябва да съм силна!

Той за миг понечи да заспори, но като срещна решителния й поглед, се отказа. Когато усети дълбоко в себе си да се надига някакво чувство, което с неудобство определи като симпатия, Брам си напомни, че едно от най-опасните неща на света е да се забъркаш с жена, чиито проблеми са по-сериозни от твоите собствени.

Затова се насили да вдигне безгрижно рамене. Очите му загледаха студено, опровергавайки пламенната страст, която двамата бяха споделили.

— Ти си знаеш.

Въпреки храбрите си думи тя не възрази, когато той не се помръдна от мястото си. Вместо това облегна глава на рамото му я затвори очи.

Останаха така през останалата част от нощта, легнали заедно пред огъня, пропъждайки нежеланите сънища.

 

 

На другата сутрин снегът беше спрял. Още на зазоряване снегорините в окръга бяха излезли и разчистили пътищата, така че Дани и Брам можаха да се върнат в града.

С утрото между тях отново се възцари напрежение. Когато излизаха от хижата, очите им се срещнаха и Брам разбра, че и Дани го усеща.

Тя бе напрегната. Много напрегната. Докато караше по познатия път обратно, Брам се замисли дали не може да направи нещо, каквото и да било, за да облекчи неудобството й, докато не осъзна, че собствените му мисли бяха необичайно объркани и оплетени.

Утринното слънце обливаше с блясъка си снежните върхове, които блестяха като диаманти. Макар че брат му бе загинал в тези често жестоки и предателски планини, Брам все така ги смяташе за една от най-възхитителните гледки на света.

Това, че бяха колкото красиви, толкова и опасни, само увеличаваше тяхната привлекателност. Странното беше, че той бе усетил подобни чувства и към Дани миналата нощ. Въпреки че за него не бе типично да се вглъбява в дълги или болезнени самоанализи, докато лежеше буден и я съзерцаваше как спи, Брам бе стигнал до заключението, че именно скритото чувство за опасност го бе подтикнало да наруши дълговечните обществени и семейни табута за една забранена нощ на страст с годеницата на мъртвия си брат.

Е, добре. Значи това обясняваше миналата нощ, каза си Брам сега. Но за Бога, под ярката и болезнено трезва дневна светлина той изпитваше същото злокобно привличане.

Онова, което трябваше да стори, реши той, е да се измъкне от този град. Преди да е влошил още и без това лошото положение. И за двама им.

Докато караха обратно, а Брам мълчеше, потопен в собствените си невесели мисли, Дани почти успя да се убеди, че ще успее да остави зад себе си миналата нощ и да се престори, че скандално пламенното любене никога не се е случвало.

Докато двамата е Брам се сбогуваха сковано и неловко, си помисли, че сигурно никога вече няма да види брата на Райън.

Скоро обаче щеше да разбере, че е сгрешила.

И в двете си предположения.