Джоан Рос
Немислима любов (2)

Втора глава

Трагедията стана късно същия следобед.

— Заваля сняг — разказа Брам, след като спасителите го свалиха от стръмните планински възвишения. — Вятърът се усили и забиваше снежинките в лицата ни като бели куршуми…

В базата на спасителите трескавата Дани слушаше сърцераздирателната история, която Брам им разказваше с равен и безстрастен глас, докато невиждащите му очи сякаш бяха втренчени в някакъв далечен, невидим ужас.

— Снегът беше плътен, мокър и тежък. Ските ни непрекъснато затъваха в него. Аз водех, а Райън ме следваше на около стотина ярда. Чух звук като от счупване на клон.

Той спря, пое си шумно и мъчително въздух и прекара ръка по лицето си.

— После се разнесе нисък, тътнещ звук, подобен на ръмжене — Брам знаеше, че никога няма да забрави този звук. — В мига, в който се обърнах към Райън, планината сякаш се взриви!

Дани силно затрепери.

Аманда Форчън, майката на Райън и Брам, зарида високо; в очите на съпруга й блестяха сълзи.

Обсебен от своето кошмарно преживяване, Брам затвори очи и притисна силно с пръсти клепачите си, сякаш опитвайки се да отпъди прекалено болезнените спомени.

— Снегът сякаш вреше и увличаше всичко по пътя си — скали, дървета, лед — той твърде добре си спомняше как тътенът на лавината изпълни въздуха и отекна по околните хребети. Махна ръце от очите си и погледна право към Дани. Тъмните му очи бяха очи на човек, слязъл в ада и оцелял, за да разкаже за слизането си.

— Клонът на едно преминаващо край мен дърво ме удари в гърдите — продължи той със същия равен и безизразен глас, който я караше да настръхва. — Събори ме, паднах по гръб и тогава видях край мен да се премята нещо червено. Разбрах, че е якето на Райън.

Риданията на Аманда се усилиха. По набразденото лице на съпруга й безмълвно се стичаха ручейчета сълзи.

— Опитах се да го достигна, но земята под краката ми се люшкаше лудо и неудържимо. Внезапно Райън се показа от врящата снежна маса и аз успях да го сграбча за ръката. Тогава обаче някакъв камък ме удари по главата и изглежда дотолкова ме е зашеметил, че съм го пуснал. В следващия миг видях как лавината го отнася!

Дани чу дълга, изпълнена с болка въздишка и осъзна, че тя се е изтръгнала от собствените й устни.

Брам я изгледа с дълъг и непроницаем поглед, преди да продължи:

— Продължих да следя с поглед червеното яке и гледах как го затрупва планина от сняг, скали и клонаци. После изведнъж стана толкова тихо, че ми стана страшно. Като във всички онези филми, които ни показваха в училище за тишината, която настъпва след ядрен взрив. Допълзях до последното място, където бях видял Райън, и започнах да ровя, и рових, и рових, но не можах да го намеря! — широките рамене на Брам се разтресоха, сякаш ридаеше, но очите му останаха все тъй сухи и блуждаещи. — Мисля, че всички знаете какво стана после.

Знаеха. Когато братята Форчън не се върнаха онзи следобед, бе изпратен спасителен отряд. Намериха Брам с измръзнали от трескавото търсене на брат му ръце, с изгорено от снега и вятъра лице, с изпохапани и кървящи устни.

Доброволци от целия щат претърсваха мястото с десетфутови пръти. Пет дни след трагедията един пазач от Националния парк Йосимайт най-накрая откри замръзналото тяло.

На следващия ден след аутопсията съдебният лекар на областта обяви, че Райън Форчън е починал от задушаване.

Погребението беше в съвсем тесен семеен кръг. За разлика от други погребални служби, които Дани бе посещавала и на които свещеникът очевидно не познаваше покойника, отец Маклафлин се познаваше от години със семейство Форчън.

Той говори с прости, но силни думи за младия мъж, който бе дал толкова много на толкова хора през краткия си земен път.

Райън Форчън беше сърдечен, любящ и щедър мъж.

За злощастие, сега той бе мъртъв.

Дани знаеше, че надгробните речи не са типични за католическото изповедание и затова се изненада, когато отец Маклафлин обяви, че семейството е помолило Брамуел Форчън да каже няколко думи за брат си.

Изражението на Брам, докато ставаше от мястото до майка си на предния ред в църквата и заставаше зад ореховия амвон, бе непроницаемо. Очите му бяха скрити зад тъмни очила с опушени стъкла.

— Неотдавна — дълбокият му глас се разнесе под високия свод на църквата — Райън дойде да се видим за уикенда в Лос Анджелис. Разбира се, остана да спи у нас и последната вечер седнахме отвън на терасата и гледахме позлатените от лунната светлина океански води. И както често се случва, когато нощта напредва, а скочът се лее свободно, вътрешните прегради паднаха и ние говорихме за живота. И за смъртта.

В онази вечер, която се оказа последната ни вечер заедно, аз научих за брат си повече, отколкото за всичките двайсет и девет години от живота му. Научих за надеждите, мечтите, разочарованията му. За това, което обичаше. Любовта му към родината, към медицината и, разбира се, към семейството му. И към една жена, която значеше много за него.

Тук погледът на Брам се спря дълго на Дани. Горещи сълзи започнаха да напират в очите й. Тя прехапа устни, но не отклони поглед.

— Иска ми се да вярвам, че ако Райън беше тук днес, щеше да ви каже, че и той е научил някои неща за по-стария си брат. Но — Брам си пое хрипкаво дъх — днес не става дума за мен. Става дума за брат ми. И знам, че има някои неща, които той би искал да ви кажа.

Брам замлъкна за миг. Ръцете му бяха вкопчени от двете страни на амвона и Дани видя как кокалчетата му побеляха. Изведнъж й се прииска да може да види очите му.

— Сигурен съм, че Райън би ви казал да не жалите за него. Защото той не си е отишъл. Той живее в сърцата на всички, които го познаваха — семейството, приятелите, пациентите, чийто живот е спасил в любимата си зала за спешна помощ, и духовете на онези, които се е опитал да спаси, но не е успял. Той би ви уверил, че винаги — завинаги — ще бъде с вас. В най-ярките слънчеви дни и в най-тъмните нощи. Че когато вятърът, който разклаща върховете на дърветата, погали бузите ви, това ще е неговият дъх, шепнещ вашето име. Че когато топлият летен дъжд охлади разгорещените ви страни, това ще е неговият дух, който преминава край вас.

Дани чу как дълбокият глас на Брам се скъса. Гледаше го как се бори да се овладее и как успя.

— Брат ми би ви казал да не жалите за смъртта му — Брам свали тъмните си очила и тъмносините му очи нежно погалиха първо майка му, после стоическия му баща, преди отново да станат непроницаеми, спирайки се на Дани. — Вместо това той би искал вие да славите живота. Защото — и аз знам, че той вярваше в това с цялото си същество — един ден отново ще се срещнем.

Тишината в църквата се нарушаваше само от тихото ридание на Аманда. Дани притисна ръка към устата си, за да потисне напиращото ридание.

После за щастие пасторът стана, за да продължи погребалната служба, и наруши тежко надвисналото мълчание.

Заради ниските температури и снеговалежа службата на гроба беше кратка. За щастие времето не позволи и на хеликоптерите, наети от пълчищата репортери на таблоиди, да излетят. Заради известността на Брам Форчън погребението, което трябваше да си остане частно семейно дело, се бе превърнало в медийно събитие. После всичко свърши. По горчивата ирония на съдбата в същия ден, в който бяха планирали да се съберат в дома на Форчънови и да отпразнуват сватба, планинските жители се бяха събрали, за да оплачат мъртвец.

Докато замаяна приемаше съболезнования, Дани си даде сметка, че Брам, който не й бе казал нито дума от онзи злокобен ден, се напиваше кротко и методично. Въпреки че стоеше настрани от останалите, тя си даваше сметка за нарастващото опасно излъчване около него.

Приличаше й на буре барут със запален фитил. Въпросът беше не дали, а кога Брам Форчън ще избухне.

Тя го засече в кухнята, където беше отишъл да подсили кафето си. Плотовете бяха затрупани с храна, която не се беше побрала на масата в трапезарията.

— Ще наскърбиш ужасно майка си! — смъмри го.

— Защо мислиш, че вече не съм я наскърбил? — той си сипа щедра порция ирландско уиски в тъмната течност, отпи да опита, после добави още.

Дани си помисли, че Брам изглежда толкова зле, колкото се чувстваше самата тя. Което означаваше, че изглежда просто ужасяващо. Лицето му, което винаги беше виждала покрито със силен загар, дори и през зимата, бе с пепелив цвят. Около неподвижната му уста със смъкнати ъгълчета се врязваха бръчки, които го правеха да изглежда по-стар от трийсет и петте си години.

— Проклета планина! — Брам отново отпи дълга глътка. — Аз се опитах да го предупредя…

Поклати глава и изригна дълга, неразбираема поредица от ругатни. Люлееше се застрашително на краката си.

— Имаш нужда от малко свеж въздух! — реши Дани, благодарна, че има какво да прави, за да отвлече ума си от тъмния облак на мъката.

— В случай, че не си забелязала, миличка — изрече той, замахвайки с чашата си към рамката на прозореца — навън вали сняг — кафето с уиски плисна отпред на бялата му официална риза. — Проклет сняг!

В другата стая Дани чуваше как тихите ридания на майката на Райън отново започват и си даваше сметка, че не бива да позволи на Брам да направи и без това лошото положение още по-лошо.

— Можем да излезем с колата — предложи тя.

Той с видимо усилие се изправи и я изгледа отгоре.

— Кой, ти и аз ли?

— Защо не? Самата аз бих излязла за малко оттук.

Внезапно погледът му се избистри, също както слънцето се подава иззад скупчени облаци, и той се взря в лицето й. Взря се внимателно.

Чуваха неспирното бръмчене на разговорите от другата страна на летящата дъбова врата — тихите ридания на Аманда, гласовете на приятели и роднини, опитващи се безрезултатно да я утешат.

— Къде ти е палтото?

— В другата стая.

— Ето — Брам дръпна от закачалката зад вратата своето обточено с кожа яке и го хвърли на раменете й. — Ще трябва да се задоволиш с това!

Грабна бутилката с уиски от плота, после се поспря, за да вземе от хладилника стек с шест бири „Милър“, преди да я изведе под падащия сняг.

— Не трябва ли да им се обадим, че излизаме?

— Всички те са умни хора. Не се безпокой, скоро сами ще се досетят.

— А какво ще правим с всички онези репортери, които дебнат на върха на хълма?

— Ще минем по задния път. Райън и аз наехме единствените два джипа в града. Дори и да ни усетят, че излизаме, техните коли няма да могат да минат.

— Не мисля, че беше много добра идея да се измъкнем така, без да се обадим на никого!

— Мисля, че идеята си я бива. Пък и да не мислиш, че някой там вътре иска да си говори с мен? С родения тук холивудски големец, който не успя да спаси живота на собствения си брат? — думите му излизаха размазани от алкохола.

— Ти си пиян!

— Още не съм — поправи я той. — Но с малко късмет скоро и това ще стане, по дяволите!

Той отвори вратата на червения блейзър, паркиран на алеята.

— Хайде хоп вътре, миличка! — повдигна я и я избута на предната седалка. — Да се разкараме оттук.

Хлопна вратата й по-силно, отколкото беше необходимо, мина пред колата, отвори със замах вратата към шофьорското място и се покатери до нея.

— Къде е проклетият ключ? — проломоти и се надигна от седалката, за да зарови ръка дълбоко в джоба на панталоните си. — А, ето го!

Опита се да пъхне ключа в гнездото му, но не улучи.

— Дяволите да го вземат! — вторият опит беше също толкова безуспешен.

На третия път Дани се пресегна и дръпна връзката с ключове от ръката му.

— Какво по дяволите смяташ, че правиш? — изръмжа той диво.

Посегна към ключовете, но Дани ги държеше далече.

— Майка ти вече изгуби един син! Няма да допринасям за това да изгуби и другия. Ако искаш да се повозим, за да проветриш главата си, добре. Само че ще карам аз!

— Как ли пък не! — той посегна за ключовете.

Тя продължаваше да ги държи извън обсега му. Якето, което беше наметнал на раменете й, се свлече на пода. Когато Брам се втренчи в нея, а мъжката ярост запламтя във внезапно избистрения му поглед, Дани си помисли, че все едно дразни див тигър.

Той се приближи към нея, принуждавайки я да се отдръпва, докато не опря гръб във вратата.

— Ще си поискам ключовете само още веднъж — рече той с измамно мек глас. — После, ако не ми ги подадеш като добро момиченце, не отговарям за последиците! — той я изгледа изотгоре със стиснати челюсти, а очите му бяха придобили тъмносиният цвят на морето при залез-слънце. Бедрата, стомахът, гърдите му бяха притиснати към нея по не особено успокоителен начин. Навън по предното стъкло на пресекулки падаше мокър сняг.

Изражението на лицето на Брам може би щеше да накара всяка друга жена да се разтрепери. Но не и Дани. Тя бе изминала дълъг път от времето на брака си. Беше се заклела, че никога вече няма да позволи на мъж да я уплаши.

Освен това, въпреки заплашителното му и отвратително поведение, Дани усещаше, че Брам Форчън никога не би направил зло на жена. Тази вътрешна убеденост й даде опората, от която се нуждаеше.

Брадичката й се вирна предизвикателно.

— Аз не съм момиченце.

— Знаеш ли, като стана дума, май наистина си попораснала — съгласи се той. Погледът му я обходи мъчително бавно. — Предполагам, че това е известно утешение — реши той. — Да знам, че Райън е имал редовно всичко това, преди да умре.

Пръстите му бавно се плъзнаха по лицето й. Дани се дръпна и удари главата си отзад в прозореца на вратата откъм нейната страна.

В гърлото й заклокочи яростен звук.

— Ти си отвратителен!

— Вероятно да! — съгласи се Брам с бавна, сардонична усмивка, от която й се прииска да го зашлеви през устата. — Но и животът е доста отвратителен напоследък, нали?

Като си припомни, че искаше да го задържи извън къщата, Дани нямаше друг избор, освен да се примири с обидното му поведение. Засега. Но това не значеше, че трябва да поставя в опасност собствения си живот.

— По дяволите, Брам, защо си толкова капризен? След онова, което се случи с Райън, просто ще убиеш майка си, ако направиш катастрофа, защото си карал пиян!

Изражението на Брам се втвърди. Но Дани, която го наблюдаваше внимателно в падащия полумрак, улови светлинка на съгласие — и болка — в очите му.

— Ако ме оставиш аз да карам, ще можеш да пиеш, колкото си искаш — помами го тя.

Той не отговори веднага. Времето течеше, а твърдият му, втренчен поглед не напускаше лицето й.

— Райън винаги казваше, че си много по-умна, отколкото изглеждаш — изрече най-накрая Брам. — Предполагам, че момчето е било право.

Дани изпусна облекчена въздишка, като едва сега разбра, че е сдържала дъха си.

— Сигурно трябва да приема това като комплимент — така, както ми го поднесе — тя обаче предполагаше, че той бе скъп на комплименти.

— Приеми го така, както искаш.

Въпреки че се наложи доста близко маневриране, те успяха да си сменят местата.

— Добре, хайде да се махаме оттук, по дяволите.

Той дръпна езичето на една от златистите метални кутийки с бира. По ръката му се разля пяна, която Брам облиза, после се облегна и протегна напред дългите си крака.

— Никъде не тръгвам, преди да си сложиш колана!

— Боже, какъв тиранин си само! — погледът му се премести от упоритото лице към гърдите й, разделени от широкия черен колан. — И брат ми ли го въртеше така около… пръста си?

— Не беше необходимо — отвърна тя, като не се поддаде на мръснишкия му намек. Гласът й стана съвсем хладен, но в очите й заигра пламъче. — Райън не беше някакъв безразсъден холивудски големец, който да си мисли, че правилата, законите и моралните устои важат само за другите!

Брам вирна кутийката с бира и отпи дълга, жадна глътка, като я изгледа отгоре.

— Значи съблазнителното малко котенце на брат ми имало нокти — рече той тихо. — Интересно…

Дани тръсна глава.

— Ще си закопчаеш ли колана или просто ще си седиш тук на алеята и ще ме обиждаш?

Като разбра, че тя наистина няма намерение да се помръдне от алеята, той се пресегна за колана, дръпна го над гърдите си, с трясък го закопча и я изгледа гневно.

— Доволна ли си?

Тя беше доволна, но понеже знаеше, че е по-добре да си мълчи, превключи скоростите. Или поне се опита.

Свикнала с автоматичните предавки на собствената си малка кола, тя се напъна да си спомни как много отдавна Райън я беше учил да превключва скоростите в пикапа на баща му. Първият й опит съвсем не бе успешен.

— Боже! — измърмори Брам. — Мислех си, че знаеш как се кара кола!

— Знам.

Тя отново опита, този път успя, но прекалено бързо отпусна съединителя. Джипът подскочи и спря.

— Добре че не бързаме за никъде! — сопна се Брам. — Защото с тази скорост ще ти трябва целия следобед, за да излезеш от алеята!

Той изгълта цялата бира на дълги глътки, хвърли празната кутийка зад гърба си на задната седалка и си отвори друга.

Вбесена, Дани отново завъртя ключа, двигателят изви, но тя успя да потегли и да мине през първите три скорости без повече проблеми.

Чакъленият заден път, който водеше от къщата на семейство Форчън надолу по стръмния хълм, беше хлъзгав от сняг, но джипът с четири задвижващи колела прилепваше стабилно към него и вдъхваше увереност на Дани.

След като спря на върха на хълма, тя въздъхна облекчено, когато успя от първия път да включи правилната скорост. Дани си мислеше, че управлението на джип много прилича на езда с различен конски ход. След известно време уменията ти се възвръщат.

— Накъде? — запита тя.

— Към хижата.

— Към твоята хижа ли? — тя пропусна втора скорост, помъчи се малко и накрая успя да включи на трета.

— Какво има? — запита Брам, докато джипът подскачаше на тласъци, тъй като включената предавка беше твърде висока за предпазливата му скорост. — Да не би да те е страх да бъдеш съвсем сама с мен в някаква далечна хижа?

Заяждането му попадна твърде близко до целта. Дани по-скоро би скочила в най-близката пряспа, отколкото да си признае, че още откакто бе срещнала Брам в кухнята, осезанията й нашепваха някакво смътно предупреждение.

— Разбира се, че не! — увери го тя не много убедително. — Просто не знаех, че още притежаваш хижата.

Тя си спомни, че той сам я бе построил. Някога, когато двамата с Райън още бяха в началните класове на гимназията. Дани си спомняше острото чувство на липса онова лято, когато бе изгубила най-добрия си приятел. Райън се въртеше около строежа всеки ден, изпълнен с желание да помага на големия си брат. Нямаше досадна или мръсна работа за него.

Дани бе побесняла и прекара лятото си, като забиваше карфици във вуду кукла, изобразяваща Брам Форчън. Тя сама я бе измайсторила от папиемаше, стара негова снимка от училищния годишник и няколко тъмни косъма, които бе измъкнала от четката му за коса.

Разгорещените й проклятия и произнасяните заклинания се бяха оказали неефикасни, но постепенно дойде и отмина Денят на труда, Брам се върна в колежа си в Лос Анджелис и Дани отново имаше Райън само за себе си.

Устните й се извиха в слаба, несъзнателна усмивка, докато си мислеше за това как бе приветствала Райън отново в нейната компания, като го бе накарала да моли за прошката й. Е, всъщност той май бе насърчен да моли. Но съвсем малко.

— Никога не се реших да я продам — дълбокият глас на Брам върна отново Дани в настоящето. — Освен това ми харесва, че имам място, където да се усамотявам от време на време. И освен това-онова, което може да се случи в хижата, спокойно може да се случи и тук, в джипа.

— Давам си сметка за това.

Брам й отправи хитра усмивка.

— Спомням си веднъж, когато вие двамата още бяхте в гимназията и видях джипа на Райън спрян близо до тресавището. Като видях как са се запотили прозорците му, реших, че малкият ми брат вече е пораснал!

Гореща, яростна червенина заля бузите й.

— Райън и аз бяхме влюбени! — изсъска тя към него. — И ако продължаваш да опошляваш онова, което съществуваше между нас, ще те изритам от този джип и ще те оставя да се прибираш пеш!

Той беше непоносим. Дани се зачуди, както през толкова много години преди това, какво именно бе намерил Райън в по-големия си брат, че да го направи обект на своето възхищение.

И много й се прииска да беше запазила онази вуду кукла.

Като измърмори нещо неразбираемо, което можеше да бъде както ругатня, така и неохотно приемане на нейните условия, Брам дръпна тъмносинята си вратовръзка, захвърли я на задната седалка и разкопча горните две копчета на колосаната си официална риза.

После отново се облегна назад и започна методично да изпразва кутийките с бира.