Джоан Рос
Немислима любов (16)

Шестнадесета глава

След като и последните емоционални прегради между тях паднаха, Брам и Дани се почувстваха като замаяни от любов младоженци. Седмиците течаха, а те се грееха в компанията си. Смееха се. Любеха се. И заедно се изумяваха от чудните промени в тялото на Дани.

Разбира се, още им се случваше да спорят. В края на краищата и двамата бяха упорити, независими, творчески личности. Разгорещените им битки обаче отминаваха бързо и лесно. Освен това, както откри Брам, можеха да се кажат много неща за сдобряване.

Жена му и детето значеха всичко за него. Може би затова Брам изобщо не се притесни, когато пожарникарят, разследващ пожара, не успя да докаже никаква връзка между някоя от протестиращите групи и палежа в студиото.

Дори не обърна внимание, когато откри, че съдържанието на офиса му — включително любимите му афиши — не е било достатъчно добре застраховано. Можеше да изгуби всичко, което притежава, и пак да си остане богат. Защото имаше Дани и детето.

— О, Боже! — изпъшка тя една сутрин. Още лежеше в леглото, лъчезарна в топлите лъчи след любовта, докато Брам се обличаше за работа.

— Какво има! — той притеснен се извърна. Когато я видя да притиска корема си, сърцето му подскочи. — Дани! Нещо не е наред ли? С бебето ли?

Не можеше вече да има контракции! Бе едва средата на юни, а бебето трябваше да се роди някъде към ноември.

— Не! — очите й бяха широко разтворени. — Да!

— Кое от двете, по дяволите? — паниката преля в нетърпение. Опита се да си припомни какво беше чел за недоносените бебета, изплашен, че е твърде рано, за да може детето им да оцелее. — Да или не?

— И двете! — сега Брам седеше до нея на леглото, а красивото му лице бе помръкнало от загриженост за нея. — Няма нищо. Само бебето току-що ритна вътре! — взе ръката му и я притисна към издутия си корем.

Отначало Брам си каза, че си е въобразил мекото, потрепващо движение, което усещаше с дланта си. Секунда по-късно обаче първото ритване бе последвано от второ. По-силно и по-остро.

— Боже! — той ахна и я изгледа стреснато и объркано. — Наистина ще си имаме бебе!

— Да! — усмивката й бе блажена. — Наистина!

Поиска да остане в къщи с нея, но Дани настоя да отиде в студиото. В края на краищата според курсовете за родители, които посещаваха, внезапните гимнастически изпълнения на бебето бяха нещо съвсем нормално.

Освен това, настоя тя, тази вечер той трябваше да прожектира последната серия на „Скандали“ за ръководителите на студиото и знаеше, че му се иска за последен път да изгледа филма сам, преди да го подложи на критика от група индивиди, които се интересуваха много повече от финансовите си резултати, отколкото от разказването на някаква хубава история.

— Ако си сигурна… — бебето започна да се върти. Очарован, на Брам не му се щеше да вдига ръката си.

— Съвсем сигурна съм — наведе се напред и го целуна. — Ще го отпразнуваме довечера. След успешната ти прожекция.

— Толкова ли си сигурна, че ще е успешна?

— Че как може да не е? — устата й се долепи към неговата. — В края на краищата сценарият е на един от най-блестящите сценаристи на Холивуд — устните й закачливо погъделичкаха неговите. — Да не говорим, че беше режисиран от онзи световноизвестен изключително съблазнителен носител на „Оскар“, режисьорът Брамуел Форчън!

— Не си обективна!

— И още как съм! — ухили му се, преизпълнена с женска гордост. — А сега по-добре да тръгваш. Преди да се разгорещя още повече и да те вържа към леглото, за да злоупотребя с теб.

— Довечера — обеща й. — Ако говориш сериозно за връзването, мога да донеса няколко кърпички от отдела за реквизита в студиото.

Тя размисли над предложението му.

— Ще се наложи ли насилие от моя страна?

— За да ме задържиш в леглото си ли? Никога!

 

 

В „Гранд Авеню Бар“ на прочутия в Лос Анджелиз хотел „Билтмор“ на малка маса седеше една двойка. Столовете им бяха толкова близко един до друг, че коленете им се докосваха под покривката с десен на италиански мрамор. Мъжът пиеше вносна немска бира от кристална халба; жената смучеше третия си коктейл с шампанско.

— Всичко това е тъй вълнуващо! — измърка Идън Вейл и се усмихна на събеседника си над ръба на високата си чаша. — И малко трудно за вярване.

— Вие сте талантлива актриса, госпожице Вейл…

— Наричайте ме Идън — прекъсна го тя закачливо. Взе цигара от златната си табакера и я пъхна между алените си устни.

— Идън — поправи се Питър Банистър с топла, любезна усмивка. Запали цигарата й, както тя очакваше. — Както ти казах, „Банистър Ойл енд Газ“ иска да разшири базата на инвестициите си. И въпреки че за филмите се смята, че са рискована инвестиция, смятаме, че с добре подбрани хора можем да осигурим добра възвръщаемост на парите на нашите вложители.

— И смятате, че аз съм подходяща?

— Идън, повярвай, ти си идеалното лице за ролята, която имам предвид! — това бе първата истина, изречена от него през последните два часа.

— Е, благодаря! — тя издуха кръгче син дим. Многократно упражняваната й усмивка бе ослепителна. Беше прекарала години да я усъвършенства за вечерта, когато щеше да спечели „Оскар“. — Мисълта, че ще инвестирате всички тези милиони долари в мен направо ме кара да настръхвам! Ето, вижте сам! — протегна загорялата си ръка към него. Зад нея висеше картина в позлатена рамка, осветявана от лампа с мека светлина, на която дългите й нокти блестяха като рубини.

В отговор на предложението Питър Банистър прокара пръстите си нагоре по копринената й уханна плът. Тъй като не беше жена, която да пропусне да се възползва от сексуалните си предимства, актрисата бе дошла на срещата тази вечер с черна трикотажна мини рокля, която очертаваше всичките й сластни извивки и разкриваше много плът.

— Може би просто ти е студено!

— Тук са включили климатика на ужасно ниска температура! — устните й се извиха около дългата тънка цигара, когато вдъхна дима. Изумрудените й очи срещнаха неговите и ги задържаха, ясно давайки да се разбере, че бе повече от готова да продължи деловата им среща на по-интимно равнище.

Питър бе приятно изненадан от откритието си, че холивудският диван преди снимки все още съществува. Може би, след като уреди веднъж завинаги сметките си с мъжа, отнел жена му, би трябвало да уговори баща си наистина да инвестира във филмовата индустрия.

— Не искам да се чувстваш неудобно! — погали голото й рамо. — Може би да продължим срещата някъде на по-топло. Горе например — беше запазил стаята отпреди.

— Мисля, че това е прекрасна идея! — тя смачка цигарата в пепелника. Усмивката й, разгорещеният, настойчив поглед, задъханият й глас — всичко обещаваше чувствени наслади.

Когато тръгваха заедно, Питър си помисли за Дани. Как щеше да открие колко глупава е била, смятайки, че изобщо някога може да се измъкне от него.

Можеше да бяга.

Но никога нямаше да може да му избяга достатъчно бързо.

Или достатъчно надалеч.

Споменът за жена му, коленичила, гола, със струящи по страните й сълзи, която го умоляваше през насинените си, подути устни да не я убива, го възбуди.

Скоро, обеща си Питър Банистър. Много, много скоро!

 

 

Дани се обличаше за прожекцията, когато телефонът иззвъня.

— Скъпа, аз съм.

Как така само гласът на Брам по телефона й стигаше, за да забие сърцето й по-бързо!

— Почти съм готова.

— Точно затова ти се обаждам. Тук изникна нещо непредвидено.

Долавяше напрежението в гласа му.

— Няма проблеми! Просто ще карам сама до студиото.

— Не искам да шофираш в това време! Пътят става много несигурен, когато вали.

— Израснала съм, шофирайки в мъгла — напомни му тя.

— Тогава не съм бил влюбен в теб — заяви той. — Изпращам кола с шофьор.

Тъй като не искаше да го притеснява допълнително в тази важна за него вечер, тя просто отвърна:

— Ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, съгласна съм!

Последва кратка пауза, преди Брам да продължи.

— Страхотно — Дани си помисли, че гласът му звучи разсеяно. — Доскоро — гласът му стана по-дълбок. — Обичам те, госпожо Кантрел!

Дрезгавото му изявление извика у нея усмивка.

— И аз те обичам, господин Кантрел!

След като затвори телефона, Брам се обърна към жената, която току-що бе излязла от близката баня.

— Имаш две минути, за да се изметеш оттук — каза той със студен и опасен глас. — После викам охраната!

Идън Вейл изглеждаше незасегната от грубия му глас.

— Както кажеш, любовнико! — бе тръгнала към вратата, но се спря и лепна гореща, дълбока целувка на гневните му устни. После излезе.

Все още смръщен, Брам обърса устата си с ръка, сякаш можеше да изтрие оттам вкуса на бившата си любовница, и си обеща, че на следващата сутрин ще заведе Дани за дългоочакван меден месец на някой далечен тропически остров, където животът тече в забавен ритъм и няма какво друго да прави, освен да прекарва слънчевите дни и звездните нощи, като лудо и страстно люби жена си.

 

 

Въпреки че лимузината пристигна двайсет минути по-рано, Дани вече беше готова. Хвърли последен поглед във високото огледало и реши, че безобразно скъпата рокля в стил „ампир“ от алена коприна си струваше парите. Звънецът отново иззвъня. Като бързо си сложи рубинените обици, с които Брам я бе изненадал едва предишната вечер, тя грабна вечерната си чантичка и малък чадър. После отвори вратата.

Кръвта й се смръзна, когато видя пред себе си Питър Банистър, издокаран в синята униформа на шофьор на лимузина.

— Здрасти, любима!

Тя замахна да тръшне вратата, но той бе по-бърз. Хвана вратата и я дръпна, за да влезе.

Дани се извъртя и хукна към телефона. За пореден път обаче той бе предвидил движенията й и я сграбчи за ръката. Чу се шум от съдран плат, когато отпра ръкава на роклята й.

— Не и този път, Даниел! — гласът му бе невероятно спокоен, докато взимаше от нея мънистената й чантичка и чадърът и ги захвърляше настрани. Очите му обаче гледаха диво. — Този път ще изиграем сцената така, както аз искам! — пръстите му спираха кръвта в ръката й, но Дани реши да не му доставя удоволствието да се моли.

„Не изпадай в паника. Карай го да говори“ — каза си, докато с ужас го гледаше как изтръгва телефонните жици от стената. „Трябва да спечелиш време, докато измислиш изход от ситуацията.“

— За каква сцена говориш, Питър? — коленете й се подгъваха, гърлото й се стегна в спазъм.

— Една сцена, която вече сме играли — отвърна той небрежно. — Този път обаче ще завърши по-другояче.

Тялото й се вледени. Като си спомни обаче какво удоволствие изпитва той от нейния ужас, Дани успя да потисне истерията, надигаща се в гърлото й.

— По-добре да си вървиш, преди Брам да се е върнал — предупреди го тя с удивително нетрепващ глас. — Тази вечер ще ходим на прожекция и той всеки момент ще мине да ме вземе.

— Добър опит, скъпа, но няма да мине! — бръкна в джоба на сакото си и извади оттам хартиен плик. — Както ей сега ще видиш, съпругът ти в момента е малко зает.

Извади от плика няколко снимки и й ги подаде.

С онемели пръсти Дани прехвърли снимките, направени с „Полароид“. На пръв поглед те изглеждаха страшно инкриминиращи: Брам, който отваря вратата на офиса си пред Идън Вейл, Идън в различни стадии на събличане, Идън гола в прегръдките на Брам, с обвити около шията му ръце, с отворена уста, притисната към неговата.

Имаше време, когато тя наистина би повярвала на проклетите снимки на Питър. Вече не обаче. Защото по време на краткия им брак тя не само се бе влюбила в Брам Форчън, но и му бе дала доверието си. Безрезервно доверие, каквото някога имаше на брат му. Гневът й се надигна, потискайки страха.

— Наистина, Питър! — изсъска тя. — Ако искаше да развалиш брака ми, бих си помислила, че ще прибегнеш до нещо по-умно от стария сценарий за режисирана фалшива сцена на съблазън!

— Тези снимки не са режисирани.

— Разбира се, че са! — издаде звук на отвращение и небрежно захвърли снимките на пода.

— Тук обаче грешиш, скъпа. Защото са също толкова истински, колкото ей тези — бръкна в джоба си и извади друг сноп снимки. — Защо не хвърлиш един поглед?

Тя извърна глава, отказвайки да ги погледне.

— Върви по дяволите!

— Ако ида, ще те взема с мен! — вбесен, че не е успял да я засегне със снимките на Идън и Форчън, които беше направил по-рано същата вечер, Питър блъсна Дани в близкия стол. — Сега ще видиш една уличница! — гневът бушуваше в очите му, когато хвърли в скута й новите снимки. — Погледни ги, дявол те взел!

Като си спомни, че важното беше да се измъкне жива от този кошмар, тя погледна надолу почти без интерес към снимките, които бяха увеличени до размер осем на десет.

Когато се вгледа в най-горната, внезапно я позна. Стомахът й се надигна, но тя потисна гаденето, отказвайки да направи удоволствие на този мъж, като му покаже колко е разстроена.

Снимките, очевидно направени през последните седмици, разкриваха нея и Брам в редица интимни положения. Неизвестно как Питър бе успял да ги снима как се любят — в леглото, във ваната, дори и онази невероятно гореща сцена под душа. Прилоша й при мисълта, че частният им живот е бил тъй насилен, че любовта им може да бъде така ужасно опошлена от един мъж, който никога няма да узнае какво значи да обичаш.

Леден гняв заля страха й.

— Копеле такова!

— Не думай! — ухили й се той по-скоро заплашително, отколкото весело.

Изпълнена с презрение към него, но желаеща да скрие колко лесно бе наранил чувствата й, Дани се насили да изглежда спокойна и презрителна.

— Е, сега, след като ми показа и разказа, каквото имаше, мисля, че е време да си вървиш, Питър.

Едно мускулче подскочи на бузата му.

— О, да, тръгвам си! Само че няма да си тръгна сам.

Наведе се и прокара ръка по бузата й, после надолу по шията. Докосването му беше като от змия.

— Не ме докосвай!

— Ще те докосвам навсякъде, където искам! — копчетата на алената й рокля представляваха фалшиви рубини в златен филигранен обков. Той откопча най-горното с два пръста. — И когато си искам! — последва още едно копче. — В случай, че си забравила, Даниел, един съпруг има неотменими права над тялото на жена си!

Когато гнусните му пръсти очертаха края на дантеления й сутиен, Дани не успя да сдържи кратко, неволно потръпване.

— Ти вече не си ми съпруг!

— Така си мислиш ти — хвана чувствителната й гърда в шепата си и я стисна силно и ядно. През цялото време наблюдаваше очите й, търсейки знак за страха и болката, които винаги му бяха доставяли удоволствие.

— Сега ще те обладая, Дани. По всички възможни начини. Дори по някои, за които не си си представяла. А после ще те науча какво става с непокорни, избягали жени!

Измъкна синкав стоманен пистолет изпод синьото си сако и опря барабана му в бледата й буза в гротескна пародия на ласка. Жестокият блясък в очите му й подсказваше, че е на ръба на опасното изстъпление, което бе понасяла толкова пъти.

— Да вървим!

— Да вървим ли? — „Протакай“, напомни й трескавият й ум.

— Съпругът ти повика кола — гласът му отново бе станал спокоен. Дани обаче долавяше отровата в него. — Тя е навън — пръстите му се сключиха около горната част на ръката й и той я дръпна от стола. Снимките се посипаха по пода. — Да вървим!

Въпреки че се ужасяваше от мисълта да отиде, където и да било с този мъж, Дани знаеше, че ще има повече шансове да се измъкне извън къщата. С тази мисъл преглътна надигащата се паника и му позволи да я поведе навън, където чакаше дългата черна кола.

Дъждът струеше по непокритата й глава и съсипваше кока, за чието нагласяване бе изгубила цял час.

— Откъде знаеше за колата?

— Не е ли очевидно? От седмици подслушвам телефона ви.

— Какво си направил с шофьора?

— Нищо. Истинският шофьор ще пристигне всеки момент. Ти обаче вече ще си тръгнала — изсмя се на това. — Първо мислех да оставя Форчън да дойде да те вземе — усмивката му се изкриви в гримаса. — Харесваше ми мисълта да се погрижа и за двама ви едновременно. Особено след онзи неуспех в студиото.

Тя внезапно разбра.

— Ти си го подпалил!

— О, не аз. Платих на един тип, който уж беше специалист. Занимава се доста със застраховки. За съжаление обаче идиотът настроил грешно часовниковите механизми. Трябваше да избухне в пламъци, докато Форчън работи вътре — изруга, докато я влачеше надолу по стълбите. — Затова този път реших сам да си довърша работата.

Дани се задави от металическия вкус на ужас в устата си.

— Да довършиш работата ли?

Той не отговори на ужасения й въпрос. Вместо това спря и я изгледа дълго.

— Помниш ли онази вечер, когато се запознахме?

— Не особено ясно — излъга тя.

— Беше на едно празненство в Монпарнас. Ти носеше червена коприна, също както сега. Боже, колко съблазнителна изглеждаше! Всички мъже там те желаеха. Ти обаче си тръгна с мен.

Прокара пистолета надолу по гърлото й и между гърдите. Усещането бе за нещо студено и смъртоносно. Дани не посмя да проговори. Ако се опиташе, щеше да изпищи.

— И тогава валеше. Взехме лимузина, за да се приберем от празненството, и аз те любих на задната седалка, докато дъждът почукваше по покрива на колата, а опушените й стъкла се замъгляваха. Сега спомни ли си?

Тя преглътна и кимна.

— Чувствах се като принцеса тогава! — прошепна. За съжаление, Питър изобщо не приличаше на принца от приказката.

— Спомняш ли си и как ти казах, че си моя? — когато тя не успя да се насили да му отговори, той пусна ръката й и я зашлеви. Силно. — Отговаряй, дявол те взел! — втора плесница с опакото на ръката завъртя главата й.

Гласът му вече не бе спокоен и в него се чуваше нотка, която тя бе чувала толкова много пъти преди. Дани разбра, че той всеки момент ще изпусне нервите си.

— Да! — изкрещя му тя. Дъждът струеше по лицето й, по раменете, и все още разкопчаната й рокля прилепваше плътно до закръгленото й тяло. Трепереше не от студ, а от дълго потискана ярост. — Спомням си! Всичко си спомням, по дяволите! — спомняше си също и как се бе зарекла, че никога вече няма да позволи на този мъж да я нарани. — Спомням си как ме биеше, как ме тормозеше и лъжеше! Спомням си болката! И най-ясно си спомням, как ме остави, смятайки ме за мъртва! Ако онази нощ Райън не беше на работа в болницата…

— Той обаче беше. А каквото има да се случва, се случва!

Тя отметна мократа коса от очите си.

— Какво означава това, по дяволите?

— Това означава, скъпа моя невярна жено, че смъртта на любовника ти там горе в планината не беше случайна!

О, не! Тя се отпусна върху дървения парапет.

— Не ти вярвам!

— Истина е. Би трябвало да си разбрала, че никога няма да те оставя да се омъжиш за друг мъж, Дани. Последвах ви двамата с Форчън до Тахое Сити. Когато разбрах, че любовникът ти ще кара ски в планината, осъзнах, че съдбата ми предлага златна възможност.

— Райън загина от лавина.

— Едва след като стрелях по него и не улучих! — гласът на Питър изтъня от възбудата при спомена за стореното.

Дани си спомни разказа на Брам, който беше чул изстрел точно преди снегът в планината да се срине. Звук като от счупен клон. О, Боже, било е пушечен изстрел!

— Шумът е предизвикал лавината — изрече тя глупаво. И стомахът, и умът й се въртяха. Чувстваше се така, сякаш щеше всеки момент да избухне. Или да припадне.

— Точно така — зъбите му проблеснаха в ослепителна усмивка на задоволство. После той се смръщи. — Много жалко, че майката природа няма да е толкова услужлива и тази вечер.

— Върви по дяволите! — забравяйки за пистолета, забравяйки страха си, болката, която вече й бе причинил, забравяйки всичко, освен колко много го ненавижда, Дани заудря с юмруци по гърдите му.

Яростната й атака го изненада неподготвен. Стреснато отстъпи назад. Парапетът се счупи и той падна по гръб назад по стълбите, а пистолетът в ръката му изгърмя. Куршумът улучи лампата над главата й, разхвърчаха се стъкла и стълбата потъна в тъмнина. Дани се впусна надолу по стълбите покрай простряното му тяло и затича. Когато високите й токчета започнаха да потъват в пясъка, събу обувките си и продължи да тича по чорапи край брега.

Чу зад себе си нов изстрел. После още един, който улучи зелено тенекиено кошче за боклук и отскочи от него. Тя обаче не погледна назад.

Тъй като близо до водата беше още по-тъмно, се доближи до ивицата, решавайки, че по този начин ще представлява по-лоша мишена. Грубият пясък търкаше чорапите й, студените вълни я обливаха почти до колене и алената коприна подгизна. Дъждът продължаваше да вали и тя сякаш бягаше през падаща метална завеса.

Отчаяно се запита дали ще доживее да види отново Брам. Помисли за детето им, за прекрасния живот, който планираха заедно. За всички години любов, които ги очакваха.

Проехтя нов изстрел. Дани продължи да бяга. За живота си.

 

 

Въпреки че би трябвало умът му да е зает с приближаващата прожекция, всички мисли на Брам бяха насочени към Дани, когато караше през падащия дъжд към Малибу. В последния момент бе отменил поръчката за лимузина и предпочел сам да закара Дани до студиото.

Когато пристигна и видя черна лимузина, спряна до къщата, а после видя, че лампата над вратата — която работеше със слънчева фотоклетка — не е включена, го заля чувство на притеснение.

Изскочи от колата и се изкатери по стълбите, като прескачаше по две стъпала наведнъж. Лампата над вратата бе разбита. Навсякъде наоколо бяха пръснати парчета от стъкло. Парапетът бе счупен и вратата зееше широко отворена. Брам изстина. Страх подскочи от стомаха към гърлото му.

— Дани!

На извикването му отвърна само злокобно мълчание.

Първото нещо, което Брам видя, бяха снимките, разпилени по пода. Когато се вгледа в една особено красноречива от тях, на която бяха с Дани под душа, в очите му заигра червена мъгла.

Въпреки че здравият разум му нашепваше, че всеки може да е отговорен за това — включително и онази религиозна групировка от побъркани, която го тормозеше — Брам дълбоко в себе си знаеше, че това е дело на един определен мъж.

Докато работеше над „Скандали“, той се запозна издълбоко с извратената душевност на свръхпритежателните мъже, които изпитваха необходимост да управляват със страх и насилие. От ужасяващата история на Дани бе узнал, че Питър Банистър е такъв мъж. С усилие Брам успя да стигне до телефона в кухнята и да повика полиция. После излезе навън и огледа пустия бряг и празния черен океан.

— Къде, по дяволите, бяха те?

Отчаяно желаещ да открие и спаси Дани, Брам бе принуден да приеме нелицеприятната истина, че не може да направи нищо друго, освен да изчака идването на полицията.

„А после какво?“ — запита се.

Ръцете му се свиха в юмруци. Устата му се стегна в груба гримаса. „Ще го убия.“

 

 

Надалеч тя чуваше кучешки лай. По-близо до нея се носеше тропотът от стъпките на Питър по втвърдения пясък.

Наближаваше купчина скали. Понеже познаваше брега от разходките си с Брам всяка вечер, Дани зави към вътрешността и се насочи към стълбите, които знаеше, че са там.

Отново затъваше в плътния сух пясък. Дъхът й излизаше насечен, а сърцето й биеше лудо. Страхът обаче бе предизвикал прилив на адреналин, изпразнил ума й от всичко друго, освен необходимостта да бяга.

Дръзвайки да погледне през рамо, видя Питър да се препъва зад нея. Когато той започна да крещи, проклина и да рови из пясъка, заключи, че е изпуснал пистолета.

Сърцето и се блъскаше болезнено в ребрата, когато хвана металния парапет и буквално се изтегли нагоре по стръмните каменни стъпала, водещи към върха на скалата.

Веднъж се подхлъзна, падна на колене и одра кожата си на грапавата скала. Роклята й лепнеше студена и лигава към нея. Притисна длани към корема си.

— Не се бой! — увери бебето. — Нищо няма да стане. Мама няма да позволи някой да те нарани!

Чу наблизо постоянното бръмчене от движението по крайбрежния път.

Почти пустото шосе бе добре осветено. И блажено примамливо. Като се насочи към него, тя се опита да извика за помощ. Но дробовете й горяха ужасно и не можеше да тича и да вика едновременно.

Когато нов изстрел разтърси нощта, разбра, че Питър е намерил пистолета. Въпреки че вече се бе проявил като слаб стрелец, тя се боеше, че улучването й е само въпрос на време.

Най-накрая Дани видя пътя. Като повдигна по-високо тежките, мокри поли на роклята си, тя събра нови сили и полетя към него.

 

 

Хората от отдела на шерифа на окръга Лос Анджелис пристигнаха в крайморската къща на Брам за по-малко от три минути след обаждането му. В този край, където имиджът означаваше всичко, те изглеждаха твърдо решени, историята, която утре щеше да излезе на първите страници на пресата по цял свят, да завърши благополучно.

Няколко полицаи тръгнаха по брега. Други по улицата. Из целия окръг бе предадено радиосъобщение за търсене колата на Банистър.

Брам се возеше в една от патрулните коли с полицай, който в неуспешен опит да го успокои, му разказваше истории за други местни престъпления.

Тъкмо бе привършил блудкавия си разказ за някакъв сериен изнасилвач, когато от тъмнината внезапно изскочи жена, също като видение в жълтата светлина на фаровете.

Полицаят натисна рязко спирачките. Гумите изпищяха, но за щастие колата не занесе по мокрото шосе.

Без да обръща внимание на струящия дъжд, Брам изскочи като куршум от колата.

След миг много мократа и ужасена Дани се хвърли в прегръдките му.

По петите й идеше Банистър, също толкова мокър като Дани, и размахваше смъртоносен наглед пистолет.

Полицаят извади собственото си автоматично оръжие.

— Свалете пистолета, господин Банистър! — предупреди го. — Всичко свърши!

— Ами, свършило! — изкрещя Питър. — Тази уличница трябва да си плати! — обсебен от плана си да накаже Дани за въображаеми грехове, той изстреля още един куршум напосоки, който разби предното стъкло на патрулната кола.

Полицаят нямаше избор и стреля в отговор.

После настъпи тишина, нарушавана само от тихия, постоянен звук на падащия дъжд.