Джоан Рос
Немислима любов (13)

Тринадесета глава

Тъй внезапното споменаване на първия й, почти фатален брак след блажено страстната интерлюдия силно стресна Дани.

— Защо, за Бога, искаш да знаеш за това?

Всъщност Дани знаеше още след сблъсъка в галерията, че въпросът неизбежно ще бъде повдигнат. Беше се подготвила за него, дори бе предвидила неопределено, необвързващо обяснение за двама набързо оженили се съпрузи, които не са си подхождали. В края на краищата това беше истина. Не цялата истина, но достатъчно.

Сега обаче, докато се насилваше да срещне нетрепващия поглед на съпруга си, разбра, че Брам никога няма да приеме нещо по-малко от цялата грозна история.

— Това няма нищо общо с нас! — настоя тя.

— Тъй ли? А какво ще кажеш за дребния факт, че несполуката ти с Банистър те кара да си мислиш за брака като за опасен и смъртоносен капан?

— Това не е вярно! — тя побледня от яростното му обвинение. — В случай, че си забравил, аз се канех да се омъжа за Райън!

— В тази връзка нямаше никакъв риск — гласът на Брам бе отсечен и твърд. Желанието да научи всичко и веднъж завинаги да загърби този въпрос надви търпението му. — Райън представляваше познатото и сигурно убежище. Брат ми бе като закътано пристанище след ураган. Признай си го, Дани, ти го използваше за това!

Не му бе лесно да го каже. Нито да си го мисли.

В началото се побоя, че само обосновава своето поведение по този начин, оправдавайки се, че е отнел годеницата на брат си. Но колкото повече разсъждаваше за това, толкова по-уверен ставаше, че е истина.

— Това, което казваш, е отвратително! — Дани скочи и го изгледа яростно. Освен очаквания гняв Брам долови и внезапно отчаяно потрепване в гласа й. — Аз обичах Райън!

— Никога не съм го отричал! — без сянка на съмнение той знаеше, че Райън и Дани се обичаха. Нежно. Но според него любовта им беше по-скоро като между брат и сестра.

Брам знаеше, че не може да направи нищо, за да прогони образа на брат си от ума и сърцето на своята жена. Неоспоримо бе, че Райън винаги щеше да запази особено място в паметта на Дани. Брам реши, че ще може да живее с това.

Време бе дошло обаче да бъде изгонен духът на Банистър. Веднъж и завинаги.

— Сигурно двамата с Райън щяхте да имате добър брак — призна той. — А ако след като първият изблик на младоженско блаженство затихнеше, дойдеха дни, в които си мислиш, че връзката ви е прекомерно удобна, нощи, в които тайничко си желаеш малко повече забавления, вероятно щеше да премълчаваш всичко това, ближейки старите си рани! За съжаление — добави — никога няма да научим какво всъщност можеше да се случи между теб и Райън. Струва ми се обаче, че много неща са се случили между теб и Банистър. И нито едно не е било приятно.

— Наистина не беше особено забавно! — призна тя. — Но свърши. Остана в миналото — преглътна отвратителния вкус на страх и се пребори със срама си. — Не може ли просто да спрем дотук?

— Бих искал, но не мога — той механично посегна за цигара, каквито отдавна не носеше със себе си, после вместо това взе чашата с бренди. — Не и когато онова, което Банистър ти е сторил, те кара да се боиш от мен.

— Но аз не се боя от теб, Брам!

— Не се ли боиш?

— Разбира се, че не! — от всички нейни думи към него тези без съмнение бяха най-искрените. Дани не добави, че всъщност се боеше от себе си. От своите чувства. — Знам, че никога не би вдигнал ръка да удариш жена.

— А Банистър го е правил.

Дани знаеше, че това не бе въпрос.

Неспособна да приеме съчувствието — или още по-зле, съжалението — които се боеше да прочете на лицето му, тя се извърна и се загледа в морето.

— Да.

Отговорът й не го изненада. Изненадващ беше потокът от леден гняв, който го изпълни. Брам изчака, докато отново можеше да говори спокойно.

— Какво ти е сторил?

Тя поклати глава.

— Това вече няма значение.

— Какво ти е сторил Банистър? — повтори кротко и настойчиво Брам.

— Защо искаш да знаеш? Не можеш ли да проумееш, че е мъчително за мен да говоря за това? Защо искаш да ме нараниш по този начин?

Той се насили да не се поддаде на страданието в изтънелия й глас.

— Понякога истината наранява, но понякога пречиства.

Тя внезапно се извъртя и погледна Брам в очите.

— Искаш да знаеш какво е правил той ли? — гняв пламтеше в очите й, тялото й трепереше от едва сдържаната ярост. — Да знаеш всичко? Всяка подробност?

— Всичко — отвърна Брам с измамно небрежен тон.

Тя за дълго се вгледа мълчаливо в него.

— Добре! — прокара треперещи пръсти през косата си. — Но това ще е последният път, когато ще говоря за Питър Банистър! След тази вечер той няма да съществува, що се отнася до нашия брак!

Точно на това разчиташе Брам.

— Договорихме се!

Раменете й се вдигнаха и отново се отпуснаха с дълга, шумна въздишка.

— Хубаво! — понеже не можеше да преживее отново всички онези години и да стои спокойно на едно място, тя закрачи по терасата. — Трябва да разбереш — започна бавно и мъчително, — че когато пристигнах в Париж, имах всички шаблонни представи за това как ще стана художничка бохем, ще живея в мансарда, ще рисувам денем, а вечер ще пия вино в кафенетата.

— С Матис, Сезан и Пикасо.

— Точно тъй — тя успя да се усмихне измъчено, но Брам знаеше, че се усмихва на собствените си мисли. — Знам, че звучи смешно…

— Не и на някой, който е прекарал голяма част от младите си години във въображаеми разговори с Чарли Чаплин, Джон Форд и Джордж Кюкор.

Думите му постигнаха желаното въздействие. Усмивката й колебливо грейна. Погледите им се срещнаха — нейният изпълнен с болка, неговият насърчителен. За миг Дани почти повярва, че Брам повече от всеки друг ще е способен да разбере как тя бе позволила на вечните си фантазии да надделеят над здравомислието й.

Пое дълбоко въздух и започна отново:

— Когато се запознах с Питър, той приличаше на герой от роман на Ф.‍ Скот Фицджералд. Бе остроумен, изтънчен и богат, и точно толкова преситен, колкото да бъде интересен.

— Великият Гетсби. Който за съжаление се оказа Том Бюкенън, пропадналият съпруг на Дейзи — като си спомни едва потиснатата бруталност в очите на Питър, Брам прецени колко точно прилягаше той на опустошителния образ на бруталността и моралното безгрижие на безделника богаташ, създаден от Фицджералд.

— Точно така.

Колко странно, помисли си Дани, че Брам сякаш разбира толкова добре първоначалната привлекателност на Питър, докато Райън, който я бе обичал всеотдайно, така и не успя да проумее защо се бе впуснала в такава разрушителна връзка.

О, любимото й гадже от юношеските години проявяваше нестихващо съчувствие. Даваше й опора. И за нейна вечна благодарност, никога не бе спрял да я обича.

Тъжната истина обаче беше, че тя така и не успя да накара Райън да разбере напълно нещата.

— Избягахме в Монте Карло на следващата сутрин след запознанството ни. Изглеждаше толкова бляскаво и вълнуващо! — тя пое дълбоко и пресекливо дъх и поклати глава при мисълта колко глупава и млада е била. — Чувствах се като принцеса от приказките. Поне за няколко часа. До сватбената ми нощ — гласът и погледът й станаха студени и отчуждени. — Когато Питър ме удари.

Брам не каза нищо. Не знаеше дали ще може да се овладее, ако заговори. Или ако се помръдне.

Дани бе благодарна, когато той не й зададе очевидния въпрос. Въпросът, който младият новак полицай й бе задал в болницата: „Защо останахте?“

— Помислих, че е моментно затъмнение. Беше изгубил много пари в казиното и изпил много шампанско — тя отново закрачи, нетърпелива да довърши цялата история. — Искаше ми се да му повярвам, когато ми каза, че това никога няма да се повтори. Исках — не, имах нужда — да повярвам, че не съм направила толкова глупава грешка в преценката си — въздъхна. — Знаеш ли, винаги съм се възхищавала от родителите ти! Мисля, че е прекрасно колко влюбени са все още един в друг, след толкова години. Обожавам начина, по който баща ти още може да накара майка ти да се изчерви!

Тя се обърна към Брам.

— Веднъж, когато бях на единайсетина години, ги видях в хола как бавно танцуват под музиката на радиото. Тази сцена е останала в паметта ми като един от най-романтичните мигове, на които съм била свидетелка. Те бяха моят идеал за един идеален брак.

— И те са имали сблъсъци — почувства се длъжен да отбележи Брам, спомняйки си някои от най-колоритните кавги. Все пак баща му можеше да бъде непоклатим като скала. А майка му бе наследила избухливия ирландски темперамент на своята майка. Всъщност, когато Брам се замисли за това, установи с изненада, че Дани много му прилича на Аманда Форчън.

— Знам, че са имали спорове. И осъзнавам, че са се справяли с немалко проблеми — допълни Дани. — Но двамата се държаха един за друг в добро и зло точно както се казва в сватбената служба. Мисля, че именно затова в началото си мислех, че ще мога да оправя отношенията ни. И затова се опитвах да оправя нашия брак. Защото не исках да остана самотна, разведена и изпълнена с горчивина като майка ми. Исках да съм щастлива и обичана като твоята! Вече живеехме в Сан Франциско, когато нещата тръгнаха съвсем зле — тя отново закрачи напред-назад. — Питър прекарваше по цял ден в службата си, а после, вместо да се прибере у дома, излизаше с приятели. Понякога не се връщаше по цяла нощ.

— Имаше ли и други жени?

— Да — Дани осъзна, че срамът й е изчезнал. На мястото му пламтеше ясен и пречистващ гняв.

Брам не можеше да си представи да е женен за Дани и да желае друга жена.

— Ако партньорката ми в брака ме мамеше, щях да побеснея!

— Сигурно и аз би трябвало да побеснея. Само че… — тя спря, търсейки точната дума — беше ми трудно. И когато в крайна сметка се разбра, че слуховете за неговите изневери са истина, обвиних себе си.

— За какво, по дяволите?

— Че не съм го задоволила — гласът й бе мек и колеблив и Брам си помисли, че и след всички изминали години в нея има още незараснали рани.

— Шегуваш ли се? — спомените за прекараната с нея нощ, които винаги стояха в ума му, сега го заляха като приливна вълна.

Тя сви неспокойно рамене.

— Не бях толкова опитна като другите му жени. Или толкова сексуално освободена. Не знаех какво да правя, нито какво иска той.

Боже, как я бе подвел! Брам яростно се запита колко ли начина бе измислил Банистър, за да унижава жена си.

С яростното желание да беше убил това копеле, когато имаше възможност, и нетърпеливо очаквайки Дани да продължи за последен път да занимава мъчително ума си с него, Брам отново напълни чашата си с бренди, борейки се с желанието да я хване и да я разтърси.

— Мислила ли си понякога — запита той с равен и отсечен глас, — че виновникът за всички проблеми в спалнята ви е бил Банистър?

— Но всички тези жени… Толкова много различни жени… — Дани прехапа устна и извърна погледа си.

Брам изруга тихо и яростно.

— Вярвай ми, Дани, стига да не изглеждаш като гърбушкото от Нотр Дам и да имаш няколко долара в джоба си, никак не е трудно да водиш различна и безлична женска в леглото си всяка вечер! Всъщност работата е опечена. Всичко, което трябва да направиш, е да се съсредоточиш върху онова, което ти искаш. Твоите нужди. Твоите желания. А ако не си задоволил жената, чудо голямо! Защото утре вечер ще е друга. После друга. Докато един ден не им изгубиш бройката, но това всъщност няма значение, тъй като и без това не те е било грижа за никоя от тях!

Дани усети бодване на ревност от опитния начин, по който говореше Брам, сякаш познаваше отблизо такъв вид поведение.

— Ако се опитваш да ме убедиш, че всички мъже…

— Дявол го взел, не говоря за това! — изрева Брам, тъй като гневът му най-накрая бе надделял у него. — Говоря за това да се вречеш на една жена. Да те е грижа за нейните нужди. За нейните желания. Говоря за това да искаш да я направиш щастлива. Всяка нощ през целия ви живот.

— О! — леко сконфузена, тя опита да се усмихне, но постигна само жалко подобие. — Извинявай!

— По дяволите! — също като всичко друго, засягащо Дани, тази дискусия съвсем не се развиваше така, както бе планирал. Беше си обещал да не я съди. Беше се заклел пред себе си да сдържа критиките си. — Не искам да ми се извиняваш, Дани! Само искам да разбереш, че аз не съм Банистър!

— Знам това.

И това беше нещо, каза си Брам.

— И впрочем, мила, ако онази нощ, когато бяхме заедно в хижата, беше още съвсем малко по-разгорещена, то щяхме да я подпалим!

Докато кръвта нахлуваше в страните й, Дани бе доволна, че е тъмно и Брам не може да я види как се изчервява.

— Благодаря — промълви.

— Не ми благодари за това, че казвам истината!

Захладя. Брам забеляза как Дани леко потреперва.

— Може би трябва вече да влезем — предложи й.

— Не! — Дани предпочиташе да разкаже своята гнусна история навън, на открито, където нощните сенки можеха да прикрият лицето й, а морският ветрец — да отнесе думите й. — Предпочитам да останем тук.

— Тогава ела да седнеш до мен — той протегна ръка. — И дай да те топля.

И да те закрилям. Неизречените, но ясни думи надвиснаха в тишината между тях.

Съблазънта бе прекалено силна и прекалено мамеща. Дани се върна в люлката. Обхваната от нетърпение да остави най-накрая болезнените останки от миналото зад себе си, облегна глава на рамото на Брам, затвори очи и му разказа всичко.

Беше като скъсана язовирна стена. Думите се лееха, понякога се застъпваха. Разкри хроничните изневери на бившия си съпруг, постоянното психическо малтретиране, граничещо с терор. Призна как е живяла в постоянен страх и ужас — страх, че ще се събуди и следващата сутрин, и ужас по време на последния побой, че няма вече да се събуди.

Докато говореше, Брам остана безмълвен. Тя говореше и говореше. Силният морски вятър издуха облаците и разкри ярък кръг светлина около пълната бяла луна. А страховитите думи продължаваха да се леят от устата й.

Накрая тя се изчерпа, не й остана нищо за казване, нито сила, за да го каже.

Брам седеше и галеше косата й, като се опитваше да овладее огромния си гняв. Винаги беше знаел, че светът е жесток и често извратен. Печелеше парите си, като ровеше под лъскавата повърхност на човешките взаимоотношения, надничаше в съкровени тайни, бъркаше в незараснали емоционални рани. „Скандали“ бе само последната продукция от дълга подобна серия. И през цялото време бе успявал да стои на разстояние от историите, които разказваше.

Винаги е мислил, че няма нищо на света, което да може да го шокира. Че няма толкова жестоко или подло поведение, което да го разтърси.

Грешеше.

Бе поискал да узнае всичко за брака на Дани с Питър Банистър. Настоя тя да му разкаже всички гнусни подробности. Сега, когато знаеше от какъв ад се бе измъкнала тя, Брам се чувстваше опустошен.

Затвори очи и се насили да остане на мястото си, а ужасно му се искаше да проследи Банистър като животно — а той си беше животно — и да го убие.

— Не можеш да си представиш — изрече с тих, дрезгав глас — колко ти се възхищавам!

Изтощена и изцедена, Дани го погледна.

— Защо?

— Защото си такава, каквато си — той приглади косата назад от лицето й и я целуна леко по слепоочието. — Затова.

В него се блъскаха силни чувства. Прокара успокоително ръка по косата й и усети, че и неговите ръце леко треперят.

— Обещавам ти, Дани. Той никога вече няма да ти стори зло! — обгърна лицето й с ръце. — Вече никой никога няма да ти стори зло!

И когато погледна във все още гневните му тъмни очи, Дани му повярва.

Както се бе надявал Брам, наситеният с емоционалност разговор предизвика значителен напредък в техните отношения. Най-важното бе, че вече не говореха за анулиране на брака. И въпреки че не беше сигурен дали тя бе решила да даде шанс на връзката им или просто бе приела да се подчини на първоначалното им споразумение, докато не се роди детето, Брам бе благодарен за това.

Започнаха всяка сутрин да закусват заедно, вечеряха заедно, после се разхождаха, хванати за ръце, по брега. През тези моменти, както правят всички влюбени, когато се опознават, говореха за най-различни неща. Важното беше, че са заедно — и че разговарят.

Брам бе видимо разочарован и неудовлетворен, когато Дани не се премести от стаята за гости от другата страна на коридора в неговото легло, но като си припомни, че търпението е велика добродетел, продължи да чака. И да ухажва жена си.

Един следобед, спрял в цветарницата за букет от маргаритки, той осъзна, че прави именно това. Брам съвсем не познаваше толкова добре формалния ритуал на ухажването. В края на краищата жените в света, в който той живееше и работеше, винаги знаеха какво се очаква от тях. Прями, волнодумни и освободени, те можеха да предложат секс също като него. И когато връзката свършеше, както винаги ставаше, те също толкова бързо се преместваха при други мъже. В други легла.

Дани обаче бе по-различна. Чувствата му към нея бяха по-различни. Тя по свой простичък начин си заслужаваше всички усилия. След като я бе подтикнал набързо към брак, сега Брам се чувстваше отговорен да отдели достатъчно време, за да ухажва жена си както подобава.

От своя страна Дани бе удивена колко гладко вървят нещата помежду им. И още по-удивително за нея бе колко много общо има между тях.

И двамата с Брам смятаха „Световъртеж“ за шедьовър на Хичкок и за най-добрата работа на Ким Новак. И двамата смятаха, че „Двойна фантазия“ е най-новаторското на Джон Ленън, въпреки че продължаваха да винят Йоко Оно за раздялата на Битълсите.

Освен близките им вкусове в областта на киното и музиката те четяха едни и същи книги, въпреки че се оказаха явно несъгласни един с друг по повод на един нашумял бестселър. Дани — която бе научила по болезнен начин да не иска мнението на първия си съпруг за нищо — се изненада колко разпалено могат да спорят с Брам, без при това в живота им да настъпи неразбирателство. И наистина, след като всеки от двамата реши, че остава на своята позиция, Брам я порази, като се съгласи да прочете романа за втори път.

И двамата харесваха фолклорни ресторанти, дълги уикенди и решаване на кръстословици в неделя сутрин, въпреки че Брам доста изнерви Дани, настоявайки да попълва своята част с мастило. И двамата не харесваха малки кученца, безразсъдни кънкьори, които изблъскваха хората от алеите край морето, и биографии, написани без разрешението на засегнатите.

А което бе най-важно, в съставения от всекиго списък на ценностите от десет точки и Дани, и Брам поставяха на първо място семейството. От прекараното заедно време Брам осъзна, че жена му не е нито толкова вятърничава, нито толкова самовглъбена, колкото винаги я бе смятал.

От своя страна Дани откри, че съпругът й е много по-сериозен и грижлив, отколкото често циничното му и рязко поведение показваше пред света.

Една сутрин, близо месец след завръщането на Брам от Тайланд, Дани извади от чекмеджето на нощната масичка в стаята за гости снимка на Райън. Лъчезарната фотография бе направена през един от редките слънчеви зимни дни в парка Голдън Гейт. Тя си спомни колко влюбени бяха в този ден, как се смееха заедно под благодатното слънце. Две седмици по-късно него вече го нямаше.

Матракът изскърца, докато сядаше на крайчеца на леглото.

— Сега ние с Брам сме женени, Райън — каза тя тихо. — И съм бременна. Предполагам обаче, че знаеш всичко това — в гърлото й се надигна ридание и заглуши думите й. Тя стисна очи, отпъждайки сълзите. — Ти винаги си бил моята опора — прошепна с пресеклив глас. — И толкова много ми липсваш!

Като пое дълбоко въздух, отново отвори очи и прокара галещи пръсти по красивото му, усмихнато лице.

— В началото се почувствах виновна, задето съм се любила с Брам. Сега обаче наистина не мога да се чувствам така. Заради детето. Нашето дете. На Брам и моето — постави ръце върху приятно закръгления си корем. — Вече обичам това дете, Райън. Толкова много! Повече от всичко. А има и още нещо.

Погледът на топлите сини очи, които тя тъй добре си спомняше, й се стори насърчителен. Стори й се, че й разрешава да изрече за пръв път мислите, които се въртяха в ума й от дни. От седмици.

— И аз обичам Брам — не й се струваше странно, че разкрива чувствата си на Райън, преди да го е сторила пред мъжа си.

През целия й живот Райън бе нейната опора. И макар че смъртта му бе внесла толкова много промени в живота на Дани, тя осъзна, че поне засега той си оставаше същата опора.

— Не съм искала да се влюбвам в него. Ако ти не бе умрял, това никога нямаше да се случи. Сега обаче се случи. И Брам казва, че ме обича, и въпреки че ми бе трудно да го приема, когато ми го каза за първи път — нали си спомняш как ние с него се игнорирахме взаимно — сега му вярвам. В края на краищата и двамата знаем, че Брам никога няма да изрече лъжа — треперещият й глас стана по-твърд. — Знам, че ние двамата с Брам можем да направим брака си успешен. Вярвам, че можем да бъдем — ние и децата ни — щастливи.

Дани бавно стана. Дълго стоя там, мълчаливо загледана в снимката.

Накрая прошепна: „Сбогом, мили!“ и я прибра в дървена кутия в дъното на шкафа. В кутията лежаха още сватбена покана със златни букви и скицникът, изпълнен с усмихнатия образ на Райън.

Тя нежно постави снимката до синята кадифена кутийка, в която бе годежният пръстен на Райън. Изпълнена с увереността, че Райън би желал тя да устрои живота си, сигурна, че той винаги е желал само нейното щастие, Дани затвори капака на кутията от тиково дърво, като с това затвори и една важна страница от живота си.

Сетне, избърсвайки единствената сълза, която безмълвно се плъзна по бузата й, слезе да закуси със съпруга си.