Джоан Рос
Немислима любов (12)

Дванадесета глава

След като се преоблече в чифт джинси, които още й ставаха, ако легнеше по гръб на леглото, за да вдигне ципа, и не закопчаваше горното копче, и алена плетена туника, Дани пак слезе долу. Седна на високо столче пред кухненския плот, посръбваше от чаша чай с портокалов аромат и наблюдаваше как Брам приготвя италиански специалитет и тънки спагети със сръчни, пестеливи движения, на които можеше само да се възхищава. Навън аленото слънце потъваше в сапфиреното море, превръщайки водите му в бляскаво разтопено злато.

За голямо облекчение на Дани вечерята премина невероятно гладко. Тя още веднъж се замисли дали да покаже таблоида. И още веднъж отложи. Брам без съмнение щеше да се вбеси, а не й се искаше да разваля рядко спокойната вечер.

Той й разказа за монтажния процес и за това как изглеждаше, че ще трябва да повторят в студиото някои диалози от сцените в джунглата. Не й спомена, че днес, докато влизаше през вратите на студиото, един от демонстрантите бе хвърлил камък по колата му. Въпреки че камъкът не бе причинил никакви вреди — само профуча пред стъклото — това го бе разгневило ужасно. А гневът му стихна едва когато влезе в ресторанта и видя прекрасната си съпруга.

Когато тя му разказа за предложението на Артуро да върши доброволческа работа в приюта, Брам я подкрепи.

— Стига да не се преуморяваш — добави, което тя реши да приеме като обикновена съпружеска загриженост, а не като пореден опит да контролира живота й. Както правеше Питър.

— Не се безпокой — тя се изправи с намерението да разчисти масата. — Няма да сторя нищо, което може да навреди на бебето.

— Не съм и мислил, че ще правиш нещо такова — веднага отвърна Брам. — Къде тръгна сега?

— Ти сготви яденето, а аз ще измия чиниите.

— Ще ми отнеме само десет минути да довърша всичко тук — Брам също се надигна и взе чинията от ръката й.

— Не съм инвалид! — напомни му тя.

— Разбира се, че не си! — и наистина, той бе почувствал дълбоко облекчение, когато лекарят го увери, че Дани е в отлично здравословно състояние.

— Защо тогава не ме оставиш да ти помогна?

— Защото зная колко много си работила, за да се подготвиш за изложбата си, и смятам, че си заслужила почивка. Освен това една бременна жена заслужава да я поглезят.

Тя вдигна черните си вежди.

— Тъй като си работил твърде много в света на мечтите и затова не си забелязал, Брам, обществото се е развило от викторианско време насам.

— Значи вината е моя — отвърна Брам, като сви рамене безгрижно. — Аз разбирам нещата така. А! — внезапно се сети той. — За малко щях да забравя — спря да събира чиниите, отиде до бюрото и отвори куфарчето си от кожа на алигатор.

— Купил си ми подарък? — изуми се Дани, когато й подаде пакетчето, увито в бяла хартия и завързано със златна панделка. — Защо?

— Не може ли човек да купи подарък на жена си само защото му се иска?

— Какво е това? — в паметта й се прокрадна нежелан спомен за медения й месец, когато Питър се бе завърнал в апартамента им с изумруди. После имаше и още подаръци, и още извинения от съпруга, който я биеше.

— Защо не го отвориш и не видиш сама?

Тя въртеше из ръцете си малката кутийка.

— Не е трябвало да правиш това.

— Хей, това не е кой знае какво! — усмивката и погледът му излъчваха развеселено търпение. — Просто днес си мислех за теб, Дани, затова на път към ресторанта спрях в „Мейси’с“ и взех това.

И си чакал на опашка, за да ти го опаковат, помисли си Дани, докато смъкваше златната панделка. Когато видя познатата опаковка, обсипана с цветя, се усмихна:

— Соли за вана!

— С твоя любим аромат. Мислех си, че след вечеря, докато аз оправям кухнята, ще ти бъде приятно да си вземеш една дълга вана.

Тя понечи да се оплаче, че той отново я манипулира. Но през целия ден усещаше някаква досадна болка в гърба си и дългото лежане в топлата вана й звучеше просто райски.

Отстъпи, както от самото начало предполагаше, че ще направи.

— Добре, Брам. Печелиш. Ще си легна във ваната, докато ти миеш тези прословути чинии — тръсна глава с финален и доста престорен жест на възмущение. — Удовлетворен ли си?

— Далеч не съм удовлетворен още от онази сватбена вечер, когато те качих на самолета, скъпа — усмивката му помръкна, а гласът му подрезгавя от незадоволено желание.

Дани не отвърна нищо, а Брам и не очакваше някакъв отговор. Така или иначе, когато тя се качи горе, той промърмори ядно проклятие, направи четири-пет дълбоки вдишвания, които с нищо не облекчиха почти постоянната болка в слабините му и си повтори, че някои неща — и някои хора — си заслужават да ги изчакаш.

След около четиридесет и пет минути цялото лошо настроение на Дани бе стопено от струите в огромната масажна вана на Брам. Чувствайки се съвсем отпусната, тя се уви в огромен пешкир и се върна в стаята за гости.

Не беше съвсем изненадана, че Брам я очаква там. Но когато го видя да държи страницата от таблоида, блаженството й отлетя.

— Къде си намерил това?

Изглеждаше разгорещена, зачервена и страхотна. Брам си позволи да пофантазира как бавно я развива от обемистите гънки на тъмносинята хавлия.

— Не съм ровил в чантата ти! — увери я той.

— Не съм си и помислила, че ще ровиш — това бе истина. Питър може би щеше да го стори, но не и Брам.

— Чантата ти беше на плота и без да искам, я бутнах. Този боклук изпадна от нея — челюстта му бе здраво стисната, а очите излъчваха умора, а не гняв. — Откога знаеш за него?

— От днес следобед. Някой го беше оставил в кабинета за прегледи.

— Удивен съм, че не вдигна шум до бога.

Тя го изненада, като се усмихна. С лека, мека усмивка, насочена сякаш навътре в нея.

— Малко е трудно да разиграеш приличен гняв, когато си облечена в ужасна хартиена роба, която едва те прикрива.

— Защо не ми го спомена по-късно? В колата? Или по време на вечеря?

— Исках да ти кажа за това, но толкова добре се разбирахме тази вечер, че не ми се искаше да развалям атмосферата.

— Е, не си мисли, че си самотният рицар защитник.

Очите й се разшириха.

— Да не би да искаш да кажеш…

— Да, и аз не ти казах за него.

А тя се боеше как ще му съобщи новината!

— Ти кога го видя?

— В момента, в който проклетият вестник кацна на бюрото ми тази сутрин, телефоните зазвъняха. Когато следобеда влязох в ресторанта, очаквах да почнеш да ме замерваш с разни неща.

— Че защо аз да ти се ядосвам за снимката?

— Ако не бях ударил това копеле, сигурно нямаше да сме на първа страница.

Тя погледна надолу към снимката на Брам, изправен над бившия й мъж. Фотографът бе успял да улови в кадъра и нея, с ръка на устата и разширени от ужас очи.

Дани сви голите си рамене.

— Всичко това са минали работи. Освен това — призна тя — ти само стори онова, което ми се искаше да направя в продължение на години. Всъщност, когато за първи път видях снимката, бях бясна. После осъзнах, че във всяка бакалия в Америка ще бъде изложен Питър, с кръв по бялата си риза.

— Този тип стана прочут за миг — съгласи се Брам. — Съвсем в стила на Холивуд.

— Вероятно шоковите вълни, които се разпространяват из имението на Банистърови, са надхвърлили скалата на Рихтер.

Високомерните родители на Питър винаги се бяха държали с нея като с натрапница, жена от простолюдието, недостойна да се омъжи за прочутия им и единствен син. Мисълта за тяхната реакция на тази незавидна слава предизвика усмивка у Дани.

— Имам само един въпрос.

— Какъв? — разсеяно запита Брам, любувайки се на ослепителната усмивка, огряла цялото й лице. Боже, колко красива беше!

— Ако един бивш съпруг се спъне в гората и падне, а наблизо няма репортер от таблоид, който да го чуе, то казва ли той изобщо нещо?

Брам изхихика, облекчен, че очакваното от него спречкване за снимката се е разминало.

— Нямам понятие! — смачка на топче страницата и я захвърли в плетеното кошче за отпадъци в другия край на стаята. — Разстроена ли си, че новината за брака ни се разчу?

— Това все трябваше да стане — тя се сети: — Чудя се защо телефонът мълчи цяла вечер!

— Обажданията се поемат от моята служба. Не исках да ни прекъсват.

— О! — Дани знаеше, че Брам говори по-скоро за разговора, който трябваше да проведат, отколкото за изненадващо сърдечната им вечеря.

Тя изглеждаше и ухаеше невероятно. Знаейки, че не може да остане в същата стая, без да изпита желание да се люби с нея, Брам неохотно се изправи.

— Ще те чакам долу на терасата. Там ще можем да поговорим.

Дани кимна, понеже се боеше, че гласът й може да я подведе.

Навлече набързо пухкав трикотажен костюм с аметистов цвят, огромни чорапи на оранжеви и пурпурни ивици и високи кецове, и отиде при него отвън.

Чувстваше се нервна. Повече от нервна. Брам си помисли, че изглежда тъй, сякаш ще се изправи срещу отряд екзекутори. Помисли дали да не я пита иска ли превръзка през очите и последна цигара, после реши, че тя сигурно няма да оцени хумора.

Изправи се и й подаде чаша чай в дебела керамична чаша.

— Още едно клише се потвърждава — промърмори.

— Какво? — от бавната му одобрителна усмивка тя цялата се напрягаше.

— Ти не само че беше красива булка, но си и живо доказателство за това, че бременните жени също са прекрасни.

Тя прекара ръка по вече леко закръгления си корем.

— Би трябвало да внимавам, преди да се омъжа за мъж с ирландска кръв — измърмори. Бляскавият му поглед я правеше смайващо стеснителна. — Кажи ми, Брам, истина ли е, че трябва да се наведеш назад, за да целунеш камъка Бларни?

— Ами да. Само че всичко, което ти казвам, е чиста истина, Дани — той седна отново на люлката и потупа с ръка мястото до себе си, приканвайки я да седне до него. — Истина е — лицето му оставаше в сянка, но тя ясно долавяше искреността в гласа му. — Никога не бих те излъгал.

— Знам — седна до него с тиха, пресеклива въздишка. Луната изплува иззад облака. Брам и Дани седяха и леко се полюляваха, загледани към блещукащата сребърна пътека в тъмните води.

Когато Брам се протегна и хвана ръката й, Дани не я изтегли.

— Носиш брачната си халка — пръстите му погладиха златото. — Тъй като за първи път те виждам да я носиш, откакто съм се върнал, предполагам, че си я сложила, за да не предизвикаш нежелани клюки в лекарския кабинет.

Понеже беше обещал никога да не я лъже, Дани реши, че му дължи същото уважение.

— Така е.

— Само че продължаваш да я носиш — галещото му докосване пораждаше искрици топлина. Погледът му я сгряваше.

— Знам — когато посегна да я свали, преди да се потопи във ваната, Дани откри, че всъщност не иска да го прави. За първи път откакто се омъжи набързо и формално, тя почувства, че носенето на халката е съвсем правилно.

Ръката му се премести върху опакото на нейната, после нагоре към рамото. Пръстите му започнаха да галят врата й.

— Не носиш пръстена на Райън.

— Ти си знаел?

След като бе сложила халката на Брам на пръста си, Дани се почувства като невярна жена с пръстена на брат му на златната верижка около врата си. Беше се оказало страшно трудно да свали годежния си пръстен и ако Артуро не бе пристигнал тогава, тя без съмнение щеше да прекара в плач целия ден.

— Знаех — друг черен облак се плъзна пред луната и отново потопи в сянка лицето на Брам, така че Дани не успя да прочете нищо по него.

Тя преглътна.

— Съжалявам. Не съм искала…

— Няма защо да се оправдаваш — той вдигна чашата си от масичката от ковано желязо до люлката и отпи глътка бренди. — Още от самото начало ми каза, че обичаш Райън — напомни й. Не за пръв път, откакто се бе оженил за Дани, Брам се разкъсваше от мъчително двойственото чувство на вина и ревност. — И че вероятно винаги ще го обичаш.

Дани внимателно пое въздух и извърна главата си, за да погледне към морето. Нещо в нея копнееше да увери Брам, че чувствата й към брат му вече бяха минало. Но не можеше. Защото това би било лъжа.

— Работата е там — продължи Брам с престорено безразличие, — че аз открих една своя странна особеност.

Тя уморено погледна към него над ръба на чашата си чай.

— Каква особеност?

— Когато обичам някого, бих искал и той да ме обича.

— Обичаш? — неочакваната дума се стовари върху нея като морска вълна. Тя поклати глава отчасти в знак на отрицание, отчасти за да прочисти мислите си. — Но ти не можеш да ме обичаш!

— Защо не? — той отново отпи от брендито. — Ти не си човек, който да не може да предизвика обич, Дани.

Господи, той изглеждаше съвсем сериозен. Умът на Дани се завъртя, опитвайки се да подреди мислите, които се стрелкаха в главата й.

— Всякакви чувства, които изпитваш към мен, без съмнение са насочени към майката на детето ти! — заспори тя.

— Това се опитвах и аз да си втълпя. И известно време почти ставаше. Докато не осъзнах, че започнах да усещам чувства към теб от онази нощ в хижата. Първият път, когато се любихме.

Макар и разтърсвана от противоречиви усещания, Дани отбеляза, че Брам бе казал „първият път“, сякаш бе сигурен, че ще има и още.

— Но… — една жена трябваше да каже нещо, когато мъж й се признаваше в любов. Дани знаеше това. Но, Господи, изобщо не можеше да измисли какво да каже, освен думите, които подозираше, че той очаква от нея.

— Дани! — Брам остави чашата на масичката и хвана лицето й в ръцете си, защото искаше нервно стрелкащите й се очи да срещнат неговите. — Ти през цялото време знаеше, че те желая.

Тя преглътна.

— Да — призна с пресеклив шепот. Гласът й трепереше. Целият й свят трепереше. — Но това е всичко, Брам. Само секс.

— Дявол го взел, аз вече не съм някой пубертет, който само иска да легне с мадама! Освен това сексът е лесно нещо. Ако търсех единствено жена, с която да споделям леглото си, нямаше защо да се женя. Трябваше просто да вдигна телефона. Аз те обичам, госпожо Форчън. И през последните дни направо подлудях, защото не знам какво да направя.

Искаше й се да повярва, че думите му са предизвикани само от нощта и луната. Знаеше обаче, че Брам по-добре от всичко друго познава разликата между реалност и илюзия.

— Не знам какво да кажа.

— Защо не ми кажеш например, че не съм напълно луд? — пое чашата от треперещата й ръка и решително я постави на масичката до неговата чаша с бренди. — Кажи ми, че не си въобразявам, че ти също ме желаеш. Само мъничко, а?

— Повече от мъничко — прошепна тя.

Устните му докоснаха слепоочието й. Той вдигна поглед към небето.

— Благодаря ти — прошепна. После прокара ръка по косата й. Чувстваше се неловко и непохватно. Никоя жена не бе предизвиквала досега такава реакция у него. — Кажи ми — устните му докоснаха нейните, после се отдръпнаха, преди тя да може да му отвърне. Или да го отхвърли. — Кажи ми пак, че ме искаш — обходи с уста гърлото й.

— Искам те — гласът й потреперваше. Сърцето й биеше лудо. — Повече, отколкото някога съм си мислела, че е възможно! — облиза устните си, усетила в себе си трепет от напрежението и възбудата. — Повече, отколкото би трябвало!

Не точно това искаше да чуе, но, по дяволите, бе поне достатъчно близко до желаното. Засега.

Тогава, понеже много дълго не го бе сторил, той я целуна.

Дълго, бавно вкусване, от което главата й се завъртя. Устните й се разтвориха с гърлен стон и тя цялата се отдаде на целувката, която продължи дълго и дълго, все по-дълбока и по-дълбока.

Устата й бе гореща и страстна, всякаква следа от двойственото й поведение бе изчезнала, заличена от страстта, която тя тъй яростно се стараеше да отрече. Сключи пръсти на тила му и привлече горещата му, жадуваща уста към своята.

Понеже вече не трябваше да се сдържа, Брам прокара пръсти през косата й, която бе също толкова дива и непокорна, както диво се бяха любили в онази съдбоносна нощ преди месеци. Плъзна ръце под пухкавата пурпурна блуза и тя се напрегна. После потрепери, когато пръстите му обхванаха напращелите й гърди.

— Толкова си мека — промълви удивен. Погали с палци чувствителните зърна, скрити под дантелата. — Този контраст продължава да ме удивлява — от галещото му докосване пулсът й се ускоряваше. — Как кожата ти прилича на порцелан — макар и да знаеше, че такива еротични мисли са опасни, Дани си пожела той да я докосва навсякъде едновременно. — А усещането е като от коприна.

Устните му овлажниха алената коприна, желанието надви разума. Сетне с опитно движение разкопча сутиена й, за да проправи път на устните си до уханната плът, копнежът надви предпазливостта. Когато я облегна назад на възглавниците, Дани се вкопчи в него, без да разсъждава, готова да отиде там, където той я заведе. Тялото му бе твърдо, силно и възбудено, прилепено до нейното. Дани обаче не се боеше.

Заобсипва лицето му с горещи, забързани целувки. Засмука горната му устна във влажната си, гореща уста, докато и неговият дъх стана бърз и повърхностен като нейния.

Краката им се сплетоха. И когато тя се задвижи под него, извила гръб, в бавно, инстинктивно ритмично движение, Брам изскърца със зъби, за да се овладее.

Движението й придоби бесен ритъм. Като си напомни, че не иска да я съблазнява тази вечер — не докато тя още таи ненадвити чувства към брат му — Брам направи херкулесово усилие и се отдръпна.

Тъй като не искаше да я пуска, я целуна за последен път с изблик на дива страст, целувка изпълнена едновременно с надежда и съжаление.

После се откъсна от меката й топлина и с неохота се надигна от нея.

— Брам? — с все още помътен от желанието разум Дани го погледна с неприкрито объркване.

— Съжалявам — той се изправи, отиде до края на терасата и остана там с ръце, пъхнати в задните джобове, загледан в морето. — Това не трябваше да се случва — поклати глава. — Не трябваше изобщо да те докосвам. Не биваше да започвам нещо, което няма да завърша.

Сърцето на Дани още биеше бясно. Тя седна и се помъчи да закопчае сутиена си. Пръстите й обаче бяха онемели и тя се отказа. Нахлузи обратно блузона върху все още смъдящите я гърди.

— Ами ако искам да ме докосваш? — запита го тихо. — Ами ако искам да завършиш това, което започна?

Той се обърна към нея и я прониза с ясен и настойчив поглед.

— Помниш ли деня на погребението, когато ме нарече „егоист“?

Дани си спомняше, че го бе обвинила в много неща оня ден. Като се имаше предвид колко алкохол бе погълнал той тогава, тя се удивляваше, че е запомнил толкова добре.

— Май наистина казах нещо такова, но сега, разбирам, че не съм била права.

— Всъщност беше права — той дойде и застана пред нея. — Наскоро открих, че съм много егоистичен и алчен мъж, Дани. Достатъчно, за да не се съглася да сме трима в леглото.

— Не разбирам за какво говориш — това бе първата лъжа, която тя изрече, откакто се бяха оженили.

Той се приведе към нея, докато очите им се срещнаха.

— Нека тогава да ти обясня. Когато се любя с жена си, което, впрочем, смятам да направя — надявам се, рано, а не късно — искам да съм сигурен, че тя знае ясно кой я целува — наведе се плавно и докосна устните й със своите. И двамата изстенаха. — Кой я докосва — мургавата му ръка обхвана едната й гръд. — И кой я люби — погъделичка ухото й с език. — И когато този ден дойде, моя сладка женичке, няма да има място за спомени — прокара ръце по тялото й с бавно, собственическо движение. — Няма да има място за призраци — зъбите му хванаха мекото на ухото й и нежно го стиснаха.

Тя цялата трепереше. Въпреки че докосването му бе нежно и не криеше заплаха, Дани се чувстваше цялата разтърсена.

— Трябва ми време — възрази, но изви глава, за да срещне устните му. — Да помисля.

— Добре.

Той определено не би се спрял дотук. Но си напомни, че ако подтикне Дани към прибързано консумиране на брака им, нищо няма да се разреши. Е, това не бе съвсем вярно. Без съмнение болката в слабините му щеше да утихне и щеше да може да спре студените душове. Искаше обаче да се примири с временните неудобства, за да може да спечели наградата за цял живот.

Откъсна се от сладките й устни и седна до нея.

— А докато си мислиш — предложи й с убийствено спокойствие, което далеч не изпитваше — защо не ми разкажеш всичко за живота на Дани Кантрел с онзи невероятно любезен наследник на милиарди от петролния бизнес — Питър Банистър Четвърти?