Джоан Рос
Немислима любов (10)

Десета глава

Наситеният, омайващ аромат на сушени цветя от порцелановата чиния, която Дани бе поставила върху гранитната ниска масичка в хола, се смесваше с мириса на лалетата и слаб лъх на терпентин.

Пицата с два вида сирене бе пухкава и сочна, бирата — студена, компанията — съвършена.

От начина, по който се справи мигновено с нейната половина, Брам с удоволствие заключи, че сутрешните й прилошавания явно са отминали.

— Беше страхотно! — изрече той, след като се нахрани. Седяха на масата, която тя бе преместила в хола от студената и рядко използвана трапезария, отново заради гледката, според собствените й обяснения.

— Предполагам, че си свикнал с по-изтънчена храна! — тя се ядоса на себе си, че не е предвидила по-добро начало за толкова важния им разговор.

Той се изсмя от сърце, с дълбок смях, който прекалено много допадаше на Дани.

— Да не искаш да кажеш, че бих предпочел да поръчам храна от „Спаго“, а не от „Пица Хът“?

— Е, нали ти спомена веднъж за някаква безобразно скъпа пица с козе сирене! — напомни му тя. — В деня на погребението — допълни, когато той я погледна неразбиращо.

— А, това ли? — споменът заплашваше да помрачи срещата им, която Брам бе планирал в продължение на седмици. Той сви рамене. — Това, че понякога се храня в смятаните от хората за модни ресторанти в Холивуд, не означава, че не ценя основни неща в живота.

— Като пуканки с масло в кината, хотдог, залят с жълта горчица, в парка…

— Фъстъци в цирка — допълни Дани.

— Точно така — ухили й се той одобрително. — А когато наистина ми се иска да сляза до простолюдието, поръчвам пица с два вида сирене за вкъщи — той надигна бутилката с издължено гърло и отпи още глътка от тъмната бира. — Знаеш ли — смени темата — наистина съм впечатлен от успеха ти. Това е голям удар — да организираш самостоятелна изложба!

Възхищението му изглеждаше искрено. Усмивката му бе изпълнена с топлота и сигурност. По време на простичката им вечеря Дани бе започнала да се отпуска. Или почти.

— Хубаво беше! — съгласи се тя. — Обикновено, когато излагам картини заедно с други художници, трябва да се опитвам да ги включа в някаква тема — усмихна му се широко. — Чудесно беше, че можах да изпробвам късмета си!

— Винаги е удовлетворяващо, когато можеш да изразиш свободно себе си — съгласи се Брам.

— О, моето изкуство не изразява мен самата! — бързо го поправи Дани. — То отразява обществото.

Брам смръщи вежди, докато обмисляше думите й в светлината на видените от него картини.

— Странно. Не съм мислил, че имаш такава параноична представа за света! — след като се бе запознал с бившия й съпруг обаче, Брам си помисли, че темата за неочаквания ужас, която преминава през творбите й, може би има своите основания.

Дани сви рамене, чудейки се как така бяха стигнали до темата за нейните съкровени чувства.

— Не, всъщност нямам такава представа.

Е, добре, това май не беше цялата истина. Питър бе променил нейното виждане за света. Тя вече не бе нито толкова наивна, нито толкова доверчива, както преди брака си.

Отпи глътка леден чай, надявайки се, че той ще успокои изопнатите й нерви. Напразно.

— Така ли възприе работите ми? Като изблик на параноя?

— Не точно на параноя — изрече той след кратък размисъл. — На пръв поглед използваните от теб ярки цветове сякаш изразяват несломим оптимизъм. Но след по-внимателно вглеждане картините ти се оказват по-мрачни и по-сложни, отколкото изглеждат. В този смисъл бих казал, че напомнят малко на самата художничка.

Дани вече бе прозряла, че Брам не е човек, който приема нещата — или хората — от пръв поглед. Оттук стигна и до друга, по-неприятна мисъл — че способността му да разпознае сенките, витаещи вътре в нея, го правеха, още по-опасен. Ако можеше да чете мислите й, ако можеше да долови чувствата й, нямаше ли да разбере, че тя започва да се привързва към него повече, отколкото би трябвало?

— Изкуството ми е много лично — призна тя, свела поглед в опит да скрие мислите си.

— Сигурно такова и трябва да бъде — той допи бирата. — И аз изпитвам същото спрямо моята работа.

— О, да! — с облекчение от изместването на разговора Дани се облегна назад и кръстоса крака. — Как минаха последните дни от снимките?

— Въпреки че мусоните ни принудиха да приключим със снимките един ден преди предвиденото, успяхме да направим доста добри неща. Ще има работа по монтажа, но би трябвало да излезе нещо.

— Радвам се — зарекла се беше да не обръща внимание на продължаващата му връзка с Идън Вейл, но не се сдържа и запита: — Предполагам, че щом не си можел да снимаш всеки ден, си отделил време за разглеждане на забележителностите?

— Всъщност бяхме достатъчно заети да се пренасяме от един наводнен хотел в друг. При всеки дъжд цялата страна се превръща в езеро.

Настроението й се помрачи, когато си помисли за босоногия Брам, скитащ с Идън из наводнените улици на квартала с червените фенери в Бангкок. Но какво друго е очаквала? Никой от двамата не бе сключил брака по любов. Какво право имаше да ревнува?

Възцари се кратко мълчание. Когато той протегна дългите си крака под масата и докосна нейните, Дани усети нещо трудно определимо. Удоволствие? Желание? Страх? Или смесица от трите чувства?

Красивото й лице бе като отворена книга. Брам гледаше как чувствата преминават като вълни по него. Забеляза страха и се зачуди какво, за Бога, е сторил, за да я накара да се бои от него. Не беше ли разбрала вече, че между него и Банистър няма нищо общо?

— Защо да не продължим разговора на дивана? — предложи той. Очите му се спряха върху устните й, сякаш си представяше вкуса им, преди отново да се върнат на все още разсеяния й поглед.

Възможността да съзерцава посребрените от луната води, докато лежи в прегръдката на силните му ръце, бе едновременно съблазнителна и ужасяваща. Не че се боеше от него. Или не по начина, по който се бе страхувала от Питър.

Дани всъщност се боеше от онова, което той може би искаше да й подскаже.

— Трябва да изхвърля кутията от пицата! — каза тя и скочи.

— Аз ще я изхвърля после — усмихна й се той през масата. — Нали задължение на съпруга е да изхвърля боклука?

— Не знам — когато живееше в къщата на Питър, там имаше множество вдървено учтиви прислужници, които се занимаваха с ежедневните задължения. През втората седмица там Дани се отказа дори от опитите си да се промъкне незабелязано в кухнята, за да си намаже сандвич с фъстъчено масло.

— Няма значение — каза той с пресилено безразличие. Стана и й протегна ръка. — Можем с времето да въведем наши си правила за домакинстване.

В неговата уста това звучеше толкова просто и толкова реално — помисли си Дани.

— Моля те, Дани, ела да седнеш до мен! — за първи път в живота си той почти се молеше. — Ти ми липсваше.

Тя усукваше в ръце хартиената салфетка.

— И ти на мен! — прошепна. Може би този отговор не бе много благоразумен при създалите се обстоятелства, но Дани знаеше, че е неспособна да излъже за нещо толкова първично.

Брам осъзна колко й струва това признание. Осъзна също, че достатъчно е чакал, за да се люби с жена си.

— Дани! — заобиколи масата, виждайки как очите й се изпълват с предпазливост. Вече не бе отпусната, а готова за бягство.

— Недей! — изрече тя, когато той измъкна смачканата салфетка от пръстите й и я хвърли в празната кутия от пицата.

— Ти си моята жена! — той я хвана за ръце и я изправи. — Аз съм твоят мъж.

— Само формално.

Когато усети как ръцете й потъват в неговите, Дани си спомни твърде ясно как същите ръце галеха тялото й — едновременно успокоително и възбуждащо.

После си спомни как същите юмруци лесно се бяха разправили с Питър Банистър. Брам бе силен и твърд. Бе я накарал да се чувства в безопасност и под закрила, а сега я караше да се чувства крехка.

Дани не искаше да се чувства крехка. Опасно беше. Тя носеше белези — физически и емоционални — които доказваха, че крехкостта прави жената слаба и уязвима. А се бе заклела вече никога да не става уязвима.

Брам проследи как нежността в очите й се замества от безучастен поглед и прокле наум.

— Не можеш да отречеш, че си спомняш как беше! — вдигна ледените й ръце и ги докосна с устни. — И се питаш дали пак ще бъде същото.

— Ние дори не се познаваме — тя се помъчи да се справи с буцата в гърлото си и опита отново. — Не се познаваме истински.

— Зная, че пулсът ти се ускорява, когато направя така — обърна ръката й и целуна долната част на китката й.

Не беше честно, помисли си Дани. Съвсем не беше честно.

— И така — устните му пробудиха непреодолима топлина в сгъвката на лакътя й.

Дани сякаш усещаше искриците, които се разпръснаха чак до върховете на пръстите й.

— Брам…

Той пренебрегна слабия й протест и продължи сладострастната си атака.

— И така — устните му стигнаха до врата й и тръпки побиха цялото й тяло. — Зная, че мога да те разтреперя, когато те докосвам — притисна ръка към гърдите й и бе възнаграден с лудото, необуздано туптене на сърцето й.

Докосването му гореше като пламък през копринената й дреха.

— Всичко това е само от нерви! — изрече тя, но се притисна към ръката му с безмълвно окуражаване да продължи.

Той си поигра с дългите й обици, като леко ги захапваше.

— Ставаш нервна близо до мен, тъй ли?

Удоволствието беше почти непоносимо. Дани затвори очи.

— Не! — излъга с тих, дрезгав стон.

— Може би в теб е останало напрежение от изложбата — пъхна коляно между краката й.

— Може би — Дани реши да не си признава, че тези усещания на слабост се дължат на нещо много по-първично от изложбата й. — Или може би е от пълнолунието.

— То беше миналата седмица.

— Тогава от настъпващото новолуние — той закачливо притисна бедро към нейното. — Или от приливите.

Когато си даде сметка, че започва да се отпуска безпомощно в ръцете му, Дани се насили да държи очите си отворени и напрегна мускулите и решителността си.

— В края на краищата всеизвестно е, че седемдесет процента от човешкото тяло се състои от вода, а същият е и процентът на водата на земната повърхност. Как тогава да не се повлияваме от неща като луната и приливите?

Очите й бяха прекалено блестящи, а гласът — прекалено бодър.

— Дани — успокоително изрече Брам, докато ръцете му се плъзгаха отстрани по тялото й, от раменете до бедрата, — и двамата знаем, че това, което сега изпитваме, няма нищо общо с луната, приливите или каквото и да е нашумяло природно явление!

Кракът му бавно и съблазнително се триеше в нейния. Несъзнателно тя отвърна на движението и чу одобрителното му изръмжаване.

— Наистина трябва да поговорим! — успя да изрече Дани задъхано.

— Можем да поговорим по-късно — той сложи ръка върху слабините й и откри, че тя е гореща и влажна също както в най-еротичните му фантазии.

Ето че се случваше отново. Още само минута съблазнително, сластно ухажване и Дани не се съмняваше, че и последните останки от самоконтрола й ще рухнат като пясъчен замък под прилива.

— Искам да поговорим сега!

Брам бе разгорещен и незадоволен. Знаеше, че може да я накара да промени намерението си. Че може да я хвърли на близкото канапе и още преди да успее да му каже колко не иска да прави любов с него, тя щеше да го умолява да я обладае.

Само че подобно сексуално завладяване щеше да уталожи болката в слабините му, но с нищо нямаше да я убеди, че той не е насилник като първия й съпруг.

Докато наблюдаваше как прекрасните й очи се пълнят със сълзи, Брам осъзна, че Дани бе уплашена. От него, от силата му, може би дори от собствените си неуправляеми страсти. Да я обладае сега, дори и с нейно съгласие, когато чувствата й бяха така разбунтувани, би било не само погрешно, а и неразумно.

— Както искаш — гласът му прозвуча дрезгаво, докато оправяше дрехата й. — И тъй — изрече той с дълга въздишка на неудовлетворение, — за какво искаш да говорим?

— Всъщност дълго размишлявах за нашата връзка, Брам.

— Това е добре! — усмивката му отново изгря с известно самодоволство. Той прокара опитна ръка на съблазнител по косата й.

Дани си напомни, че винаги е знаела, че няма да е лесно. Отстъпи изпод ръката му.

— Мисля, че не разбираш за какво става дума!

Той я видя как издига прегради около себе си, помисли дали да не ги срине, после реши да я остави да води разговора, както на нея й харесва.

— Обясни ми тогава — предложи й.

Гласът му бе почти приятелски, без следа от заплаха. Дани си помисли, че може би го е преценила неправилно. Може би въпреки онова, което бе казал за желанието му да спят заедно, бе прекарал последните три седмици — е, когато не е лежал в леглото на Идън, рече си тя злобничко — в размисли как да се измъкне от този брак, без да излезе, че изоставя бременната годеница на мъртвия си брат.

— Оценявам мотивите ти да се ожениш за мен — започна тя бавно и внимателно. — И няма да се опитвам да те лъжа, че не ме привличаш, защото ти ме привличаш. Само че — добави бързо, забелязала победоносно пламъче в очите му, — мисля, че ако влезем във физическа връзка, това само ще усложни нещата, когато се разделим.

— Да се разделим ли? — кроткото й възражение не го изненада. Той го очакваше още от момента, в който забеляза, че тя не носи венчалната си халка. Не очакваше обаче то да предизвика у него такъв гняв. Или такава паника — почти осезателно усещаше студения й, метален вкус. — Струва ми се, че си спомням как онзи свещеник в Лас Вегас каза нещо като „докато смъртта ни раздели“ — нямаше откъде да знае, че думите му бяха същите, които Питър бе хвърлил заплашително в лицето й.

Тя побледня.

— Аз пък си спомням как ти обеща, че ще се разведем!

— След като се роди детето ни! — напомни й той. Въпреки че започваше вече да губи търпение, Брам изненадващо и за двамата се усмихна. — Дотогава боя се, че сме вързани един за друг, миличка. За добро или за зло.

Боже, разбра Дани, той наистина го вземаше за сериозно! Тя определено го бе подценила, а това още веднъж показваше колко бе сгрешила, омъжвайки се за непознат мъж. Мъж, когото не можеше да започне да разбира.

Само преди няколко седмици Брам Форчън бе олицетворение на типичния ерген. А сега от нея се искаше внезапно да повярва, че той копнее да изиграе главната роля в римейка на „Татко знае най-добре“.

Всичките й грижливо отрепетирани думи, всичките й подготвени аргументи се изпариха. Тя вдигна треперещите си ръце, прокара ги през косата си, после пак ги отпусна.

— Трябва да разбереш!

— Опитвам се — въпреки че нетипичната за него паника се беше уталожила, Брам не можеше да определи какво усеща. Сигурен беше обаче, че никога досега не е изпитвал такова чувство.

Дани долови цялото потискано неудовлетворение в гласа му.

— Никак не ми е лесно! — каза тя.

— Не мисля, че би трябвало да е лесно — с въздишка той плъзна ръката си под косата й и започна да я гали по врата. — Нито за теб, нито за мен.

Движението на масажиращите му пръсти леко я омайваше. Как изобщо можеше да му обясни какво чувства — зачуди се Дани — след като на самата нея не й беше ясно?

Някогашни страхове, стари решения, нови копнежи, глупави желания — всичко така се блъскаше в нея, че Дани помисли, че ще припадне.

Опита се да се убеди, че това са само развилнелите се хормони.

Когато пак се изплъзна от ръката му, Брам я остави да се отдалечи, спомняйки си, че тя бе по-крехка, отколкото изглеждаше. По-крехка, отколкото й се искаше да бъде.

Като се надяваше, че ще я успокои с малко разстояние помежду им, направи няколко крачки и се облегна на бюрото си.

— Няма да те насилвам да се любиш с мен, Дани.

Ръцете просто го боляха от желание да я докосне. Брам бръкна в джоба на ризата си за така нужната цигара, после си припомни сутрешните й прилошавания и данните за вредата от пасивното пушене.

Търсейки нещо, каквото и да е, с което да заеме ръцете си, той вдигна ръчно изработеното кристално преспапие. Изделието от уотърфордски кристал с формата на бейзболна топка представляваше коледен подарък от „Еклипс Стюдиос“ отпреди две години, след като филмът му, в който се описваха романтичните и професионални изпитания на изхвърлен от отбора бейзболен играч, опроверга песимистичните предвиждания на студиото, като постигна рекорден приход през първия уикенд. Галейки разсеяно с пръст безупречно изрязаните му страни, Брам си напомни, че крехките неща лесно се чупят, когато с тях се борави неумело.

Въпреки че никога не бе смятал търпението за своя добродетел, имаше желанието да се опита да овладее чувствата си. И нуждите си.

Заради Дани. Засега.

— Само бих искал да започнеш да обмисляш нещата.

Умните му очи виждаха прекалено много и прекалено надълбоко. Дани се побоя, че колкото повече успееше да види Брам, толкова по-лесно можеше да спечели нежелана емоционална власт над нея.

— Не мисля, че… — противоречиви чувства я разтърсваха с такава непреодолима сила, че тя само успя да поклати глава.

Затвори очи с усещането, че всеки момент ще избухне в сълзи. Умът й бе изпълнен с прекалено объркани мисли, а сърцето — с прекалено сложни чувства, за да се мъчи да вниква в тях. Това е от хормоналните промени, повтори си тя. О, Боже. Нека да е само от хормоналните промени!

Кожата й се изопна като пергамент. Когато отново отвори очи, влагата в тях проблясваше. На Брам му се дощя да попие с целувки сълзите, набъбващи в ъгълчетата на тези измъчени очи, но гордостта му и мъчителното неудовлетворение, че една дългоочаквана вечер трябваше да завърши с такава сцена, го задържаха на мястото му.

— Денят ти е бил изморителен — отбеляза той, доволен от твърдия си, рационален глас, докато всъщност му се искаше да й изкрещи, да я наругае, да изиска от нея да му повярва, че няма да я нарани, както това бе правел онова копеле, бившият й съпруг. — Вероятно трябва да се качиш горе и да си починеш. Изглеждаш уморена.

Всъщност изглеждаше повече от уморена. Бе твърде бледа, в гладката кожа под очите й се очертаваха виолетови сенки, бе изпохапала устните си, по които нямаше вече и следа от яркото червило, а косата й представляваше сплъстена маса от кичури след непрекъснатото ровене в нея.

Брам осъзна, че е хлътнал много, много дълбоко, защото тя продължаваше да му се струва красива.

— Ами ти?

На Брам не му хареса начина, по който го гледаше — сякаш се боеше да не я завлече горе в леглото си и да я изнасили.

Сви рамене.

— Още съм напрегнат от полета. Мисля, че ще отида до студиото и ще поработя малко.

— О! Добре — тя отново заигра с верижката около врата си. — Предполагам, че ще те видя утре сутринта? — гласът й се изви въпросително.

Силният страх бе изчезнал от очите й, заместен от неохотно желание, което пробуди у него познатата смъдяща болка.

— Можеш да разчиташ на това!

Дяволите я взели! Тя го гледаше с очевидно разочарование. Не разбираше ли, че го подлудява с противоречивите си послания?

Единственото, което можеше да стори, е да я остави сама, разбра Брам. Така, както тя настояваше. Трябваше да излезе оттук. Веднага. Преди да забрави, че трябва да се държи джентълменски. Преди да се възползва от неохотната женска подкана, заблестяла в тъмните й очи.

Сграбчи якето от стола, на който го бе захвърлил на влизане. После се отдалечи. Въпреки че му струваше огромно усилие, се сдържа и не затръшна вратата зад гърба си.

Сама, както бе настоявала, Дани се отпусна на дивана. Коленете й трепереха. Цялото й тяло се разтърсваше.

Седеше там, обгърнала тялото си с ръце, и слушаше как двигателят на ягуара запалва с тихо ръмжене. Остана там дълго след като звукът от тръгващата кола бе заглъхнал под постоянното бучене на вълните.

Накрая, много по-късно, когато реши, че ще успее да го стори, Дани се качи по стълбите до стаята за гости, където се съблече, сви се на топка на леглото и зарида за всички тях.

За Райън, за Брам, за нея самата и за невинното си неродено дете.

 

 

Почти се развиделяваше, когато Брам се завърна вкъщи, изтощен и още по-незадоволен, отколкото при тръгването си.

Опита се да си припомни кога за последен път не е съумявал да се отвлече с работа, но не успя. Дори и през мрачните, потискащи дни след произшествието с Райън, Брам ходеше в студиото, макар и автоматично.

Работеше почти през цялото денонощие — осемнайсет, деветнайсет, понякога двайсет часа. В усилията си да откъсне сърцето и ума си от мъката, породена от смъртта на брат му, той се изтезаваше безмилостно, насилвайки се да се съсредоточи като лазерен лъч върху „Скандали“, потъвайки в сценария и организирайки пътуването до Тайланд.

Работата бе станала негово убежище. Негово спасение. Негова мания. А сега, след като бе признал една своя мания, Брам можеше да разпознае и друга.

В гневен изблик на неудовлетворение призна пред себе си, че тази мания го прави неспособен да се съсредоточи. Тя го караше да се взира с празен поглед в пространството и да си спомня всичко, което бе правил на Дани — с нея — в хижата, и да фантазира за всичко, което тепърва му се искаше да прави с нея. Горещи, еротични, скандални неща, които болезнено копнееше да прави.

Нямаше да стане.

Знаеше, че й бе обещал да й даде време, но това бе преди да осъзнае, че жената, за която се бе оженил формално, притежаваше власт над ума му. И нещо още по-мъчително — над сърцето му!

Той я желаеше, дявол да го вземе! И тя го желаеше. Затова, когато влезе в къщата, Брам реши, че ще се качи да си вземе дълъг, горещ душ, с който да изтрие цялото неудовлетворение, потта и цигарения дим, полепнали по тялото му, а после щеше да направи всичко възможно, за да съблазни жена си.

И ако не успееше в това, помисли си той, докато се изкачваше по стълбите и в движение измъкваше блузона над главата си, то значи не беше мъжът, за който винаги се бе мислил.

Беше се насочил към банята, когато някакъв дълбок порив го отклони към стаята, избрана от Дани за студио. Там миришеше на терпентин и боя, а към този аромат на картините й се примесваше нейното ухание на цветя, гъделичкащо ноздрите му.

Лунната светлина и блясъкът на звездите се лееха през прозорците и осветяваха стаята като денем. Няколко платна — едно от тях очевидно не бе влязло в изложбата — бяха облегнати на стената. Опънатото на статива ново платно очакваше вдъхновението на Дани, за да бъде изпълнено с живот и цветове.

Тук тя бе дала свободен израз на чувствата си и макар и да подозираше, че сценаристкото му преуморено въображение го подвежда, Брам почти усещаше в стаята нейната съзидателна енергия, жива, пъргава сила.

Тя бе оставила скицника си на близката маса. Етикетът с цената на него бе от магазин за художнически принадлежности в Малибу, което значеше, че го е купила наскоро.

Без някакви задни мисли Брам започна небрежно да прелиства страниците. Онова, което откри, бе като юмрук в стомаха му.

Страница след страница към Брам се усмихваше лицето на Райън. Райън със сериозните си топли очи. Райън със срамежливата си момчешка усмивка. Райън — бойскаутът. Райън — доброволецът. Сър Райън Добродетелният; колко безмилостно му се подиграваше Брам през момчешките им години!

Скиците с въглен разкриваха толкова дълбоки и силни чувства, че Брам се почувства разкъсван между мъката и ревността. Никога не се бе съмнявал в любовта на Дани към по-малкия му брат. Но и никога не бе подозирал, че тя гори толкова ярко. Райън Форчън беше искрящото слънце, около което се бе въртял целият живот на Дани.

Брам затвори скицника. После затвори и очите си, пое дълбоко въздух, но усети остра, режеща болка в дробовете, която ярко му припомни как веднъж, когато беше на четиринайсет години, падна от мотора и си изкара въздуха от дробовете.

Тогава не можеше да си поеме въздух. И сега не можеше.

Не можеше да мисли. Нито да се помръдне. Чувстваше се вцепенен. Заболяха го ръцете. Брам погледна надолу и видя, че ги е стиснал здраво в болезнени юмруци, като че ли искаше да заудря някого.

Кого обаче? Със сигурност не Райън. Кое егоистично копеле можеше да ревнува от мъртвия? Особено когато мъртвият му беше брат?

Брам не можеше да вини и Дани за ледената черна дупка, в която се чувстваше засмукан. Как можеше да я осъжда затова, че е останала вярна на мъжа, когото обича, дори и след смъртта му?

Именно в този миг всички неспокойни чувства, които Брам изпитваше, откакто се бе отдал на забранена любов с годеницата на брат си, си дойдоха на мястото.

Предишната вечер той бе сгрешил. Не беше застрашен от това да се влюби в Дани. А вече се беше влюбил и бе отхвърлен. Жестоко.

С проклятие Брам прокара ръка по лицето си, опитвайки се да внесе ред в своите едновременно болезнени и несвойствени чувства. Като остави скицника обратно на масата, излезе от стаята и премина по коридора към стаята за гости. Вратата леко изскърца, когато я отвори, но Дани, изтощена от дългия си и емоционално натоварен ден, не се пробуди.

Бе изритала настрани завивките си, от което Брам заключи, че и нейният ум е неспокоен също като неговия. Лежеше на едната си страна, свита на топка, сякаш бе плакала, докато заспи. Двете й стройни ръце бяха под бузата й; косата се бе разпиляла по възглавницата като абаносов водопад.

Тънката златна верижка още висеше на врата й. Въпреки че знаеше — и се боеше — от това какво щеше да открие на нея, Брам не се сдържа, наведе се и леко я издърпа изпод яката на нощницата.

Познатият пръстен с диамант проблесна на лунната светлина, отрази я в съвършените си фасетки, превърна я в блестящ лед.

Докато държеше в ръка пръстена на брат си, Брам усети как пропада в дълбоко, мрачно отчаяние.

Брам Форчън бе постигнал слава и богатство, описвайки всички страни на любовта. Той бе намерил изключително успешно поприще като сценарист, пишейки за мрачната страна на това измамно и мощно чувство.

Във филмите му влюбените двойки се лъжеха, мамеха, предаваха се, а понякога, както в сегашния му филм, дори стигаха до убийство. Както веднъж бе посочил критикът Роджър Ебърт, докато го хвалеше, филмите на Форчън не бяха особено подходящи за водене на гаджета на кино.

Въпреки това киноманиаците постоянно показваха одобрението си към уникалните художествени схващания на Брам, като се стичаха на тълпи, за да гледат филмите му. А критиците неизменно превъзнасяха гъстата плетеница от сложни и често опасни чувства в тях.

Независимо от цялото си предполагаемо познаване на темата, Брам не вярваше, че от любовта може толкова да боли.

Никога не беше знаел, че от нея може толкова да го боли.