Сабрина Джефрис
Не дърпай лъва за опашката (23)

22

„Скъпи братовчеде,

Струва ми се, че твърде разпалено възразяваш и се оправдаваш. Подозирам, че ненавиждаш виконта не от благородна загриженост, а защото не ти харесва, че той отвлича моето внимание от теб — особено като се вземе предвид репутацията му на съблазнител на вдовици. Напразно се тревожиш: лорд Норкорт съвършено ясно даде да се разбере, че има очи за само една дама. Затова ти си оставаш най-важния ми съветник от мъжкия пол. Засега.

Твоя честна роднина,

Шарлът“

 

 

Докато стигнат у сър Хъмфри, Антъни осъзна, че е почнал да губи този дуел на волите. Бе започнал да го губи от мига, в който Маделин парира първото му обвинение с меча на разума и логиката.

Тя имаше право: в подозренията му нямаше капка смисъл. Ако тя беше избрала да го предаде, сключвайки дяволска сделка с вуйчо му, защо да набърква сър Хъмфри? Защо да се престарава с това парти? Ако е възнамерявала чрез него да изобличи Антъни като непоправим развратник, зле си бе набелязала тактиката: той от самото начало бе дал да се разбере, че лично няма да вземе участие.

И в тази връзка: защо да чака толкова дълго да легне с него, когато можеше да го прелъсти и изобличи доста по-рано? Би могла да уреди да ги хване мисис Харис — така Маделин дори нямаше да загуби невинността си. С един удар щеше да унищожи шансовете му по делото.

Антъни изкриви лице в гримаса. Сливането им в нощта на събота срещу неделя бе истинската причина тъй да се заинати. Все още го болеше, че тя така го изостави. Никога жена не беше напускала неговото легло. Винаги той бе този, който си тръгваше.

Не знаеше как да се справи със ситуацията. Опазил го господ, Маделин го изправяше пред всевъзможни проблеми, с които той не знаеше как да се справи.

Изгледа я дискретно, докато чакаха във фоайето икономът да занесе картичката на Антъни. Подобно на сврака тя прелиташе от един лъскав предмет към друг: интригуваща сбирка от кристални съдинки, ахатова ваза, брой от вестник „Странд“ в гравирана рамка. За когото и да било другиго тя щеше да изглежда като безгрижен наблюдател, ала Антъни я познаваше твърде добре. Странно как една седмица с нея в класната стая го научи да разбира кога е нервна.

Сега я издаваха треперещите ръце. Не беше толкова сигурна какво ще се случи, колкото си даваше вид. Все пак…

Интуицията му нашепваше, че в каретата тя каза истината. Всеки нюанс на гласа й изразяваше нейната омраза към вуйчо му. Явно представата да продаде душата си, за да възстанови баща си на работа в Телфорд, я отвращаваше.

— Лорд Норкорт, колко любезно сте се сетили да навестите съпруга ми.

Като чу напевния глас на лейди Дейви, Антъни изпъшка. Дамата се задаваше откъм стълбището, а върху острите й черти бе изписано неодобрение.

— Добър ден, госпожо — той й предложи най-обаятелната си усмивка. — Дано моят приятел да е на разположение за нечакани гости.

Дамата стрелна с поглед Маделин и Антъни се досети какво вижда тя — една много хубава, много млада съперничка за привързаността на мъжа си.

— Това е мис Прескот — представи я той, когато Маделин бързо застана до него. На лейди Дейви нещо очевидно й прищрака, затова Антъни хвана Маделин под ръка и добави: — Тя ми е годеница.

Маделин заби нокти в ръкава му, но лейди Дейви омекна.

— Годеница ли?

— Исках да я запозная със сър Дейви. Той тук ли е?

Дамата лекичко кимна.

— В лабораторията отзад. Но едва ли ще иска да го доведа…

— Не бихме желали да прекъсваме заниманията му. Зная пътя. Ако нямате нищо против, ще отидем сами.

Лейди Дейви се намръщи.

— Напоследък той е доста зле. Не съм сигурна, че едно такова посещение…

— Обещавам да не го задържам дълго. Имаме и други визити — нежният поглед към Маделин му се удаде въпреки напрегнатите обстоятелства. — Показвам скъпата си годеница на целия град.

Подплашеното изражение на Маделин бързо се замени от копнеж, който изведнъж направи престорената му нежност много истинска.

Очевидно това бе достатъчно да убеди лейди Дейви и тя се смили над двойката.

— Е, тогава защо пък да не се видите. Само не се бавете!

Антъни устои дамата с поредната подкупваща усмивка и поведе Маделин по коридора, доволен, че стопанката не ги придружава. По-добре бе този разговор да се води в тесен кръг. Все пак запази мълчание, докато не се отдалечиха достатъчно. Едва тогава се отпусна.

— Защо й каза, че сме годеници? — прошепна Маделин.

— Само така можех да надделея. Изглежда си спомни името ти. Освен това пристигането на женкар с неомъжена дама подръка непременно щеше да събуди нейната подозрителност. Тя дори не назначава жени за прислужнички в дома си.

— Защо?

— Понеже се бои, че сър Хъмфри ще ги задява.

Маделин изсумтя.

— Тогава да не се е женила за него. Какъв е смисълът да се венчаеш за човек, на когото не можеш да вярваш?

Остра болка го прониза в гърдите.

— Съгласен съм — дали Маделин бе в състояние да повярва, че той ще се грижи за нея? В момента определено не му вярваше, иначе по-скоро щеше да му разкрие реалното положение.

Завариха сър Хъмфри приведен над масата, заета от един меден лист и няколко стъкленици. Въпреки че бе почти на четиридесет и пет години, той все още притежаваше стройна фигура, безупречно чело и гъсти кестеняви къдрици, които му бяха извоювали презрителното прозвище „денди“ в неговата младост. Ала сега химикът изглеждаше налегнат от грижи, а бледността му не издаваше добро здраве.

Не че това му пречеше да работи. Без изобщо да ги забелязва, сър Хъмфри изсипа някакъв химикал върху медния лист и поклати глава, когато оттам се надигна струйка пара. Щом взе да пише бележки върху листче хартия, Антъни деликатно се прокашля, тъй като отдавна беше разбрал, че никога не бива да смущаваш един химик по време на работа.

Сър Хъмфри вдигна поглед.

— Норкорт! — извика и остави стъкленицата. Понечи да се изправи, но седна обратно на стола си, повален от пристъп на кашлица.

Като лекарска дъщеря Маделин се спусна към него.

— Добре ли сте, господине? Да ви донеса ли вода? — понечи да избута встрани димящия меден лист, но химикът улови ръката й.

— Не, не, госпожице… не е от химикала — задавено промълви той и отново се закашля. — Отвратителна кашлица. Все намира кога да ме измъчва — той се взря в Маделин с интерес. — Коя ли сте вие? Най-актуалната приятелка на Норкорт?

— Това е мис Маделин Прескот — обади се Антъни, дебнейки реакцията на химика. Вълнуваше го не толкова нейната искреност, а доколко сър Хъмфри е наясно с положението. Не беше изключено жена му да е потулила писмата.

Челото на сър Хъмфри се набръчка.

— Откъде ми е познато това име?

— Аз ви писах, сър — припряно обясни Маделин. — За баща си, който е лекар в Телфорд.

Сър Хъмфри мигом насочи към Антъни обвинителен поглед.

— Ти какво общо имаш с това?

— Подразбирам, че си наясно за какво говори тя.

— Отговори ми на въпроса, Норкорт.

Антъни настръхна.

— Тук съм, защото съм неин приятел.

Върху лицето на сър Хъмфри се настани циничен израз и той нахално плъзна поглед по тялото й.

— Отскоро, бас държа.

Маделин се вцепени и нещо в Антъни се прекърши. До гуша му бе дошло неговите приятели да правят обидни предположения за нея. Нищо че допреди час той се ръководеше от същите презумпции — било е временно умопомрачение.

Приятелите му я мислеха за леко момиче само защото беше с него. Тя определено си беше избрала лоша компания, нали? Мъж, на когото не можеше да вярва, мъж, който досега бе лентяй и позор за семейното име, който дори не можеше да й издейства среща с приятеля си, без да рискува своята скъпа племенница. Същата тази племенница даже нямаше да бъде у зловещата му вуйна, ако цял живот той не се беше правил на шут пред света.

Край.

— Всъщност — рече той с достойнство, подобаващо на един виконт — живяхме в един и същи град няколко години, тъй че бих определил дружбата ни като отдавнашна — когато изражението на сър Хъмфри стана по-замислено, Антъни премина право на въпроса. — Ще съм много благодарен за всичко, което би могъл да направиш за нея и баща й.

Химикът се намръщи на Маделин.

— На първо място, мадам, защо не съобщихте, че лорд Норкорт ви е приятел?

— Сметнах, че не бива да злоупотребявам с името му — тя вирна брадичка. — За да бъда честна, сър, мислех, че вие ще пожелаете да защитите пред света откритията си по отношение на азотния окис.

— Да ги защитя! — извика сър Хъмфри. — Да не сте полудяла? Азотният окис се превърна в любимото развлечение на определен тип светски събирания и всяка дискусия относно медицинските му свойства ще стане обект на присмех.

— Гражданите на Телфорд нямат понятие от светски живот. За тях все още важат суеверията на техните съседи — уелсците. Затова ако великият сър Хъмфри Дейви им дойде на крака и обясни как баща ми се е ръководел в действията си от солидни медицински хипотези относно въздействието на газа, те вероятно ще се вслушат в думите му.

Химикът се прегърби в стола си.

— Или пък ще кажат, че моите глупашки твърдения за болкоуспокояващите му свойства са причинили смъртта на пациентката, за която ми писахте. Тогава моето име ще бъде окаляно във вестниците.

— Според мен това едва ли ще се случи, сър…

Но той вече клатеше глава.

— Няма да рискувам. Трябва да поддържам реномето си. Не мога да се хукна към някакво провинциално градче заради думата на приятелката на нечий приятел — той кимна на Норкорт. — Не се засягай.

— Аз ще ти поема разноските — упорстваше Антъни — и ще те настаня в удобна странноприемница. Ще ти отнеме максимум няколко дена.

— Не е там въпросът! — изкрещя сър Хъмфри и източеното му тяло се разтърси от кашлица. Когато отново бе в състояние да говори, той ги изгледа яростно. — Не разбирате ли? Всяка сутрин с триста зора ставам от леглото и рядко минава час, без да се разкашлям. Едно такова пътуване в шропширските пущинаци вероятно ще ме довърши.

Маделин излезе напред.

— Но, господине, във вестника пишеше, че тази седмица планувате пътуване до Пензанс.

— Вестникът излъга. Жена ми разпространи тази небивалица, за да ме предпази от натрапници. Майка ми е стара и болна, а аз още не съм отишъл да я видя. Тая кашлица ме спира.

— Хъмфри, това е ужасна ситуация — рече Антъни.

— Моята също — контрира го химикът. — Прости ми, но не мога да ти помогна.

— Тогава може би ако напишеш писмо… — поде Антъни.

— Без предварително да съм разговарял със замесените лица? — сър Хъмфри изгледа скептично и двамата. — Откъде да знам, че тази жена не те е подвела и не е по-добре да оставиш с проблема да се занимаят властите на онова градче?

Антъни сподави една ругатня.

— Ще тръгна ли да предлагам брак на жена, която ме подвежда?

Сър Хъмфри примигна.

— Тя ще бъде моя съпруга — продължи Антъни. — Навярно ще помогнеш на съпругата на приятел.

— Щом ще се жениш за нея, използвай своето влияние, за да отървеш баща й! — проскърца химикът. — Аз лично съм пас.

— Да му се не види, Хъмфри…

— Антъни — гальовно го призова Маделин с тих глас и постави длан на рамото му. — Направихме каквото можахме. Време е да оставим сър Хъмфри на неговата съвест.

Лицето на химика помръкна и той се намръщи.

— Моята съвест е чиста, мадам. Затова предлагам да изведете приятеля си, преди да съм кипнал окончателно.

Антъни също бе опасно близо до точката на експлодиране, но му бе останало достатъчно присъствие на духа и позволи на Маделин да го изведе от лабораторията. Мълчаливо излязоха от къщата, а щом стигнаха каретата, той се обърна към нея. Покрусата й го сразяваше.

— А сега какво, миличка? — попита я задавено. — Мислила ли си за алтернатива, ако сър Хъмфри не може да ти помогне?

Тя поклати глава. В очите й светеше тиха печал.

— Не зная… не съм мислила…

— Аз ще имам грижата — той нареди нещо на кочияша и помогна на Маделин да се качи в каретата, притеснен от занесеното й изражение. Беше я виждал такава единствено когато Стоунвил насила й бе дал повече азотен окис.

За малко пътуваха в мълчание. После тя, изглежда, се овладя, понеже му хвърли толкова нажален поглед, че сякаш нокти се забиха във вътрешностите му.

— Къде отиваме?

— Наблизо е ергенската ми квартира. Входът е доста скрит, така че никой няма да те види и никой няма да ни безпокои, докато разговаряме.

Каретата спря в уличката така, че я прегради. В момента Антъни беше благодарен на любовниците си, които изискваха от него дискретност. Той изскочи навън, измина краткото разстояние до вратата, отключи я и натика Маделин вътре. Кочияшът знаеше къде да го чака за повикване.

Докато затваряше, Маделин го погледна с явно объркване. Намираха се в подножието на мрачно стълбище и единствената светлина идеше от полукръглото прозорче над вратата.

— Запазил си ергенската си квартира? Но семейството ти със сигурност притежава градска къща.

Чудейки се дали да й каже истината, той я поведе по тясното стръмно стълбище до скромните си стаи на горния етаж. Когато я въведе в апартамента си и заключи, погледът й попадна на похотливите картини върху стените. Хвърли му въпросителен поглед и той въздъхна. Нямаше смисъл да се крие от нея.

— Първоначално запазих квартирата си с намерението да я използвам, щом спечеля попечителство над Теса. Но откакто започна делото, не съм бил тук, понеже се страхувах, че вуйчо си има съгледвачи.

Тревога проблесна в очите й.

— Ами ако е така? След като ме е видял…

— Вече няма значение.

— Как да няма! Не искам племенницата ти да пострада. Ти вече стори прекалено много за мен, като ме запозна с твоя приятел.

— От което полза никаква — изтъкна Антъни, който още бе сърдит на сър Хъмфри.

— Не е вярно. Ти повярва в мен, още преди той да разкрие, че е получил писмата ми и това ме затрогна повече, отколкото можеш да си представиш. Съжалявам, че днес на два пъти се видя принуден да излъжеш и да си съчиниш някакъв годеж, обаче…

— Не беше лъжа — думите излязоха от устата му, преди да ги обмисли, но той не можеше да си ги върне назад. — От мен да знаеш, сър Хъмфри е прав. Най-добрият начин да се пребориш с вуйчо ми е да се омъжиш за мен.

Тя пребледня.

— Антъни, не мога да допусна така да се пожертваш.

— Никаква жертва не е това, дявол да го вземе! — той отиде при нея и стисна ръцете й. — Ако някой се жертва, това си ти, защото ще ти се налага да ме търпиш.

Тъжна, скромна усмивка изгря на устните й.

— Много мило, че говориш така, но и двамата знаем, че можеш да си намериш къде-къде по-добра партия.

— Изобщо не знам такова нещо. Ти си удивителна жена, Маделин. Разбрах го, щом те срещнах. Тъй че ако обичаш, не ме наказвай, задето го забравих за кратко този следобед.

— Наказвала съм те? Като не ти давам да се поробиш с жена, чието семейство е в центъра на скандал?

— Не ме интересува.

— Твоята племенница ще я интересува — нежно рече тя. — Ожениш ли се за мен, непременно ще загубиш делото за попечителство. Забележката на сър Хъмфри, че съм те подвела, е половината от онова, което ще разтръби вуйчо ти. Той ще каже, че помагаш на един зъл човек, че съм се продала, за да издействам твоето влияние в подкрепа на баща си… Ще те изкара долен негодник, който се е съюзил с долна негодница.

Тя беше права, но това не променяше нещата.

— Тогава задружно ще се преборим с вуйчо. Даже ако това трае години.

Гласът й стихна в шепот.

— За да изстрада тя същото, което ти си изстрадал преди толкова години? Искаш ли и нея да я завързват за леглото нощем?

Сърцето му се сви.

— Знаеш за това?

— След като вчера подхвърли, че си бил изоставен от лекаря, разпитах папа. Да знаеш, че не те е изоставил.

Тя изреди поредица от събития, които абсолютно се връзваха едно с друго и освобождаваха баща й от вина, но Антъни слушаше с половин ухо.

Нищо чудно, че Маделин се колебаеше да се омъжи за него. Тайната му беше разкрита.