Сабрина Джефрис
Не дърпай лъва за опашката (22)

21

„Скъпа Шарлът,

… от неприличните опити на лорд Норкорт да прикотка бедничката мис Прескот надолу по градинската пътека, виждаш, че в тревогите ми за неговото присъствие в училището не играят роля лоши чувства от личен характер. Винаги грижата за теб и твоите учителки, да не говорим за възпитаничките ти, ме тласка да се намеся.

Твой безпристрастен братовчед,

Майкъл“

 

 

По пладне Маделин бързешком излезе от училището, здраво загърната в шубата си, за да се предпази от бесните пориви на мартенския вятър. Слава богу, че мисис Харис й позволи днес да си тръгне рано. Маделин бе разтърсена, нищо че директорката бе дала обяснение за студените си думи и грубото си държание тази сутрин.

Антъни бе излъгал. Знаеше какво рискува за племенницата си, но въпреки това излъга, за да я спаси. И то без да му е доверила всичко, без да му е повярвала. Е, сега му вярваше. Само дето не знаеше как да го намери, за да му каже, особено след като мисис Харис го прогони от училището.

Поне си беше извоювал съгласието на директорката да помогне за Теса. Щеше да е ужасно, ако момичето пострадаше заради нея. Откакто папа й беше разказал какво е изтърпял Антъни в ръцете на Бикъмови, тя не можеше да мисли за нищо друго. Отвратително беше едно дете да се мъчи като грешен дявол. Нищо чудно, че той мразеше да му говорят за морал. И как другояче, след като бе добил повратна представа от Бикъмови?

Тропотът на конски копита, задаващ се бавно по пътя зад нея, я накара да се дръпне встрани. Погълната от мислите си, тя забеляза, че впрягът е спрял едва когато един дрезгав мъжки глас й нареди:

— Качвай се.

Маделин се обърна и видя, че Антъни е отворил вратичката на пътническата карета и изважда стъпенката. Подаде й облечената си в ръкавица ръка, но лицето му бе тъй сурово, а от очите му я пронизваше такъв мраз, че тя не я пое веднага.

— Качвай се — повтори той. — Че иначе някой ще ни види.

Това я извади от унеса й. Тя се хвана за ръката му и той я издърпа в каретата. Маделин седна срещу него и направо не разпозна онзи Антъни, когото познаваше. Дистанцираното му и цинично изражение за миг й напомни за лорд Стоунвил.

— Значи си от Телфорд — рече този нов, непознат Антъни.

Тази рязка констатация я хвана така неподготвена, че тя само се опули. Когато не му отговори, Антъни продължи с ужасен, леден тон, от който в сърцето й се зароди страх.

— Мисис Харис неволно спомена, че си й била препоръчана от училище в Шрузбъри. Очевидно жената нямаше представа, че си ме излъгала откъде си.

— Никога не съм лъгала, нито нея, нито тебе — възпротиви се Маделин. Държанието му все повече я плашеше.

Той се приведе напред, очите му бяха студени като мрамор.

— Адски добре си знаела какво си мисля. И ме остави да тъна в заблуда.

— Да.

— Идеята на вуйчо ли беше?

Устата й зина от смайване.

— Откъде-накъде идеята ще е на вуйчо ти, за бога?

— Защото баща ти е негов лекар.

— Вече не е!

— Има си хас. След скандалната смърт на онази жена сър Рандолф непременно е прекратил взаимоотношенията им — Антъни й хвърли премрежен поглед. — Освен ако историята за набедения ти татко също не е била лъжа.

— Де да беше! — пороят от обвинения я объркваше. — Искам да кажа, че нищо за скандала с татко не беше лъжа… но сър Рандолф…

— Вуйчо ми е причината така да се залепиш за мен, уж за помощ, нали?

— Само защото…

— Дойдох в училището и ти съзря шанс да възстановиш баща ти на длъжността му при моя вуйчо.

— Не!

— Като научи за положението с племенницата ми, вероятно си се досетила, че вуйчо би ти дал всичко срещу доказателство какъв непоправим развейпрах съм. Просто трябваше да ме въвлечеш в онзи тип поведение, който би съсипал шанса ми да спечеля Теса завинаги.

Маделин ахна. Нима това си е мислел? Че тя се опитва да помогне на вуйчо му?

— Я чакай малко! — прекъсна го тя, ужасена от неговите предположения. — В нищо не съм те въвличала. Имахме споразумение.

— Споразумение, което ти поиска. Аз бях против от самото начало, но ти ми каза, че ще се застъпиш за Теса, ако…

— И се застъпих! Тази сутрин отидох при мисис Харис с препоръката да запише племенницата ти, но преди да зачекна темата, тя ме изненада с онова писмо.

Леденият му поглед й показа, че той не й вярва.

— Ах, да, мисис Харис. И нея трябваше да включиш в машинациите си, за да ти излезе сметката.

— Сметката ми излезе — след като папа й разказа за Антъни, разбираше защо той прибързано е направил тези заключения, но нямаше ли поне да й даде възможност да се оправдае? — Но твоята е крива.

— Така ли? — очите му я разгледаха с наглост, каквато допреди не бе показвал. — Сигурно ще ми кажеш, че нашето чифтосване е означавало много за теб, че си се любила с мен от обич.

— Да!

— И тъкмо затова избяга, докато спях.

Маделин изстена.

— Не… Тоест… След случилото се у лорд Стоунвил е недопустимо да мислиш…

— Ти ми отдаде невинността си! — просъска той.

Тя зяпна. Очевидно мъжете бяха по-наблюдателни, отколкото ги смяташе. Навярно затова Антъни се държеше направо отвратително. Приписваше й погрешни мотиви.

— Въобразяваше си, че няма да забележа, преди да е станало твърде късно? — с мъка рече той. — Преди да отърчиш при вуйчо с вопли как съм те опетнил и да му предложиш да възстанови баща ти на предишната длъжност, като в замяна развееш името ми пред обществото с поредния скандал?

— Престани! Втълпил си си идея, която е абсолютно налудничава!

Улови дланите му, но той ги отдръпна с пълен ужас, след което се овладя и възвърна хладния си израз. Маделин се застави да не се паникьосва.

— В това няма и капка смисъл. Тази сутрин не забеляза ли колко бях уплашена, че ще си загубя работата заради някакво глупаво парти? Не може действително да вярваш, че ще разкрия, пред когото и да е, че съм се отдала на мъж, защото имало някаква неясна възможност сър Рандолф да помогне на баща ми.

— Защо да не може? — жестоките му думи разяждаха като киселина сърцето й. — Всичко друго си направила в полза на баща си. Подлъга ме да вярвам, че си светска жена, изнуди ме да организирам онова парти, за да се запознаеш със сър Хъмфри, спа с мен…

— Последното не го направих заради папа — прошепна тя. — Искам да кажа… така започнаха нещата, но не по причините, за които си мислиш.

Той просто се втренчи в нея със смръзващия си поглед и Маделин осъзна, че се налага да му каже истината, дори грозната истина за себе си.

— Знаех, че ако ми вземеш най-милото, ще изпиташ вина и…

— Ще ти предложа брак. После би могла да използваш моето влияние, за да спасиш баща си. Какво от това, че съществено ще накърниш шансовете ми да спечеля Теса. Какво от това, че…

— Ще бъдеш ли така добър да ме изслушаш? — сопна му се тя, уморена от неговото упорство да мисли най-лошото за нея. — Никога не съм си въобразявала, че ще ми предложиш брак. Прекалено нископоставена съм за теб. Но си мислех, че ще се почувстваш достатъчно виновен, за да ме запознаеш със сър Хъмфри. Без да ти разкривам, че съм от Телфорд.

— Тоест, без да разкриваш кой всъщност е баща ти, в случай че се досетя за връзката му с вуйчо и оттам с теб.

— Нямам връзка с онзи дявол, освен ако не броиш абсолютната ми омраза към него. Проклет да си, той докара папа до този хал!

Антъни примигна удивено.

— Да, твоят вуйчо! Вероятно го познаваш достатъчно добре и си наясно с мнението му за науката. Той се опитва да въздейства на викария Крозби да заведе дело. Той е решен на всяка цена да съсипе баща ми. Не бих заговорничела с него срещу теб, както не бих заговорничела с лейди Тарли срещу мисис Харис!

Изглежда последното надви предубежденията му, защото ледът в очите му се постопи и тя най-сетне зърна онзи Антъни, когото обичаше.

Обичаше? Да, през изтеклата седмица неусетно се беше влюбила в него. Не бе сигурна как, ала семенцето покълна, когато той каза, че се стреми да защити племенницата си… и разцъфтя снощи, когато чу как малкото момченце, затъжено за майка си, е било предадено на коравосърдечната си вуйна. Как за цели четири години животът му е представлявал низ от налудничави наказания.

Сега той я гледаше вторачено: студеният и логичен Антъни очевидно се бореше с Антъни, който я бе любил.

— Защо му е на вуйчо ми да съсипва баща ти?

— Защо вуйчо ти прави каквото прави? Защо иска Теса?

— Заради парите, без съмнение. Брат ми е предвидил хубава издръжка за настойника. Затова вуйчо и вуйна ме искаха, когато бях малък: с мен в домакинството им постъпваха доста пари.

И защото лейди Бикъм се е нуждаела от нова жертва за малтретиране. Така й се струваше след казаното от папа.

— Е, добре, в случая с татко е по-сложно. Сър Рандолф и папа от много години не се разбират. Това се опитвах да ти кажа — баща ми не работеше за вуйчо ти, откакто бях момиченце.

Откакто ти си бил малко момче.

Как искаше да му каже и това, но като знаеше колко бързо бе избягнал темата преди две нощи, а сегашните му чувства към нея, по-добре беше да мълчи. Антъни първо трябваше да види, че тя не му е враг.

Май това трудно щеше да стане, като го гледаше как се въси.

— Защо да вярвам на думите ти? — сопна й се той. — От самото начало можеше да поискаш моята помощ срещу вуйчо ми, но си замълча.

— А ако бях говорила, без да ме познаваш, ти щеше да ме отбягваш, все едно съм поредната лепка. Аз исках само среща със сър Хъмфри. Боях се, че ако научиш за обвиненията по адрес на папа, ще откажеш да ми помогнеш от страх, че така ще си навредиш във връзка с делото за настойничество. В края на краищата нямаш причини да ми вярваш и да заемеш татковата страна.

Непреклонният му поглед я изнервяше.

— А сега каква причина имам?

— Никаква. Освен че познаваш характера ми. Знаеш, че не бих ти навредила. Досега непрекъснато се стараех да не намесвам племенницата ти в моята ситуация.

Някаква емоция проблесна дълбоко в очите му, но той я замаскира.

— Ах, да, твоята „ситуация“ — Антъни вдървено се опря на седалката. — Време е да я разкриеш в пълнота. Истината. Без повече премълчаване.

Маделин кимна. Без да пропуска нищо, тя му разказа за смъртта на мисис Крозби. Дори му предаде гадните твърдения на сър Рандолф. В този момент положението не можеше да стане по-лошо.

Когато свърши, той я гледаше както съдията гледа крадеца на подсъдимата скамейка.

— Признавам, че вуйчо ми е коравосърдечен, но той не действа без причина. Очакваш да повярвам, че заради една свада с баща ти преди много години той изведнъж ще изфабрикува куп лъжи, за да съсипе един уважаван лекар. Дори да причини неговата смърт.

— Не очаквам да повярваш на каквото и да било. Защо според теб не ти казах? Аз самата го намирам за твърде фантастично, макар да знам колко се гордее сър Рандолф с моралните си критерии. Но е вярно.

Споменаването на моралността на сър Рандолф, изглежда, разтърси Антъни. Сетне погледът му отново се вледени.

— Разбира се, имам само твоята дума относно истината. Защото, докато пътувам до Телфорд, за да установя каква част е вярна, ти лесно можеш да се изкажеш пред съда в полза на вуйчо ми.

— За бога, Антъни, откъде-накъде ще правя подобно нещо?

— Де да знам — за да престане да тормози баща ти и да го преследва?

— Виждал си ме с момичетата — нежно рече Маделин. — Никога не бих предала племенницата ти. Как можа да си го помислиш дори?

Антъни изруга тихо и зарови пръсти в косата си. Поне вече не изглеждаше дистанциран.

— Не знам доколко да вярвам на разказа ти — дрезгаво рече той. — Не знам как да разбирам жената, която отдава своята невинност на един пресметлив мъж…

— Повтарям ти: всичко започна по един начин и свърши по друг. Затова си тръгнах. Защото случилото се между нас бе твърда прекрасно, за да го разруша — когато Антъни зарови лице в шепите си, очевидно чудейки се доколко да й повярва, тя меко добави: — Затова тази сутрин се опитах да те възпра да не лъжеш. Не исках заради мен да се отказваш от бъдещето на племенницата си. Не и когато не знаеш всичко.

Постави длан на рамото му и той се сепна, след което й хвърли измъчен поглед.

— Какво искаш от мен? Не ти ли стига, че за малко не опропасти шансовете ми да стана попечител на Теса?

— Искам просто да ми повярваш — пошепна тя. — А не да си мислиш онези ужасни работи за мен и вуйчо ти. От тебе не искам нищо друго.

— Така ли? — със сумтене Антъни се изправи на седалката. — Значи си се отказала от идеята за среща със сър Хъмфри? Или това също е било хитрина?

Сърцето й се късаше заради непрестанните му подозрения, нищо че знаеше причината за тях.

— Ако е било хитрина, значи съм я натъкмила страшно добре, понеже му писах дълго преди ти да се появиш. Колко умно: да се досетя, че ти ще дойдеш в училището и така планът ще даде плодове.

Той я погледна проницателно.

— Писала си му?

— Казах ти го отдавна.

Това какво общо имаше с недоверието му?

Антъни изненадващо почука по тавана. Когато кочияшът отвори капака, той извика един адрес.

— Къде отиваме? — попита Маделин.

Той затръшна капака с мрачно изражение.

— Нали искаше да се запознаеш със сър Хъмфри? Е, при него отиваме.

— Защо сега? — нещо в троснатото му държание я накара да застане нащрек.

— Защото, ако казваш истината, той има потвърждение на всичко, което ми разправи. Но ако си ме излъгала…

Пролази я студена тръпка. Нещата много лесно можеха да се объркат.

— Ти приемаш, че той е видял писмата. Че съпругата му не ги е накъсала, преди изобщо да стигнат до него. Че ги е запазил. Или че ще си ги спомни, ако не ги е запазил.

— Надявай се да си ги спомни — подозрението ясно бе изписано на лицето му.

— Или какво? Какво ще ми сториш, ако посещението се окаже вятър работа?

Въпросът май го поизнерви, защото Антъни отмести поглед към прозореца.

— Мисли по този начин: искаше да се срещнеш с видния химик и сега ще сбъднеш желанието си.

Вярно. След като не разполагаше с голям избор, по-добре бе да избира мъдро.

— Чудесно — тя се изправи на седалката. — Хайде да се срещнем със сър Хъмфри.