Сабрина Джефрис
Не дърпай лъва за опашката (21)

20

„Скъпи братовчеде,

Намирам за странна упоритата ти неприязън към лорд Норкорт, като се има предвид, че не го познаваш лично. Тази седмица го наблюдавах с ученичките си, често без той да се досеща, и държанието му винаги беше джентълменско. Уроците му наистина бяха от полза. Това ме навежда на мисълта дали твоята неприязън не произтича от нещо повече от обикновена загриженост за реномето на училището.

Твоя смутена братовчедка,

Шарлът“

 

 

Антъни лудо пришпорваше впряга на каляската си, решен да пристигне достатъчно рано, за да хване Маделин сама. Защото вчера в Чъртзи и околността беше научил едно: там никога не е имало лекар на име Прескот. Нито пък хората бяха чували за скандал с младежи от Итън и азотен окис.

Преди събота вечер би предположил, че разказът на Маделин е лъжа, просто поредната интрига.

Но след случилото се помежду им не можеше да го повярва. Едно, че беше преразгледал забележките й за Чъртзи, за да си даде сметка, че тя никога не е твърдяла да е оттам. Колкото до липсата й на вещина в спалнята, тя го остави да вярва, в каквото си иска, но изключително се постара да не го излъже.

Да не забравяме нейната девственост. Беше пожертвала невинността си, за да опази своите тайни, сетне бе побягнала. Това не бяха действия на интригантка. Това бяха действия на отчаяна жена.

При самата мисъл, че тя е отчаяна, страхът се завихри на спирали у него. Опитвала се е да го защити, задържайки истината за себе си — почти бе сигурен. Това щеше да рече, че тя и баща й действително са си навлекли големи неприятности; толкова големи, че Маделин се бе отказала от надеждата, че той ще й помогне.

Дали противниците на баща й не бяха негови приятели? Това обясняваше откъде знае за младежките му лудории и нежеланието й да му се довери. Той трябваше да узнае — и да я убеди, че ще й помогне, без да утежни положението им.

Спря малко преди училището, за да се прокрадне незабелязано. Промъкна се през задния вход и се изкачи на горния етаж по стълбището за прислугата. Сега единствено се молеше тя отново да е дошла рано.

Несигурен как ще реагира тя, Антъни чевръсто се шмугна в класната стая, за да не бъде отблъснат. За негово облекчение Маделин бе там. Същото се отнасяше и за мисис Харис.

Обзе го лошо предчувствие. Господи, какво търсеше директорката тук?

— Добро утро, лорд Норкорт — поздрави го тя със строго изражение. — Доста раничко сте пристигнали, а?

— Вие също — той хвърли поглед към Маделин, но паниката на лицето й бе отражение на неговата. Явно тя също бе изненадана. Какво ставаше, да му се не види?

Мисис Харис ги удостои с непроницаемо изражение.

— Вероятно сте се надявали да поговорите с мис Прескот насаме.

— Разбира се — отвърна Антъни, впущайки се в атака. — С нея трябва да прегледаме уроците за тази седмица. Едва ли очаквате да го сторим, докато момичетата ни висят на главата — той изимитира презрителния маниер на баща си, превръщайки се в олицетворение на надменен благородник. — Предполагам, че това не е забранено.

Мисис Харис пренебрегна забележката му.

— Имам да обсъдя с вас един сериозен въпрос от лично естество. Бъдете така добър да ме последвате в кабинета ми.

Опазил ги господ, тя знаеше нещо. Това стана по-очевидно, когато изтика Маделин пред себе си, за да ги раздели. Докато стигнат кабинета й, душевният смут на Антъни достигна върха си. Той трябваше да поговори с Маделин, а не с директорката!

— Ако обичате — мисис Харис посочи двата стола пред бюрото си. — Сядайте.

Докато сядаха, Маделин му хвърли изразителен поглед, но той не можеше да чете мисли, по дяволите. Тя да не би да се опитваше да го предупреди?

— За какво става дума? — попита той, уморен от загадъчността на директорката.

— Прям, както винаги — мисис Харис се настани зад бюрото си и го изгледа с апломб. — Освен по определени въпроси. Спокойно можете да си признаете истината, лорд Норкорт. Вашето ранно пристигане няма нищо общо с уроците и има много общо с партито с азотен окис, което приятелят ви е организирал в събота вечер. И на което Маделин е присъствала.

Кръвта забуча в ушите му. Маделин се приведе напред.

— Мисис Харис, казах ви, че не съм…

— Ти да си мълчиш, Маделин — нареди директорката. — Държа да чуя неговото обяснение без твоите прекъсвания. Ако е необходимо, изцяло ще те изключа от разговора.

За щастие, Маделин каза достатъчно, за да го предупреди, че не тя е издала тайната.

Той изобрази гримасата на човек, застигнат от шокираща вест. Годините разгулен живот го бяха научили да се прикрива много добре и някаква си директорка нямаше да го подлъже да признае всичко.

Но как бе научила за партито? Какво бе чула?

Навярно не много, защото, ако знаеше всичко, вече щеше да е уволнила Маделин, а един лакей щеше да го изпраща до входната врата.

— Абсолютно нямам представа за какво говорите — рече Антъни с олимпийско спокойствие.

— Тъй ли?

— Да. Кой мой приятел е устроил парти с азотен окис? Защо, за бога, мис Прескот е отишла на него? Едва ли е прилично млада госпожица да ходи на такива събирания.

— Точно така — директорката се взря изпитателно в лицето му. — Значи вие нищо не знаете.

— Нищичко — неприятно му бе да лъже жена, която постепенно привикна да уважава, но имаше ли избор? Не можеше да рискува записването на Теса. Или пък доброто име на Маделин.

Директорката почука по един лист хартия на бюрото.

— Следователно трябва да зачеркна това писмо, пристигнало снощи по специален куриер от най-достоверния ми източник?

По дяволите, пак този неин мистериозен източник! След една седмица в училището Антъни знаеше точно за кого говори тя — братовчеда Майкъл, за чиято самоличност момичетата изказваха безкрайни предположения.

— Не зная дали да го зачеркнете. Какво гласи то?

— Че края на миналата седмица вашият близък приятел маркиз Стоунвил е устроил голямо празненство с азотен окис в имението си. Че е придружавал една млада дама, която се подвизавала под името мисис Брейъм, но, съдейки по описанието, тя удивително прилича на мис Прескот. Какво имате да кажете във връзка с това?

Антъни не обърна внимание на слабостта, която го обзе.

— Бих казал, че следва да поискате повече подробности от вашия източник, понеже той очевидно е бил гостенин.

Директорката се изчерви.

— Не е бил гостенин, той доста категорично го подчерта. Но чул други гости да говорят.

— Аха — Антъни я измери с най-студения си поглед. — Ако не се лъжа, приятелите ми адвокати наричат това „хорски приказки“. Те не се допускат в съдилищата като доказателство.

— Това не е съдилище, господине — с изправен като ръжен гръбнак отвърна мисис Харис. — Аз кова законите в това училище и държа да зная истината.

С ъгълчето на окото си видя, че ръцете на Маделин треперят в скута. Така объркването му се превърна в ярост.

— Тогава се боя, че не мога да ви помогна. Ако приятелят ми е устроил такова парти, то аз не съм бил известен. Освен това намирам за крайно невероятно мис Прескот да рискува работата си и репутацията си, за да отиде на подобно мероприятие. Уверен съм, че тя така ще ви отговори, ако я попитате.

— Попитах я. Тя също отрича.

— Значи нещата са изяснени.

— Не точно — Мисис Харис се изправи. — Преди да продължим този разговор, бих желала да кажа едно нещо. Досега държанието ви в училище беше по-добро, отколкото очаквах. Дори бих дръзнала да кажа, че много помогнахте на моите възпитанички. Затова съм склонна да ви оневиня.

Лицето й помръкна.

— Освен в едно отношение. Разбрах, че Брейъм е името на баба ви по майчина линия, което показва, че жената на партито вероятно някак е свързана с вас — тя погледна Маделин, после него. — Значи или е била ваша роднина, или мис Прескот е решила, че като се представи под това име, ще отклони подозрението от себе си към вас.

Кръвта му се смрази. Откъде, по дяволите, нейният източник знаеше моминското име на баба му? Родът на майка му дори не фигурираше в прочутия сборник на Дебрет за аристокрацията. Разбира се, човек с достъп до общинските архиви би могъл да научи подобен факт. Някой вестникар може би. Като Годуин. Но със сигурност не за ден!

Който и да беше този Майкъл, той заслужаваше един хубав тупаник, че се е опитал да съсипе Маделин заради едно глупаво парти.

— Ето как стоят нещата, сър — невъзмутимо продължи мисис Харис. — Или ще ми кажете какво точно знаете — включително самоличността на мисис Брейъм, връзката й с вас и как се е озовала на партито, в който случай ще си помисля дали да ви помогна по въпроса с опекунството над вашата племенница.

— Или? — тежко преглътна Антъни.

— Или ще продължите да отричате, че ви е известно за партито, което ще ме накара да приема, че нямате нищо общо с присъствието на мис Прескот там, освен може би, че тя е използвала фамилното име на вашата баба, за което едва ли някой може да ви държи отговорен. Ако случаят е такъв, ще запиша племенницата ви.

— А как ще постъпите с мис Прескот?

— Ще я уволня, естествено.

Жалното възклицание на Маделин накара кръвта му да изстине.

Той скочи на крака.

— Да я уволните! Въз основа на доказателства тъй ефимерни, че са даже смешни?

— Разполагам с други доказателства. Според приятеля ми един гостенин подслушал маркиза да се обръща към мисис Брейъм с „Маделин“, когато тя си тръгвала. А Маделин е доста необичайно име, не сте ли съгласен?

Мамка му, мамка му, мамка му. Вероятно Стоунвил точно така я бе нарекъл, като се има предвид разговора им призори.

Какво да прави, по дяволите? Антъни пъхна ръце в джоба на сакото си и напипа кутийката за енфие, подарък от Теса. Не можеше да съчини никаква лъжа за „мисис Брейъм“, без да признае, че знае за партито. Макар мисис Харис да не бе уточнила, че при подобно обстоятелство ще откаже да запише Теса, беше го намекнала.

Но той не можеше да седи тук и да гледа как Маделин губи работата си, докато той получава всичко, което иска. В края на краищата все още не бе наясно с нейното и на баща й положение. Тя, изглежда, мислеше, че той няма да им помогне. Ами ако бе вярно? Ако сър Хъмфри действително беше единственият човек в състояние да спаси доктор Прескот? Без да е наясно с фактите, той даже не знаеше дали сватбата с Маделин не би се оказала спасението.

Ако повярваше на това, което снощи му бе разправила, залогът беше животът на баща й. Вероятно се касаеше за нещо поне толкова сериозно, иначе защо ще жертва девствеността си? Даже сега тя трепереше на стола си, обзета от страх какво ще е решението му.

Знаеше какво става с такива уволнения: съвсем малко бе нужно информацията да излезе във вестника, особено ако ставаше въпрос за скандал. Загубеше ли длъжността си, новината можеше да стигне до противниците на баща й. Той щеше да бъде отговорен, че е помогнал на групичка невежи глупаци да вкарат един човек в гроба. Да не говорим, че този човек бе неин баща.

Положението на Теса бледнееше в сравнение с това. Което му оставяше само една алтернатива. Той стисна кутийката.

Прости ми, моето момиче. Ако мисис Харис не те запише, ще намеря друг начин да те освободя. Кълна се.

— Е? — сопна му се мисис Харис.

— По една случайност мис Прескот изобщо не е замесена. Мисис Брейъм ми е далечна братовчедка по майчина линия. Съвпадение е, че тя също се казва Маделин.

— Аха — директорката придоби странно изражение. — А вашата братовчедка как се озова на партито на вашия приятел?

Той скръцна, със зъби.

— Тя желаеше да опита от по-екзотичните градски удоволствия, затова уредих лорд Стоунвил да я приеме.

— Разбирам.

— Нищо не разбирате. Тя е омъжена за енорийски свещеник. Исках да защитя доброто й име. Затова излъгах за партито.

Маделин се надигна.

— Мисис Харис, оставете ме да се изкажа!

— Сега може да тръгваш, Маделин — грубо нареди директорката. — Сигурна съм, че ученичките те очакват.

— Но той лъ…

— Вървете! — рязко добави Антъни, преди тя да е съсипала всичко. Погледът му съдържаше неизказани чувства. — Всичко е наред, мис Прескот. Недейте ми измисля оправдания, за да ми спестите този срам. Желая да поема отговорност за постъпките си, колкото и да са глупави. Уверен съм, че мисис Харис ще ми влезе в положението.

Маделин поклати глава.

— Моля ви, милорд…

— Ако не си тръгнеш сега, Маделин — заяви мисис Харис, — ще реша, че и двамата сте се провинили в нещо и ще ви изхвърля.

Това подейства. Щом тя излезе, директорката затвори вратата.

— Значи смятате, че ще ви вляза в положението, а? — мисис Харис закрачи пред него с пресметливо пламъче в очите. — Помогнали сте на омъжената си братовчедка, уважавана дама, да отиде на скандална забава, организирана от вашите приятели. Направили сте го без сметка за риска, на който е излагала репутацията си и брака си. Схванала ли съм тънкостите?

— Да — на Антъни му призля от суровия й тон.

— И даже не сте я придружили, за да се уверите, че никой от пийналите гости — или пък вашия приятел, бих добавила аз — няма да се възползва от нея.

След кратка борба Антъни реши да заложи на истината:

— Придружих я. Но понеже съм решен да придобия опеката над племенницата си, не участвах активно в забавленията — директорката се навъси и той добави. — Зная, че от моя страна беше безразсъдно да угодя на молбата й, но е трудно да разубедиш Маделин, науми ли си нещо.

— А смятате, че можете да бъдете твърд настойник на едно младо момиче — директорката присмехулно изви вежда.

Макар да знаеше, че най-вероятно тя цели пълното разрушение на надеждите му, той не се стърпя и отправи една последна молба за благото на Теса:

— Нямам представа дали мога да бъда твърд или даже добър настойник. Никога не съм имал деца, никога не съм носил отговорност за нечие чуждо бъдеще — гласът му прегракна. — Ала ви обещавам винаги да поставям интересите на Теса на първо място, да направя всичко по силите си, за да има тя щастлив и стабилен дом. Като виждам колко добре се ръководи училището, колко подходяща е учебната програма, бих счел за огромна чест да си затворите очите за порочния ми нрав и да запишете племенницата ми. В края на краищата единственият й грях е, че е загубила родителите си на невръстна възраст.

Мисис Харис напрегнато се взря в него, сетне му протегна ръка.

— Много добре. Тя може да постъпи тук, щом съдът се произнесе по делото. Ще напиша писмо в подкрепа на молбата ви и ще го изпратя у вас.

Антъни глупаво се опули срещу протегнатата длан. Стори му се, че не е чул добре. Беше спечелил? И то без да опропасти Маделин?

— Нали това искахте? — попита директорката с лека насмешка.

— Това, това! — Антъни здраво раздруса ръката й. — Благодаря ви за дадената ми възможност. За дадената на Теса възможност. Няма да се разочаровате.

— Дано — тя му обърна гръб и пак седна зад бюрото. — В замяна обаче искам да ми направите една услуга.

Още услуги ли?

— Всичко каквото пожелаете.

— Тъй като склоних да изпълня молбата ви, не е нужно да продължавате с уроците по женкарство. Затова не се явявайте в училището.

— Разбира се.

— От тази сутрин. От този момент. Без да разговаряте с мис Прескот. Всъщност държа да обещаете, че никога няма да контактувате с нея тук или където и да е.

Антъни не можеше да даде такова обещание.

— Защо? — попита той.

Директорката го изгледа непреклонно.

— Защото и двамата знаем, че мис Прескот е била дамата на онова парти.

Нима беше спечелил едната битка, за да загуби другата?

— Кълна ви се…

— За бога, излишно е да лъжете! — тя скръсти ръце и се опря на бюрото. — Имам свои връзки в обществото и щом братовчед ми ме осведоми, че Маделин е била на партито, разговарях с човек, който действително е присъствал. От неговия разказ заключих, че наистина се касае за Маделин.

Като го видя, че се разтревожи, тя добави:

— Уверявам ви, че не възнамерявам да предприема каквото и да е по въпроса, особено след вашата благородна саможертва — тонът й придоби оттенък на раздразнение. — Лесно си представям каква научна любознателност я е подтикнала да поиска от вас подобно нещо — тя непрекъснато се опитва да усвои нещо ново. Готовността да я защитите от последиците на подобна любознателност ви прави чест.

— Тогава защо току-що я заплашихте…

— Защото знаех, че сте й помогнали — директорката въздъхна. — Защото вярвах — очевидно погрешно — че просто я използвате, за да получите каквото искате. Затова ви доведох и двамата тук. Исках Маделин да види как ще я зарежете да се оправя сама и да си извади поука за в бъдеще — мисис Харис се изсмя иронично. — Ала вие ме изненадахте, господине. Излъгахте заради нея и рискувахте целта си — изражението й стана сериозно. — Затова следва да приема, че се интересувате от нея поне мъничко. Щом е така, оставете я на мира.

Антъни накъсано си пое дъх.

— Няма. Не мога.

Гняв озари чертите й.

— Тя не ви е като онези повлекани. Не разбира колко лесно може да се окаже низвергната от доброто общество заради една-две целувки.

— Всъщност тя разбира повече, отколкото мислите — разгорещи се той. — За всеки случай намеренията ми към нея са почтени.

— Почтени! — директорката го погледна така, сякаш му бе пораснала втора глава. — Но вие сте виконт, а тя — учителка без връзки, но пък с болен баща.

— За мен това е маловажно.

Очите й се присвиха.

— Да не смятате да прехвърлите на нея отговорността за племенницата си?

— Твърдо не! — той се изпъчи внушително. — Обиждате ме с думите си, а нея обиждате още повече, намеквайки, че е недостойна за вниманието на титулуван джентълмен.

За пръв път тази сутрин мисис Харис изглеждаше напълно объркана.

— Нищо подобно не намеквах. Маделин е истинско бижу, убеждавам се в това всеки ден, откакто тя работи тук. Представиха ми я с изключителни препоръки от училището в Шрузбъри и тя ги оправда по начин…

— Шрузбъри? — Антъни се залови за това сведение. — Тя идва от Шрузбъри? — не беше за вярване, Телфорд бе едва на петнадесет мили…

Проклятие, ето откъде била. От Телфорд. Не от Чъртзи, не от Шрузбъри. От Телфорд. Затова беше отказала да разкрие тайните си.

— Не знаехте ли, че е от Шропшир? — в гласа на директорката се прокрадна подозрение. — Нима е отказала да ви го сподели?

Той безмълвно поклати глава, мъчейки се да смели изводите, които се налагаха, щом Маделин бе от Телфорд.

— Тя изобщо наясно ли е с вашите почтени намерения? Измолихте ли от баща й разрешение да я ухажвате?

— Не — глухо отвърна Антъни. Баща й, лекарят. Господи, навярно не беше… не би могъл да бъде вуйчовият му…

Само че така излизаше. Иначе защо Маделин ще се държи потайно и ще осъществява такива машинации? Сигурно баща й го беше превързал преди толкова години.

О, разбира се, цинично си помисли той. Първо, баща й го заряза на „нежните“ грижи на вуйна и вуйчо. После Маделин избяга през нощта. Сигурно беше семейна черта.

Хрумна му нещо още по-лошо. Едва ли беше съвпадение, че дъщерята на лекаря на вуйчо Рандолф беше поискала да я заведе на парти с азотен окис. Или пък че го изкуши да спи с нея. Да я дефлорира.

Опазил го бог, ами ако Маделин беше планирала…

— Може би следва да си помислите това да направите първо.

Антъни си наложи да обърне внимание на мисис Харис.

— Какво да направя първо?

— Да помолите бащата на Маделин за разрешение. Понеже отсега насетне ви се забранява да я виждате тук. Не мога да допусна да я ухажвате на училищна територия. Това ще даде почва за какви ли не клюки и слухове.

— Разбирам.

О, да, започваха да му се проясняват страшно много неща. А това, което разбираше, променяше коренно мнението му за измамната мис Прескот. Имаше чувството, че тя е изтръгнала сърцето от гърдите му. Що за вятърничави идеи са му са се въртели в главата: да се оженят, след като той рицарски се погрижи за ситуацията с баща й.

Беше му потребна и последната частичка контрол, за да не попита къде живее, да отиде право там и да приклещи в ъгъла нея и окаяния й баща. Но ако мисис Харис бе подозрителна, защото той не знаеше откъде е Маделин, щеше да стане дваж по-мнителна, ако запиташе къде живее тя сега.

Все едно. Просто щеше да причака Маделин след края на работния й ден. Към града имаше само един път и тя трябваше да тръгне по него.

Антъни приключи някак си разговора с мисис Харис. Разделиха се дружески, макар че тя все още бе недоверчива, а той — зашеметен от удара, нанесен му от Маделин.

Понеже единственото обяснение за поведението й в съботната нощ, което имаше някакъв смисъл, бе твърде гнусно. Ако подозренията му бяха правилни, тя бе запазила тайните си не от желание да го предпази, а замисляйки безчестен план.

Как бе допуснал тя така да приспи бдителността му?

Знаеше как. Всички тези приказки да си променял привичките заради Теса го бяха подлъгали да повярва, че може да заживее като другите мъже, че може да си има съпруга, която действително да го обича и да вижда в него не развратника, на какъвто той се преструваше, а мъжът, който след толкова години още се страхуваше от самотата.

Е, повече нямаше да бъде глупак. Циничната му фасада великолепно беше изпълнявала функциите си дълго време. Не биваше да се отказва от нея. Но сега щеше да си я сложи с цел отмъщение.

Щеше да се моли да не е закъснял да попречи на най-коварния план на Маделин… и на вуйчо му.