Сабрина Джефрис
Не дърпай лъва за опашката (12)

11

„Почитаема Шарлът,

Чуди се колкото си щеш за моите «източници», скъпа. Нека си наясно, че никога няма да ги разкрия. Обаче непременно ми пиши как е минала екскурзията до менажерията на мистър Годуин. Неговата сбирка наистина ли е толкова всеобхватна и разнообразна, както се разправя?

Твой не по-малко любопитен братовчед,

Майкъл“

 

 

Два часа обикаляха менажерията, а мистър Годуин носеше кофи с храна и позволяваше на момичетата да галят животните. Маделин се опита да допринесе за обогатяване на знанията им, но това трудно й се удаваше, докато Антъни я преценяваше с поглед. Какво ли си бе наумил? Дали не обмисляше как да я хване сама, за да си „довършат“ урока по прелъстяване?

В корема й се разля топлина и тя усети странно напрежение между краката, както по-рано. Той със сигурност щеше да го направи, ако получеше дори най-малкото насърчение.

Още няколко урока като тазсутрешния и тя щеше да загази здравата. Даже не можеше да си сдържа езика пред хората — как да не се развика, когато той започне насаме да я превръща… в желе?

Ех, да не беше изтървала клюката за козела. Успя да замаже нещата, но не биваше да се издава, че е от Телфорд. Едно писмо до някой от градчето, и той щеше да научи историята около папа с мъчителните подробности.

Да, обаче партито предстоеше скоро. Което значеше, че тя трябва да му позволи да довърши оня проклет урок. Но следващия път възнамеряваше да е по-добре подготвена. Довечера ще прочете книгата за харема, а пък баща й нека си капризничи. Съдържанието бе нецензурно, ала поне щеше да обясни дивите чувства, които Антъни събуждаше у нея.

Смяташе, че разбира принципите на любенето заради наблюденията си върху животни, само че не бе предполагала колко удивително е мъж да те целува, да милва с умение срамните й части, да я накара да…

— Маделин — изрече един глас в ухото й. Тя стреснато се обърна и установи, че мисис Харис изглежда раздразнена.

— Какво има?

— Лорд Норкорт и лейди Тарли изчезнаха.

Маделин я погледна непроницаемо, въпреки че й идеше да се разпищи. Задирянето на лейди Повлекана нямаше да помогне на Антъни за каузата му. Или пък на нея с нейната кауза.

— Скоро ще ни извикат да обядваме — продължи директорката. — За щастие, Чарлз още не е забелязал, а момичетата и другите учителки бяха прекалено заплеснати да го гледат как храни лъва, но ако виконтът и графинята се забавят, всички ще започнат да коментират. Някой трябва да ги намери, преди това да се е случило. Аз лично бих се заела, само дето Чарлз непременно ще забележи, че ме няма.

— Да изпратим ли някой слуга?

— А, не. Кой знае какви ги вършат онези двамата? Слугите клюкарстват, а аз не мога да рискувам реномето на училището, като допусна непристойни неща да се случват по време на училищни мероприятия. Не стига, че Чарлз го ненавижда, но ако се разчуе, че нарочно съм ги събрала…

— Вината не е ваша.

— О, напротив. Отпуснах гарда. Изобщо не биваше да го допускам в училището си — когато Маделин пребледня, директорката добави: — Не обвинявам теб, скъпа, обвинявам себе си. Ти просто се опитваше да помогнеш на момичетата — и на горкичката му племенница. Но аз съм достатъчно обръгнала и знам: женкарите никога не се променят.

— Сигурна съм, че напразно мислите тъй лошо за него. Възможно е те двамата въобще да не са заедно — когато мисис Харис изсумтя, тя припряно добави: — А даже и да са, вероятно просто обикалят из градините и… си говорят за отминалите дни.

Повдигнатите вежди на директорката красноречиво изразяваха нейния скептицизъм.

— Въпреки това ти трябва да ги откриеш. Не мога да рискувам някой друг да ги завари в компрометираща поза.

— Разбира се, че не. Обещавам да ги върна тук дискретно.

Мисис Харис замислено се потупа с пръст по брадичката.

— Ще разкажа на всички, че лейди Тарли се върнала при каретите да потърси падналия си шал, а аз съм те изпратила нататък, за да я доведеш на обяда.

— Да имате представа къде наистина могат да бъдат?

— Първо ги потърси в градинския павилион. Това е единственото усамотено местенце наблизо. Когато ги намериш, инструктирай лейди Тарли какво да каже, преди да я доведеш.

— Добре — директорката изискваше от нея подвиг, но тя щеше да се постарае.

— Негово благородие да я последва по-късно. Той умее да се измъква от неудобни ситуации, затова сам ще измисли обяснение къде се е губил. Ти само гледай лейди Тарли да се зададе от съвсем друга посока.

Маделин кимна и понечи да тръгне, но директорката й махна да спре.

— По-късно очаквам пълен доклад за това какво си видяла.

Гърлото на Маделин пресъхна.

— Да не искате да ги шпионирам!

Бузите на мисис Харис се зачервиха като ябълки.

— Държа да съм наясно какви щети е нанесъл моят експеримент. После ще мога да реша как да действам.

О, боже. Положението беше лошо, много лошо.

— Както кажете.

Само че я давеше гняв, докато вървеше към каретите и полека се скри от погледите на всички, след което описа кръг, за да излезе на пътеката за павилиона. Всичките й планове бяха застрашени, и за какво? За едното нищо. Този мъж нямаше да опропасти плана й да спаси папа, даже ако за целта трябваше да го отскубне с ритници и крясъци от онази шафрантия, лейди Повлекана.

Когато откри закътания зад няколко дървета павилион, вече вреше и кипеше вътрешно. Звуците от гласове иззад миниатюрното каменно здание само влошиха нещата, защото доказваха правотата на мисис Харис.

Ала гласовете не бяха притаен шепот. Всъщност звучаха доста враждебно. Маделин се промъкна под отвореното стъклено прозорче и надникна вътре. Антъни се беше облегнал на централната колона с ръце, кръстосани на гърдите, и мрачно наблюдаваше как лейди Тарли шумоли с копринените си дрехи, докато унило затъква фишуто си в корсажа на роклята.

— Поне да ми беше помогнал, Тони — оплака се лейди Повлекана с момичешкия си глас, въпреки че огромните гърди, които аха да се изплъзнат от тесния корсаж, съвсем не бяха момичешки.

Завист прободе Маделин, но тя успя да се овладее. Какво я интересуваше, че лейди Тарли притежава двата атрибута, по които мъжете изглежда копнееха: пищна фигура и никакъв мозък?

Макар че Антъни не изглеждаше особено захласнат, по което и да е от двете.

— Не бе моя идеята да си свалиш фишуто — тонът му бе снизходителен. — Определено не съм такъв глупак, че да ти го затъкна между циците. И спри да ми викаш „Тони“, че се дразня.

— Някога не беше такъв надут — лейди Тарли красиво нацупи долната си устна, той обаче не се трогна. — Не е за вярване, че като спечели титлата, и веднага стана дървеняк, който отказва мъничко удоволствие на едно момиче.

Антъни изпсува и се отдели от колоната.

— Не си момиче, Кити. Ти си омъжена жена. А аз не се занимавам с омъжени жени.

Тя изпъчи гърди:

— Дори да са надарени с прелести като моите?

— Да, по дяволите! Колко пъти да ти повтарям, че не прелюбодействам?

Значи в крайна сметка имал някакви скрупули? Това, плюс отказа му да палува с лейди Повлекана, разсея натрупалия се у Маделин гняв.

— Щом е така — тросна му се лейди Тарли — това е единственото нещо, което не си правил. Ама че тъпо правило за един женкар!

— Както и да ти изглежда на теб, това правило си е мое и аз никога не го нарушавам.

— Но графът не забелязва, че аз…

— Не ми пука — изръмжа той. — Не ми пука дали мъжът ти те отегчава в леглото, дали те пренебрегва или подскача върху главата ти всяка нощ. Нямам интерес да подновявам връзката си и днес вече безброй пъти ти го показах — той я сграбчи за ръката и се опита да я замъкне до вратата. — Време е да се връщаш. Аз ще дойда след няколко минути. Не искаме никой да разбира, че сме били заедно.

— Защо? — тя изтръгна ръката си и се взря в лицето му. — Не ми казвай, че си хвърлил око на вдовицата Харис. От мен да знаеш, че е безсмислено. Брат ми Чарлз я иска за нещо повече от креватно изпълнение, затова тая няма да те погледне. Освен това не би позволила на пропаднал мъж като теб да спи с нея.

— В такъв случай е добре, че тя изобщо не ме интересува.

Лейди Тарли примигна. Сетне очите й се отвориха широко от ужас.

— О, господи, искаш да прелъстиш оная мършава даскалица с цапнатата уста!

Мършава! Понеже Маделин нямаше грамадни гърди, върху които би могъл да плава кораб? Как смееше тая шафрантия да я нарича мършава?

Антъни изруга отново и лейди Тарли отметна глава назад.

— Ще прекратя това. Ще кажа на брат си да има грижата за уволнението на тази нахалница.

Сърцето на Маделин подскочи, а Антъни избухна:

— Нищо подобно няма да правиш, глупава гад такава! — изръмжа той и с неумолими стъпки я приклещи. Лейди Тарли се видя принудена да седне рязко на каменната пейка, от което гърдите й се раздрусаха.

Той не им обърна никакво внимание. Гневът уподобяваше лицето му на изсечено от скала:

— Само да си казала нещо, заради което мис Прескот да загуби работата си, горчиво ще има да се каеш. Тази жена е нужна за плановете ми, проклета да си.

Нужна за плановете ми. Маделин затаи дъх, когато болката рязко я прониза в гърдите. Не биваше да я боли. И двамата се бяха споразумели още от начало. Но като го чу толкова безцеремонно да изрича думите, сърцето й се сви.

— С нищо не можеш да ме спреш — присмя му се лейди Тарли.

— Така ли мислиш? — заплахата в гласа му учуди Маделин. — Без съмнение графът ще се заинтересува да научи за приятеля ти на Бонд стрийт, който ти заема пари да играеш на карти без лихва, стига да му предоставяш известни услуги.

Лицето на лейди Тарли стана пепеляво.

— Не би посмял.

— Ще посмея, скъпа, и то с голяма наслада.

Редно бе Маделин да се шокира от смразяващата му заплаха. Вместо това тя се развълнува, че Антъни я брани, пък макар и защото е нужна за плановете му.

— Понякога можеш да бъдеш невероятен звяр — оплака се графинята. Изправи се и го избута, сетне подсмръкна сприхаво. — Добре, щом искаш, твоя да е. Това костеливо плашило няма да те задоволи в леглото. А когато допъплиш с пълзене при мен, ще има да ми се молиш, преди да те приема обратно.

Лейди Тарли вече се втурваше към вратата и не видя как Антъни подбели очи. Очевидно бе дотолкова уверена в силата си, че когато Антъни я повика, тайничко се усмихна, преди да нагласи чертите си в нацупена гримаса.

— Още едно нещо, Кити. Всеки опит да очерниш моето име ще навреди много повече на твоето. Затова попитат ли те къде си била, кажи им, че си се разходила до любимата си леха в градините. Сама. Не си ме виждала. Ясно?

Лейди Тарли изглеждаше на ръба на апоплектичен припадък. Ала въпреки че устните й се присвиха злобно, тя кимна и излезе.

Маделин се дръпна назад, за да не я види бързащата по пътечката дама. Сега не смееше да настигне графинята. Лейди Тарли щеше да предположи, че Маделин е дошла тук за тет-а-тет с Антъни, а една разярена лейди Тарли не се вписваше в плановете на мисис Харис. По-добре жената да се върне и да се оправдае с извинението, което Антъни бе измислил. Може би никой дори не бе забелязал отсъствието й.

Маделин въздъхна. С изключение на мисис Харис. Тя щеше да забележи завръщането на графинята.

Освен ако… Навярно можеше да се затича през дърветата и да излезе от посоката на каретите, когато лейди Тарли се появи на пътеката откъм павилиона. Току-виж придумала жената да влезе с нея, тъй че мисис Харис нямаше и този път да се окаже по-умната.

Да, би могло да се получи. Тя крадешком се запромъква между дърветата.

Би могла да се изплъзне незабелязано, ако не се беше озърнала да провери дали Антъни не гледа. Точно тогава се спъна в един пън и с трясък падна в храсталака.

— Какво е това, по дяволите? — изръмжа Антъни и тя паникьосано запълзя на четири крака. Но не се оказа достатъчно бърза. Той излетя през вратата и я хвана, преди още да се е изправила. Уф, да му се не види!

— В гората ли дебнеш, Маделин? — подхвърли той, докато попиваше с очи безпомощното й състояние. — Не знаех, че си воайорка.

Тя се помъчи да бъде спокойна, когато той се зае да изтупа листата и клонките от полата й.

— Мисис Харис ме изпрати да доведа теб и лейди Тарли за обяда.

Антъни се намръщи.

— Гръм и мълнии, погрижих се никой да не види, че излизаме заедно.

— Това не попречи на мисис Харис да забележи, че ви няма — той се пресегна да махне едно листо от прическата й и тя му се намръщи. — С оглед на подозренията й, можеш да се досетиш какви бяха нейните изводи. Очевидно съмненията й са били оправдани, защото тя знаеше точно къде да ме изпрати първо да проверя.

— И какво трябваше да направя, по дяволите? — Антъни прокара пръсти през косата си. — Кити ме тормозеше да я придружа на разходка до новия павилион на брат й, тъй че или трябваше да останем насаме, за да й обясня как стоят нещата, или да рискувам тя да стане страшно недискретна в кокетирането си с мен пред мисис Харис и ученичките. Постъпих, както прецених за по-добре.

Маделин подсмръкна и го заобиколи.

— Не ме засяга как се държиш с лейди Тарли, стига да не съсипеш плановете ми.

— Къде отиваш? — той я улови за ръката.

— Да се уверя, че „Кити“ няма да каже някоя глупост.

— Няма. Не би рискувала мъжът й да научи за нейните подвизи в салоните за комар — Антъни я погледна внимателно. — За това трябва да ми имаш доверие — аз също не искам да съсипя плановете ти. Или пък репутацията ти. Това не би помогнало на моите планове.

— Да, чудесно си давам сметка колко съм нужна за твоите планове.

Внезапното присвиване на очите му й подсказа, че не е бивало да издава какво е подслушала независимо колко я е заболяло.

— Охо, значи си интригантка и подслушвачка.

— Трудно е да не чуеш какво си казват хората, когато те на практика крещят. Освен това не посмях да ви прекъсна, докато лейди Тарли се обличаше.

Наеженият му поглед поомекна.

— Щом си ни подслушала, значи знаеш, че не е свалила повече от фишуто си. Единствената причина за твоето засегнато честолюбие, която ми идва наум, е, че ревнуваш.

— Да ревнувам теб от тази проститутка с кокоши мозък и гърди с габаритите на носорог ли? — гневът й запламтя по-силно, когато той се усмихна. — Ей толкова не ме интересува какви ги вършите.

Изтръгна се от хватката му и още веднъж се опита да си тръгне, но Антъни я улови изотзад и я привлече към себе си.

— Тя не означава нищо за мен — прошепна в ухото й. — Преди години спахме заедно, когато тя беше овдовяла, но едва издържах няколко нощи на непрестанните й брътвежи. Не ме интересува лейди Тарли.

— Казах ти, все ми е едно! — Маделин се опита да отлепи ръката му от талията си, но той я държеше изненадващо силно.

— Щом ти е все едно, защо си бясна като оса? Защо се сърдиш, дето казах, че си нужна за плановете ми, когато това не е нещо ново?

— Като съм толкова нужна — сопна му се тя — пусни ме да оправя кашата, която ти си забъркал!

— Аз вече оправих моята каша — без да обръща внимание на боричкането й, той я дръпна в павилиона. — Освен това, миличка, е време с теб да си поприказваме.

Едва след като затвори вратата и се облегна на рамката, отпусна ръце и освободи Маделин. Тя се отстрани от него и сви юмруци.

— Да си говорим ли? За какво?

Погледът му я прониза.

— Откъде си чувала историята за вакханалията в Итън?

Тя изстина.

— Вече ти казах. Прочетох я във вестника.

— Изключено. Никой не пише за ученици, особено за някакви си втори синове.

— Но ти не беше единственият замесен. Там бяха изтипосани и твоите видни приятели: наследникът на маркиз Стоунвил и наследникът на…

Гласът й секна, когато осъзна — твърде късно — че само хлътва по-дълбоко в трапа.

— Откъде го знаеш всичко това, проклета да си? — той се оттласна от вратата и закрачи към нея. — Бащите ни похарчиха сума ти пари, за да не изтече историята от Итън.

— Очевидно не са похарчили достатъчно — бодро отвърна тя, неистово търсейки начин да уталожи подозренията му. Само че недоверието, помрачаващо лицето му, я проряза като леден нож. Обзе я лошо предчувствие.

— Искам да знам откъде си чула историята и държа това да стане сега.

Маделин се помъчи да изфабрикува някаква правдоподобна лъжа. Брат в Итън? Не, Антъни щеше да попита за име и тя щеше да затъне окончателно. Едва ли можеше да му каже, че я е чула в Телфорд, защото той щеше да изрови истината за това коя е тя.

— Мътните го взели — изръмжа той и я притисна с гръб към колоната, — откъде, по дяволите, си чула за вакханалията? Откъде знаеш толкова много за мен? Какво…

— Отраснах в град близо до мястото, където ти живееше! — изригна Маделин, молейки се да го убеди, че това е Шрузбъри или друго подобно място.

— Близо до Чъртзи ли? — смая се Антъни.

Разбира се, че Чъртзи! Домът от детството му, където се намираше неговото имение, бе далеч от Телфорд. Като малка даже бе ходила в града един път, когато баща й имаше там някаква работа, затова може би щеше успешно да се престори, че го познава.

— Нали там си живял? Хората често клюкарстваха за семейството ти и тази история дълго беше в устата на всички.

Антъни се взря в лицето й, сякаш се мъчеше да определи дали е искрена.

Тя отметна глава и смело посрещна погледа му.

— Е, сега доволен ли си? Сега мога ли да се върна при другите?

— Не още — очите му помръкнаха до непроницаемо синьо, когато той я стисна здраво за талията, за да не би тя да се изплъзне измежду него и колоната. — Отговорът ти ме кара да се чудя защо за пръв път чувам това. Защо, мътните го взели, не ми каза отначало, че познаваш семейството ми?

Основата на нейната самоувереност се срина. Господ да й е на помощ, сега какво?