Михаил Емцев, Еремей Парнов
Снежната топка

В портфейла ми има паспорт, служебно удостоверение, няколко разноцветни хартийки за платен членски внос, но самият аз съм призрак, ефемерида. Не би трябвало да ходя по този заснежен тротоар, да дишам този силен, като амонячна вода въздух. Най-безправният от безправните, лишеният от всякакви жизнени блага, затвореният навеки в затвора има повече права от мен. Неизмеримо повече!

Така мисля, но не винаги вярвам в това. Прекалено привичен и познат е окръжаващият ме свят. Клоните на дърветата са набъбнали от скреж и са заприличали на млади еленови рога. Жиците едва се виждат върху фона на безцветното небе. Те са станали дебели и бели като манилски въжета. Върху покрива на Физическия факултет в белезникавия полумрак са застинали антени. Също като мачтите на призрачна фрегата. Химическият факултет напомня за себе си със странен — не мога да разбера дали е приятен, или обратното, противен — мирис на органични етери. Привичен, всекидневен свят! И само паметта като тревожно възелче стяга сърцето и шепне:

Всичко е мечти, всичко е

нереално.

Всичко е сякаш огледално.

Отражение на завинаги

отплувалите дни.

Вчера беше още лято, а днес е зима. Колко много лъжа се съдържа в тази дума „вчера“. Не, това не беше вчера…

Нямам палто. Всъщност окачено е някъде на закачалка, но номерът за него лежи в чужд джоб. И отново лъжа — „в чужд“. Не е в чужд… Просто за това все още не е измислена дума.

Вървя бързо, за да не замръзна. Все някак ще мина и без палто. Преди често се втурвах разголен в Химическия факултет или в главното здание.

Спрях и потръпнах. Само това ми трябваше! Едва не попаднах под колелата на огромен камион „МАЗ“. Шофьорът се подаде през прозореца и заедно с бисерната пара от дъха му в чистия режещ въздух се разнесе засукана ругатня.

Засмях се. Глупавичко си, шофьорче! Аз съм само привидност. Мачкай ме по-смело! Твоят адвокат ще постигне оправдателна присъда. Не може да се убие онзи, който не съществува.

Все пак през цялото време в главата ми се върти някаква глупава мисъл. Старая се да не допусна да забравя и да се отвлека. Длъжен съм да помня, че тук съм чужд.

Насреща ми върви ярка верига студенти. Безгрижни и горди, също като мускетари след поредната победа над гвардейците на кардинала, смеят се шумно и се хвалят неудържимо.

— А на теб какво ти се падна, Пингвинче? — обърна се към един нисък рижав студент висок, добре облечен момък.

— Ами, нищо особено! Абсорбцията, изотермата на Лангмюр, двойният електрически слой и двуструктурният модел на водата… А аз направо, с лявата ръка само…

„Явявали са се на физикохимия“, помислих аз и позадържах крачките си.

— Погледни само какво съм навлякъл — рече рижавият, като измъкна изпод шала яката на синя риза на бели черти. — Не зная как още е цяла! На всички изпити се явявам с нея. Щастлива е! Костюмът също е старичък, още от училище.

Усетих някаква лека, тъжна завист.

Ето го и червения гранит на стъпалата. Посипаните със скреж канадски елхи. Прикритата с кокетна снежна шапчица плешивина на Бутлеров.

По навик бръкнах в джоба за пропуска.

Сърцето ми трепна и се присви.

Поздравих портиерката прекалено бодро, пъхнах под носа й полуразтворения пропуск и хукнах към асансьора.

Бедната портиерка! Ако само беше видяла каква дата има в графата „Продължен до…“!

Светна червената стрелка. Ей сега ще се разтвори вратата на асансьора. И помислих, че ще е по-добре да не се качвам до четвъртия етаж. Ами ако го срещна и някой ни види заедно? Само от мисълта за подобна възможност потръпнах. Родителите ми нямаше да го понесат. Те не биваше нищо да узнаят. Ако все пак се срещна с него, веднага ще трябва да се уговорим за всичко.

Дори се засмях, когато си помислих за него. Хуморът вероятно е право пропорционален на необичайността и неестествеността на положението. И само като си помислиш, че преходът стана мигновено! Поне субективно мигновено. А обективно? Колко време е минало от онзи миг, когато на защитата на дисертацията си дръпнах черното покривало?

* * *

Теоретичните ми предварителни условия не предизвикаха у никого особени възражения. Шефът, естествено, даде блестящ отзив, официалните опоненти се заядоха само с някои подробности.

Един от тях, професор Просохин, дълго три с кърпичка очилата си, духаше по стъклата и пъшкаше. Бавно и скърцащо, като несмазано колело, мърмореше нещо над лист хартия. На всички им беше дълбоко безразлично колко глави има в дисертацията, колко са страниците и илюстрациите, каква е библиографията на нашите и чуждестранните трудове. Членовете на научния съвет вече мислено бяха оценили работата, скучаеха и слушаха отегчителния и прецизен професор.

От време на време си вземах бележки, записвах отделни фрази. Предстоеше ми да отговоря. Накрая Просохин завърши речта си със заветната фраза:

— Въпреки това забелязаните от мене недостатъци в никаква степен не могат да намалят значението на този труд, който отговаря на всички изисквания, предявявани към работи от подобен род, а неговият автор безспорно заслужава да му се присвои научната степен кандидат на физикоматематическите науки.

Председателят на научния съвет професор Валентинов, висок красавец с алуминиевосива коса, се прокашля важно и попита:

— Как ще отговаря дисертантът — едновременно на двамата опоненти, или поотделно?

— Едновременно! Едновременно! — разнесоха се из залата възгласите на членовете на научния съвет — вече им беше омръзнала еднообразната процедура на защита.

— Е, в такъв случай — каза Валентинов, като се усмихваше с чаровната усмивка на лорд, получил ордена на жартиерата — моля да заеме място на катедрата нашият уважаем гост Самсон Иванович Гогоцеридзе.

Член-кореспондентът Гогоцеридзе налетя върху катедрата също като джигит на кон. Изгледа свирепо залата, без никого да изплаши — Самсон Иванович беше много добър човек — и изстреля картечен залп:

— Щателният и усърден анализ, направен от уважаемия професор Сергей Александрович Просохин, ме избавя от необходимостта да правя подробен обзор на дисертацията на уважаемия Виктор Аркадиевич (благосклонно кимване към мен). Поради това ще се спра само на някои недостатъци в работата. Те са малко и потъват в морето от положителен материал, който е налице.

Гогоцеридзе си пое дъх и изтри червеното си лице с белоснежна кърпичка.

— Да… няма да говоря за добрите качества на работата, а само накратко за недостатъците.

Това „кратко“ продължи седемнадесет минути. Вече започвах да се вълнувам, но шефът ми намигна едва забележимо и аз се успокоих. След като изброи всички недостатъци, Гогоцеридзе изпи чаша минерална вода и произнесе традиционното заключение, че независимо от това и онова, дисертацията отговаря, а дисертантът заслужава…

Станах от мястото си за отговора. Тъй като никой не ме разгроми, а отделните подробности, които не се бяха понравили на опонентите, бяха несъществени, реших да не са заяждам. В продължение на пет минути благодарих на всички, които ми бяха помогнали. Това беше едва ли не най-главното. Не дай боже да забравя някого! После скърших гръбнак пред опонентите, обещах им да взема предвид всички техни забележки в по-нататъшната си работа и въобще да се ръководя в живота от толкова ценните им съвети.

Шефът кимаше с глава в такт с думите ми. Всичко вървеше отлично.

След това Валентинов призова аудиторията към активност. Никой не бързаше да се изкаже. Без желание, сякаш по задължение, стана един от членовете на научния съвет, измърмори нещо и си седна. Някой друг говори още пет минути на отвлечени теми и каза, че такива млади учени като мен са необходими и моята работа дори превишава нивото на кандидатска дисертация.

И внезапно чух очаквания отдавна въпрос — зададе ми го непознато момиче:

— Много внимателно следих онова място в доклада на Виктор Аркадиевич, където той теоретично обосновава възможността за придвижване срещу вектора на времето. Дори подчертах този абзац в автореферата. Много бих искала да науча нещо за условията на експерименталната проверка на този ефект.

Това беше въпрос! Двамата с шефа го бяхме предвидили и още преди месец изготвихме елегантен отговор. За това, че разполагахме с готова уредба, шефът бе наредил дори да не споменавам. Можеше да навреди на защитата. Всички веднага щяха да се събудят, щяха да завалят въпроси — какво и как. Насила убедих шефа все пак да пренесем уредбата в залата за защита и да я скрием под черно покривало. Така, за всеки случай…

Когато момичето зададе въпроса си, шефът се усмихна, кимна към уредбата и постави пръст на устните. Намигнах му — как пък не, да не би да съм враг на себе си?

Надигнах се, за да отговоря на въпросите и още веднъж да блесна с ерудицията си. Изрекох няколко общи фрази, благодарих на изказалите се и преминах към отговора на съществения въпрос. Всъщност това беше единственият истински въпрос, на който заслужаваше да се отговори.

Внезапно видях очите на момичето. Тъмномедни със златисти искрици, внимателни и сериозни. Сър Ланселот скочи на коня. Дон Кихот заби копието в крилото на вятърната мелница.

Не зная как стана, но се приближих към уредбата, дръпнах покривалото и глухо казах:

— Ето!

В залата цареше тишина. Мъчех се да не поглеждам към шефа. Поривът ми затихна и разбрах, че съм извършил глупост. Но нямаше накъде да отстъпвам. И аз се втурнах в атака, сякаш се хвърлих с главата надолу в дълбок вир.

— Мощността на тази експериментална уредба е още твърде малка. Затова ще мога да се придвижа в миналото само на няколко месеца. Ще помоля всички да останат по местата си, когато изчезна. И в никакъв случай да не застават на мястото, където се намира сега уредбата… Скоро ще се върна.

Аудиторията не дишаше. Приближих се към пулта за управление и включих уредбата. Като насън наложих кристалния обръч, свалих сакото, навих ръкави и закрепих върху ръцете си медните контакти. После натиснах бутона. Последното, което видях, беше раззиналата се уста на професор Валентинов. В ръцете си професорът държеше тефтерчето със странна кожена подвързия, което си бе купил в Южна Америка.

* * *

В залата беше студено и мрачно. Свалих обръча, поставих разграфения диск на нула и изключих уредбата. После се огледах. По стъклата на прозорците растяха приказни листа от скреж. Те просветваха с опалов блясък. Върху празните скамейки бяха застинали мътни петна светлина. Високият таван тънеше в мрак. Приближих се до вратата и я дръпнах към себе си. Беше заключена. Не ми провървя! Беше безполезно, дори рисковано да вдигам шум. За през нощта всички стаи се запечатваха. Да чакам до сутринта? Но ще ме чакат ли онези, които оставих… в бъдещето?

Интересно колко часът беше сега? Някъде над дъската трябваше да има часовник. Стори ми се, че различавам слабия отблясък на кръглото му стъкло. Започнах да си припомням къде се намираше ключът за осветлението. Много странно! Колко пъти съм бил в тази зала и през деня и вечер, но нито веднъж не съм обърнал внимание къде е ключът.

Приближих се към стената, притиснах се до нея и започнах да обхождам залата по периметъра й. Накрая напипах ключа. Оказа се, че е до самата врата. И как не се сетих по-рано!

Блесна светлина. Часовникът показваше четири часа и двадесет и седем минути. До началото на работния ден оставаха четири часа. Ако само не съм попаднал в неделя. И реших да почакам. Загасих осветлението, прекосих залата и легнах на задната скамейка. Когато на сутринта влезе чистачката, няма да ме забележи. Колко пъти съм спал тук!

Но тогава всичко беше различно. На катедрата мърмореше нещо преподавателят, около мене имаше студенти. Едни записваха лекцията, други играеха на морски шах, трети си шепнеха. А аз спях.

Дълго се въртях върху твърдата скамейка. Колко досадно! И защо не взех със себе си сакото! Бях само по найлонова риза с навити ръкави. Спуснах ръкавите, прегърнах се през рамената и се опитах да заспя. Но мислите ми прогонваха съня.

Веднага щом отключат залата, ще трябва незабавно да се промъкна в лабораторията. Преди да дойдат приятелите и главно той. Ще се постарая да се преоблека в стария скиорски костюм, с който обикновено провеждам експерименти. Той виси в шкафчето ми редом с бялата престилка. Добре поне, че портфейлът с парите беше не в сакото, а в панталоните! Сега вече съм гладен, а какво ще бъде сутринта… Действително, какво ли ще стане на сутринта?

* * *

Всичко се случи, както и предполагах. Като пропълзях под масите, успях да измамя бдителността на леля Катя, която си мърмореше нещо под носа, посипвайки пода с мокри стърготини, и се измъкнах в коридора. Не се безпокоях за уредбата. При нас студентите бяха научени нищо да не докосват с ръка, а научните сътрудници нямаше да се занимават с непознати уреди. Особено след като върху кожуха имаше предупредителен надпис.

След като се преоблякох, стремглаво се понесох надолу по стълбището. Реших да отскоча до Химическия факултет. Там имах по-малко познати и щеше да ми бъде по-лесно да обмисля положението си. Втурнах се по коридора на втория етаж и надникнах през открехнатата врата на читалнята. Нямаше никой. Тихичко пристъпих по килима към перваза под прозореца, отрупан със саксии с кактуси и агаве. Отвъд прозореца шумеше утринният град. Обвити в дим комини, мостове с прелитащи по тях тролейбуси, бързащи за работа хора. И това беше действителност, такава обективна действителност като самия мен.

Всички маси в читалнята бяха заети. Преподаватели и аспиранти бяха оставили по тях чанти, папки, тетрадки, изписани листове хартия, химикалки. След няколко минути ще дойдат и ще се върнат към прекъснатата работа. На една от професорските маси забелязах предмет, който ме накара да се стресна. Беше бележникът на професор Валентинов. Жълтата кожена подвързия беше украсена с цветните йероглифи на древните ацтеки. В този бележник професорът записва всичко, което му предстои да извърши през следващия ден. Бързо прелистих изписаните страници. Последното вписване беше направено за единадесети декември. „Значи, днес е единадесети, а вписването е направено вчера“, реших аз, защото под датата беше написано:

1. Да позвъня на Ник. Андр. по повод на Астангов.

2. 11.30–13.30 — лекция в III курс.

3. В 14.00 — научен съвет.

4. В 17.00 — аспиранти.

Да, днес е единадесети декември… Повече от седем месеца… И тук през главата ми мина великолепна мисъл. Огледах се дали някой не е застанал на вратата, бързо пъхнах бележника в джоба си и избягах от читалнята.

* * *

В Химическия факултет цареше изпитна треска. Всички бяха загрижени, забързани, нервни. От стълбището се изсипваха орди щастливци. Дори портиерките бяха обзети от общото настроение.

— Изкарва онзи, който учи — разправяше една от тях, като размотаваше кълбо прежда, — а мойта и книгите си пъха нощем под възглавницата и в обувката слага монетка, но като не учи, нищо не излиза…

Пред мен със свистене се разтвори вратата на асансьора, а аз все не можех да съобразя какво да направя. Вратата се затвори шумно. Избръмча зумерът и асансьорът, подчинявайки се на повикването някъде отгоре, тръгна без мен. Реших да почакам до началото на работния ден и да му се обадя по телефона. Че току-виж отишъл в Химическия факултет или някъде другаде.

* * *

Монетата със звън се хлъзна през стоманеното отверстие на автомата. Кокетен женски глас пропя:

— Ало-у?

Преглътнах едва неоткъсналата се от езика ми фраза: „Привет, Раечка, аз съм, Виктор.“

— Ало-у?

— Виктор Аркадиевич, моля — казах аз, като облизах пресъхналите си устни.

Поставиха слушалката, върху стъклото на бюрото. Чух характерния звук. Пък и зная къде поставят слушалката. Стана тихо. Само от време на време се дочуваше приглушен от разстоянието разговор. Но ето че се разнесоха стъпки. Мъж крачеше широко, уверено. Беше ми приятно да узная, че има такава походка. В дует, като позабързваха след мъжа, чукаха припряно токчета-гвоздеи. Напрегнах слух.

— Ако не знаех, че сте тук, Виктор Аркадиевич — разнесе се някъде отдалеч, от друга планета сопраното на Раечка, — щях да си помисля, че ме разиграват. Точно като вашия глас!

— Слушам — мъжът взе слушалката.

Виж ти!

Неговият глас ми беше непознат и неприятен. Но си спомних как звучи собственият ми глас от магнитофонен запис и се успокоих. Трудно е да познаеш собствения си глас. С него трябва дълго време да се свиква.

— Виктор Аркадиевич — произнесох в слушалката, като се стараех да дишам дълбоко и спокойно, — не ме прекъсвайте и се помъчете да отговаряте по-кратко. Главното е да не се учудвате и да не се възмущавате… Зает съм с много важна работа и никой освен нас двамата не трябва да знае за това. Разбирате ли ме?

— Не. Кой се обажда?

— Виктор Аркадиевич, вие планирате експеримент за движение на макросистеми срещу вектора на времето? — Играех „ва банк“.

— Кой се обажда?!

— Успокойте се, моля ви. Трябва да се срещнем и ще разберете всичко. Всичко ще ви обясня…

Сигурно ме смята за шантажист или шпионин.

— Защо не искате да си кажете името? — в гласа му прозвуча нескрито раздразнение.

— Вие не ме познавате. Въобще не ме познавате! Случайно научих за вашите планове… напълно случайно. Работя над същия проблем като вас. Но… изпаднах в беда. Имам несполуки. Нужна ми е вашата помощ.

Дишането в слушалката зачести. Мислено ликувах. Изглежда, се хвана! Всъщност стратегията ми беше сигурна. Та нали го познавах, както човек може да познава… себе си.

— Не намирате ли, че всичко това е малко странно? — обади се той накрая.

— Никак. Всичко е абсолютно нормално. Моля ви само да се срещнем. За нищо друго. Ако бяхте момиче, разговорът ни щеше да е естествен — той я моли, а тя капризничи… Но вие не сте момиче и не можете да ми откажете. Нямате право!

— Защо мислите така?

Не очаквах от него такъв глупав въпрос.

— Защо мисля така? — повторих аз. — Дори и затова, че „познавах я както можеш да познаваш себе си, очаквах я, както можеш да очакваш, любейки“. Имам предвид вас!

— Добре! Да се срещнем, къде ще ви бъде удобно… Как ще се познаем?

— О, не се безпокойте! Ще се познаем във всяка тълпа още в първата секунда.

Веднага млъкнах. Нямаше защо да прекалявам. Той не обича такива работи. Но беше вече късно.

— Какво искате да кажете с това? — в гласа му отново се появи недоверие.

Има синя вечер и тя ще напомни.

Не ще позволи да забрави, да

отлети.

Също както на роба

в каменоломня.

Веригата пътя му ще ограничи.

Изрецитирах строфа от стихотворението, което бе написал още като студент и никога на никого не бе показвал.

Слушалката мълчеше.

— И така, къде и в колко? — попита той накрая.

Виж го какъв е юнак! Не знаех, че е такъв… Сега се вълнува много, зная, но колко е спокоен гласът му! Колко е безстрастен!

— Свободен ли сте довечера?

— Само до седем часа.

Интересно къде ще ходи?… Сигурно е нещо важно. В противен случай би изоставил всичките си работи заради мен. Познавам го! Любопитен е до невъзможност.

— Какво ще кажете веднага след работа? У вас… Майка ще излиза ли?

Исках да кажа „майка ви“, но не можах и рекох просто „майка“.

— Елате в пет часа. Надявам се, знаете къде живея?

— Да, зная.

— И аз така си помислих. Значи в пет часа?

— Да, в пет. Благодаря. Довиждане! Вие сте юнак!

* * *

И двамата все още не можем да дойдем на себе си. Наблюдавам жилището си, оглеждам всяка вещ. Всичко тук ме интересува. Тапетите, картините, нарисувани от мен, моите книги и скулптурата, направена от един приятел. Като велики чудеса оглеждам мамината шевна машина, покрита с дантелена покривчица, и телевизора, върху който се е излегнал старият рижав котарак и е закрил екрана му с опашката си. Не откривам почти никакви промени. Може би защото съм напуснал жилището едва от вчера? Да, но това вчера беше със седем месеца по-старо от онова, в която се озовах днес!

Нищо не ме порази повече от жилището ми. Може би защото в него се намираше той? Той? Казвам „той“, сякаш е друг, отделен от мен човек… Всъщност наистина е друг и отделен! Кой от нас е по-действителен, повече на мястото си — той или аз?

— Опасявам се, че сега двамата с вас мислим за едно и също — обажда се той, като се усмихва някак измъчено.

— Да, вероятно… Между другото защо си говорим на „вие“? Та нали ние… Впрочем ние сме по-близки, отколкото дори еднояйчни близнаци.

— Да, дявол да го вземе! Все не мога да го формулирам… На езика ми се върти, а не го улавям! Минутка. Ние с вас… Ние с теб сме едно и също лице при условия на движение на времето. Но едновременно можем да съществуваме само поотделно! Долавяш ли същността?

— И ти ми говориш това на мен? Нима яйцето иска да учи кокошката?

— Хайде, хайде! Май взехме да се перчим? — в очите му припламнаха весели дяволчета. — Идеята за преход в миналото разработих аз, а ти само я претвори в живота.

Аз дори хлъцнах от подобна наглост. Но като поразмислих добре, намерих известно основание в думите му. Нещо повече, дори намислих как да обърна срещу него собственото му оръжие. Понечи да каже още нещо, но аз го преварих:

— Спри, старче! Спри! Така нищо не излиза. — Подтиснах пораждащата се в устата му фраза. — Трябва да стреляме поред… Приемам вашия изстрел, поручик. Ще смятаме, че куршумът е откъснал моя еполет. Сега е мой ред. Знаете ли вие, влюбен в себе си малчуган, че идеята не принадлежи на вас? Да, да, не размахвайте ръце! Приемам възраженията ви, без да споря. Тя не е моя, съгласен съм, но не е и ваша! Тя се зароди в главата на онзи, който е по-млад от вас с една година и от мен с деветнадесет месеца… Какво, гризнах ли те? Един на нула в моя полза! Убит сте, поручик. Приеми, господи, душата му; добър човек беше.

Той се разсмя. Не е ли герой! Просто се влюбих в него. Ех, ако можеше завинаги да си останем така, двамата. Толкова съм си мечтал за брат! Но той не ми е брат…

— Старостта още не те е много очукала. Добре пресмяташ! — тупна ме по рамото. — Великолепна мисъл! Няма да е зле да се поразвие… Къде остана уредбата?

— Във факултета. Защо?

— Проектирах я с ъгъл на инверсията четири стотни от секундата. Ти как я направи?

— При мен, тоест при теб, се е промъкнала грешка в изчисленията. Не е съвсем точно разкрита неопределеността — безкрайност по безкрайност.

— Защо да не е точно? По правилото на Лопитал!

— Тук не може да се приложи. Аз използувах метода на Ферщман. Получи се ъгъл от петдесет и две хилядни.

— Но това е… уредба за един човек. Жалко!

— Ако можехме да се отправим една година назад двамата заедно… Щяхме да попаднем в този момент, когато на мен, тоест на него, по-точно на всички нас ни е хрумнала тази идея! Какво ще кажеш?

— Голяма работа! Великолепна мисъл. Щяхме да станем трима. Тримата мускетари!

— По-скоро бог-син, бог-отец и бог-дух! Трима в един образ.

— С теб не е лошо да се работи — долових нежна нотка в гласа му. Той също ме разглеждаше настоятелно. И как не! Предстоеше му да стане такъв след седем месеца. На кого не би му било интересно.

Двамата замълчахме. Не мислех, че тази среща така ще ме потресе. Представях си всичко съвсем иначе. Представях си, че ще бъда блестящ посланик от бъдещето, мъдър и светещ като „фосфоресциращата жена“. Ще поучавам, ще съветвам, а „той“ ще възклицава и ще се възхищава, докато обели очи и припадне. А виж той какъв бил! И това е толкова естествено, толкова естествено. Както винаги, действителността се оказа съвсем проста и смайваща. Мъдра е старицата природа, много мъдра! Какво я интересуват нашите хипотези?

— Слушай, старик, хайде да похапнем, а? — Той пръв наруши мълчанието.

— За първи път през цялото това време чувам от теб разумни думи. Какво имаш днес за вечеря, Лукулус?

— Стар фасул, запържен с лук… Правя пържолата „а л’англе“ във вряло олио — три минути от едната страна и три от другата. Надявам се, че вкусът ти не се е променил?

Той млъкна, явно си припомняше нещо.

Преглътнах слюнките си. Дяволски ми се прииска да похапна.

— Да! — продължи той. — Компот от сушени плодове… купил съм и кутия перлени миди.

— Перлени миди?! В какъв сос? — викнах аз.

— С копър — леко зачудено отвърна той.

— Досега купувал ли си такива консерви?

— Не. Днес за първи път купих в университета, за да ги пробвам. Защо?

— А, така… Нищо.

Спомних си деня, в който за първи път купих такава консерва. Занесох я у дома. Както и сега, мама беше отишла някъде. Вечерях сам. Бързах за среща и отворих консервата набързо. Ножчето отскочи, кутията падна, а белият сос с копър се оказа върху панталоните ми.

Погледнах под око неговите панталони — бяха като нови, а и ръбовете им просто режеха! Моите се бяха поизносили за тези седем месеца, а над лявото коляно можеше да се види неясното петно, останало от консервата.

„Нищо, сега и у него ще се появи същото — помислих аз със злорадство. — Изглежда, и той се кани да отвори консервата по същия начин.“

И веднага помислих: може би има смисъл да се намеся активно в човешката история и поне с нещо да я подобря? Но след като размислих трезво, реших, че не си струва. Това щеше да бъде съвсем безотговорна постъпка, допустима само в научнофантастичен роман. Не бива да се намесваш в даден процес, ако не са ти известни последствията от подобна намеса.

Поради това нека се появи и петно върху панталоните на чистия.

— Ох! Кучешки късмет! — възкликна той, като улови върху коляното си кутията с нежното месо на перлени миди, което имаше вкус на раци.

Май тогава и аз възкликнах точно така.

Котаракът разтвори лениво лявото си око, но като не откри никакво куче, отново го превърна в полегата чертичка.

Въпреки това опитахме мидите. Той изяде пая си преди супата, а аз заедно с гарнитурата, след като унищожих пържолата. После разпънахме канапето-легло и се проснахме отгоре му, без да сваляме обувките си, за да попушим с удоволствие. Имахме еднакви навици. Оказва се, че не се променям.

С наслада изпусках колелцата от дим. Мълчахме. Забелязах, че няколко пъти тайничко поглеждам часовника.

— Каза, че си свободен само до седем, къде отиваш? Ако не е тайна, разбира се.

— Тайна? От теб ли?

— Не взимаш предвид паметта. За човека е присъщо да забравя. Да забравиш е все едно да не знаеш. Затова ако е тайна…

— Глупости! Имам среща с Ира. На Калужкия площад до автомата.

— С Ира?!

— Нима не се познаваш с нея? Би било оригинално… Е, как е тя там в бъдещето, не е ли погрозняла? Или вие с нея…

Зад попресилената му шеговитост се усещаше безпокойство. Именно то ми помогна да си спомня окончателно какъв ден беше днес.

И цифровата абстракция — единадесети декември — се изпълни за мен с тъжния смисъл на сърдечната памет.

* * *

Тогава чаках Ира край автоматите. Хора влизаха в кабините и излизаха от тях. Уговаряха си срещи, смееха се, молеха. Парата от дъха, пронизвана от светлината на уличните лампи, беше възчервеникава, с оттенъци на дъга. С голямото си кехлибарено око ме гледаше, без да мига, циферблатът. Закъсняваше с три минути. Голямата стрелка дълго оставаше неподвижна, после внезапно подскачаше. В резонанс с нея нещо подскачаше в сърцето ми.

Видях я отдалеч, когато прекосяваше улицата. Бързаше. Покрай кожените й обувки се въртяха виелици. В очите й светеха огънчета. Но аз не им вярвах. Тя беше студена като скреж по яка от лисича кожа. Беше висока и много красива.

Беше далечна, да, далечна.

Точно това ме подтикна да й кажа всичко. Чувствувах, че не ме обича, но не исках, не можех да го повярвам. Отпъждах мисълта от себе си. И подтиквах събитията. Бях й приятен, с мен не скучаеше. Така и трябваше да продължава. Да се шегувам и да не пребледнявам от любов. Ако се отнасях по-студено, по-небрежно към нея, откъде да зная какво щеше да стане. Беше свикнала с всеобщото преклонение и вървеше от една победа към друга. Любопитна и неразбудена.

А на нея й се искаше не да властвува, а да почувствува чуждата власт, да изпита нежно покорство пред чуждото спокойствие и уверена сила.

Разбирах това, но нищо не можех да направя. Бях влюбен и поради това обезоръжен. Тя не можеше да не победи. Битката беше неравна.

Този ден се превърна в моето Ватерло.

Казах й всичко.

Какво можеше да ми отговори? Какво да ми предложи?

Дружба?

Разбираше, че не съм от онези, които превиват коляно пред победителя и се превръщат в негов роб. Може би наистина й се искаше да ме задържи край себе си в ролята на отхвърлен обожател, но разбираше, че от това нищо няма да излезе.

Не ми предложи приятелство, не каза, че „не познава“ чувствата си, че трябва сама да „разбере“. Беше пряма.

Предизвикателството е отправено, трябваше да му се отговори. Може би дори съжаляваше, че съм прибързал. Не зная. Каза само:

— Не… Винаги ще се радвам да те видя — така каза.

Разбрах, че всичко е свършено. Повече не я търсих, не й се обаждах по телефона. И тя не ми позвъни.

Разделихме се на Кримския мост.

* * *

А сега, след час, му предстоеше да изживее всичко това. Всичко! Като се започне със закъснението й от пет минути до думичката „не“, произнесена на Кримския мост. И до болка ми стана жал за него, до сълзи. Едва сега почувствувах, че той — това съм аз, но все още без да зная нещо, без да разбирам, без да съм направил някаква грешка. Много ми се прииска да го предпазя от предстоящата болка, да го предвардя, да го въоръжа с моя опит. Беше много сложно чувство.

И в същото време много ми се искаше да се срещна с нея, с предишната, още неосъзнала крушението на нашите срещи. Сега щях да спечеля битката. Всичко щеше да бъде напълно различно. Тя щеше да се мъчи от ревност и съмнения, щеше да ме обвинява в липса на чувства. Бих я заставил да се влюби.

А може би всичко това само така ми се струваше?

Може би не беше във властта ми да изменя каквото и да било?

— Ще отида на срещата вместо теб!

— Защо? — лицето му помръкна и придоби студен израз.

— Не знаеш какво ти предстои днес! Не познаваш нито нея, нито себе си! Пусни ме! Само днес… И ще изчезна. Ще ми бъдеш благодарен. Нека при теб всичко да бъде различно. Не както при мен!

— Не. Не желая да зная как е било при теб.

— Не знаеш, нищо не знаеш! Днешната среща е непоправима… Ако искаш, ще ти разкажа…

— Не, няма нужда!

— Не ме разбра! Няма да отида вместо теб, добре. Но ти трябва да се държиш по друг начин, не както мен тогава. Най-добре е въобще да не отидеш. Почакай, докато тя те потърси. Ще ти се обади.

— Не искам да те слушам! Разбираш ли? Не искам!

— Но защо! Искам да ти отворя очите. Не заради себе си, заради теб.

— Няма нужда! — рече глухо той.

Погледнах в очите му и разбрах — знаеше всичко и всичко избираше с озарението на любящото си сърце, както и аз на времето. Знаеше, но не искаше да вярва, също като мен тогава. И нищо не можеше да промени, както и аз някога. Ще отиде на срещата и ще й каже всичко. Разбрах го. На времето и аз водих същия мислен диалог със себе си. Само че сега той говори с мен. Но каква е разликата?

От детската люлка човек иска да върши всичко сам. Да върши и опитва, да греши и да се изправя, като потрива синините. И това е добре.

— Тогава май ще е по-добре да се върна?

— Да, разбира се… Ще се срещнем ли отново?

Разсмях се.

— Ти винаги ще бъдеш в мен. А аз… аз винаги ще ти се изплъзвам. Твоят живот е гонитба след мен. Ние сме изместени по фаза.

— Аз ще изчезна ли, когато се върнеш в твоето време?

— Не, ние просто ще се слеем в неуловимия миг, който се нарича настояще. Той е плъзгаща се точка върху правата от миналото към бъдещето. Ще се сбогуваме ли?

— Ще те изпратя. До университета.

— Добре.

* * *

Не пускам ръката му и дълго се взирам в очите му. Нашето минало ни помага да се опознаем. Това е много важно.

— Е, сбогом? — казвам аз.

— Довиждане — усмихва се той, — ти винаги ще се връщаш при мен. Непременно ще се срещнем, когато отново се влюбиш.

— Довиждане — съгласявам се аз.

Тъжно ми е. Навеждам се, събирам с ръце нежния, пухкав сняг, притискам го силно с пръсти и го оформям в плътна вледенена топка. Възнамерявам да хвърля по него снежната топка. Но не зная защо очите ми се замъгляват и само махвам с ръка.

Той се усмихва кротко.

Обръщам се и отварям масивната врата.

* * *

Отварям очи и докосвам кристалния обръч. Оглеждам залата. Тук нищо не се е променило! Професор Валентинов дори не е успял да затвори устата си. Кехлибарените очи на момичето са пълни с уплаха и възхищение. Шефът е бледен и страшен. Няма сцена. Ей сега ще се отвори вратата и някой с пожарникарски шлем на главата ще изрече: „При вас е дошъл ревизор!“

— Е? — успява да промълви накрая Валентинов.

Гледам го, без да разбирам.

— Ние чакаме… Моля — казва той.

— Извинете, не ви разбирам добре — още не съм дошъл на себе си и действително не разбирам какво иска от мен.

— Обещахте ни да изчезнете…

Той се усмихва. Бръчките му се изглаждат. Съвзема се и отново се превръща в кавалер на ордена на жартиерата.

— А нима не съм… Нима не съм отсъствувал няколко часа?

— Съвсем не! — май извика момичето.

Във вика й има толкова душевна болка. Болка за мен и за още нещо.

— Значи не съм изчезвал?

— Не! — усмихва се лордът. А лъчите-бръчици около очите му говорят: „Е, пошегува се и толкова. Хе, хе, хе — млад-зелен.“

— Не съм изчезвал?…

Свалих обръча и дръпнах превключвателя.

После се приближих до Валентинов и му подадох жълтия бележник с ацтекските орнаменти. В ръцете на професора имаше точно същия.

— Сравнете тези два бележника, професоре. Трябва да бъдат напълно еднакви. С една разлика — последният запис в бележника, който държа в ръце, е направен на единадесети декември миналата година. А сега е юли — посочих към прозореца, където в плътната синева летеше пух от тополите.

Неизвестно защо всички погледнаха към прозореца, сякаш внезапно се усъмниха дали сега действително е юли, а не декември.

— Освен това ето и нещо друго! — Извадих от джоба твърдата, заледила се снежна топка и с удоволствие я хвърлих към черната дъска, изписана от горе до долу с формули.

Снежната топка попадна точно в средата и се залепи.