Кандейси Скулър
Дивата котка (7)

Седма глава

Цели двадесет минути яздиха в неловко мълчание — Стейси на жълтеникав скопен кон, Бен на едра кестенява кобила.

Само поскърцването на кожените седла и приглушеното тропане на копитата по сухата земя нарушаваха тишината.

Слънцето яростно напипаше голата глава на Стейси. По гърба й се стичаха струйки пот, а с вътрешната страна на бедрата си вече усещаше, че е била твърде дълго на седлото. Но всичко дотук бе поносимо, дори приятно. Притесняваха я най-вече косите погледи на Бен. Какво ли замисляше сега?

Съдейки по намръщеното му лице, на някого лошо му се пишеше. Сигурно на мен, реши тя кисело. В такъв случай изобщо нямаше желание да чуе каквото и да има да й каже. И все пак, ако никой от тях не обелеше ни дума, ги чакаше ужасно дълга езда.

— Няма да разреша да флиртуваш с работниците — обади се той неочаквано.

— Какво? — Стейси се обърна стресната към него. Не че не го чу, просто не повярва на ушите си.

— Много добре ме чу — погледна я намръщено. — Няма да разреша да флиртуваш с работниците — повтори Бен. — Този път не.

— Този път не? — изражението й за миг се смени от озадачено, през невярващо до възмутено. Надигна се на седлото, готова за битка. — Не съм флиртувала с никой от скъпоценните ти работници — заяви студено. Закле се наум да не изпуска нервите си, още повече, че той очевидно целеше точно това. — Първо, не съм срещнала човек, с когото да флиртувам. И второ… — замълча, защото изведнъж в главата й изплува една фраза: „От ревност и най-разумният мъж може да се побърка.“ — Да не би… — усмихна се, искрено развеселена. — Да не би да имаш предвид Райли? — Бен я погледна начумерено, от което усмивката й стана още по-широка. — Господи, ти наистина имаш предвид Райли! Не мога да повярвам. Шефът на ранчото ревнува от един луничав хлапак, ветеринар!

— Ревността няма нищо общо с това — Бен заби очи в главата на коня, за да избяга от подигравателния й поглед и от засилващото се чувство, че е глупак. Усети как ушите му почервеняват. — Просто не искам да даваш повод за приказки.

Усмивката й угасна.

— Повод за приказки? — всъщност знаеше за какво намеква той. Съседите вече обсъждаха дългото й отсъствие, неочакваното й завръщане и предполагаемата причина за това. Разбира се, най-малко искаше да налива масло в огъня и ако Бен мислеше…

— Искам да го прекратиш — нареди той. — Сега, преди още да е започнало. Ясно ли е?

— Ти искаш да го прекратя? — повтори тя, ядосана от властния му тон. Сигурно би могла да се съгласи с една разумна молба, ала не можеше да приема заповеди. — И кой е питал за твоето мнение? С кого флиртувам, ако изобщо флиртувам, не е твоя работа. За което в случая изобщо не става дума, защото не съм флиртувала с Райли. Запознахме се, стиснахме си ръцете… Кажи ми… — от сарказма френският й акцент се чувстваше по-силно. — Кога според теб се е състоял този флирт?

— Започнал е, когато си се обличала сутринта. Когато си сложила тази блузка, която прилепва към всяка извивка на тялото ти. И когато си се наклепала като някоя стриптийзьорка от Лас Вегас.

— Стриптийзьорка от Лас Вегас!

— И тези джинси… — продължи Бен, сякаш не бе забелязал гнева й. — Да ги беше нарисувала, нямаше да изглеждат толкова тесни. Това си е направо покана към всеки мъж, който те погледне.

— Покана за какво? — несъзнателно опъна юздите и конят изпръхтя и тръсна глава.

— В Париж може да е прието да изглеждаш като уличница — знаеше, че става смешен, знаеше, че я обижда. Но не можеше да се спре. — Трябва обаче да помниш, че тук, в Тексас, държим жените ни да са облечени като дами.

Стейси сви юмруци.

За какъв, по дяволите, се мислиш, Бен Оукс? Специалист по модата? Как можеш да ме обиждаш така? — опасно присвитите й очи хвърляха искри. — Как се осмеляваш да ми говориш така?!

С пълното съзнание, че ще я вбеси още повече, с желанието да я вбеси, той сви рамене:

— Осмелявам се, защото сега аз съм шефът тук. Осмелявам се, защото живееш в моята къща. В моето ранчо — добави Бен, за да я довърши. — А докато си тук, ще живееш по моите правила. Ясно ли ти е?

— Твоята къща! — Конят затанцува неспокойно под нея, ала тя не го забеляза. — Твоето ранчо!

Той протегна облечената си в ръкавица ръка и хвана повода.

— Да, моето ранчо. Дали ще се омъжиш за мен или не, то все едно ще е моето ранчо. Запомни това.

Стейси дълго го гледа, опитвайки се отчаяно да овладее кипящите в нея чувства. Но това се оказа невъзможно. Единадесет години самообладание се взривиха и тя с крясък се хвърли върху него и се стовари направо в скута му.

Бен се оказа напълно неподготвен за нейната атака. Вдигна едната си ръка да се предпази, а с другата инстинктивно я хвана да не падне. Конят му, уплашен от неочакваното допълнително тегло и от беснеещата дива котка на гърба си, се изправи на задните си крака, за да те освободи от нежелания товар. Бен дръпна юздите в напразен опит да овладее изпадналото в ужас животно.

— Твоето ранчо! — крещеше Стейси и яростно блъскаше с юмруци по главата и раменете му. Широкополата му шапка отхвърча настрани. — Това не е твоето ранчо, чуваш ли! — Сграбчи с една ръка косата му и задърпа. Видя как той премигва и затегли по-силно, жадуваща да чуе вик на болка. — Това никога няма да бъде твоето ранчо!

— Стейси, успокой се! — Бен усети, че тя се изплъзва от ръката му. — Ще паднеш.

Вместо отговор Стейси впи и двете си ръце в косата му и заби коляно в бедрото му, опитвайки се да заеме по-добра позиция.

— По дяволите, Стейси! — той пусна юздите и посегна да я хване за китките. Конят се изправи на задните си крака и този път ги хвърли и двамата на земята. Бен се извъртя, падна по гръб и пое тялото й върху себе си. След това, без да я пуска, се изтърколи далеч от танцуващите копита на уплашеното животно.

Стейси изглежда не забеляза падането и едва избягнатата опасност от конските подкови. Обзета от изгарящото желание да го нарани по някакъв начин, тя се надигна на колене. Бен лежеше неподвижно, зашеметен от падането, кръстосал ръце пред лицето си. Един от ударите на Стейси попадна в челюстта му. Той изръмжа от болка, надигна се, преобърна се и я затисна под себе си. Хвана и задържа китките й от двете страни на главата така, че тя не можеше да мърда.

Ала това не я успокои. Стейси се заизвива бясно, за да се освободи и продължи да крещи оскърбления. Краката й ритаха безцелно във въздуха, но не успяваха да го достигнат. Вбесена от безсилието си, тя си отмъсти по единствено възможния начин — захапа до кръв рамото му. Бен се дръпна бързо.

— По дяволите, Стейси, стига!

Тя изфуча като хваната натясно котка и вдигна глава, за да забие отново зъбите си.

Той издърпа ръцете й над главата, хвана ги с едната и натисна брадичката й с другата си ръка.

— Престани! — заповяда Бен. Знаеше, че причината за всичко това бе той и че вероятно заслужаваше да му се отпори парче кожа. Обаче ако продължаваше така, Стейси щеше или да се нарани, или да го принуди той да я нарани. — Престани! Веднага! — изрева в лицето й.

Тя притихна, ала го изгледа предизвикателно. Сините й очи блестяха от яд. Страните й бяха поруменели от напрежение и гняв. Дишаше тежко, почти се задъхваше, а полуотворените й устни откриваха малките й равни зъби.

— Същата стара Стейси — отбеляза Бен със странно чувство на задоволство. Затова ли я бе предизвиквал така безмилостно? За да види колко от старата Стейси бе останало под лъскавата фасада на новата?

— Същият стар Бен — изсъска тя, мъчейки се да измъкне брадичката си от желязната му хватка.

Той я пусна, но погледът му се премести по-надолу, към бясно пулсиращата вена под нежната бяла кожа на врата й. Още по-надолу, към бързо повдигащите се гърди, подчертани от плътно прилепналата мокра копринена блуза. Две копчета се бяха скъсали по време на борбата и се виждаше ръба на светлорозов сутиен.

— Сега поне носиш сутиен — измърмори Бен, приковал като хипнотизиран поглед към отворената блуза. Снощи бе опитал от вкуса на тази кожа. Без да мисли, наведе глава, за да опита отново.

Стейси заби пети в земята и с всички сили се изви, мъчейки се да го отхвърли от себе си. Ала успя само да изложи тялото си още повече пред погледа му.

— Спокойно, спокойно — забеляза той тихо и вдигна очи да я погледне. Внезапно се намръщи и докосна с твърдите си пръсти малкия белег на врата й. Вдигна ръка до устата си, смъкна със зъби ръкавицата и я хвърли настрана. После много внимателно постави пръст върху белега, сякаш за да усети големината или формата му.

Стейси лежеше вдървено под него, задъхваща се от гняв и напрежение, твърдо решена да не позволи предателство от страна на тялото си, омекнало от неочаквано нежното му докосване и загрижеността в очите му.

— Недей — процеди тя през зъби. Очите й хвърляха искри от безсилна злоба към наведената му глава. — Не ме докосвай.

Бен не й обърна внимание. Бавно разтвори копринената й блуза и откри и другия белег. Погледна я. Очите му бяха пълни с чувство за вина и със странно собственически, почти триумфален блясък.

— Аз ли съм направил това? — пръстът му погали леко доказателството за споделена страст.

— Ти!

— Извинявай… — наистина съжаляваше, че я бе наранил, ала не и че тя носеше следи от действията му. — Не съм искал.

— Но все едно си го направил — обвини го Стейси, въпреки че снощи не бе усетила болката. Тогава и тя бе толкова погълната от страстта, че сега едва ли можеше да каже кога бе успял да й остави тези белези. Ала не можеше да му го признае. В момента не бе в състояние да го признае и пред себе си.

Опита се да изрази в погледа си отвращение и омраза, но вместо това се получи само болка, объркване и някакво друго, по-сладко чувство, което не можеше да назове. Бен реагира подсъзнателно. Докосването му стана още по-леко и галещо. Против волята си Стейси почувства, че гневът я напуска, сякаш се оттича в горещата суха земя под гърба й. Не трябваше да допуска това. Гневът бе всичко, с което можеше да се защити.

— Извинявай, мила моя… — той наведе глава и леко притисна устни към белега на врата й. — Кълна се, не съм искал да те нараня — главата му се спусна по-надолу, за да целуне червеното петънце на гърдата й. — Никога не съм искал да те нараня. Никога.

Нещо в нея се скъса. Нещо, което се бе свило дълбоко в гърдите й, се отпусна. Юмруците й се разтвориха, скованото й тяло омекна. Упоритото й непокорно съзнание избута всичките му омразни думи и действия някъде на заден план, за да мисли за тях друг път, когато слабото й тяло не крещи толкова силно какво иска.

Не бе възможно да се бори едновременно и с него, и със себе си, помисли тя отчаяна. Дори вече не искаше да се бори с него — нито сега, нито когато и да било. Ала нямаше да му се даде лесно. Ако я искаше, трябваше да я вземе. В буквалния смисъл.

Бен почувства промяната в нея почти веднага. Вдигна глава от уханието на косата й и я погледна въпросително. Очите й, попритворени срещу слънцето, сякаш съобщаваха за капитулацията й. Той внимателно пусна китките й, като се страхуваше, че отново ще скочи върху него. Но ръцете й лежаха там, където ги бе държал, хвърлени над главата й, с отворени длани, като нежни, беззащитни цветя. Бавно се отмести, опря се на лакът и се загледа в неподвижното й тяло. Копринената й блуза бе изцапана и разкъсана. Липсващите копчета откриваха гърдите й в прозрачния розов сутиен. Стегнатият кок се бе развързал и русата й коса се виеше по влажното й чело и бялата шия. Очите й бяха затворени. Дългите й мигли лежаха на скулите като ранени пеперуди.

За нея бе неестествено да е толкова кротка, толкова покорна. Бен не я искаше такава. Това не бе Стейси, не бе неговата Стейси. Това го плашеше, ядосваше го, караше я да направи нещо, така че тя да се бие отново. Вдигна глава и отметна влажните кичури от челото й.

Стейси не помръдна — нито да го приеме, нито да се отскубне от него.

Пръстите му се плъзнаха предпазливо по бузата й, по стиснатите устни и още по-надолу, по кадифената кожа на шията й.

Тя лежеше съвсем неподвижна.

Докосна леко гърдите й. Стейси не реагира.

Описа контурите на копринените цветя, избродирани на сутиена.

Розовите зърна се надигнаха, още преди да ги бе достигнал, издавайки желанието й. Ала Стейси не искаше, не можеше да си позволи да помръдне или по какъвто и да било друг начин да покаже, че бе усетила допира му.

Вече отчаян, той откопча сутиена и отново докосна с устни белега от любовното ухапване.

Тя дори не мигна.

Езикът му бавно се завъртя в кръг около зърното.

Нито един неин мускул не трепна, само кожата й настръхна.

Той плъзна ръката си надолу, по корема, хълбоците и към вътрешната страна на бедрата й.

Макар това да я убиваше, Стейси не издаде нито звук.

Ругаейки наум, Бен пъхна ръка между бедрата й и започна да я гали през джинсите.

Стейси се напрегна, сви юмруци. Няма да отвърна, реши тя яростно. Няма да му доставя това удоволствие. Но устните му, които така сладко галеха гърдата й, я караха да се извие срещу него. Ръката му, движеща се с бавни кръгове между бедрата й, я подканяше да се поддаде на най-еротичната ласка, която някога бе изпитвала. Цялата й страстна натура копнееше да отговори. Ала не можеше! Не точно сега. Той предизвика гнева и яростта й. Нямаше да му разреши да предизвика и страстта й.

Заповяда си да лежи неподвижна, със стиснати здраво очи, със забити в дланите нокти и да призове на помощ цялото си самообладание, за да устои на него… и на себе си. Не беше лесно. Бе всъщност най-трудното нещо, което някога бе правила. Цялото й тяло крещеше да се предаде.

Да, настояваше то. Да, позволи му да те люби!

И тогава, точно когато не можеше повече да издържи и секунда, Бен се изтърколи настрана и с приглушена ругатня се изправи.

— Добре, Стейси, ти победи…

Тя отвори очи и го видя над себе си, протегнал ръката си към нея.

— Стани!

Стейси седна малко неуверено, пое предложената ръка и му разреши да я издърпа. Без да каже нито дума и без да го погледне, наведе глава и с треперещи пръсти започна да закопчава сутиена и блузата си.

Той се извърна, уж за да потърси шапката и ръкавицата, които бе захвърлил. Не можеше да стои и спокойно да гледа как се бори с копчетата, без да поиска да й помогне… И да я грабне отново в прегръдките си. Чувстваше се пълен глупак. По-лошо, имаше чувството, че я бе изнасилил и сега бе виновен. Имаше много неща, за които да се чувства виновен. Обвини я, че флиртува, когато това не беше вярно. Предизвика я, като нарече Оукс „свое“ ранчо. Държа се грубо с нея. И не само днес. Снощи бе оставил белези по нежната й кожа. Белези, че е мъжествен, белези, с които би се гордял някой пъпчив хлапак, помисли Бен, отвратен от себе си.

— По дяволите! — изруга той и се наведе да вземе ръкавицата. После изсвири с два пръста.

Кестенявата кобила, която пасеше кротко наблизо, вдигна глава и послушно пристигна в тръс, последвана от жълтеникавия кон. Бен ги хвана за поводите.

— Готова ли си да се връщаме? — попита той, като гледаше коня, за да не гледа нея. Страхуваше се от онова, което би видял в очите й — обвинения, ненавист, страх. Каквото и да бе, нямаше да е нещо, което не заслужава.

— Да — отвърна тя, също без да го гледа, за да не разпознае в очите й страстта, която не можеше да скрие.

— Качвай се тогава… — подложи ръце, за да я повдигне към седлото, както бе правил винаги. Но кракът й вече бе в стремето.

— Юздите… — Стейси протегна ръка, все още без да го поглежда.

— О, да. Разбира се — подаде ги Бен. — Ето.

Тя посегна да ги поеме, ахна и се дръпна назад.

— По дяволите, Стейси, аз няма да… — подзе той, мислейки, че се е отдръпнала от страх.

— Лицето ти.

— Какво?

— Лицето ти. То е… — вдигна ръка да го докосне, ала бързо я отпусна. — Одраскано.

Бен бавно опипа лицето си. Едно място между ухото й брадичката бе по-чувствително. На устните му заигра усмивка. Срещна очите й.

— Сега сме наравно, а?

— Да — прошепна Стейси и пак погледна настрани.

Той въздъхна и отново й подаде юздите.

— Ето, Стейси, вземи ги.

Тя ги взе и измърмори някаква благодарност. Бен продължи да стои на коня и да я гледа. Искаше да й каже… нещо. Да обясни. Но какво? Как можеше да й обясни, когато сам не знаеше какво го накара да се държи така? Не можеше да намери разумно обяснение за начина, по който я дразнеше, измъчваше, плашеше. Ала можеше поне да се извини.

Стейси вдигна очи към него, наведе се и леко докосна лицето му.

— Извинявай, че съм те одраскала… — бе ужасена, че го бе наранила и още повече, че бе загубила самообладание дотолкова, та да удари някого. Дори Бен. Това не подхождаше на образа, който искаше да има. — Наистина съжалявам.

Очевидно искреното й извинение го накара да се почувства още по-виновен.

— Не съжалявай. Аз си го заслужих — рязко се обърна и яхна коня си. — Имам работа в оборите. Ваксиниране и дамгосване. Можеш ли да се върнеш сама?

— Да, разбира се. Аз… — но той вече се отдалечаваше. Тя въздъхна, вдигна ръка, заслони очи и се загледа в облака прах след него.

Аз си го заслужих, бе казал Бен. Ала дали имаше пред вид случилото се днес? Или онова, което бе направил снощи? Надяваше се, че не. Изпитваше тъжно чувство за празнота при мисълта, че би могъл да съжалява за случилото се снощи. Защото снощи беше… Беше…

Снощи беше грешка, каза си Стейси твърдо. Ужасна, глупава грешка. Нещастен случай, който не променя нищо и не разрешава нищо. Те все още бяха това, което бяха и преди вчера — далечни роднини, непознати, дори врагове. Но не и любовници. Не любовници в най-истинския, най-хубавия смисъл на думата. От това почувства дълбока болка.

Дръпна рязко юздите и заби пети в хълбоците на коня. Дълго препуска, като че ли я гонеше дяволът. Бягаше от себе си, от Бен, от всички болезнени решения, които вече бяха направени или предстоеше да се направят. Бягаше…

Копитото на Клепоушко попадна в някаква дупка, той се спъна и я хвърли напред. Стейси се вкопчи в гривата му, за да не падне, после дръпна леко юздите, за да спрат. Конят дишаше тежко. Тя веднага съжали, че го бе уморила толкова, скочи на земята и бързо опипа крака му. Беше плувнал в пот, ала за щастие здрав.

Яхна отново коня и се огледа. Не знаеше нито посоката, в която бе препускала, нито колко далеч бе стигнала. Забеляза познат знак и подкара бавно към малкото семейно гробище, където вчера погребаха Хенри Оукс. Там слезе, завърза коня и отвори бялата метална порта.

В гробището бе зелено, както и около къщата — благодарение на напоителна система, задвижвана от вятъра. Тук дъбовете и кленовете бяха по-дребни, защото бяха засаждани по-късно, но все пак създаваха сянка и чувство за прохлада.

Тук бяха погребани родителите й. Двете обикновени мраморни плочи с имена и дати не означаваха почти нищо за нея. Била е едва на шест месеца, когато двамата са загинали при автомобилна катастрофа. В един албум имаше техни снимки, ала те й се струваха по-малко реални от жената, погребана под внушителен паметник до гроба на дядо й.

Погали блестящия бял мраморен ангел, който показваше къде почива Констънс О’Фленъри Оукс, любимата и непрежалима съпруга на Хенри Оукс. Тя бе умряла, преди да се роди Стейси, преди собствената й дъщеря да тръгне на училище, но в спалнята на Хенри имаше неин портрет и Стейси я помнеше оттам.

— Тя единствена можеше да озапти стария Хенри или да го откаже от някоя дивотия — каза й веднъж чичо Пийт. — Стигаше само да се усмихне. И беше готова на всичко за него. Абсолютно на всичко. Нямаше по-добра жена от нея.

Стейси коленичи до гроба на дядо си, чудейки се дали баба Кони би успяла да го отклони от последната му дивотия.

— Ох, дядо — прошепна тя. — Защо постъпи така с мен? Защо? На твоята Кони това нямаше да й хареса — наклони глава и погледна към камъка, сякаш там стоеше самият Хенри Оукс. — Знам, че си имал някаква причина. Винаги имаш… Имаше… Само да ми я беше казал.

Замълча, като че очакваше отговор. Ала тишината се нарушаваше само от пръхтенето на Клепоушко и от ритмичното поскърцване на вятърната перка на помпата. Над главата й се рееше ястреб, до оградата се плъзна змия, самотна крава измуча някъде далеч. Стейси седеше и мислеше, спомняше си, поглъщаше спокойствието около себе си и се помиряваше със спомена за дядо си.

Отношенията им през последните години бяха бурни. И двамата бяха изричали обидни думи и бяха премълчавали други, които е трябвало да кажат. И двамата бяха прекалено упорити, прекалено горди и прекалено много си приличаха, за да могат да постъпят по друг начин. Но това наистина нямаше значение. Вече не. Имаха значение само отношенията им през онези първи петнадесет години от живота й.

— Сбогом, дядо — каза тихо и се изправи. Погледна надолу към простата надгробна плоча и се усмихна. — Обичам те. Винаги съм те обичала.