Кандейси Скулър
Дивата котка (6)

Шеста глава

На следващата сутрин Стейси се събуди недоспала и с подпухнали очи. Полежа малко, загледана в тавана, чудейки се дали си струва да стане.

Андре беше много услужлив, когато му се обади снощи. Даде й името на един адвокат от Далас, Лайл Хигинс, който му уреждал някои въпроси, докато Едуард учел в Тексас. Каза, че винаги е бил много доволен от резултатите.

— Много ни липсваш, шери — завърши той. — Едуард не знае къде му е главата. Вече успя да загуби договора с Жордан, а твоите прекрасни папки са в безпорядък.

Стейси се засмя любезно и му каза къде има още един екземпляр от загубения договор.

— Кога си идваш, шери? — попита Андре и тя почувства как в гърлото й се надига буца. Едва я преглътна. Достатъчно бе плакала, нали?

— Не знам. Завещанието на дядо ми е много сложно. Няма да е веднага и може би… — замълча. Нямаше „може би“. Вече бе решила и нямаше да е честно към Андре да не му го съобщи веднага, а да го кара да чака два или три месеца. Пое дълбоко въздух. — Андре, извинявай. Не знам как иначе да ти го кажа. Но аз няма да се върна. Аз…

— Няма да се върнеш?! Ама защо? Имаме нужда от теб тук и ти си… Като член на семейството за нас… За мен, шери — саудитският му акцент се беше засилил, както винаги, когато бе развълнуван. — Защо няма да се върнеш?

— О, Андре, благодаря ти за тези думи! Не знаеш колко ми трябваше сега някой да ми каже, че съм част от неговото семейство — изведнъж се чу да му разказва всички подробности от завещанието, за сцената след погребението, за болестта на дядо си. Всъщност за всичко, освен за онова, което се бе случило между нея и Бен.

— И ти ще се омъжиш за този твой чичо? — попита той, очевидно възмутен.

— Не, разбира се. Ала ще се боря с него за своята половина от ранчото.

— И никога няма да се върнеш в Париж? Никога?

Щеше ли да се върне в Париж? Когато се пребореше с Бен и го победеше, щеше ли още да иска да живее тук? С Бен? Дори да не бяха женени?

Да, помисли си Стейси изненадана. Нейният дом бе тук.

— Моят дом е тук, Андре — каза тихо, но твърдо.

И беше вярно, помисли тя на следващата сутрин в разхвърляното легло. Въпреки всичко тук бе нейният дом, тук се чувстваше най-щастлива. Не можеше да го обясни дори на себе си, просто беше така. Трябваше да приеме, че тук, в момичешката й стая с масивните мебели и жълтите стени бе много по-щастлива, отколкото изобщо бе била някога в свръхмодерния си и свръхелегантен парижки апартамент.

Както лежеше, чу захлопването на кухненската врата, тропането на тежки обувки и носовия тексаски говор на чичо Пийт. После по-мекия и мелодичен глас на човек, чийто майчин език бе испанският. Отнякъде се раздаде вик и обувките се отдалечиха към конюшнята. В настъпилата тишина се чу шляпането на ръцете на Марта, която правеше домашни понички. Този звук събуди хиляди приятни детски спомени и още повече затвърди решението, взето снощи, след като бе преминала страстта.

Какаото и да я очакваше — дори Бен — Стейси беше тук и тук оставаше!

Ала първо трябваше да се срещне с адвоката.

Тръгна боса по голия дъсчен под към банята. Навремето там бе килерът. Дядо й го преустрои, когато тя стана на дванадесет, защото според него едно младо момиче имаше нужда да не го безпокоят. Разреши й да избере цветовете и сега мъничката баня бе облицована с яркосини плочки и тапети на жълти цветя. Нищо не бе променено, включително пурпурно розовата хавлия, окачена зад вратата.

— Какъв ужасен вкус съм имала! — възкликна Стейси на глас, облече хавлията и се намръщи на отражението си в огледалото. С тъга си спомни за стилния, чудесен кашмирен халат в парижкия й апартамент. Усмихна се и реши, че някои неща трябва да бъдат препратени тук много скоро.

Усмивката й угасна така внезапно, както се бе появила, защото забеляза тъмен белег на врата си. Дръпна ревера на хавлията, за да го огледа по-добре. Бе малък, не по-голям от монета, точно там, където се срещаха вратът и рамото й. Имаше и втори по-блед, на извивката на гърдата й. Несъмнено бе, че това бяха следи от мъжка страст.

Да го вземат дяволите, яростно изруга наум, забравяйки, че сигурно и тя бе оставила подобни следи по него. Снощи като че ли и двамата бяха невъздържани и нетърпеливи.

Дълго се гледа, без да може да откъсне очи от свидетелствата за притежание, после сърдито се загърна в халата. Но те още се виждаха, сякаш да й напомнят колко глупава бе била.

Бързо довърши сутрешния си тоалет. Сви още влажната си коса в стегнат кок и си сложи повече грим от обикновеното, за да скрие сенките под очите си и любовното ухапване — не, поправи се Стейси, страстното ухапване — на врата си. След това се върна в стаята и застана с необичайна за нея нерешителност пред гардероба. Модните дрехи, приготвени за делово пътуване във Франция, съвсем не подхождаха за едно тексаско ранчо. Най-после избра семпъл бежов панталон и копринена блуза в същия цвят. Просна ги на леглото и отвори чекмеджето, където вчера Марта бе прибрала бельото й.

Ахна от изненада. Тук лежаха старателно сгънати момичешките й дрехи, поръсени със сушена лавандула и рози. Памучни ризи и пуловери в ярки цветове, носени от някогашната Стейси. Избелели джинси, толкова модни днес, колкото са били винаги.

— Благословена да си, Марта — каза тя на глас и взе един чифт джинси.

За единадесет години не бе наедряла много. Джинсите й бяха тесни, както и навремето, ала за щастие й ставаха. Опита и една от старите си каубойски ризи, но не можа да я закопчае и облече отново бежовата блуза. Автоматично сложи малките си златни обици. Не успя да намери стари обувки, а тези от змийска кожа изглеждаха най-меко казано странно заедно с джинсите. Застана боса пред огледалото.

Реши, че като за годините си не бе зле. Дори изобщо не бе зле. Вдигна яката на блузата, за да прикрие по-добре белега. Сви по френски рамене и кимна на отражението си, като че му каза: „Бива си те!“.

Слезе безшумно по стълбите и се обади по телефона. Щом само спомена името на Андре, Лайл Хигинс просто нямаше търпение да й помогне. Уговориха се за след два дни. После позвъни на аерогарата и си запази билет до Далас. След като уреди всичко, вече можеше да отиде в кухнята, откъдето се носеше съблазнителна миризма.

— Добро утро, Марта… — не си направи труда да се огледа за Бен. Помнеше, че той излиза преди изгрев-слънце и бе сигурна, че бе запазил този си навик.

— А, добър ден, чедо — отзова се Марта, без да спира работата си. — Добре ли спа? И сега искаш закуска?

— Не, благодаря, не искам да закусвам — запъти се към печката. — Само кафе.

Скоро се озова в края на масата с чаша в ръка, докато Марта щастливо режеше хляб и вадеше прясно жълто масло и домашно сладко от праскови.

— Бенито… — започна неуверено Марта и остави чиниите пред нея. — Той ми каза, че знаеш за болестта на сеньор Хенри.

— Да — каза тихо Стейси, забила поглед в чашата.

— Каза ми снощи, когато се върна от конюшнята. Това много ме потресе — вдигна очи. Не си ми писала — добави тя, опитвайки се да не звучи като обвинение.

— Не съм — призна тъжно икономката. — За мой срам, не съм. Ала сеньор Хенри, той не искаше да знаеш.

— Аз имах право да знам — настоя Стейси. — Той беше мой дядо и аз имах право да се върна и… Ох, не знам… — махна с ръка объркано. — Но щях да направя нещо. Каквото и да е — замълча. Нямаше смисъл да обвинява. Стореното бе сторено, пък и бе сигурна, че Марта не бе пазила тайната по свое желание.

— Да, трябваше да ти се каже — съгласи се Марта и я погали по главата, както се гали малко дете. — Такъв горд човек беше дядо ти. Не искаше да го видиш какъв е станал, чедо, а да го помниш какъвто е бил. Голям, силен — вдигна главата й към себе си. — Можеш ли да разбереш това, чедо, и да му простиш?

Стейси обви ръце около нея и силно я прегърна.

— Разбирам — усети, че говори истината. Хенри наистина бе горд човек, а тя добре разбираше гордостта. Прекалено добре. — Благодаря ти.

— Ами! — Марта се освободи от прегръдката й, смутена както винаги от всяка проява на внимание.

— Яж си филийките, преди да са изстинали — заповяда начумерено и се обърна към печката.

Стейси се засмя и изяде една хапка, колкото да й достави удоволствие. Мотаеше се с второто парче, когато вратата се отвори и влезе Бен. Изведнъж й се стори, че голямата кухня се смали. Никой не каза нищо, дори Марта. Той се спря на прага, за да свикне с полумрака, после се раздвижи и тропането на ботушите му разруши магията.

— Има ли още кафе? — попита Бен бързо, обърна един стол и го възседна. Хвърли шапката си на масата и прокара пръсти през разрошената си коса. Сините му очи оценяващо зашариха по Стейси.

Тя проследи погледа му и нервно придърпа яката на ризата по-плътно около врата си.

— Да — отговори Марта на неговия въпрос, донесе чашата до масата, ала не я остави. — Не си си събул обувките. Сутринта мих пода, а ти сега го цапаш.

Той погледна към краката си.

— Вярно. Извинявай — усмихна се широко. — Забравих.

— Ами! Забравил си! — сгълча го тя гальовно и остави чашата пред него. — Винаги забравяш — продължи да мърмори на испански.

— Знам, извинявай — Бей обхвана с две ръце облегалката на стола и я погледна закачливо. — Ще ми простиш ли?

Марта вдигна театрално пълничките си ръце и уж възмутено се обърна. Но се усмихваше. Той протегна ръка и дръпна връзката на престилката й.

— Стига, Бенито! Като бебе си! — тя го плесна и с всички сили се опита да изглежда строга, ала безуспешно. Накрая се спаси с бягство в своето убежище до печката.

Стейси наблюдаваше тази игра изпод вежди, преструвайки се, че се интересува само от нежеланата филийка в чинията си. Никога не бе виждала Бен да се държи така — да се смее, да показва открито симпатията си към Марта. Кога ли двамата бяха станали толкова близки? А може и винаги да са били, но тя да не бе забелязвала, защото както повечето девойки се бе интересувала само от себе си?

— Не спа ли добре? — изтръгна я от мислите й Бен.

Стейси вдигна стреснато очи и със закъснение разбра, че той пита нея, а не Марта.

— Изглеждаш уморена — продължи Бен и я огледа, сякаш виждаше тъмните кръгове под грима и белега на врата й. Усмихна й се.

Доволна, многозначителна усмивка, помисли тя. Как й се искаше да я изтрие от красивото му лице! Поизправи се и надигна чашата с вече изстиналото кафе. Цялото й поведение трябваше да говори, че няма и най-малка представа за какво я пита, а и да знае, никак не я интересува.

— Спах много добре, благодаря.

— Това е хубаво — похвали я той, ала очите му святкаха закачливо. Не се предаваше толкова лесно. — Значи си готова за езда — думите му се изплъзнаха преди да успее да ги спре. Всъщност нямаше намерение да я кани на езда, нали?

— За езда ли? — Стейси остави чашката, но без да я пуска от ръката си. От години не бе яздила. Така й се искаше! Обаче не с Бен, не! — Не точно сега, благодаря — отговори тя, трескаво търсейки някакво оправдание. Ако бяха само двамата, нямаше да има нужда от това, просто щеше да откаже. Ала Марта ги слушаше внимателно. — Още не съм си довършила закуската.

— Ще ти помогна — Бен се протегна и си взе една филийка от чинията й. Захапа я. На Стейси й се стори, че захапва нея. — И без това не искаш повече, нали?

— Нямам обувки — каза тя и протегна босия си крак. — Намерих тези стари джинси в едно чекмедже, но…

— Май си ги спомням — прекъсна я той и очите му се плъзнаха одобрително по дългото стройно бедро. Стейси скри припряно крака си под масата. Да го вземат дяволите! Нямаше да му позволи да я смути.

— Запазила съм ти и обувките, чедо — говореше в същото време Марта. — В пералнята са — погледна изразително към Бен: — Където трябва да стоят и твоите.

— Ще се постарая да запомня — усмихна й се той и отново се обърна към Стейси. — Друга извинения? — сам се чудеше защо толкова настоява. Последното, което искаше, бе да остане отново насаме с нея. Освен ако…

Стейси го погледна с предизвикателно блеснали очи. Ето защо настояваше, реши Бен. Само за да я види как пламва.

— Защо трябва да яздя с теб?

Той сви рамене.

— Мислех, че искаш да видиш промените в твоето наследство — подсмихна се хитро. — Ала ако не искаш, то си е твоя работа — изправи се и тръгна към вратата. — Благодаря за кафето, Марта — спря на прага. — Между другото, ще имаме шест души за вечеря. Това ще те затрудни ли?

— Ами! Където трима, там и шест — Марта се усмихна и му махна да излиза. — Но да те няма в кухнята ми, за да мога да работя.

Бен се засмя и бутна вратата, без да каже нито дума повече на Стейси. Тя скочи, като едва не събори стола си и се втурна след него.

— Чакай!

Напечените от слънцето плочки изгориха босите й крака и Стейси изтича покрай него към сенчестата пералня. Ала преди да стигне, усети как две ръце я вдигат и се озова до гърдите на Бен. Инстинктивно обхвана врата му с ръце.

Той стоеше неподвижно и я гледаше. Тя отвърна на погледа му, хипнотизирана от блясъка на очите му. Бе толкова близко, че виждаше веселите бръчици в ъглите им, малкия белег от някаква бодлива тел, ако правилно си спомняше, точно под веждата му. Този белег го правеше някак уязвим и странно чувствителен. Невероятно. Уязвимост и чувствителност бяха две качества, които никога не бе свързвала с него. Сега, когато ги съзря, се почувства неудобно и… виновна. Извърна очи.

Ръцете му неволно я притиснаха по-силно. Какво гледаше Стейси? Какво виждаше с тези нейни студени очи? И защо, по дяволите, се намръщи и отклони поглед, сякаш не й хареса онова, което видя?

Погледът й се върна към него, преди да бе успял да я попита.

— Бен… — започна тя нерешително.

— Помня, че навремето няколко горещи плочки не бяха достатъчни да те накарат да тичаш за обувките си — очите му уловиха нейните. Устните му бяха на сантиметри от нея. Стейси чувстваше силния му бавен пулс под ръката си, обгърнала врата му. — Заприличала си на цвете в саксия.

Думите му прозвучаха като ласка. Сега ще ме целуне, помисли тя. И, о, Господи, как й се искаше да го направи! Тава я ужаси. Ако я целунеше, бе загубена.

— Пусни ме! — отблъсна се от гърдите му. — Пусни ме, Бен!

Той кимна и я остави на земята. Стейси сякаш прелетя до пералнята, но този път подгонена не от топлината на плочките, а от топлината на очите му. Чувстваше как те изгарят гърба й.

Бързо грабна първия познат чифт обувки и ги нахлузи на бос крак, въпреки че знаеше как ще плати по-късно за това си безразсъдство. Излезе отново навън. Не искаше Бен да влезе след нея в пералнята — бе прекалено малка и тъмна. Не го искаше толкова близо.

Ала Бен не идваше след нея. И той не искаше да е близо до нея. Ами, не искам, помисли Бен яростно и се обърна към голямата желязна порта. Искаше да е близо, дори още повече. Блъсна портата и се запъти към конюшните.

Стейси остана за миг на вратата, загледана как дългите му мускулести крака бързо го отнасят далеч от нея. После се затича след него — както когато бе малка, помисли тя с горчивина. И тогава Бен бързаше напред, а Стейси се влачеше с надежда подире му. Докато стана на петнадесет и реши тя да бяга отпред. Само дето той не я гонеше.

Конюшнята бе само на около стотина метра от къщата, но от жегата и бързането Стейси плувна в пот. Докато стигнат, копринената блуза се залепи на гърба й. Тя изтри с ръкав челото си, влезе в прохладната тъмнина й едва не се блъсна в Бен.

— Райли — извика той. — Тук ли си още?

— Да, шефе — чу се приглушен отговор и иззад ъгъла на един от боксовете се появи слаб червенокос мъж с младолико луничаво лице.

— Проверявах Самотна звезда и малкото — обясни той. — Тя е родила най-готината кобилка, която… — забеляза Стейси и млъкна. — Е, може и да не е най-готината — поправи се мъжът. — И ти си готина кобилка. Много готина.

— Това е Стейси Ричардс, внучката на Хенри — съобщи Бен сухо и я хвана за ръката, за да я вмъкне на тъмно. — За теб е госпожица Ричардс. Ромео Райли Дъгин — представи го той на Стейси. — Нашият ветеринарен лекар.

Червенокосият се усмихна широко и й протегна голямата си кокалеста ръка.

— Ного мий приятно, госпойце Ричърз — провлече той нарочно и й намигна. — Верно, шъ знайте.

Стейси измъкна ръката си от Бен, подаде му я и отвърна на усмивката, очарована от откровеното му флиртуване. Никой не можеше да флиртува както един тексаски каубой — весело и недвусмислено.

— Моля, наричайте ме Стейси.

Райли стоеше, без да пуска ръката й и я гледаше с открито възхищение.

— Ъхъ, може ли да си взема ръката? — засмя се тя.

— Да, Райли, веднага върни на дамата ръката й — отсече Бен.

Райли изпусна ръката й като горещ кестен и отстъпи крачка назад под намръщения поглед на Бен.

— Да, шефе — отново намигна на Стейси. — Да, шефе, не ща да пипам чуждо. Никога, шефе.

Бен изсумтя с отвращение и тръгна към клетката, от която бе излязъл Райли. Стейси се подсмихна. Райли се ухили и отново й намигна.

Бен ги погледна през рамо, сякаш бяха ученици, които си разменят бележки зад гърба на учителя.

— Идваш ли? — подкани я свадливо. Кой знае защо се чувстваше като глупак.

Усмивката й угасна. Ако не го познавах, щях да реша, че ревнува, помисли тя и тръгна след него.

Обаче го познаваше. Това, което демонстрираше Бен, беше чиста проба чувство за собственост, сякаш тя бе… кон, или петролна сонда, или каквото и да било друго, което притежава. Явно след снощи бе решил, че му е в кърпа вързана, въпреки че му го каза и въпреки скандала след това. Е, щеше да види той!

— Как са тази сутрин? — попита Бен и отвори вратата на бокса.

— Много добре, шефе — отвърна младият ветеринар и влезе след него.

— Ах, каква прелест! — възкликна Стейси. В бокса имаше мъхесто малко конче. То още нямаше и един ден, ала вече стоеше неуверено на дългите си тънки крачета и сучеше лакомо.

— Красавица — съгласи се Бен и с любов потупа черното гръбче на малкото. Майка му изцвили и той вдигна ръка към нея: — Добро момиче, хубаво се справи — погали копринената й козина и тръгна да я обикаля, за да види дали се възстановява достатъчно бързо след раждането. — Бащата е Черно злато — съобщи той на Стейси иззад гърба на кобилата.

Стейси го погледна с неразбиране.

— Черно злато — обясни Райли. — От конезавода на Карл Пийбъди — сякаш това обясняваше всичко. — Печелеше всички състезания, докато не се нарани — потупа новороденото. — Тази млада дама ще стане шампион.

Стейси протегна ръка да погали кончето.

— Как можете да знаете още отсега?

— Заради родословието — той сложи ръка върху нейната. — С майка Самотна звезда и татко Черно злато… — стисна леко пръстите й — не би посмяла да е нещо друго, освен шампион.

Тя се усмихна и измъкна ръката си, без да каже нищо, но той я разбра.

— Може пък да се окаже с четири леви крака.

Райли я погледна възмутено, пъхна ръце в задните джобове на джинсите си и отстъпи крачка назад.

— Не би посмя…

— Ако искаш да яздиш, да тръгваме — процеди Бен през зъби. — Райли, би ли оседлал Клепоушко за госпожица Ричардс? — гласът му бе подчертано любезен, ала това бе несъмнено заповед. Райли изглеждаше изненадан, но само за миг.

— Готово, шефе.

На Стейси й се стори, че оседлаването на коне не се включваше в обичайните служебни задължения на ветеринаря, ала не каза нищо. Бен профуча край нея, без да я погледне. Тя вдигна очи към Райли с недоумение.

— От ревност и най-умният се побърква — усмихна й се той.

— Не — поклати глава Стейси. — Той не рев…

— Ще яздиш ли, или не? — изкрещя Бен.

— Не бил ревнив, а? Едва не ви повярвах.

Бен ревнив? Интересно, но тя вече бе решила, че случаят не е такъв. Ревността и чувството за собственост бяха съвсем различни неща.

— Стейси, по дяволите, идваш ли?

— По-добре вървете, преди да ме е набил с камшика — посъветва я Райли и още по-широко се усмихна.

Тя отвърна на усмивката му.

— Стейси!!!