Кандейси Скулър
Дивата котка (3)

Трета глава

Стейси остана с отворена уста, кипяща от безсилен гняв. Да го вземат дяволите, изруга тихо.

Колко пъти днес я бе изкарвал от равновесие? Два? Три? Все едно, повече от достатъчно. И само като помислеше, че тя, известна в цял Париж с леденото си самообладание, не бе изричала необмислени думи от години… Може би от последния път, когато той я вбеси.

— Да го вземат дяволите! — удари с юмрук по масата. — Да го вземат дяволите, да го вземат дяволите!

— Седни, седни — побутна я Марта към стола и й подаде още една чаша кафе с канела.

— Как можеш да го оставяш да се държи така? — кипеше Стейси.

— Това е негово право — Марта изобщо не се престори, че не я разбира. — Той отдавна е шефът на ранчото. Естествено е тези, които живеят тук, да го уважават и да му се подчиняват.

— А дядо? Доколкото си спомням, той беше шефът. Нямаше ли думата? Ами чичо Пийт? — тя извади табакерата си. — И с него ли се държи грубо?

— Ами не, разбира се! — Марта бе потресена, че Стейси може дори да помисли такова нещо. — Бенито не се държи грубо с никого, не взема нещо, което не му се полага — тя започна да прибира съдовете. — Само че дядо ти не беше много добре преди да умре и…

— Дядо е бил болен? Но аз си мислех… — Стейси се обърна към нея, забравила за изкушението от цигарите. — Нали е паднал от коня?

— Да, този дявол го хвърли. Ала той беше стар, чедо. И сеньор Пийт е стар. Стар и уморен и се радваше да прехвърли товара на по-млади рамене — тя вдигна глава и черните й очи светнаха. — А на какви широки рамене, а? Бенито е голям мъж, хубав мъж, да?

— Той е едно огромно невъзпитано говедо.

— А, и ти не си по-малък инат от него — Марта взе таблата и се запъти към кухнята.

Стейси довърши кафето си сама, без да спира с едната си ръка да отваря и затваря табакерата.

Лош навик. Поколеба се, разкъсвана между желанието да запали просто напук на Бен и собствения си здрав разум. Беше глупаво да продължава да се трови, само защото му бе ядосана. В края на краищата, беше му ядосана вече единадесет години и сигурно щеше да му бъде още по-ядосана отсега нататък. Накрая остави табакерата на масата и отнесе празната си чаша в кухнята.

— Обедът беше много вкусен — каза тя и прегърна Марта. — Запомнила си всичките ми любими ястия. Благодаря ти.

Възрастната жена се намуси, за да скрие удоволствието и смущението си.

— Отивай си в стаята да почиваш. Аз си имам още работа.

— Достатъчно си починах — Стейси я целуна бързо по бузата. — Искам да поогледам наоколо.

— Е, тогава отиди да гледаш някъде другаде.

Стейси се засмя щастливо. Колко пъти в миналото Марта я бе гонила от кухнята, за да не й пречи?

— Няма да се мотая в краката ти — обеща тя и огледа голямата и уютна кухня. Отвътре също имаше промени. Хладилникът бе сменен с по-нов модел, до старата готварска печка имаше нова, бе монтирана машина за миене на съдове, а в ъгъла стоеше лъскав кухненски комбайн, сякаш току-що изваден от кутията.

— Страхотна машина — забеляза Стейси и леко я докосна. — Обзалагам се, че прави всичко, освен да засява нивите.

— Ами! — сви рамене Марта, потънала в сапунена пяна. Явно не доверяваше кристалните чаши на миялната машина. Стейси се усмихна. Всичко можеше да се промени, но не и Марта. — Бенито го купи — продължи старата икономка. — Да ми спестява работата, така каза. Ами! Само имам повече да чистя.

Виждаше се, че й е приятно — не заради новите прибори, а заради грижата на Бен. На Стейси в момента също й беше приятно. Не заради грижите на Бен, разбира се, а защото нововъведенията не бяха нарушили селската топлота на кухнята, за която с любов си спомняше от детските години.

Варосаните бели стени бяха същите, каквито ги помнеше. Дървеното разпятие на Марта все още висеше над вратата към трапезарията. Дългата маса все още стоеше в средата, заобиколена от осем дървени стола. Стейси прекара пръст по масата, на която бяха издълбани имената на почти всички, яли някога в кухнята на Марта. Нейното име бе също там, на няколко места. И името на Бен. Тя докосна преплетените сърца и инициали, нейните и на Бен, издълбани преди толкова години. Тогава беше девет или десетгодишна и боготвореше Бен като герой, който ги изрисува за нейно удоволствие.

Изведнъж я обзе носталгия, тъжен копнеж по нещо отминало, което никога няма да се върне. Глупави сълзи напълниха очите и тя сърдито ги преглътна. Отдавна вече не боготвореше никого, а и Бен не беше герой. Изтри очи с опакото на ръката си.

— Все пак ще отида да си почина — измърмори на Марта първото, което й дойде наум.

Просто съм преуморена, каза си, докато минаваше бързо през трапезарията. Така е заради разликата във времето, заради погребението. Просто съм преуморена. Подсмръкна решително и мина в хола.

Забави крачка. И тук стените бяха дебели, тухлени и боядисани в бяло, таванът нисък, а мебелите от тъмно дърво и огромни, сякаш създадени за раса от великани. Стейси се усмихна през сълзи. Точно това беше образът, който Тексас се опитваше да си създаде пред света. Тексасците трябваше да са по-едри, по-умни, по-богати, по-щедри, по̀ всичко от всички други. Жените им бяха по-красиви, конете и колите по-бързи, а те пиеха уискито си по-чисто. Или поне такава беше легендата. Повечето тексасци вярваха на тези легенди, а от онова, което беше виждала при пътуванията си, й се струваше, че по-голямата част от света също им вярва. Сякаш всеки обичаше каубоите. И по-специално тексаските каубои.

Тя се завъртя из хола. И той като кухнята бе пълен със спомени, със семейни предания и споделен смях, с момичето, което бе някога. Момичето, което нямаше да бъде отново, дори ако останеше тук.

Ако… Тази мисъл я стресна. Та нали вече беше решила, че остава? Да, каза си. Бе решила. Беше си у дома и оставаше тук. По дяволите момичето, което бе била. И без това не искаше да бъде онова момиче. Онова момиче бе прекалено чувствително и емоционално, прекалено уязвимо, прекалено влюбено в мъжа, който се оказа най-долна змия. Сега беше много по-добре — особено след като очевидно щеше да е принудена да се омъжи за тази змия, за да запази онова, което й принадлежеше.

Не, реши в следващия момент. Не можеше да се омъжи за него. Това бе пълна лудост. Ала не можеше и да загуби ранчото. Не отново. Никога отново. Дори ако трябваше до края на живота си да стои лице в лице с Бен Оукс и да се бори с него.

 

 

Малкият будилник иззвъня някъде до главата й. Стейси седна в леглото, протегна ръка да го спре и се ослуша. Тишина. Благодарна, че не бе събудила никой друг, спусна дългите си крака от леглото, облече копринения си халат, предизвикал възхищението на Марта, и тихо излезе от стаята.

В коридора бе тъмно. Тя спря за малко, за да свикнат очите й, и бавно тръгна по стълбите, като по навик прескочи петото стъпало, което винаги бе скърцало. Отвори вратата към вътрешния двор и излезе в нощта. Слънцето отдавна бе залязло, но все още бе топло. Във всеки случай не много хладно. Бе забравила колко са топли летните нощи в Тексас. И колко са красиви.

По мастиленочерното небе блещукаха хиляди звезди, които тук не се състезаваха с неоновата светлина на уличните лампи. Почти пълната луна обливаше безкрайната тишина с призрачна светлина и играеше във фонтана в средата на двора. Стейси въздъхна. В такава нощ бе яздила за последен път под луната…

Тогава беше към края на лятото, не толкова горещо и тя беше с мъж. Не с Бен, който току-що бе завършил колежа и сякаш нямаше време за нея. Не и с някое от многото момчета на нейната възраст, които се въртяха наоколо й като пчели около мед. Спътникът й онази нощ бе „голям“ мъж, само около двадесет и пет годишен, ала много по-възрастен в сравнение с нейните петнадесет години. Нов работник, отскоро в ранчото, който или не знаеше, или не го интересуваше, че малката внучка на шефа бе забранена територия. Хенри не бе забелязал нищо нередно, но Бен не харесваше вниманието на новия ратай към нея.

— Ти си само дете, а той е прекалено голям за теб — каза й той. — Стой по-далеч от него.

Само това й трябваше. Една нощ се измъкна — след като старателно написа бележка — за да се срещне със своя обожател и с неясната идея да накара Бен да стои буден и да осъзнае, че е пораснала. Ала мъжът поиска много повече от няколкото невинни целувки, които Стейси мислеше, че ще си разменят. Когато Бен най-после ги намери, двамата се търкаляха в прахта около догарящия огън, а тя беше цялата раздърпана и пищеше от страх и гняв. Бен с една ръка откъсна каубоя от нея. Стейси изпълзя бързо настрани и без да разбира, че вече е спасена, грабна един чепат клон, за да се защитава. Но не беше нужно. Бен вече го бе ударил.

Тя и досега си спомняше отвратителния звук от чупещи се кости, когато юмрукът на Бен се стовари върху носа му. Вторият удар го просна на земята, а Бен с тих и опасно спокоен глас му заповяда веднага да напусне ранчото.

Настъпи дълга, напрегната тишина. Двамата се измерваха с очи. Нейният нападател бе по-възрастен и по-опитен в боя, ала Бен бе по-едър, много по-едър и в стоманените му очи пламтеше убийствен гняв.

— И без това никога не съм обичал да ме будалкат — проговори най-сетне каубоят, избърса кръвта от носа си, надигна се и се отдалечи. Едва когато той изчезна в тъмнината, Бен се извърна към Стейси. Изражението му я уплаши повече отколкото опита да бъде изнасилена.

— Бен… — тя отстъпи крачка назад. — Не беше… Аз не…

— Нито дума! — той изтръгна тоягата от ръцете й и я захвърли настрана, после я хвана за раменете и я разтърси. — Не казвай нито дума. Не искам да слушам — отблъсна я с отвращение. — Качвай се на коня.

— Моля те, Бен! — очите й се напълниха със сълзи. Не трябваше да стане така! Не го бе замислила така! Той трябваше да я прегърне, да я успокои, да й каже, че до този момент не е осъзнавал колко я обича. Нещо се бе объркало ужасно. — Моля те… — протегна ръка и докосна гърдите му.

Той замръзна. Стейси чувстваше лудите удари на сърцето му, накъсаното му и ускорено дишане. Много по-бързо, отколкото би трябвало — дори след боя. Тя прозря чувствата му и в нея се събуди надеждата. Колко пъти Марта я бе пляскала с едната ръка, докато я прегръщаше с другата? Той бе така сърдит, защото я обичаше, реши Стейси с облекчение. Сърдит и уплашен от онова, което е можело да й се случи.

О, Бен, миличък Бен, пееше младото й сърце. Ти наистина ме обичаш!

Стейси несъзнателно пристъпи напред и го погали успокоително, както се гали уплашен кон.

— Всичко е наред, Бен. Той не успя да ми направи нищо. Добре съм.

Бен хвана ръцете й и ги притисна към гърдите си.

— Толкова се радвам, че дойде след мен — прошепна тя и се олюля. Вярваше, че сега най-сетне нощта ще се превърне в такава, каквато си мечтаеше да бъде. — Толкова се радвам. Аз не исках…

— Да, не си искала… — гласът му бе тих и уморен, ръцете му стискаха здраво пръстите й. — Ти никога не искаш, нали? Ти се разхождаш с тези тесни джинси и с тази риза на голо. Ти се будалкаш, точно както каза той, докато някой нещастник се хване на въдицата. Но ти не го искаш.

— Бен! — Стейси бе потресена. Какво говореше той? За какво я обвиняваше? Тя не бе искала този мъж да я нападне. — Не съм направила нищо? Той се опита…

— Какво се опита? Да вземе това, което сама му предлагаше ли? — очите му, горещи, галещи, обвиняващи, пробягаха по тялото й. Пусна едната й ръка и прокара пръст по извивката на гърдите й, полуразкрити от разкъсаната риза. Стейси не помръдна, сякаш парализирана от нежното докосване и изненадания му, жаден и измъчен поглед. — Можеш ли да го обвиняваш за това? Може ли някой да го обвинява? — поклати глава. — Аз не мога — ръцете му се спуснаха по напъпилото й тяло и се спряха върху очертаните от джинсите бедра. — Искаше ми се да убия онова копеле… — пръстите му се забиха в плътта й. — Ала не мога да го обвинявам.

Стейси едва осъзнаваше какво й говори и прави той, толкова напрегнато се мъчеше да разчете изражението му на светлината на догарящия огън. Това, което видя, само я обърка още повече. Видя желание. Колкото и да беше неопитна, го разбра. Но разбра също, че Бен се бори с това желание. А над всичко бе отвращението. От нея ли? От онова, което мислеше, че е направила?

— Не беше така, Бен — заговори тя трескаво. — Аз излязох да яздя с него само защото ти ми каза да стоя по-далече иии… — беше толкова трудно да го каже, докато той я гледаше така. — И за да дойдеш след мен — довърши едва чуто.

— Ти си искала да дойда след теб? — очите му се разшириха от изненада.

— Да — прошепна Стейси.

— Защо?

Не знаеше ли? Не разбираше ли защо?

— Защото аз… Защото… — не можеше да му обясни, не можеше да облече в думи онова, което чувстваше.

— Искаше да те целуна ли, Стейси, както той те целуваше? — стисна я по-здраво. — Искаше ли?

Тя прехапа устни и кимна нерешително. Точно това искаше, нали? За това мечтаеше от месеци. И въпреки това…

— Кажи го, Стейси — настоя Бен грубо. — Искам да съм сигурен, че те разбирам — привлече я към себе си. Горещият му дъх изгаряше лицето й. — Кажи ми, че искаш да те целуна.

— Аз… — ала изведнъж сега, когато усещаше твърдото му тяло, когато ръцете й бяха опрени на неговите бързо повдигащите се гърди, вече не бе сигурна, че иска точно това. Когато си го представяше, всичко бе много красиво, нежно, изпълнено с топли чувства. Но сега нямаше нищо така красиво или нежно. Сега бе прекалено истинско. И плашещо. Той я плашеше.

— Отново размисли, а? — попита Бен, забелязал колебанието й. — Реши, че и мен не ме искаш, след като стигнахме дотам? Значи или ще си играем игричките по твоите правила, или изобщо няма да ги играем? — вплете пръсти в дългата й разрошена коса и дръпна главата й назад. — А какво ще стане, ако аз не искам да играя по твоите правила? Ако просто си взема това, което искам? — очите му я изгаряха. Настойчиви, неумолими, страшни очи. — Няма кой да ме спре, както аз спрях него.

Стейси простена и стисна здраво очи. Никога не бе виждала този Бен. Дори не бе подозирала, че съществува.

— Бен, недей… — опита се да се отблъсне от гърдите му, ала това бе като да се блъска в каменна стена. Обзе я паника. — Моля те… — вдигна разширените си, пълни със сълзи очи към него. — Недей.

Гледаха се един дълъг, напрегнат миг. И двамата дишаха тежко. Всеки чакаше напрегнато какво ще направи другият. И тогава той се наведе, грабна я и преди да бе осъзнала какво става, я метна на коня. После, без да пуска юздите й, яхна своя кон.

Яздиха мълчаливо. Бен я водеше като непослушно дете. Два дни по-късно каза на дядо й, че „расте дива“ и двамата мъже измислиха да я изпратят да учи.

Стейси въздъхна дълбоко за загубената невинност и загубената любов и се върна в настоящето. Миналото си беше минало, а сега имаше по-важни неща. Като например причината да стане посред нощ.

Бе си навила будилника, за да може, като се има предвид разликата във времето, да се обади сутринта на Андре в Париж. Трябваше й неговият съвет, защото по време на вечерята, на която Бен така и не се появи, реши, че ще й трябва адвокат. Андре, с неговата необятна петролна империя, сигурно познаваше най-добрия. А ако трябваше да се бори със завещанието на Хенри и да победи, щеше да й трябва най-добрият.

Върна се в тъмната заспала къща и влезе в кабинета на дядо си. Имаше още петнадесет минути, докато можеше да е сигурна, че Андре ще е в офиса си. Наля си едно малко бренди и се сви в същия кожен фотьойл, на който седеше сутринта. Отпи и се опита да си каже, че не й се пуши. След пет минути въздъхна, изправи се и посегна към очуканата сребърна кутия, която бе пълна с любимите цигари на дядо й. Само една, обеща си тържествено и вдигна капака. Кутията бе пълна с ментови бонбони. Изохка разочаровано, остави чашата на облегалката на фотьойла и мина зад бюрото да потърси в другите кутийки, подредени зад мастилницата. Намери марки, гумички, кламери, дребни монети. Цигари нямаше. По дяволите, помисли ядосана и започна трескаво да рови под папките и книгите. Хенри винаги имаше цигари. Той пушеше като комин.

С отчаянието на отказващ се пушач запали малката зелена настолна лампа.