Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stud, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 139гласа)

Информация

Сканиране
Слава
Разпознаване и корекция
teodd
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2012)

Издание:

Барбара Делински. Баща по желание

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина“, София, 2000

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-732-024-6

История

  1. —Добавяне

Седма глава

Фактически Джена надълго и нашироко разпитва лекаря си дали е разумно да замине за Хонконг. Летуването беше запланувано преди шест месеца, когато тя не знаеше, че ще се опитва да си прави бебе. Сега, като знаеше, беше не по-малко скептична от Спенсър. Но докторът имаше право. Ако ще зачева този месец, това ще стане преди излитането. Ще лети в първа класа, ще отседне в луксозен хотел, ще се храни в добри ресторанти, ще взема такси за всякъде, където трябва да отиде. Всичко, което би могло да се случи при тези обстоятелства, би могло да се случи и вкъщи, а заради душевното й спокойствие по-добре е да бъде заета, отколкото да няма какво да прави.

И така, една седмица, след като Спенсър излетя на юг, тя излетя на запад, след това пак на запад и донякъде успя да не се замисля дали има или няма бебе. Всеки ден от закуска до вечеря имаше достатъчно запълнен график. Преди закуска се подготвяше за срещите, след вечеря ги анализираше. За бебето мислеше само нощем, когато в леглото чакаше да заспи, и през повечето време се надяваше. В моментите на съмнение, когато й се искаше да си беше останала у дома, където нещата са по-спокойни, тя си мислеше за милионите непланирани забременявания, които се случват всяка година на жени, които продължаваха да си живеят нормално, без да чувстват, че нещо не е наред и вършеха неща, изискващи сила, енергия, дори опасни и не губеха бебетата си. Това я окуражаваше. Да, тя беше активна, но не повече от обикновено, не правеше нищо, което и най-малко можеше да се приеме като изискващо сила или беше опасно.

Всяка сутрин мереше температурата си. От ниската стойност, до която беше спаднала при овулацията, сега се беше повишила до нормална и се задържаше там, което означаваше, че мензисът й или ще дойде, или няма да дойде.

Той дойде. Седем дни след началото на пътуването и три дни преди да се прибере вкъщи една сутрин тя се събуди с доказателството, че през април няма да има бебе. Първото нещо, което направи, беше да избухне в сълзи, но те не продължиха много. Беше достатъчно уравновесена, за да се самосъжалява. В края на краищата тя и Спенсър се бяха любили само два пъти. Някои двойки опитваха години наред, преди да успеят. Нали и собственият й лекар й беше казал, че може би ще е нужно време? Нали й каза, че не трябва да се обезсърчава, ако не зачене веднага?

Ще опитат пак. Толкова е просто.

Ако Спенсър се съгласи.

Тази мисъл я преследваше през последните дни от пътуването. Установи, че мисли за това не само нощем, но и когато беше с други хора, на обеди, на срещи. Спенсър беше разтревожен за нея, когато си тръгна. Тя допусна, че го е хванала щръклица, задето заседна в къщата й цели три дни. След като трябваше да работи върху книгата си, вероятно е щял да бъде неспокоен, където и да се намираше, но беше в нейната къща, с нея, затова приемаше неспокойствието му лично.

Каза, че сексът му хареса. Тя не беше сигурна дали му вярва, макар и отчаяно да искаше да е така. Разбира се, той стигна до кулминацията си, но доколкото тя разбираше, той е мислил за друга жена, когато го правеше. От него можеше да се очаква, че ще се опита да я накара да се чувства добре. От друга страна, отговори й троснато, когато спомена за документите, които е подписала. Това й подсказваше, че за когото и да е мислил тогава, на него му е харесала повече частта за секса, отколкото за бебето.

Беше ли достатъчно добър сексът, за да го върне за още един рунд? Що се отнася до нея, той беше достатъчно добър — страхотно добър — за да почувства повече от леко вълнение при мисълта да бъде отново с него, но какво знаеше тя. Спенсър беше най-обиграният мъж, с когото някога е била. Сериозно се съмняваше, че и обратното е вярно, и в такъв случай вероятно той вече е отишъл при друга жена.

Когато се прибра в Литъл Комптън, беше изморена до смърт. По ирония на съдбата, това сигурно нямаше да бъде така, ако беше забременяла. Но тревогите за реакцията на Спенсър, когато му съобщи новината, за това дали ще се съгласи да опитат отново, и проблемите й с мензиса, които й отнемаха немалко сили дори и в най-добрите времена, я изтощиха напълно. Без да си дава труд да се обади в офиса или да прослуша телефонния си секретар, тя веднага си легна. Това стана в пет следобед. Когато стана в девет на другата сутрин, се чувстваше много, много по-добре, отколкото когато си легна, и знаеше, че е длъжна незабавно да се обади на Спенсър.

Той не си беше вкъщи. Телефонният й секретар й каза, че се е опитвал да се свърже с нея предишния ден. Секретарката й в офиса го потвърди. Опита отново, час след час и след всяко позвъняване, на което не й отговаряха, тя си въобразяваше все по-тревожни причини за отсъствието му. Всички те бяха свързани с жени.

Накрая в три същия следобед той вдигна слушалката. Дори преди тя да е проговорила, той прозвуча раздразнено:

— Да?

— Спенсър?

Последва пауза, след това колебливо:

— Ти ли си, Джена?

— Аха.

— За Бога, къде беше? — изрева той гръмогласно. — Мислех, че трябва да се върнеш вчера. Да не би да си решила да останеш още един ден в Сан Франциско, а знаеше, че чакам да се обадиш? Беше твърде нелюбезно. В Сан Франциско има телефони. Можеше да се обадиш оттам — едва дишайки, той добави: — Има ли новини?

— Не съм бременна — отговори тя веднага.

Очевидно беше нетърпелив да разбере дали е бременна, макар че не знаеше дали го иска или не.

— Мензисът ти дойде?

Тонът му беше по-спокоен, но не издаваше нищо.

— Точно на време.

За минутка той помълча.

— Разочарована ли си?

— Много! — тя си помисли, че това трябва да е очевидно. — Исках бебето. И не исках да те моля да идваш пак. Беше ми достатъчно неприятно дори още първия път.

Най-невъзмутимо той каза:

— Не беше никакъв проблем. Свърших работата с книгата си и я предадох в Ню Йорк.

Тя уви телефонния кабел около ръката си.

— Е, поне това ме радва — не знаеше какво друго да каже.

— Добре ли се чувстваш?

— Малко объркана от летенето, но след още една нощ ще се оправя. Спенсър, не съм оставала в Сан Франциско още един ден. Имах два часа престой на летището и с първия полет се прибрах. Като се добрах до вкъщи, бях толкова изморена, че не можех да държа главата си изправена.

— Виждаш ли? Изобщо не трябваше да тръгваш. Това е изтощително пътуване.

— Чувствах се великолепно, докато ми дойде мензисът — каза тя, но реши, че не е необходимо да се впуска в подробности, затова смени темата. — Освен това цял ден се опитвах да се свържа с теб. Ако толкова искаше да се обадя, щеше да се навърташ наоколо.

Самият той изведнъж прозвуча изморено.

— Цял ден бях с адвокатите си. Съдът все още ни бави с правата за проучванията, а времето тече. Опитахме се да постигнем компромисно решение с другата страна, но засега никакъв резултат.

— Значи изобщо няма да отстъпи?

— О, като нищо ще отстъпи, но не толкова, колкото искам, за да си струва времето и усилието ми да се заема със спасяването.

— И какво ще стане сега?

Той въздъхна.

— Ще чакаме решението на съда.

— Колко време имаш?

— До настъпването на ураганния сезон? Няколко седмици. Но дори съдът и утре да произнесе решението си, пак няма да имаме много време. Предполагам, че ще трябва да чакам до ноември, за да започна.

— Какво ще правиш междувременно? — попита тя. Помисли си, че ако има време, няма да има нищо против да направи още едно пътуване на север.

— Ще правя проучвания. Вероятно ще отлетя до Юкатан, за да видя какво става там, или ще посетя приятели в Мичиган. Не знам. Объркан съм.

Тъй като тя не мислеше, че ще й се отдаде друг подходящ случай, взе си въздух и мина в настъпление:

— Би ли… мислиш ли, че би могъл отново да дойдеш тук?

— Искаш да кажеш, да опитаме за бебето? Разбира се. Казах ти, че ще ти помогна.

Толкова лесно! Почувства как на сърцето й олеква.

— Мислех, че ти дойде много още първия път.

— Поех ангажимент. Ще го изпълня докрай. Не че съм променил мнението за това дали искам да имам собствено дете, но ако трябва да имам, предпочитам да е от теб, а не от някоя друга.

Джена усети, че гърлото й се стяга. Мина минута, преди да успее да издаде някакъв звук. Последва тихо:

— Благодаря ти. Благодаря ти, Спенсър. Никога няма да съжаляваш, обещавам ти го. Бебето ще бъде най-специалното специално дете на света.

— Това може да е добре или зле. Засега защо да не се съсредоточим върху зачеването. Кога да долетя?

— Ами, мисля след десет дни.

— Мислиш?

Той изцъка с език и закачливо каза:

— Джена, нещо става с тебе. Обикновено знаеш точно кога, защо и колко дълго.

Тя изведнъж се почувства много глупаво.

— Знам, но сега само мислих как да те убедя да се съгласиш да опиташ пак. Ако искаш да почакаш, ще взема календара си.

— Няма защо да го правиш сега. Ще ти се обадя след няколко дни.

— Но сигурно ще трябва да си направиш планове.

— Да, за да не се стигне до конфликт с всички големи неща, които стават тук.

Шегуваше се, разбира се. Тя го долови по нотката на досада в гласа му. Хрумна й, че едно пътуване обратно до Роуд Айлънд може да го разсее и да се окаже точно това, от което се нуждае, за да се откъсне от досадното изчакване на съдебното решение за правата за спасяване на галеона.

— Между другото — каза той, — как мина в Хонконг?

— Чудесно, наистина. Срещите ни вървяха добре, обиколките бяха интересни. Посетихме редица фабрики, които сега не използваме, но може би ще използваме през следващата година. Юристите ни ще започнат да преговарят през идващата есен.

— Ще трябва да се върнеш там тогава?

— Не. Ще ги посетя отново през пролетта.

— Ами ако тогава си бременна?

— Няма да отида.

— Съжаляваш ли, че сега отиде?

Тя ни най-малко не очакваше този въпрос. Той по начало беше против пътуването, каза, че ще бъде твърде изморително и я беше предупредил за това по-рано. Не й се струваше да е чула нещо като „казах ти, че ще стане така“, но все пак убедително заяви:

— Ако питаш дали мисля, че пътуването има нещо общо със забременяването ми, отговорът е не. Мензисът ми дойде точно навреме и не беше по-тежък от обикновено. Това не е спонтанен аборт. Не съм била бременна, това е всичко. Може би ако го направим в лекарския кабинет…

— Нямаше да има резултат.

— Откъде знаеш?

— Просто знам — каза той тихо. — Виж какво, не се тревожи. Този път ще стане. Ще ти се обадя скоро, за да разбера за датата. Пази се, Джена.

 

 

Закачливият тон в гласа на Спенсър не беше пресилен. Той наистина се радваше, че отново ще се види с Джена. Времето беше удобно. Той нямаше нищо по-добро за правене. Тя не беше капризна, а сексът беше чудесен. Дразнеше се само когато тя започваше да говори за подписване на документи. Нито за миг не му минаваше мисълта, че ще започне да го съди за издръжка на детето, но дори и да го направеше, нямаше да бъде краят на света. Имаше много пари. Лесно можеше да създаде попечителски фонд в полза на детето. Всъщност, вероятно така или иначе щеше да го направи. След това нямаше да се чувства виновен, че води безгрижен живот.

Чудесен секс. Той все още не можеше да го повярва. Разбира се, намираше Джена за привлекателна, всъщност много жени намираше за привлекателни. Но това не означаваше, че когато си лягаш, светът започваше да се върти обратно. А с Джена ставаше точно така. Той не знаеше защо, още повече че някои от онези жени бяха по-сластни, по-секси и по-обиграни от нея, но той не се задълбочи много да анализира. Важното беше, че заедно се чувстваха добре в леглото.

Или добре в задния двор.

Или добре… къде? Той се замисли къде да го направят следващия път. Обичаше разнообразието. То придаваше пикантност. Джена го намираше за шокиращо, но това беше и част от удоволствието му с нея. Тя правеше секс, без да очаква нищо. Всяко малко удоволствие, което изпитваше, я стъписваше. Оказа се наивна, почти като девственица, но определено в нея имаше огън. Задачата му беше да го разгори.

През следващите няколко дни тази мисъл стоеше на преден план в главата му. Той искаше Джена да се отпусне с него, но се съмняваше, че ще го направи вкъщи. Животът й беше твърде добре подреден, мисълта й твърде ангажирана с желанието да забременее. Той искаше тя да забрави това, което означаваше, като начало да сменят обстановката. Да, идеята му хареса. Като дадеше свобода на въображението си, можеше да си представи всякакви страхотни неща.

Мислеше точно за тези неща, когато й се обади по-късно през седмицата. Чувстваше се жизнерадостен, възбуден и много мъжествен. Каза и:

— Здравей, ангелче. Как я караш?

Джена се поколеба:

— Спенсър?

— Кой друг би ти се обадил, „ангелче“?

— Не очаквах теб. Добре ли си — всичко наред ли е?

— Всичко е наред. Все още никаква промяна, нито дума от съда, но се чувствам чудесно. Имаш ли представа кога ще се нуждаеш от мен следващия път?

Той си представи картина на жребец, отглеждан за разплод, и застана малко по-изправено.

— Ъъъ. Следващата ми овулация е на 5 август. Това е понеделник. Мисля, че предната събота ще бъде добре, както и предишния път.

— Чудесно. Какво ще кажеш да се срещнем във Вашингтон?

— Вашингтон?

— Федерален окръг Колумбия. Трябва да направя някои проучвания в „Смитсониън“.

Проучвания, които биха могли да почакат за някой друг път, но биха могли да се използват за същата цел, за която използва и работата си върху ръкописа. Даваше възможност за отдих, ако започнеха да си досаждат.

— Ти ще имаш време да пазаруваш, да посещаваш музеи или да правиш какво си искаш.

— Няма какво толкова да пазарувам.

— Така ще можеш да проучиш конкуренцията. Може ли да си вземеш свободни понеделник и вторник?

— Мога — каза тя колебливо.

— Тогава направи го. Ще се позабавляваме.

Той я чу да въздиша.

— Искаш ли да долетя и да те взема?

— О, не — бързо отговори тя — няма нужда.

Той се изсмя.

— Нали знаеш, че е по-сигурно да летиш с мен, отколкото с нает пилот?

Тя му отвърна:

— Така казват всички частни пилоти.

— Да, вярно е, стига частният пилот да е съвестен. Човекът, който е пилотирал самолета на родителите ти в онзи фатален ден, не си е гледал работата съвестно. Не е проверил самолета си така, както трябва, защото ако беше, щеше да установи, че има изтичане. Ако самият той не беше загинал, Федералното авиационно управление щеше да заведе дело срещу него. Но с мен не е така. Проверявам всичко, и то много внимателно. Вярвай ми. Обичам се твърде много, за да рискувам живота си.

— Тогава предполагам, мога да съм сигурна, че ще пристигнеш във Вашингтон невредим. А що се отнася до мен, чудесен ДС-9 лети за там от Провидънс на всеки три дни. Ще резервирам две стаи в „Кепитъл Хилтън“.

— Не, няма. Няма да отседна в нищо голямо и безлично.

Той не искаше и две стаи.

— Остави на мен да направя резервациите. Ще ти се обадя следващата седмица, за да ти кажа.

— Аз плащам.

— Не плащаш ти.

— Идеята за бебето е моя.

— Идеята за Вашингтон е моя.

— Но бебето е целта на пътуването.

— Не, не е. Целта е супер секс.

— Не отиваме там за супер секс.

— Аз със сигурност отивам за това.

— Спенсър.

Тя млъкна. Той си я представи как се изчервява и неочаквано изпита прилив на топли чувства към нея.

— Джена — каза той нежно — не се тревожи за това, окей? Ти ще получиш бебето си, а аз моя супер секс и двамата ще бъдем щастливи като новобогаташи.

— Спенсър!

— Съжалявам. Но е вярно. Ще си говорим следващата седмица, ангелче. Чао.

 

 

Спенсър кацна на вашингтонското национално летище по обяд в събота, на трети август. След като осигури самолета си в частния хангар, в един часа отиде до терминала да изчака пристигането на Джена. Когато големият самолет изрулира, той усети приятно чувство на очакване. Установи, че се усмихва, когато Джена най-после мина през вратата.

Изглеждаше красива. Тъмната й коса беше прибрана на кок, но той прие това като извинение за горещината. Останалото по нея — чифт ленени шорти с цвят на праскова, подходяща памучна блуза и ниски обувки — така ловеше окото с шика си, че той изпита гордост, когато тя се отправи към него, а не към някого другиго. Но не това го накара да се усмихне, а изражението й.

— Изглежда — каза той, като отне сака от рамото й, — сякаш не можеш да решиш дали да се чувстваш облекчена, че си на земята, или ужасена, че си тук. Кое от двете?

Тя примирено изви устни.

— По малко от двете. Разумът ми подсказва, че трябва да го направим вкъщи.

— Ако се вслушвахме в разума ти — той леко я прегърна през кръста и я поведе през тълпата, — трябваше да го направим в лекарския кабинет. Само си представи какво щяхме да пропуснем.

Тя гледаше напред, докато вървяха.

Той наведе устата си до ухото й:

— Никакъв коментар?

— Без коментар.

Като се вгледа в лицето й видя, че тя се изчервява. Харесваше му, когато тя го правеше. Изчервяването е нещо нежно, женствено.

Но по-важното беше, че не е ядосана. А „без коментар“ означаваше, че не е несъгласна с него, което е косвено признание за удоволствието, което ще изпитва, стъпка в правилната посока. През времето, през което щяха да правят бебето й, той беше решен да я накара да усети истинските удоволствия в живота.

Но ще го прави бавно. Това беше половината от удоволствието. Имаха целия уикенд плюс понеделника и част от вторника пред себе си. С малко късмет може би дори ще я убеди да остане още известно време, но ще действа според момента. Трябваше да установи дали той самият го иска. Доколкото се познаваше, тя можеше да му омръзне за два дни. В такъв случай той пръв щеше да си тръгне във вторник сутринта.

Но вторник сутринта си беше вторник сутринта. Сега беше събота и нещата бяха вече запланувани. Джена продължаваше да нервничи задето е с него, далеч не толкова, колкото предишния месец, но все пак нервничеше. Затова той реши да се погрижи тя да бъде непрекъснато заета. Освен проучванията, имаше и някои други неща, които трябваше да свърши в града. Тя можеше да го придружи.

Но първо трябваше да се уреди въпросът с хотела, както и някои предварителни неща. Беше направил резервации в „Лоует парк“ — малък, елегантен и напълно подходящ за романтично начало. Джена вероятно долови нещо, когато влязоха във фоайето, защото го стисна за лакътя, когато чиновникът подаде листа с резервацията.

— Две стаи? — прошепна тя, така че само Спенсър да я чуе.

Като се съсредоточи в листа пред себе си, той й отговори също шепнешком:

— Апартамент.

— Не апартамент. Две отделни стаи.

— Апартаментът има две стаи.

Той извади портфейла от панталоните си.

— Две спални?

— Прахосване на пари.

— Спенсър.

— Ще спя на канапето.

Усмихвайки се на чиновника, той сгъна чек върху листа и предаде и двете през тезгяха. На висок глас попита:

— Нали стаята е с огромно легло?

Успя да не се разсмее, когато зад него Джена издаде слаб звук на уплаха.

— Точно така, господине. Точно, както поискахте.

Джена се отдръпна от него. Когато той приключи с регистрирането, я видя седнала на едно от големите кресла. Имаше едновременно царствен и уязвим вид. Кимна й леко към посоката, в която пиколото отнасяше багажа им. Тя бавно се надигна от креслото и се присъедини към него.

— Не е честно — каза тя тихо.

Той я хвана за ръка и нежно й заговори, докато вървяха към асансьора:

— Разбира се, че е. Като се знае за какво сме тук, няма смисъл да вземаме отделни стаи или апартамент с две спални. Леглото е достатъчно голямо, така че всеки може да си има своята част, пък и може да се използва и канапето, ако искаш.

Не че той очакваше да се стигне до там. Проблемът й беше, че мисли твърде много. Когато не мислеше — както стана миналия път в двора й, когато получи такъв сладък оргазъм — беше по-отстъпчива. Ако тогава бяха в легло, той щеше да остане цяла нощ и тя нямаше да го отблъсне.

Следователно той трябваше заедно с удоволствието, което ще й достави, да я накара да престане да мисли. Това беше всичко.