Барбара Делински
Баща по желание (3)

Трета глава

В два сутринта телефонът на Джена иззвъня. Макар че не спеше, в нощната тишина звукът я стресна. Сърцето й заби лудо, докато се пресягаше през списанията, пръснати до нея в леглото, за да вземе слушалката.

— Ало.

— Събудих ли те?

Тихият глас беше мъжки, характерен и ни най-малко не помогна да се успокои пулсът й. Тя притисна с ръка гърдите си.

— Не. Четях.

След кратко колебание попита:

— Къде си?

— В Нюпорт.

Джена беше в собствената си къща от другата страна на река Сийконк, в Литъл Комптън.

— Всички предположихме, че си излетял обратно за Флорида — това би било типично за Спенсър. — Задържах се в Нюпорт със слабата надежда, че не си заминал и че ще се върнеш да разговаряме. След като всички си легнаха, вече нямах никакво извинение да остана.

Не искаше да даде на старите Смит и най-малкото основание да си помислят, че между Спенсър и нея става нещо.

— Бях у един приятел — каза той. — От години не съм го виждал. Някой на приема ми каза, че е болен. През цялото време разговаряхме.

— Няма нужда да обясняваш.

— Не, но искам. Не съм безсърдечен. Разбрах, че това, за което ме помоли този следобед, означава много за теб. Не бих си тръгнал, без да ти дам някакъв отговор.

Джена затаи дъх.

— Проблемът е — каза той, — че нямам достатъчно информация, за да ти дам някакъв отговор.

Тя се обнадежди.

— Значи го обмисляш?

— Не сериозно. Все още намирам цялата работа за абсурдна.

Тя се замисли за предишните години, за някой от слуховете, които пристигаха в Роуд Айлънд от местата, където се намираше Спенсър.

— През цялото време правиш абсурдни неща.

— През цялото време правя дръзки неща — поправи я той, — и ги правя само след като съм ги обмислил от всички страни.

Не каза не. Не каза не.

— Обмислила съм това от всички страни — му рече тя. — Питай ме каквото искаш. Хайде. Ще ти отговоря, каквото и да искаш.

— Искам да знам повече за теб и защо искаш да направиш това.

— Искам бебе. Толкова е просто.

— Но защо искаш бебе?

Джена не знаеше какво да каже. Мислеше, че отговорът е очевиден. Спенсър вероятно прие мълчанието й като критика на въпроса му, защото додаде:

— Имам право да знам. В края на краищата предлагаш да станеш майка на детето ми и твърдиш, че ти ще имаш основната грижа за него. При това положение, ако даването на сперма ще бъде началото и краят на моята роля в тази авантюра, твоята ще бъде с много по-значителни последици. След като желанието да бъдеш майка ти е станало мания, детето ще страда. Не бих искал да участвам в създаването на дете, което ще се отглежда от вманиачена жена.

— Не съм вманиачена. Никога не съм била. Може би съм много волева. Упорита, решителна или отдадена. Но в никакъв случай не и вманиачена.

— Тогава кажи ми защо искаш това дете.

Тя се изправи и опря гръб в облегалката на леглото, размърда се, за да нагласи възглавниците по-удобно. Издърпа белия юрган до кръста си, малко по-нагоре сграбчи белия чаршаф. Нагласи телефона по-сигурно на ухото си.

— Е? — подкани я той.

— Организирам мислите си. Толкова отдавна искам да имам бебе и причините са твърде много. Чувстваш ли се удобно? Това може да отнеме малко време.

— Организирането?

— Изложението.

— Удобно ми е.

— В бърлогата ли си?

Тя си представи стаята. Беше на приземния етаж в къщата на Смит, облицована в махагон. Големи, тежки маслени картини по стените и всевъзможни електрически приспособления. Тъмна стая, мъжка стая. Представяше си Спенсър там.

— В спалнята си съм.

Това беше нещо различно. Там по-трудно можеше да си го представи. Стаята си остана точно такава, каквато си беше, когато завършиха колежа — със знаменца по стените и трофеи по полиците. Момчешка стая, но Спенсър отдавна бе излязъл от момчешката възраст. Вече беше навършил четиридесет и една, имаше груб белег, сблъсквал се бе с различни опасности, имаше зряло и внушително тяло.

— Без коментари? — попита той.

— Без.

— Искаш ли да знаеш с какво съм облечен?

— Не.

— Добре, защото ще ми е трудно да ти дам приличен отговор.

Предизвикваше я, тя го знаеше. Опитваше се да разбере дали е заядлива, което би имало значение, ако имаше син.

— Гол ли си? — попита тя небрежно. — Не ти ли е студено?

На бузите й не беше. От представата за Спенсър, проснат гол на леглото, й стана топло, а представата явно не избледняваше.

— А на теб студено ли ти е? — попита той с тих, мил глас.

— Аз съм облечена.

— В два сутринта?

— Нощница. Винаги ми е студено.

— Имаш нужда от мъж да те топли.

Забележката беше секси. Тя щеше да се обиди, ако не беше толкова сигурна в чувствата си.

— Имам юрган от патешки пух. Придръпвам нагоре, когато ми е студено, и го изритвам настрана, когато ми е топло. Оставям прахосмукачката си отгоре му, както и купища книги, известна съм с това, че стъпвам върху него, когато обирам прахта от вентилатора на тавана. Той е по-търпелив и по-невзискателен, от който и да е мъж.

Спенсър мълча известно време. Когато пак заговори, тонът му беше сериозен.

— Едно бебе може да повръща върху юргана ти. Може да те държи будна цяла нощ, ако има температура, може да те накара да прекараш часове в някой лекарски кабинет на следващия ден. Може да плаче всеки път, като се опитваш да го оставиш в леглото му. Тогава как ще се чувстваш?

— Зле, ако бебето е болно. Безпомощна, ако не мога нищо да направя, освен да чакам. Естествено, по-склонна съм да държа на ръце клетото създание, ако това е единственото нещо, което малко би го успокоило.

— Но защо искаш всичко това? — попита той, връщайки се на първоначалния въпрос. — Имаш идеално подреден живот. Едно бебе само за няколко дни ще обърка реда ти и той няма да може да бъде възстановен цели осемнадесет години. Мислила ли си за това?

— Да.

— И все още искаш.

— Искам.

— Защо?

Звучеше сякаш не разбира, основателно учуден защо тя го иска, след като знае, че това ще разстрои живота й. Предизвикваше я, настояваше да изложи каузата си по начин, по който той би разбрал. Тя усети, че той също търси причини да разбере защо той трябва да бъде бащата.

След най-кратката възможна пауза този път тя каза:

— Мисля, че най-добрият начин да ти го обясня, е да тръгна хронологически.

Погледът й се спря на снимката на тоалетната масичка. От усмихнатите лица усети бодеж в сърцето си.

— Минаха осем години, откакто катастрофира самолетът с родителите ми. Бях на двадесет и седем, когато това се случи, а през следващите три години бях твърде заета с непосредственото бъдеще, за да мисля за по-далечното. Станах на тридесет. Веригата „Макюз“ беше в добро състояние. Бях спокойна на нейното кормило. Имах време да помисля за смъртта на родителите си и за собствената си смъртност. Тогава ми хрумна, че името Макю ще умре с мен. Съдбата е решила от поколения наред то да принадлежи на семейства с по едно дете. Аз съм последна. Ако умра, компанията „Макюз“ ще бъде продадена. Няма на кого да я оставя. Тъжно е.

— Може да имаш дете, което да не иска да има нищо общо с „Макюз“.

— Вярно, но поне детето ще има парите от нея, за да може, надявам се, да направи нещо полезно от живота си, и тази мисъл ме успокоява. Не искам семейството ми да свърши с мен.

След миг той каза:

— Добре. Приемам. Като начало.

— Това е всичко. Откакто ми забръмча тази муха, не мога да я прогоня. Отначало беше само идеята да продължа рода, но след това се появи и физическата страна.

Косата й беше прибрана на опашка, за да не й пречи, докато спи. С пръсти обхвана ластика и премина по цялата дължина на тъмните вълни до края на опашката. Жест, който е правила стотици пъти през живота си — обикновено когато е затънала дълбоко в мисли или когато е нервна. Сега беше малко и от двете.

— Слушам — каза Спенсър.

Гласът й стана по-тих.

— Знам. Трудно ми е да обясня тази част.

— Не бързай.

Тя си пое въздух. Времето нямаше да помогне, не, след като интимните неща винаги са я притеснявали, и съвсем не, след като продължаваше да го вижда, излегнал се гол-голеничък в леглото. И тя изстреля думите със завидно примирение:

— Осъзнах тялото си. Направено е по определен начин за определени цели и аз не изпълнявам тези цели.

Той беше зрял мъж, познаваше секса, нещо, в което не можеше да му бъде равна. Допусна, че той умишлено се прави, че не разбира.

— Знаеш какво искам да кажа.

— Искам да обясниш.

Тя затвори очи. Когато ги отвори, ги насочи към скулптурата от плавей, която си беше купила преди много години от Бахамските острови. Напомняше й за слънцето и пясъка и беше абсолютно несексуална. Тя я разсея от Спенсър.

— Имам яйчници, за да създавам деца, и матка, за да износя детето, и гърди, за да храня детето. Не съм направила нито едно от тези неща. Разхищение, не мислиш ли?

— Зависи какво друго си правила с тези неща. Не само децата се възползват от гърдите и яйчниците. Може би също и мъжете.

Тя забрави за скулптурата, тъй като тръпка премина по целия й гръб. Отърка бедрото си в чаршафа и сложи ръка между гърдите си.

— Яйчниците? — попита тя едва чуто. — Каква е ползата от тях за мъжете.

— Яйчниците произвеждат хормони, които те правят различна от мен. Те влияят на вида ти, на аромата ти, на начина, по който реагираш спрямо мен.

Това не я трогна много. Колебанието й трая съвсем малко. Задъхано си пое въздух.

— Окей. Добре. Говоря за тялото си от гледна точка на възможността да имам деца. И в това отношение се чувствам незадоволена.

— Ако става дума за мъже, очевидно също си незадоволена.

— Какви ги говориш? — попита тя обидена.

— Ами опитваш се да отвличаш мъже от улицата, за да получиш сперма.

Тя се изправи.

— Не отвличам мъже от улицата. Ти си единственият, когото съм помолила, и то по конкретни причини. Само защото не познавам други мъже с гените, които бих искала, не означава, че в живота ми няма мъже.

— А има ли?

— Не е твоя работа!

— О, как да не е моя работа — каза той спокойно. — Преди всичко има здравни проблеми. Каза, че не искаш мъже в къщата си, но ако скачаш от леглото на един ерген в леглото на друг, когато почувстваш, че имаш нужда от секс, може да хванеш някоя болест. Що се отнася до мен, аз използвам презервативи много преди те да се превърнат в мания, защото исках да избегна риска от непланирани бременности, но други мъже навярно не са толкова внимателни.

— Нямам никакви болести. Здрава съм. Казах ти.

— Добре, тогава изниква въпросът за мъжете, които ще се въртят около детето, което искаш да имаш. Не ми харесва мисълта в живота на моето дете да влизат и излизат безброй „чичовци“, както и не искам детето ми да бъде оставяно на гледачка, докато теб те няма четири-пет нощи през седмицата, за да си получиш дозата секс. Е, имаш ли сексуална връзка с някакви мъже в този момент или не?

— Не — каза тя.

Защото въпросът за нейната гордост беше нищо, в сравнение с проблема да има дете. Щом като условието да получи сперма от Спенсър Смит беше той да се увери, че животът й беше твърде безцветен, трябваше да му го признае.

— Кога за последен път си имала сексуална връзка с някого?

Тя преглътна:

— Преди три години.

— Кой беше той?

— Журналист от Ню Йорк. Срещнах го на изложението в Париж. Там бяхме заедно, след това още кратко време, когато се върнахме.

— А преди него?

Тя стисна чаршафа.

— Няколко години преди това имаше един счетоводител.

— Няколко? — настоя той.

— Четири. Заедно бяхме един месец:

Тя стискаше зъби, но беше ядосана и едва сдържаше сълзите си. Като си спомни миналите си връзки, се почувства празна.

— Преди него имаше мъж, когото срещнах в бизнес училището. Нищо, което може да наподобява нимфомания. Нищо, което би могло да навреди на детето. Ако бях хванала някаква болест, досега щеше да си проличи. Можеш да се обадиш на лекаря ми, ако искаш. Ще свидетелства, че съм чиста.

Тя притисна ръка в горната си устна и я задържа така, докато устната й престана да трепери. Усилието й прикова вниманието толкова дълго, че дори не си даде сметка колко дълго Спенсър мълча, преди накрая да проговори.

— Не е нужно. Вярвам ти.

— Благодаря на Бога за това.

— Но имах право да попитам.

Заболя я, задето трябваше така да изброява неудачните си връзки, но той имаше право. Тя беше задала точно такива въпроси на Каролайн, която знаеше за любовния живот на Спенсър точно толкова, колкото и всички останали. Изказването на Спенсър за презервативите потвърди вече казаното от Каролайн.

— И така — гласът му прозвуча по-меко по линията — искаш, първо, бебето да носи името Макю, второ, да задоволи майчинските функции на тялото ти. Така ли?

— Не, не точно това. Не съм споменала най-важното.

Но тя не продължи веднага. Имаше нужда от минутка, за да се съвземе, да остави миналото настрана и да се съсредоточи върху бъдещето, да прочисти прегракналия си клас и да се почувства уравновесена, каквато си е всъщност.

Тъй като тя продължи да мълчи, той тихо попита:

— Да не би да заспиваш?

Никакъв шанс, помисли тя.

— Не. Отново се организирам. Другата част има общо с емоциите. Това е най-важната част. Но не знам откъде да започна.

— Започни отнякъде. Аз ще подредя нещата, когато свършиш.

Тя си пое въздух, отпусна стегнатия си гръб, сложи ръка на скута си. Разбирайки го буквално, тя започна да нахвърля мислите се.

— Искам да държа бебето, а не да го предавам на някого в края на деня. Искам да се грижа за него, да знам какво обича да яде и как иска да го яде и какво означава всяко малко писъче. Искам да обичам бебето и то да ме обича. Наблюдавах как Каролайн отглежда децата си.

Като си ги представи, почувства как й става по-топло.

— Има нещо, от което сърцето ти спира, докато са малки и хвърлят ръчичките си около врата ти, вкопчват се в теб, сякаш от това зависи живота им. Ето това искам.

— Те са малки доста кратко време — изтъкна Спенсър.

— Знам. Знам и поговорката, че колкото по-големи стават, толкова по-големи стават и проблемите, но аз умея да се справям с проблеми. Важна е любовта. Външната проява на тази любов се променя, докато растат, сигурно така е било с моите родители и мен, но любовта винаги я има. Искам това.

Тя побърза да продължи:

— Искам шум в къщата си и играчки по пода. Искам цел в живота си отделно от работата ми. Искам да купувам дрехи за някого и да посещавам Дисниленд с него. Искам да мисля за някого, не само за себе си. Искам да се тревожа за някого.

Тя си пое въздух и нарочно забави темпото:

— Може да ти звучи вманиачено, но вярвай ми, не е така. Независимо от всичко, аз ще си остана делова жена. Обичам работата си. Мога така да я наглася, че тя да отнема повече или по-малко от времето ми, но никога няма да я изоставя напълно, което означава, че няма да увисна, когато детето ми тръгне на училище или, още повече, когато постъпи в колеж. Винаги ще имам работата си, за да поддържам равновесие в живота си.

За момент тя млъкна, след това продължи:

— Но само работата не е достатъчно. Едва когато родителите ми загинаха, се почувствах претоварена, като се опитвах да навляза в работата и да я поема по-нататък. След това нещата се успокоиха и постепенно почувствах дупка в живота си. Искам дете, което да я запълни, мое дете, нещо, с което да имам кръвна връзка. Искам тази връзка. С никого другиго в света я нямам.

Тя сви ръка в юмрук. Гласът й започна постепенно да заглъхва под влияние на този копнеж, който се опитваше да опише.

— Има моменти… — тя се спря.

— Какви моменти?

— Моменти, когато се чувствам толкова самотна без семейство. Моменти, когато… — спря се, за да се пребори с чувствата си, той не я насили. — Моменти, когато усещам, че вътрешно имам толкова чувства, с които не знам какво да правя. Моменти, когато мисля, че ще се пръсна.

Отново се спря, след това въздъхна:

— Това говори ли ти нещо?

Той не отговори.

— Вероятно нищо не ти говори. Ти си имаш семейство. Имаш си дядовци и баби, имаш си родители, лели, вуйчовци, чичовци, братовчеди, сестра, двама племенника и една племенница. Винаги когато искаш, можеш да се прибереш вкъщи при хората, които обичаш и които те обичат. Знаеш ли колко ценно е това, Спенсър?

Той продължи да мълчи.

— О, виж — продължи тя примирено. — Не казвам, че това нищо не ти говори и в никакъв случай не те критикувам. Избрал си да бъдеш необвързан и ти харесва да си свободен, това е твое право. Харесваш живота си. Той е вълнуващ, ангажиращ и пълен. Не страдаш от пристъпи на самота. Всъщност не съм сигурна дали мъжете изобщо имат такива пристъпи. Те са по-самостоятелни от нас. Те не жадуват за нежност, за топлина, за глупавите семейни неща, за които жадуват жените.

Тя се облегна назад на възглавниците.

— Ако се бях родила мъж, животът ми щеше да бъде съвършен.

— Радвам си, че не си се родила мъж — долетя дълбокият глас от другия край на линията, точно когато Джена си помисли, че той може би заспива. — Много си хубава, за да си мъж.

Тя не знаеше какво да каже. Спенсър никога по-рано не й беше правил комплимент. Тя винаги е била най-добрата приятелка на по-малката му сестра. Не е правил комплименти дори на Каролайн. Обичта му към нея се дължеше на интереса към нещата, които правеше, и на децата й. Джена просто беше едно от нещата, които Каролайн правеше.

Комплиментът беше мил, макар че Джена не си въобрази, че зад него се крие нещо дълбоко. Несъмнено, след като му описа колко самотна се чувства в света, той я съжаляваше.

Почувства се странно неловко и двойно по-благодарна, че говореха по телефона, а не лично. Тихо му каза:

— И нито да, нито не. Реши ли дали ще бъда добра майка за детето ти?

— Ако исках дете, ти ми харесваш.

Тя отново се изправи.

— Значи ще го направиш?

— Не знам дали искам дете. Казах ти днес следобед. Трябва ми време да реша.

— Но бих искала да започнем скоро.

— Колко скоро?

— Овулацията ми е след две седмици. Каза, че ще ми отговориш, преди да си тръгнеш.

— Ще ти отговаря. Но имам още дванадесет часа, за да взема решение.

— Толкова ли е трудно, Спенсър? — помоли го тя. — Няколко минути от времето ти този месец, може би следващия. След това нищо няма да искам от теб. Нищо, и това ще го имаш написано черно на бяло.

— Нямах планове да имам дете.

— Но ще бъде сякаш нямаш. Само родителите ти ще бъдат доволни.

Той изсумтя.

— Да, и ще започнат да ме тормозят да се връщам за рождения ден на детето, за Коледа и ще натяк…

— Няма — прекъснато Джена.

Този въпрос силно я засягаше.

— Ако се съгласиш, ще им кажа истината. Те ще разберат, че ми правиш услуга, че съм настояла ролята ти да се ограничи със зачеването на детето и че единствено аз ще имам права над него. Вече съм говорила за това с Каролайн. Тя се съгласи, че ако трябва да се избира между моите правила и отчуждаването им от детето, ще трябва да се примирят.

— Но аз нямам нужда от дете.

— А аз имам…

Секундите се проточиха в минути. След като повече не можеше да понася бумтенето на сърцето си, тя каза:

— Спенсър? Ще го направиш ли?

— Дръзка си — обяви той по начин, който подсказваше, че или я смята за много смела или за луда. — Не мисля, че на тази земя има друга жена, която би ме помолила за подобно нещо.

— Отчаяна съм. Искам бебето ми да бъде най-съвършеното. И за това се нуждая от най-съвършения мъж, а ти си най-съвършеният.

— О, моля те.

— Вярно е. Ще го направиш ли?

— Не знам.

— Аз знам, нали го обмисляш.

Тя затаи дъх.

Той изпсува под носа си. Тя си го представи как прокарва ръка през косата си точно както беше направил на дока този следобед.

— Виж — въздъхна той, — най-доброто, което мога да ти предложа, е да размисля още. Може ли да се срещнем по-късно?

— Посочи време и място, ще бъда там.

След минутка той измърмори:

— По дяволите, не знам кога и къде. Ще ти се обадя утре. Кога мога да те намеря?

— През целия ден. Никъде няма да ходя. Ще чакам да ми се обадиш. Спенсър, благодаря. Наистина оценявам това, което правиш.

— Не съм казал, че ще направя каквото и да било.

— Не, но не си казал и че няма. Мислиш за него и това е всичко, за което те моля. Ако решиш, че не можеш, наистина ще бъда разочарована, но ще разбера. Не би било справедливо спрямо теб да те накарам да направиш нещо, което не одобряваш по морални съображения или по съображения…

— Заспивай, Джена — прекъсна я той. — Не мога да мисля, когато бръщолевиш. Ще ти се обадя по-късно. Чао.