Барбара Делински
Баща по желание (12)

Дванадесета глава

Джена не можеше да лъже. Повече не можеше да лъже.

— Да, бременна съм — каза тя и впери широко отворени очи в Спенсър, за да прецени реакцията му.

Той погледна към корема й, преглътна и отново вдигна поглед.

— Станало е във Вашингтон?

Тя кимна.

— Но ти го отрече.

— Знам.

— Защо?

Можеше пак да излъже и да каже, че не е била сигурна дали е бременна, но веднага отхвърли тази мисъл. Не беше лъжкиня. По начало не искаше да лъже, но нямаше избор. Сега обърканото изражение на Спенсър я трогна. Беше настъпил моментът на истината.

— Бях егоистка — каза тя, потисната от бремето на вината си. — Исках отново да бъда с теб. Знаех, че ще е за последен път и мислех, че няма нищо лошо в това.

— Нищо лошо? — изрева той.

От гнева, който Джена познаваше, но който никога не е бил насочван направо към нея, лицето му потъмня, ръцете му се стегнаха около китките й.

— Качи се на самолета ми, макар и да знаеше, че изпитваш смъртен страх от него, макар и да знаеше, че самолетът ще бъде травмиращ…

— Не травмиращ…

— Достатъчно стряскащ, така че да загубиш бебето.

— Не загубих бебето. Никога не съм мислила, че ще го загубя.

— Не каза нищо, когато се приземихме. Остави ме да си мисля, че не си бременна. Водих те нагоре-надолу, навсякъде из острова. Накарах те да се разхождаш в дъжда, да спиш на земята, да ядеш сухари и сушено говеждо месо, а ти през цялото това време си държа устата затворена, след като трябваше да си бъдеш вкъщи, да отидеш на лекар, да ядеш прясна храна и да вземаш витамини.

Пръстите му се забиха в кожата й.

— Мислех, че искаш това бебе.

— Искам го — извика тя. — Искам го.

Сълзи бликнаха в очите й.

— Това е най-скъпоценното нещо на света за мен!

— Щом като е така, защо не ми каза, че си бременна?

— Защото това нямаше да промени нищо!

Защитавайки се, тя обясни:

— Нямаше нищо лошо в това, че се катерих нагоре по острова, че се разхождах в дъжда, че спях на земята, или ядях това, което ядях. Всички тези неща са добри — уверих се в това. Но ако ти бях казала истината, ти щеше да се ядосаш, да се разтревожиш, както сега, и какъв е смисълът! Целият гняв и всички тревоги на света няма да ни помогнат да се измъкнем от този остров! Самолетът не може да лети! Не можеш да промениш това, Спенсър!

Той й хвърли продължителен остър поглед. Накрая предизвикателно заяви:

— По дяволите, разбира се, че мога.

Тя не разбра, но преди да успее да го попита какво иска да каже, той беше пуснал китките й и тръгнал по пясъка право към самолета. По средата на пътя рязко се обърна, върна се до мястото, където тя все още беше коленичила, и я хвана за ръка.

— Хайде. Стягаме си багажа.

— Сега?

— Заминаваме.

Той я изправи и те тръгнаха. Хватката му беше здрава, гласът — стегнат.

— Но как? — попита тя объркано.

— Самолетът ми.

— Трябват ти части.

— А може би не.

— Но каза, че не можем да летим без тях.

— Излъгах.

— Какво?

— Излъгах.

Тя завлачи краката си по пясъка.

— Как така излъга?

— На самолета му няма нищо. Можем да летим.

— Няма му нищо?

— Точно така.

— Никакъв проблем с електричеството? Никакъв проблем с радиото?

— Не.

— Не ти вярвам.

— Ако щеш, ми вярвай. Ще хапнеш нещо, докато развалям този лагер. След това излитаме.

Тя все още се опитваше да проумее казаното от него. В продължение на единадесет дни бяха заседнали на острова и чакаха да бъдат спасени. Или така си мислеше тя.

— Тръгваме си просто ей така?

— Искам да се върнеш на Роуд Айлънд, където всичко е сигурно и предвидимо. Искам да се видиш с доктора си. По дяволите, сега четем само за пренаталните грижи.

Точно в този момент Джена пет пари не даваше за пренаталните грижи.

— Излъгал си ме, Спенсър?

— Да, излъгах те.

Разгневена, тя издърпа ръката си от неговата и отстъпи настрани.

— Запланувал си това произшествие, макар и да знаеше, че родителите ми загинаха по този начин? Как можа?

Той се изкатери на самолета и се провикна през рамо:

— Крайно време е да се пребориш с този страх. Пък и не беше никакво произшествие. Непрекъснато ти повтарях, че знам какво правя. Приземяването ни беше грижливо обмислена маневра.

— Но кацнахме на плаж!

Той тършуваше из кутиите с храна.

— Кацал съм на този плаж десетки пъти. Островът е собственост на мой приятел. Той знаеше, че ще бъдем тук. Затова и никой не се отби.

Гневът й нарасна.

— Знаел ли си, че няма да ни трябва сигнален огън? Знаел ли, че няма да ни трябва сигнална пушка? Знаел си, че никой няма да дойде да ни търси? Обзалагам се, че дори си казал на Каролайн къде отиваме!

— Разбира се. Не исках никой там да се тревожи.

Той се подаде с кутия със сок и й я подхвърли. Тя инстинктивно я улови и след това я хвърли обратно. Не го улучи, кутията се удари във вратата и падна на земята.

— Всички тези провизии си купил с това наум.

Никакво съвпадение, а грижливо планиране. Трябваше да се сети. Беше чела всичките му книги. Старателно планираше авантюрите си.

— Имаше точно толкова прясна храна, колкото да изядем, преди да се развали, точно толкова лед, колкото е необходимо, за да не се размразят замразените храни, преди да свършим прясната храна. Имаше сапун, хавлии и тоалетна хартия. Имаше книги и касетофон. Дори крем против слънчево изгаряне.

— Имаше те и теб — каза той и вдигна кутията със сока.

— Разбира се, че и мен. Мислех, че отиваме в Кийз!

Лъжата му дълбоко я засегна.

— Трябваше да се досетя. Беше близко до ума. Но ти повярвах!

— Така, както и аз ти повярвах.

— Млъкни, Спенсър. Не е същото. Всъщност, изобщо не съм те излъгала. Не съм казала, че не съм бременна. Подведох те и след това не те поправих, когато ти допусна, че не съм. Но ти — ти си измислил цяла история, една след друга опашати лъжи. Това е непростимо.

Той й подаде десертно блокче с шоколадов кувертюр, беше й казал, че го носи, защото много обичал да го хруска, когато си е вкъщи.

— Изяж това. И сока.

Тя не обърна внимание на предложението му.

— Как смееш да постъпваш така с мен, Спенсър! Как смееш да решаваш, че ще преодолея страха си от летене! Как смееш да вземаш целия ми живот в ръцете си и нищо да не ми кажеш!

— О, моля ти се — измърмори той. След това по-високо: — За Бога, вземи храната.

— Не я искам. Искам да знам колко дълго смяташе да ме държиш тук.

Тъмните му вежди плътно се събраха.

— Звучиш сякаш беше затвор. Беше ли нещастна? Лошо ли се отнасяха с теб?

— Бях лишена от свободата да си тръгна.

— Искаше ли да си тръгнеш?

— Въпросът не е в това. Въпросът е, че имах право да знам истината.

Погледът му се заби в нейния:

— Аз също!

— Щеше да разбереш, след като не ми дойде мензисът — каза тя, изведнъж почувствала се победена.

Стомахът й отново започваше да се бунтува.

— През цялото време знаех, че тогава ще ти кажа. А ти, кога смяташе да ми кажеш?

— Щях да ти кажа много по-рано.

Той се усмихна.

— Изобщо не мислех, че ще издържиш тук. Мислех, че след седмица ще започнеш да си скубеш косите. Мислех, че ще ти дойде до гуша от пясъка, от буболечките, че ще се поболееш от горещината. А ти се държа геройски, ангелче.

Той й подаде храната.

— Вземи това.

— Не я искам!

Тя се обърна:

— Лошо ми е.

Тъй като не знаеше какво друго да прави, тръгна надолу по плажа към същите скали, на които седна първия ден. Тогава се чувстваше силно възбудена. Сега също се чувстваше силно възбудена. И й се повдигаше.

Спенсър се приближи към нея отзад и се пресегна да й даде шепа сухари.

— Трябваше да се досетя какво ти е, когато хрускаше тези неща — измърмори той. — От колко дни ти става лошо?

— Два.

Ругаейки под носа си, той продължи да тика сухарите в ръката й, докато накрая тя ги взе. След това той се върна на самолета.

В продължение на няколко минути Джена се загледа в сухарите. Чувстваше се ужасно. Те щяха да помогнат на стомаха й, но не знаеше какво можеше да помогне на душата й. Сега не й трябваше да поглежда назад, за да разбере дали Спенсър стяга самолета. Той щеше да я отведе вкъщи. Времето им заедно свърши.

Тя опря лице в коленете си и заплака. Дълбоки, тихи хлипания извираха отвътре. Искаше да спре да плаче — Спенсър мразеше сълзите — но чувствата, които ги бяха предизвикали, бяха много силни. И като прегърна краката си, тя остави сълзите да се стичат. Постепенно намаляха. Хълцукайки, тя опря буза в бедрото си и се загледа в морето.

Добре е, че се прибирам, си каза тя. Една гореща вана ще ми дойде добре, искам да четкам косата си, докато стане гладка, да облека истински дрехи. Но Господи, Спенсър ще й липсва. През цялото време знаеше, че любовта ще бъде проблем, но беше подценила големината му. Не можеше да го забрави. Ще го вижда всеки път, когато минава покрай стаята в къщата й, където спа, всеки път, когато гледа филм по телевизията, всеки път, когато чете книга или яде пържола, или види самолет, всеки път, когато целува бебето му за лека нощ. Тръгнеше ли си той, щеше да се почувства, сякаш късат парче от сърцето й. Вече чувстваше болката.

В гърлото й отново заседна буца. Преглътна, опита се да го освободи. Пое си дълбоко въздух и се изправи. С плач нямаше да постигне нищо. Тя умееше да се приспособява. Животът продължаваше. Щеше да оцелее — дори повече — ще бъде добре. В края на краищата чакаше бебе.

Пък и кому е нужен някакъв си авантюрист? Авантюристите може да са вълнуващи, но обикновено ги няма, когато най-много се нуждаеш от тях. Някъде ще преследват собствените си мечти. Освен това бяха интриганти, нагли лъжци.

Бавно изяде един сухар, след това още един. Останалите няколко натроши в ръката си и ги хвърли във водата на рибарките, които се гмуркаха наблизо. Тя се избута от скалата и се приближи до края на водата, за да измие лицето си от пораженията на сълзите.

След това, съзнавайки, че следващите няколко часа ще бъдат най-мъчителните в живота й, но че ще трябва да ги изтърпи, тя тръгна, за да се присъедини към Спенсър на самолета.

Той беше почти готов. Мушамата беше свалена, хавлиите и одеялата събрани, личните им вещи, които лежаха на приспособената масичка от плавеи, прибрани и опаковани. Плажът, който беше малкият им дом, сега изглеждаше толкова трагично гол, че Джена отново почувства заплахата на сълзите, но не им позволи да потекат. Животът е пълен със сърцераздирателни неща, каза си тя. Трябва да преживее това. Ще го преживее.

— Сега по-малко ли ти е лошо? — попита я Спенсър намръщено.

— Да.

— Тогава изяж това.

Той й подаде шоколадова вафла и банан.

Тя не искаше да говори, да спори или да прави каквото и да било, което би продължило агонията на раздялата им. Колкото по-скоро се прибере в Роуд Айлънд, толкова по-добре. Затова, макар че не й се ядеше, тя взе храната.

Той остана да я гледа с ръце на бедрата, изглеждаше сякаш знае точно какво си мисли тя.

— Хайде.

— Ще ям, докато ти опаковаш.

— Аз съм готов. Изяж го, преди да излетим.

Той настояваше. Това не й хареса.

— Ти яде ли?

— Не съм гладен.

— Е, и аз не съм гладна.

— Тогава яж заради бебето.

Ще ям заради бебето по-късно — сопна се тя, мислейки си колко досадно арогантни могат да бъдат мъжете. — Сега не ми се яде.

— Що за майка ще бъдеш.

— А теб какво те интересува? Ти по начало не искаше бебето. Не искаше отговорността. Пак ти казвам ти да не я поемаш. Остави на мен да се тревожа за бебето.

Тогава той се втренчи в нея, погледът му я разтресе. Виждала бе гняв в очите му, но никога не беше виждала такъв леден гняв, който вледени среброто в тях. Тя усети студа до пръстите на краката си.

Толкова по-добре, разсъди тя, но сърцето й още малко се разкъса. Тя и Спенсър никога няма да бъдат отново приятели. Чувствата им бяха много силни. Щом не можеха да се обичат, трябваше да се мразят — заповяда си тя и трябваше да поработи върху това, но друг начин нямаше. Друг начин нямаше.

Сякаш стигнал до същото заключение, Спенсър с гневно движение на главата й даде знак да се качва на самолета. Той се изкатери след нея, сложи си колана и започна да натиска бутоните. След малко перките се завъртяха.

— Чудовище.

— Аха.

Тя стисна зъби и впери невиждащ поглед напред. Не погледна към Спенсър, когато той изманеврира самолета до края на плажа и зави. Тя погледна към лагера им, когато се засилиха покрай него. Беше твърде угнетена, за да се изплаши, когато колелата се отлепиха от земята и самолетът бавно се издигна във въздуха.

Искаше само да се прибере вкъщи. Сигурно е час и половина до Савана, след това два и половина до Роуд Айлънд. Искаше времето бързо да минава. След няколко минути, за да му помогне да мине по-бързо, тя погледна през страничния прозорец.

— Каква е тази земна маса?

Простираше се напред и назад, докъдето погледът й стигаше и подозрително изглеждаше като континент.

— Флорида.

— Ако летим на север, какво търси от моята страна на самолета?

— Летим на юг.

— Но аз живея на север.

В отговор той само стегна челюстта си, от което профилът му стана още по-грубоват, отколкото беше. Изглеждаше по-напрегнат, отколкото го бе виждала когато и да било, и ядосан, много ядосан. Е, помисли си Джена, и тя беше ядосана и не й харесваше това, което четеше между редовете.

— Мислех, че ме отвеждаш у дома.

— Така е.

— В моя дом.

Той стегна един мускул на челюстта си, който така се опъна, че за малко не се скъса.

— Достатъчно, Спенсър — обяви тя, седнала с изправен като бастун гръб зад предпазния си колан. — Ти реши да отидем на този остров, и отидохме. Сега е мой ред да решавам и аз решавам да ме върнеш на Роуд Айлънд.

— Сега няма да летя чак дотам — отряза той.

— Защо не? До ноември нямаш нищо по-интересно за правене. Самият ти ми го каза.

— Трябва да мисля. Трябва ми време. Не знам какво да правя.

— Аз ще ти кажа какво да правиш. Заведи ме в Роуд Айлънд, остави ме там и ме остави на мира.

— Не мога да го направя.

— Защо?

— Защото не сме приключили.

Джена усети леко жегване отвътре. Болката беше непоносима.

— Приключили сме, приключили сме! Ти си свърши работата. Даде ми бебе. Няма друго какво да правиш. Подписала съм документи в този смисъл.

— Е, аз не съм подписвал никакви документа! — изрева той. — А ти можеш да си вземеш твоите и да ги изгориш, пет пари не давам. За мен те не струват нищо!

Джена впери невярващ поглед в него.

Той продължи ядосано:

— Казах ти, че ще си взема белята. Казах ти, че не мога да стана баща на дете и да не ме е грижа за него. Предупредих те, Джена, но ти, изглежда, смяташе, че документите са някаква защита. Е, не са! Просто не мога да пренебрегна факта, че моето бебе расте вътре в теб. Не мога просто да си тръгна и да забравя. По дяволите, не мислиш ли, че и аз се чудя как ли изглежда то?

Той прокара ръка през косата си.

Джена се боеше да мисли за бъдещето.

— Да, аз запланувах това пътешествие — продължи той.

Очите му бяха приковани в хоризонта. Тонът му беше открита самоирония.

— Да, казах си, Спенс, жената ти завъртя главата. Наистина прекарахме толкова добре в Литъл Комптън. Толкова приятно в Окръг Колумбия. Сигурно ще бъде чудесно и в Кийз. След това се сетих за острова и си казах, каква авантюра! Свикнала е с мрамор и кадифе. Да видим как ще се почувства с водорасли и пот.

Тихо добави:

— Не ставам често на глупак. Вярно е, че исках да разбера дали ще рухнеш, а същевременно исках да ти се наслаждавам. Не беше само секс, а това че бяхме заедно.

Той сви устни. Ноздрите му се разшиха, когато си пое въздух.

— Направо обезумявах от това, че бяхме заедно. От насладата, че сме заедно. От нетърпението да бъдем заедно. Никога не съм изпитвал подобно нещо с друга жена и не исках да го изпитам с теб. Но продължих и имах намерение да заседнем няколко седмици на острова, тъй като не можех да устоя. А и колко забавно беше да купувам провизии! Чувствах се, сякаш съм натрупал познания от много, много години и сега за първи път ги използвам с добра цел. Можеш ли да си го представиш?

Звучеше така, сякаш самият той не можеше да си го представи, Джена притисна пръсти в устата си.

Той тихо изруга и поклати глава.

— По дяволите, беше приятно. Всичко беше приятно. Искам да кажа, ти не рухна. Не се оплака. Забавляваше се точно толкова, колкото и аз, и го правеше в моя стил.

Гласът му засече.

— Никога няма да забравя как стоеше там на прибоя само с долнището на бикините и моята бейзболна шапка. Беше толкова трогателно.

Той пак изруга, а на нея й се стори, че видя нещо мокро и бляскаво в очите му.

— Можех да остана там завинаги. Знаеш ли това? Не мисля, че някога съм оставал някъде повече от шест месеца през последните двадесет и три години, но на онзи остров бих останал вечно. Или поне докато свършим храната — той изсумтя. — Или докато забременееш. Боже мой, а това не отне много време, нали?

Джена искаше да говори, но гърлото й се беше стегнало. Там беше заседнало сърцето й, заедно с надеждите и мечтите й.

— А сега, по дяволите, не знам какво да правя — изломоти той. — Ще те върна в цивилизацията, но ако това означава повече да не те виждам, няма да мога да го направя — просто не мога. Толкова съм разчувстван. Искам толкова много. Не мога просто да те пусна обратно и да излетя, а всъщност само малка част от мен има нещо общо с бебето. По-голямата част има общо с теб. Когато миналия месец ми каза, че не си бременна, бях разочарован заради теб, не заради мен. Нямаше да се притесня, ако трябваше да продължим да пробваме още месеци, защото така щях да имам време да обмисля нещата. Но сега ти си бременна, по дяволите. И аз нямам време. И не знам какво да правя.

Джена, дръзна да се надява.

— И какво искаш да правиш?

Той я стрелна със страховит поглед:

— Да се оженя за теб. Чувала ли си някога нещо толкова налудничаво? Искам да кажа, ето ме, обикалям целия свят и искам да се оженя за теб. Искам законно да се обвържа с теб. Искам да знам, че ме чакаш, когато се връщам. Искам отново да ти изпратя цветя и да те мажа с крем против слънчево изгаряне, да ти нося обувките, и чантата, и книгите. Искам пак да вържеш вратовръзката ми на възел в косата си. Искам детето ти да носи моето име.

Той отново я стрелна с поглед, не по-малко страховит от първия.

— Но ти не искаш нищо подобно и не те обвинявам. Имаш си собствена корпорация, собствена къща, а сега и собствено бебе. Нямаш нужда от мен.

Този път, като я погледна, се намръщи:

— Вържи се, Джена.

Тя беше отвързала предпазния колан и се хлъзгаше към него. Когато със седалището си докосна бедрото му, тя го прегърна през врата.

— Грешиш, грешиш, грешиш — прошепна тя и заплака. — Нуждая се… от теб. Толкова… много.

— О, Господи, не плачи. Джена, моля те.

Гласът му секна.

— Не знаеш какво ми причинява това.

Той я прегърна с една ръка и разтреперан я притисна към себе си.

— Обичам те — изхълца тя.

— О, Господи!

— Обичам те… и те излъгах и за още нещо. Там на острова… ти казах, че бебето е… най-скъпоценното нещо за мен на света. Не е вярно — някога беше така, но вече не е. Ти си… ми също толкова скъпоценен, колкото и бебето… но не мога да те задържа, Спенсър. Ако го направя, ще ме отбягваш така, както отбягваш родителите си. Това би ме убило.

Ръката му се стегна около нея.

— О, Джена.

— Обичам те — прошепна тя.

Сега, след като го каза, не можеше да престане да го казва.

— Обичам те.

Той се задъха.

— Ах, ангелче.

Ръката, с която я беше прегърнал, отмести косата й от ухото й, за да може да сложи устните си там. Тежко въздишайки, каза:

— Не искам да живея с детски фантазии, когато остарея и побелея. Искам животът да ми дава повече от испански галеони, лъщящо злато и секс.

— Бях отвратителна, когато ти изрекох тези неща.

— Имаше пълно право да ми ги кажеш.

— Но животът ти е страхотен.

— Не е достатъчно. Непрекъснато съм в движение, за да не пропусна нещо, но така или иначе пропускам. Искам топлина, ангелче. Искам дом.

Джена никога не беше очаквала да чуе тези думи. Сълзите й отново се появиха.

— Какво трябва да правим?

— Да мислим. Трябва да помислим. Трябва да седнеш обратно и пак да си сложиш предпазния колан. Възбуждаш ме.

— Имам ти доверие като пилот.

— Да, но след няколко минути можеш да го загубиш, ако не се завържеш. Чувствам необходимост да правя нещо повече, освен да те прегръщам.

— О!

Тя отдръпна назад главата си и го изгледа.

— Но нищо не е решено.

Той с целувка обра сълзите от бузите й.

— Едно нещо е решено.

Гласът му прозвуча толкова нежно, че сърцето й спря, толкова болезнено топло като среброто в очите му.

— Любов има. Някак ще намерим начин нещата да тръгнат.

 

 

Докато е жив, Спенсър никога нямаше да забрави колко просто е всичко, и беше просто, защото никога преди това не е бил влюбен, не знаеше силата на любовта.

Джена настоя да прехвърли президентството на „Макюз“ на вицепрезидента. Спенсър протестира, но тя му каза, че така или иначе е щяла да го направи, след като бебето се роди. Искаше повече време за семейството си, каза тя, а освен това все още беше председател на борда и акционерът с контролния пакет в компанията.

Ожениха си в Деня на благодарността. Родителите на Спенсър бяха щастливи до немай-къде от съюза им, след това направо ужасени, когато Спенсър на бърза ръка отвлече Джена на Южните морета за три месеца. Дори Каролайн се начумери, заявявайки, че вместо да си върне брата, губи снаха. Но Джена настоя за пътуването. Знаеше, че Спенсър иска да отиде, беше получила пълното одобрение на лекаря си и на всички заяви, че тъй като Спенсър спечели делото, но изчакваше, за да започне спасяването на галеона, след като бебето се роди, следователно това безспорно беше най-доброто време да заминат.

Спенсър си помисли, че той е имал страст към скитане! През цялото време тя беше толкова въодушевена, колкото и него, независимо от надуващия й се корем.

Сега с надуващия се корем вече се бяха прибрали и чакаха раждането. След като прекараха известно време в Роуд Айлънд, за да се уверят, че в „Макюз“ всичко върви добре, наеха вила по крайбрежието на Мейн, достатъчно далеч от родителите на Спенсър, за да може той да диша спокойно, но същевременно и достатъчно близко до реномирана болница, в случай че бебето избърза.

Беше краят на март и все още доста хладно, затова Спенсър накладе огън в каменното огнище. Пламъците запращяха около цепениците и той седна на пода срещу канапето. Джена го възседна на скута. С ръце около врата му, погледът й на едно ниво с неговия, сладка усмивка размекна устните й.

— Ти си много красив мъж, господин Смит — каза тя.

— Въпреки белега.

Тя докосна челюстта му:

— Въпреки белега.

— Не знаеше ли, че това беше едно от първите неща, които ми харесаха у теб? Ти не се вторачи в проклетия белег.

— Та това е просто някакъв си белег. Той толкова отдавна е част от тебе, че аз рядко го забелязвам.

— Знаеш ли как го получих?

— Аха. В злополука с джип в Кения.

— Обикновено казвам на жените, че съм прободен от слон.

— Хайде де.

— Наистина. Така е по-драматично.

Тя завъртя очи.

— Предпочитам да няма нови драми.

Тя се усмихна:

— Все още не мога да повярвам, че си мой.

Той поднесе ръката й до устата си и целуна диамантената гривна, която й подари за сватбата, от което се почувства много горд.

— Аз съм твой.

Остави ръката й на врата си, а своята плъзна под пуловера й. Терминът й беше след шест седмици, но понякога той се чудеше дали няма да се взриви преди това. Всяко грамче, което беше прибавила, се намираше в корема й, който стърчеше пред нея като голям увиснал нос. Отзад изглеждаше стройна, както винаги. Той се наслаждаваше на задницата й, но обичаше този топъл, гладък, опънат, разтегнат корем, който приличаше на стъкло и беше жив.

— Добре ли се чувстваш?

Тя кимна.

— Чувствам се чудесно. Тук ми харесва.

— И на мен. Бихме могли пак да дойдем, след като бебето се роди.

Тя поклати глава.

— Тръгваме на юг. Корабът ти те чака.

— Наистина ли го очакваш с нетърпение?

— Разбира се. Никога не съм работила със спасителен екипаж.

— Джена, ти няма да работиш с екипажа ми. Колко пъти трябва да ти го казвам?

— Знам. Знам. Аз ще бъда на твоя кораб с капитан на пълно работно време, но ще бъдем близо до работещите кораби, следователно ще мога да виждам какво вадят. Сигурен ли си, че мъжете ти няма да възнегодуват срещу присъствието ми?

Спенсър съвсем не беше сигурен в това. Корабът, който беше купил за Джена и за себе си, беше много по-луксозен от кораба, на който щяха да живеят мъжете. Известна завист трябваше да се очаква. Ако завистта достигнеше непоносимо равнище в когото и да било от екипажа му, човекът бързо ще бъде отпратен на еднопосочно пътуване обратно към брега.

— На мъжете ми всичко ще е наред. Аз ще имам проблем.

— С негодуването.

— С разсейването.

Очите му се отвориха широко. Гласът му се снижи до развълнуван шепот.

— То мърда, хей, усещаш ли това?

Той сложи и двете си ръце на корема й, разпери пръсти, за да усети помръдването на малка ръчичка или краче.

Джена се разсмя.

— Какво чудо. Изражението ти е безценно. Но си усещал това и друг път.

— Все пак е най-невероятното нещо на света.

Той остави ръцете си, където бяха. Харесваше му да си мисли, че бебето разпознава докосването му. Харесваше му да си мисли, че се осъществява най-примитивната форма на обвързване.

А може би не. Но му харесваше да си мисли така.

— Спенсър?

Той вдигна очи и видя, че погледът й изведнъж беше станал дълбок и напрегнат.

— Какво, ангелче?

— Радвам се, че си тук.

— А къде другаде да бъда?

Нямаше друго място на света, което да му предлага половината от това предизвикателство и частица от наградата.

— Искам да кажа, радвам се, че го правиш заедно с мен.

— Нали съм ти съпруг.

— Но не ми беше съпруг, когато забременях и ти казах, че можех и сама да се справя. Мисля, че грешах. Далеч нямаше да бъде толкова лесно и вълнуващо преживяване, ако ти не го споделяше с мен.

Той тихо я целуна, след това я взе в прегръдките си и затвори очи, когато тя изпусна въздишка на доволство в бузата му. Той винаги се учудваше, когато тя казваше подобни неща, тъй като именно той беше този, който толкова грешеше, когато ставаше дума за независимост и самостоятелност. Разбира се, че можеше да има и двете. Също и тя. И бяха хубави неща, ако ги имаш. Но ако ги нямаш, ами ето къде се криеше истинската радост.

Откакто беше с Джена, дори най-малките неща в живота придобиха нов смисъл. Реакцията й беше важна за него. Нейното въодушевление възбуждаше неговото и обратно.

Когато мислеше да пътува, мислеше как да го направи, за да бъде с Джена. И с бебето. Бебето също щеше да го придружава. Всъщност смяташе да разреди пътуванията си. Всъщност мислеше отново да започне да учи. Той и Джена бяха прекарали часове да говорят за преживяванията му с индианците в Амазонка, затова реши, че би било добре да добие известни познания по антропология. Дори му хрумна, че ако вземе докторат, един ден би могъл да преподава. Би могъл да редува учението с експедициите. Би могъл да има вълнуващ и разнообразен живот, но и достатъчно стабилен за жена и дете. И деца.

Той искаше всичко това. По-важното беше, че и Джена го искаше, а нейното щастие беше целият свят за него. Тя беше съкровище, паднало в ръцете му. И сега, след като я беше намерил, нямаше да я пусне да си отиде.