Барбара Делински
Баща по желание (1)

Първа глава

Именно белегът, който разсичаше челюстта му, приковаваше погледа.

Не, по-скоро косата. Тъмна и разрошена от вятъра, тя му придаваше недодялан вид.

Дали пък не бяха очите? Учудващо бе, че на снимката, която беше черно-бяла, те светеха в сребристо синьо и електриково. Но Джена Макю бе виждала тези очи лично, а който ги е видял веднъж, никога не би могъл да ги забрави.

Почувства се странно, сякаш го е докоснала. Обърна книгата и захлупи снимката отзад на корицата в седалката на колата. Тогава предната корица прикова погледа й. Заглавието бе „Зелено злато“. В книгата се говореше за търсене на смарагди в мините на Южна Африка, описваше се истински случай. Спенсър Смит беше преживял авантюрата и я описваше така, както вече беше описал търсенето на съкровища в сянката на пирамидите в Египет, в Перуанските Анди, в пиратските пещери на южните морета. Книгите му не бяха бестселъри. Липсваха им необходимите елементи, за да имат търговски успех, а именно мелодрама и секс. По-скоро бяха добре написани документални разкази, които със сигурност очароваха авантюристите по душа.

Джена не можеше да се нарече авантюристка, тъй като рутината управляваше живота й, но Спенсър Смит беше брат на най-старата и най-скъпата й приятелка. Тя щеше да купува тези книги от лоялност към Каролайн и семейството й, дори и да не ги намираше за интригуващи. Пък и всяка една от тях й харесваше. С течение на годините се превърна в неофициален, макар и предубеден рецензент на книгите му, когато посещаваше семейство Смит.

Но сегашното посещение имаше друга цел. Разбира се, беше прочела и харесала „Зелено злато“ и разбира се, нямаше да пропусне тържеството по случай петдесетата годишнина от сватбата на старите Смит. Но планът й съдържаше не само пиене на шампанско, поглъщане на омари и валс на дансинга с този, който я покани да танцува.

Щеше да поиска нещо от Спенсър Смит. Специална услуга. Специално предложение. Лична, много лична молба. Необичайна, безспорно.

Той може да не повярва или да се изсмее, да се заинтригува или отврати. Каролайн й намекна за всички тези неща, подготвяйки я за най-лошото, но одобри идеята на Джена, и основателно. Беше добра идея. От момента, в който й хрумна, Джена знаеше, че е напълно смислена. Тя би се харесала на много хора поради най-различни съображения. Трябваше само да убеди Спенсър.

Зави и навлезе в алеята, водеща към дома на семейство Смит в Нюпорт, спря зад последната кола в редицата, излезе навън и се запъти към къщата. Обувките й бяха в бледо жълто, високи, не най-удобните за разходка по лош път, но отиваха на роклята й от коприна с къса пола и подходящо сако. Целият тоалет подхождаше на прическата й, която се спускаше на едри къдрици и беше женствена. Обикновено се обличаше по-строго и прибираше косата си отзад, както подобава на висш ръководител. Но днес, независимо от тържеството на семейство Смит, се чувстваше по-женствена.

Това имаше нещо общо с мястото й в живота и с плановете й за собственото й бъдеще. И точно там се намесваше Спенсър. Пренебрегвайки лекото свиване на стомаха си, тя продължи напред.

Колкото повече се приближаваше към къщата, толкова повече хора виждаше. Разпозна мнозина и любезно ги поздрави, на други бързо я представиха. Те може би не я бяха виждали, но знаеха коя е. Макю беше уважавано име в търговията на дребно в Нова Англия. Веригата „Макюз“ от универсални магазини, която по стил се нареждаше между „Бъргдорф Гудман“ и „Джордан Марш“, беше преживяла и добри, и лоши времена и се беше превърнала в абсолютния магазин, откъдето жителите на Нова Англия си купуваха всичко — риза, поло и джинси, костюм от шведска кожа, рамки от чисто сребро за снимки и дизайнерска покривка за легло. Джена, като последният жив Макю, беше президент и председател на борда. Тридесет и пет годишна, тя беше ефективен и прозорлив ръководител. Както баща си и дядо си преди него, тя държеше магазина в крак с времето, благодарение на което „Макюз“ процъфтяваше, докато други изпитваха икономически затруднения. Тя предусещаше проблемите и се справяше с тях, преди да са станали непреодолими.

По същия начин подхождаше и към личния си живот. Именно затова трябваше да говори със Спенсър.

Той не беше във фоайето, когато тя прекрачи прага на дома, нито във всекидневната, откъдето мина, за да отиде във вътрешния двор, където Джоу и Аби Смит приемаха поздравления от гостите си. Джена топло прегърна и двамата и побъбри с тях няколко минути, преди да продължи нататък, за да могат и други да се доберат до тях. Едва си беше взела чаша вино от подноса, който разнасяха, когато почувства Каролайн до себе си.

— Изглеждаш страхотно — отбеляза приятелката й.

Още веднъж я огледа отгоре до долу, преди колебливо да я попита:

— Виждала ли съм тази рокля в магазина?

Джена хвърли небрежен поглед наоколо, за да е сигурна, че никой не може да ги чуе. Професията й си имаше своите тънкости, но не беше нейна работа да ги разгласява. Под сурдинка призна:

— Поръчахме няколко на шоуто в Париж, след това реших, че ще излезе твърде скъпо да внеса голямо количество. Взех една за себе си. Харесва ли ти?

— Знаеш, че ми харесва, но не знам на какво ти завиждам повече — на роклята или на фигурата. Толкова си слаба. Господи, какво не бих дала да нося твоя размер!

Джена я изгледа многозначително.

— Какво не бих дала да имам три деца! — очите й огледаха тълпата. — Къде са те?

— Някъде там. Казах на Ани да наблюдава Уес, а на Уес — да наблюдава Нейтан, така тримата ще се гонят през целия следобед. Предполагам, че все някой ще забележи, ако някое от тях цамбурне в басейна.

— Те са чудесни деца — въздъхна Джена и не се шегуваше, макар че погледът й вече не беше на равнището на децата, когато продължи да оглежда тълпата.

— Не е пристигнал — обади се Каролайн. — Позвъня преди малко да предупреди, че е попаднал на гръмотевична буря в окръг Колумбия. Наложило се да се отбие в Питсбърг за гориво. Каза, че лети към Нюпорт. Не бих се учудила, ако се приземи на плажа ни.

— Аз също.

Погледът, с който я стрелна Каролайн, подсказваше, че той като нищо може да го направи, и като размисли, Джена реши да не спори. За всеки друг, освен за Спенсър Смит, приземяването на скалистия бряг около пролива Роуд Айлънд, би било самоубийство. Но Спенсър си имаше начин да ухажва опасността и да оцелява. Джена предположи, че може успешно да приземи своята чесна на тясната ивица пясък, да рулира до дока и да излезе от кабината абсолютно невредим.

Беше силен мъж. И много способен. Мъж с естествена любознателност, който не се страхуваше да задава въпроси или да пристъпва към неизвестното. Имаше хора, които на моменти от чиста завист казваха, че е луд поради рисковете, които поема, но Джена беше чела книгите му и знаеше, че точно обратното е вярно. Колкото и лекомислени да изглеждаха на пръв поглед някои от авантюрите му, той никога не бе предприел каквото и да било, без да е преценил рисковете и без да се е уверил, че обстоятелствата клонят в негова полза. В този смисъл той беше изключително интелигентен.

Интелигентен. Компетентен. Силен. Любознателен. Смел. Все важни качества, качества, на които Джена се възхищаваше, качества, каквито нейното дете трябваше да притежава, ако тя изобщо можеше да има някакво влияние по този въпрос.

— Ще пристигне — каза Каролайн и успокояващо я притисна.

— А ще остане ли достатъчно дълго, за да поговорим? За целта ми е нужно усамотение. Това не е въпрос, който може да се подхвърли на всеослушание сред сюрията хора наоколо.

— Каза, че ще остане и през уикенда.

— Казвал го е и друг път, и е излитал. Трудно се задържа на едно място.

— Само при семейството си. Остави го на брега на Лох Нес и дни наред няма да помръдне, ще чака чудовището да изплува на повърхността. Нюпорт го нервира. Убеден е, че това, което искаме най-много да направим от живота му, е да го вържем — Каролайн се изсмя. — Като че ли можем — смехът й премина в стон: — Какво беше това?

Джена също видя как едно тригодишно дете препускаше през тълпата от гости.

— Като че ли беше Нейтан.

— Изглеждаше като сватбена торта — измърмори Каролайн. — Ще го убия! — смръщила вежди тя последва детето.

Джена я изпрати с поглед. Изпитваше едновременно и обич, и завист. След това си пое дълбоко въздух и бавно го издиша. Спенсър го нямаше. Още известно време нямаше да го има. Можеше да се отпусне.

През следващите два часа прави точно това. Харесваше приятелите на семейство Смит, мнозина от тях бяха и нейни приятели, а умението да общува й беше втора природа. Също като Каролайн, беше израсла в лукс. Родителите й имаха пари в излишък и макар да обичаха да пътуват, да се хранят навън, да правят дарения на болници, най-много от всичко обичаха приемите. От най-ранно детство Джена си спомняше, че те или даваха или ходеха на прием. В името на оцеляването си Джена беше свикнала да се смесва с тълпата и макар че никога не заобича шумните събирания, които родителите й организираха, тя се чувстваше съвсем добре. Знаеше, че важното е да се усмихваш, да участваш в приятни незначителни разговори, да разчиташ нуждите на другите, да слушаш и да реагираш подходящо, без да взимаш нищо на сериозно. Клюките никога не я вълнуваха. Част от нея винаги оставаше настрани от тях и следователно не я засягаха.

Тя дъвчеше храната, която разнасяха първо на сребърни подноси, а след това предложиха на богато отрупана маса, около която можеше да се седне. Тя разговаряше и се смееше. Вдигна чашата си, когато съпругът на Каролайн, щатски представител с удивителен дар слово, предложи тост за тъста и тъщата си, и тя не можеше да не си помисли, че това би трябвало да стори Спенсър. Но той нямаше да го направи дори да беше дошъл навреме. Въпреки целия му авантюризъм не беше шоумен. Макар и да приковаваше вниманието, той избягваше светлините на рампата. Друг мъж на негово място щеше да води снимачен екип на пътешествията си, но Спенсър отказваше. Беше решен да се наслаждава на авантюрата заради самата авантюра. Ако впоследствие се появеше книга, толкова по-добре. Ако книгата се поразкрасеше и превърнеше във филм, и това беше добре. Той щеше да служи като технически консултант и толкова.

Липсата на тост от страна на Спенсър не се почувства. Имаше много други, предложени от най-различни приятели и близки на семейство Смит, толкова много, че накрая хората престанаха да сядат между тостовете. Въпреки това, когато Спенсър се появи в периферията на тълпата, Джена веднага го забеляза. Той беше такъв мъж. Висок сто деветдесет и три сантиметра, извисяваше се над всички останали в залата, но не това толкова привличаше, колкото излъчването му. С грубоватия си, приятно загорял вид той излъчваше независимост, самообладание и макар и не точно презрение, склонност да играе игрите само според собствените си правила.

Джена не беше виждала Спенсър от шест години, но веднага почувства силата му. Беше много по-мощна от това, с което се сблъска на задната корица на книгата, и за момент замря. Не се чувстваше сигурна, че ще може веднага да го доближи. Той беше… толкова много неща. А пък тя никога не бе успявала да се справя с мъжете, освен в бизнеса.

Но и това си е бизнес, напомни си тя и тази мисъл успокои лудо препускащото й сърце. Не можеше да откъсне погледа си от него, видя го как огледа обстановката и се отдръпна. Ще изчака, тя знаеше, докато свършат тостовете. В суматохата, докато хората си заемаха отново местата, ще се промъкне към своето на масата до родителите си.

Така и направи. Бавно се разнесе слухът, че той е тук и макар че никой не посмя да вдигне чаша за успеха на „Зелено злато“, най-близките до семейството си дадоха труд да отидат и да поздравят автора. Останалите запазиха дистанция и твърде разумно. Спенсър никога не си е падал по целувките. Сребристосините му очи бяха пословични със способността си да отблъскват ласкателите от първия миг.

Джена също запази дистанция, макар и не от страх, че може да я отблъснат. Като приятелка на Каролайн, тя имаше имунитет. Спенсър винаги бе бил любезен с нея, дори мил, какъвто беше със сестра си. Независимо от различията с родителите си, отношенията му с Каролайн бяха специални. Никога не бе пропускал да я поздрави за рождения й ден или да изпрати подарък на децата за техните рождени дни. Затова Джена го уважаваше. Приемаше го като показателно за характера му, като част от него, което малцина забелязваха. Надяваше се, че правилно го е разбрала.

Не, не страхът от Спенсър пречеше на Джена да се затича към него, колкото желанието внимателно да пристъпи към него. Мисията й беше деликатна. Искаше да си осигури максимален шанс за успех. Или поне така си казваше. Но дълго, след като оркестърът започна да свири и хората изпълниха дансинга, тя продължаваше да стои настрани. Потопи се в разговори с хора, които бяха най-далеч от Спенсър. Разходи Ани, Уес и Нейтан до плажа, когато забеляза Спенсър с цяла свита почитатели в беседката. Накрая се съгласи да танцува чарлстон със стар семеен приятел, но веднага, след като танцът свърши, се смеси с тълпата. Когато сервираха кафето и на моравата се появи многоетажна сватбена торта без глазурата от рози, която малки пръстчета бяха обелили, тя пак остана в периферията.

Нейното време щеше да дойде, знаеше го. Щом гостите си отидат и нещата се успокоят, Спенсър ще бъде благоразположен. До благоразположения Спенсър се стига по-лесно, отколкото до Спенсър, който е нащрек. Благоразположеният Спенсър ще бъде по-склонен да обмисли предложението й. Благоразположеният Спенсър вероятно ще бъде по-склонен да приеме.

Но тя не попадна на благоразположен Спенсър, когато в разгара на тържеството почувства властна ръка на рамото си. Едва можа да се огледа, когато с дълбокия си, недопускащ противоречие глас Спенсър каза на хората, с които разговаряше:

— Бихте ли извинили Джена? Имам нужда от помощта й.

Без да очаква, да иска или да изчака разрешение, той я издърпа от кръга. С голямата си ръка хвана нейната и я отведе.

— Спенсър? — попита тя.

Но вниманието му беше насочено към тълпата, през която си пробиваше път.

— Извинете ни — каза той и се промуши през тесен процеп, след това през още един.

— Съжалявам. Извинете ни. Благодаря.

Джена не посмя да произнесе името му отново. Стегнатата му челюст й подсказваше, че е напрегнат. Не искаше да го дразни излишно, след като щеше да му иска такава деликатна услуга. И вървеше, накъдето той водеше, знаеше, че като дойде моментът, той ще й даде обяснение.

И настина веднага, щом се освободиха от насъбраните хора на моравата, той рече:

— Разходи се с мен. Имам нужда от въздух.

Доволна, че може да помогне, тя тръгна. От време на време изтичваше, за да не изостава от дългата му крачка. Когато стигнаха края на моравата, където опорната стена беше прекъсната от стъпала, водещи към плажа, той забави темпото.

— Можеш ли да се справиш с пясъка? — попита я той, поглеждайки към обувките й.

Тя използва ръката му, за да запази равновесие и се освободи от едната, след това от другата обувка в бледо жълто. Той ги пъхна в джобовете на блейзера си, преди тя да успее да протестира, че ще повреди финия плат. При следващото вдишване той смъкна вратовръзката от врата си и я напъха в едната обувка по начин, който показваше, че пет пари не дава.

— Знаеш, че се измъчвам, като гледам това — закачи го тя, отмятайки назад косата от лицето си, където крайбрежният бриз упорито я връщаше.

Той й хвърли тъмен, но мек поглед.

— Ти си приятелка на Каролайн. Ще ми простиш.

Пак я улови за ръка и я поведе надолу по стъпалата към плажа, по дъсчената пътека, направена преди години поради острите камъчета, която водеше към далечния док. Той не се спря, преди да стигнат края. Изу обувките си и Джена никак не се изненада, като видя, че нямаше чорапи. Той я притегли да седне до него.

Тя за миг се замисли за копринената пола, която несъмнено щеше да пострада от обрулените от вятъра растения, но само за миг. Една пола — копринена или каквато и да е, беше нищо в сравнение с услугата, която очакваше от Спенсър. Една пола беше нищо в сравнение с бъдещето й.

Тя не разбираше защо той продължава да държи ръката й. Тъй като чувството не беше неприятно, не я отдръпна.

Приливът се отдръпваше. Краката им висяха на не по-малко от два и половина метра над водата, която тихо припляскваше в крайбрежните скали зад тях. Отдалеч долиташе приглушеният звън на шамандурата. И двата звука бяха нежни, много по-нежни от изражението на Спенсър, загледан отвъд пролива.

— Подобни неща ме изморяват — каза той след дълга минута на размисъл.

— Приемите?

— Те са без всякаква мярка.

— Но доставят удоволствие на родителите ти.

— Това оправдава ли прахосничеството?

Джена въздъхна и се загледа във водата. Няма да спори с него.

— Какво мислиш? — предизвика я той.

Тихо тя каза:

— Не, лично аз не мисля, че го оправдава. По-скоро предпочитам умереността. Но това, което харесва на мен, може да не харесва на други. Твоите родители са като моите някога. Те са светски същества и имат пари. Щом им е приятно да ги харчат за приеми, това си е техен избор. Доколкото не ми казват как аз да живея живота си, оставям ги те да живеят своя.

Спенсър премести ръката й от малкото пространство помежду им и я постави на бедрото си. Изследва пръстите й. Между неговите дълги и загорели пръсти нейните изглеждаха невероятно бледи и крехки.

— Няма да избягам — каза тя тихо.

Той я стрелна със строг поглед, който приковаваше със среброто в очите му.

— Не съм много сигурен. Цял следобед правеше всичко възможно да ме избегнеш.

— Цял следобед? — тя отметна кичур коса настрани от устата си. — Та теб те нямаше половината следобед.

— Благодаря на милостивия Бог за това — измърмори той.

Разкопча още едно копче — третото — на ризата си, изпълни гърдите си с остър солен въздух и го изпусна заедно с — така поне се стори на Джена — част от напрежението си.

— Имам достатъчно проблеми с родителите си. А с двеста техни приятеля направо се измъчвам.

— И това го казва мъж, който някога е бил привързан към кол, очакващ да бъде сварен за вечеря от банда канибали?

— Четеш твърде много — изропта той.

— Книгите ти ми харесват.

— Също и на Холивуд. „Зелено злато“ е избрана за филм от типа „Индиана Джоунс“.

— Чудесно!

— Не съм толкова сигурен. Това вреди на надеждността ми. Търсенето на съкровища е сериозна работа.

— Да — съгласи се Джена с нужната тежест. — Разбирам го от книгите ти.

Той я погледна невярващо.

— Разбирам го — настоя тя.

— Мммм.

Без да си поеме въздух или да отмести погледа си, той рече:

— Каролайн ми каза, че си искала да разговаряш с мен.

Сърцето на Джена спря. Не бе искала Каролайн да казва каквото и да било. Искаше сама да избере момента, а не стана така. Но щом като Спенсър се е задушавал на приема, определено сега не беше моментът. Тя искаше той да е отпуснат и открехнат за намеци, когато тя го стресне с молбата си.

— Може да почака — каза тя тихо.

— Каролайн каза, че е важно. Два пъти повтори.

— Не е трябвало.

— Значи не е важно?

— Напротив, но може да почака. Вероятно все пак трябва да се върнем при гостите.

— Не искам да се връщам.

— Но това е петдесетият юбилей на родителите ти. Много важно събитие.

— Даа, аз ги поканих да празнуват с мен в Кийз, но те отказаха.

— Защото обичат приемите. Те са искали всички да са с тях.

Любопитството й взе надмощие над нея.

— И какво правиш в Кийз?

С разрошената му от бриза коса, с разтворената до средата на гърдите риза и с белега, разсичащ челюстта му, тя си го представи като пират.

— Чакам съдът да реши дали имам право да изследвам място, където испански галеон е потънал през осемнадесети век.

Тя се ококори.

— Намерил си галеон?

Той кимна.

— Един от водолазите ми, първият, който откри останките, избяга и организира собствен спасителен екип и сега претендира, че правата за изследването на този кораб са негови. Никой от нас не може да го докосне, докато съдът не се произнесе, а съдът е сърцераздирателно бавен. След шест месеца започва сезонът на ураганите. И никой няма да може да започне проучвания преди късната есен.

Със свободната си ръка тя прибра разрешената си от вятъра коса.

— На кораба има ли злато?

— Ако корабът се окаже този, за който си мисля, и ако проучванията ми се окажат верни, злато има. Освен това на борда сигурно има цяло състояние от предмети на изкуството.

— Напълно запазени? — попита тя.

Винаги бе изпитвала някакво страхопочитание към факта, че от дъното на морето могат да изплуват непокътнати предмети след стотици години. В това имаше нещо невероятно миролюбиво, но и иронично, като се има предвид трясъкът от корабокрушението.

— Някои неща ще бъдат запазени. Други навярно ще могат да се реставрират.

— Това следващата ти книга ли е?

— Ако съдът се произнесе в моя полза. Иначе се оказвам с една авантюра по-малко.

— Ще намериш друга. Винаги намираш. Как успяваш?

— Имам приятели на странни места. Те ме осведомяват.

— Имаш си мрежа — каза тя, усмихвайки се на термина, който преди никога не би си и помислила да използва, когато става дума за търсене на съкровище.

— Предполагам.

Той притисна ръката й върху бедрото си и я закова там.

— Какво си искала да ме попиташ?

— По-късно.

Тя усещаше топлината и твърдостта на мускула и се опита да си измъкне ръката, но той не я пусна.

— По-късно може да ме няма.

— Ох, Спенсър. Казал си на Каролайн, че ще останеш и утре.

Отново се опита да си освободи ръката от неговата, този път като жест, потвърждаващ оплакването й, но той я държеше здраво.

— Това беше, преди да дойда.

— Тук си само от два часа.

— И вече се задушавам.

— О, Боже — невъздържано възкликна Джена.

Щом като той вече чувстваше, че се задушава, последното нещо, което тя можеше да направи, едва ли беше да започне толкова деликатния разговор, който си беше наумила.

— По-добре се възползвай от шанса, докато го имаш — предупреди той.

— Защо не след приема? Тогава нещата ще бъдат по-спокойни.

Той се огледа:

— Нещата сега са спокойни.

Тя отпусна свободната си ръка на скута си. Вятърът точно навреме улови косата й и скри лицето й от погледа му във воал от немирни къдрици. Следващото нещо, което тя усети, беше, че Спенсър прибира дългите къдрици зад едното й ухо и ги прикрепва там с нещо, което подозрително напомняше на вратовръзка. Тъй като вече нищо не я предпазваше, тя го погледна. Погледът му беше толкова приковаващо син и толкова прям, че сърцето й замря.

— Хайде — каза той и пак й хвана ръката. — Чакам.

Сърцето на Джена пропусна един удар. „Моментът не е подходящ. Обстановката не е подходяща. Ще си помисли, че съм луда. Ще каже не.“

Но той не я изпускаше от поглед. Очите му така я фиксираха, че колкото и да се опитваше, тя не можеше да отмести погледа встрани. Гласът му не помогна. Дълбок и плътен, прозвуча донякъде като заповед, донякъде като покана.

— Кажи ми сега, Джена. Какво искаш?

— Бебе! — извика тя. — Искам бебе!