Майн Рид
Белият вожд (10) (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ДЕСЕТА

Ляно Естакадо или Равнината с колове, както я наричат ловците, е едно от най-чудноватите образувания на Великата американска прерия. Това е равнина или степ, която се издига почти хиляда фута над околната местност, продълговата е като овнешки бут и удължена от север към юг.

Дълга е четиристотин мили, а най-широката й част е от двеста до триста мили. По площ е почти равна на Ирландия! Повърхността й се различава значително от останалата прерия и не е навсякъде еднаква. Северният дял, дълъг петдесет мили, е безводна степ, на места без никакви дървета, на места покрита с редки акации от два различни вида. Тая степ е пресечена понякога от бездни, дълбоки по хиляда фута и оградени с непроходими скалисти урви. Огромни купища безформени скали покриват коритата на тези дълбоки долища, тук-там се виждат езера, а мършави кедри растат по скалите или надвисват от ръба на канарите. В такива бездни, наричани каньони, може да се влезе или премине само на определени места; а тия проходи са понякога на десетки мили един от друг. Повърхността на платото е твърде често пустинна раднина, дълга стотина мили, твърда като трамбовано с чакъл шосе. На някои места тя е покрита с грама, бизонова трева и акациеви храсти, а другаде пътникът среща местност, осеяна с плитки блата с различни размери; някои от тях не пресъхват никога, а по бреговете им растат тръстики. Повечето имат възсолена блудкава вода; някъде тя мирише на сяра, другаде е съвсем солена. След обилни дъждове има повече блата и водите им са по-сладки; но дъждовете са рядкост в тази пустинна област и след дълги суши някои от блатата изчезват напълно.

Южният край на Ляно Естакадо представлява необичайна гледка — пояс от пясъчни дюни, широк двадесетина и дълъг цели петдесет мили, пресича равнината и в северна, и в южна посока. Дюните са от чисто бял пясък, струпан в островърхи възвишения, високи до стотина стъпки: никакво дърво, храст или шубрак не нарушава меките им очертания или еднообразен цвят. Но най-голямата особеност на тази геоложка загадка е в това, че и между най-високите дюни се срещат блата, и то не от случайно набрана дъждовна вода, а истински лагуни, с камъши, тръстики и водни лилии, които доказват, че водата им не пресъхва! А тук най-малко би могло да се очаква, че ще има вода.

Такива образувания от подвижни пясъци са чести по брега на Мексиканския залив, както и по бреговете на Европа; съществуването им там е лесно обяснимо; но тук, в сърцето на материка, то е очевидно едно твърде необикновено явление.

Този пясъчен пояс е проходим на две-три места, но конете на всяка стъпка затъват до колене, а ако нямаше и вода, преминаването му би било твърде опасно.

Къде е Ляно Естакадо? Разгърнете картата на Северна Америка. Виждате една голяма река, именувана Канейдиън, която извира от Скалистите планини, тече отначало на юг, след това на изток и се влива в Арканзас. При завоя си към изток тя мие северния край на Ляно Естакадо; неговите отвесни канари са на места съвсем близо до бреговете, а другаде се очертават в далечината като планинска верига, каквато пътешествениците не веднъж погрешно са ги смятали. Западните граници на Ляно Естакадо са по-определени. Близо до извора на а река Канейдиън е началото на друга голяма река — Пекос. Както виждате, тя тече почти право на юг; вашата карта е неточна, защото Пекос тече няколко стотин мили с незначително отклонение към изток. След това поема южна посока, за да се влее най-сетне в Пекос. Целия западен край на Ляно Естакадо и това широко плато — я принуждава да завие към юг, вместо да продължи в източна посока като всички други прерийни реки, които извират от Скалистите планини. Източната граница на Ляно Естакадо не е толкова точно определена, но ако се тегли една линия на около триста мили от Пекос през горните водоеми на реките Уйчита, Луизианската Ред Ривър, Брасос и Колорадо, ще се получи приблизителна представа за нейното очертание. Тези реки и техните многобройни притоци извират все от източния край на Ляно Естакадо и водите така са я прерязали и издълбали, че са се получили вериги от най-фантастични скалисти зъбери.

В южния си край Ляно Естакадо се стеснява съвсем и се спуска към акациевите поляни и долините на множеството малки реки, които се вливат в долното течение на Рио Гранде.

Тази необикновена местност е съвсем ненаселена. И индианците дори спират тук само за няколкочасова почивка при пътуване; а има места, гдето и те — така привикнали на глад и жажда — не смеят да припарят. Преминаването или лагеруването на Ляно Естакадо е толкова опасно, че по цялата й дължина от четиристотин мили има само две места, гдето прекосяването и е по-сигурно. Опасността се дължи на това, че липсва вода; защото на много места има обилна трева, но и по добре познатите пътища в някои годишни времена може да се пропътуват шестдесет до осемдесет мили, без да се намери нито капка вода.

Единият път — от Санта Фе до Сан Антонио де Бехар, в Тексас — бил известен в миналото с името „Испанската пътека“. За да не го изгубват пътниците, той бил обозначен на много места с palos^[1] или колове; оттам идва и името на платото.

Сега през Ляно Естакадо не пътува почти никой освен мексикански ловци на бизони и comancheros^[2] или индиански търговци. Те идват от селищата на Ню Мексико и минават оттук, когато отиват на лов за бизони или да търгуват с индианските племена, които бродят из равнините към изток. И ловът, и търговията не носят голяма печалба, но задоволяват оня особен род хора, които са били заставени от случая или влечението си да си изберат това прежживяване.

Jornada — пътуване, извършено в един ден. Прави се разлика между хорнада на керван мулета — jornada de atajo — н хорнада на кон — jornada de caballo. Първата има петнадесетина мили, а втората двойно повече.

Тези хора по мексиканската граница са това, което са ловците и горяните в покрайнините на англо-американските заселища; но в много отношения — по въоръжение, екипировка, ловни похвати и така нататък — се различават от тях.

Снаряжението на ловец на бизони, който обикновено изкупува и дивечови кожи, е много просто. За ловуване той има добър, а понякога и великолепен кон; въоръжен е с лък и стрели, ловджийски нож и дълго копие. Огнестрелно оръжие не носи и не го цени, при все че има и изключения; ласото е важна част от въоръжението му. За търгуване той има обикновено твърде ограничен запас стоки, които не струват понякога и двадесет долара Няколко торби най-прост хляб (любима храна на прерийните индианци), чувал пиньоле, дребни накити за индианците, няколко серапета от груб плат, парчета яркоцветни вълнени платове — домашно производство — това са неговите „артикули“. Той носи твърде малко железария, защото тя му струва прекалено скъпо поради дългия превоз и скандалните мита. Огнестрелни оръжия не му трябват; когато ги употребяват, прерийните индианци си ги доставят от изток; но голям брой испански пушки и ескопети^[3] са попаднали в ръцете на команчите чрез разбойническите им набези против южните мексикански градове. Срещу направените разходи и опасното пътуване ловецът на бизони си докарва товар сушено бизоново месо и кожи; част от тях е спечелил с лов, другите от размяна с индианците. Разменна стока са конете, мулетата и магаретата. Индианците притежават цели стада от тях; отделни собственици имат по няколкостотин глави, повечето с мексикански дамги^[4]. С други думи — крадени от градовете по долното течение на Рио Гранде, за да бъдат продадени в градовете от горното му течение! Тази търговия се смята за напълно законна или поне няма никаква възможност да й се попречи засега.

Ловецът на бизони тръгва за прерията с необичаен ескорт. Голям брой ловци вземат понякога жените и семействата си и скитат заедно като индианци. Но обикновено групата се състои от един-двама ловци, слугите и обоза им. Те са изложени на индиански нападения по-малко, отколкото обикновените пътници. Команчите и другите племена знаят целта на пътуванията им и ги насърчават да идват при тях. Въпреки това ловците са често измамвани и ограбвани, от тези двулични купувачи.

Превозни средства на ловеца на бизони са товарните мулета и така наречените карета — теглена от мулета или волове. Тази кола представлява най-първобитно превозно средство. Чифт дървени кръгове, изрязани от някое памуково дърво, са съединени с дебела дървена ос. Така направените колела са по-често овални или квадратни, отколкото кръгли. От оста се издава напред дълъг процеп, върху който е прикрепен дълбок четвъртит сандък. За процепа се впрягат от два до няколко чифта волове, и то по най-простия начин — като се завържат рогата им към едно дърво, прикрепено напречно на процепа. Добитъкът няма нито ярем, нито хамути и кара колата само с движението на главата си. Щом се задвижи, дървената ос издава звуци, които са наистина неописуеми. Само страдалческите викове на цялото семейство с деца от всички възрасти биха могли да дадат известна представа за това съчетание от страхотни звуци; или пък трябва да идем чак в Южно Мексико, за да чуем нещо подобно в ужасния рев на някое стадо виещи маймуни^[5].