Шели Милър
Докосни зората (8)

8

Кристалните призмички, които висяха от газените стенни свещници, звънтяха при влизането на гостите в балната зала на хотел „Космополитън“. Хванала леля си под ръка, Хелър показа поканата им и влезе във вече препълнената зала под балдахин от вечнозелени клончета, преплетени със сребристи нишки и провесени от белите италиански колони.

Доловила твърде познатия аромат на рози, Хелър погледна към тавана и видя десетки кошници с цветя да висят от куполообразния център на балната зала. През тези няколко дни в Сан Франциско бе видяла повече рози, отколкото през целия си живот.

Тя усети, че й се иска да кихне и затърси кърпичката си.

— Лельо, трябва да се преместим по-близо до отворените врати. Боя се, че ако остана още малко под тези цветя, ще се разкихам, както стана в театъра.

— Разбира се, скъпа. — Хванати за ръце, те бавно се насочиха към широко отворените двери, от които се излизаше на верандата. — Ти донесе ли си дневника да опишеш какво се случва тук? Нали искаш да си сигурна, че ще предадеш всичко подробно за нашите приятели у дома. Красивите цветя, костюмите, танците…

— Ще ги запомня — увери я Хелър, като се правеше, че не забелязва многобройните очи, вперени в нея, които я следваха навсякъде през залата. Те бяха приятелски очи, засмени очи, но и наблюдателни в същото време. И понеже тя знаеше, че ще я заглеждат — винаги го правеха — беше прекарала часове в ателиетата за маскарадни костюми, опитвайки се да открие нещо изключително подходящо за положението й, удобно и женствено. Да не е прекалено фантазе, екстравагантно или екзотично. Най-после, принудена вече да избере нещо, защото поредното ателие трябваше да затваря, тя се спря на костюм в стил френска аристократка от тринадесети век, който представляваше рокля с дълги ръкави от бледосиня коприна и върху нея туника без ръкави от най-великолепното синьо кадифе. Костюмът изглеждаше по-обикновен в сравнение с онова, което носеха повечето дами, но този свободно обгръщащ фигурата модел без колан бе особено подходящ за нея, защото прикриваше липсата на корсет.

Малка шапчица, подобна на раковина, бе кацнала като коронка върху главата й, а от нея се спускаше колосан бял воал, който обрамчваше овалното й лице и придържаше разпуснатите й коси.

Щом приближиха разтворените врати, Хелър усети хладния свеж полъх отвън. През целия ден тежките буреносни облаци предвещаваха дъжд, но все още нищо не се бе случило.

— О, виж, скъпа. Това е Алекс. — Абигейл хвана Хелър за ръка и я насочи надясно, където стояха техният ръководител и придружаващата го дама. — Обещах му, че щом пристигнем ще се присъединим към него.

Никога преди Абигейл не бе изглеждала толкова страховита, колкото тази вечер, облечена в черни одежди на дама от холандския двор от седемнадесети век. Плисираната яка от колосана бяла дантела обгръщаше в кръг шията и като колело, а богато украсените дантелени маншети стигаха почти до лактите. Островърха черна шапка с широка периферия скриваше прибраната в кок коса и засенчваше очите й. Бедничката, очевидно се чувстваше ужасно неудобно, но не се оплакваше.

Александър Райе, блестящ в костюма на крал Артур, говореше с жена с мургаво лице, доста провокативно облечена като спретнат жокей с горнище в две части, шпори и камшик в ръка. Той прекъсна разговора си и им махна с ръка да се приближат.

— Дами! — Алекс протегна ръка, хвана Абигейл и я притегли към себе си. — Сигурен съм, че помните сеньора Валдес. Тя може да остане съвсем малко, защото има представление от единадесет часа.

Елена не дочака той да свърши с представянето.

— А, това са сеньора и сеньорита Пейтън. — Тя насочи цялото си внимание към Хелър. — Наистина е muy bueno да ви видя отново и двете. Всичко е наред, да? Нали?

Хелър бе скептична, и то не малко, към ентусиазирания поздрав на Елена. Тя се усмихна насила.

— Да, всичко е наред, благодаря.

— Не мога да ви опиша какво удоволствие ни достави спектакълът ви миналата вечер — обади се Абигейл с въодушевление. — Дали случайно не сте била ученичка на Лола Монтес? Струва ми се, че познах нещо от нейния стил във великолепния начин, по който танцувате.

Ласкателството накара Елена да се надуе от гордост.

— Si. Срещнах се с Лола Монтес преди много години в един град… — Тя се засмя. — Забравих му името… — Вдигна ръка и поглед към тавана. — А, сещам се. Грас Вали. Не! Мините на Мърфи. Ама че име за град!

— Мините на Мърфи. — Абигейл повтори името на града и същевременно хвърли поглед към Хелър. — Доста необичайно име за град, но пък не се забравя. Един наш познат скоро говореше за него. — След като очевидно отбеляза точка в своя полза, Абигейл смени темата. — Между другото, исках да ви кажа, че племенницата ми написа рецензия за вашия спектакъл, за да го представи на приятелите ни у дома.

— О-о? — Елена повдигна вежди в изящна извивка и погледна въпросително Хелър.

Заставена против волята си да говори, Хелър започна внимателно да подбира думите.

— Като секретар по културните въпроси на Бостънския търговски съюз имам задължение да пиша за всичките ни мероприятия тук — заяви тя, без да се впуска в подробности.

— А-а! Muy bueno! Нали написахте все хубави неща за мене?

Хелър не можеше да повярва на самонадеяността на жената.

— Аз пиша само истината, сеньорита Валдес — каквато и да е тя.

Елена нацупи устни и заприлича на човек, изсмукал лимон.

Хелър бе спасена от зле прикрития гняв на Елена от един мъж в костюм на персийски воин със заострен шлем и ризница на плочки. Той приближи тяхната малка група и пожела Хелър да му позволи да се запише в картата й за танци. Докато тя разговаряше с младия човек, дочу Елена да моли Александър Рейс и Абигейл за извинение, че се налага да ги напусне и да отиде в театъра.

Гордън Пиърс пристигна с половин час закъснение в красиви одежди на нормански рицар — ризница от метални брънки и върху нея туника с малтийски кръст. Подплънките на костюма придаваха по-голяма мъжественост на раменете и торса му, каквито всекидневните дрехи не можеха да постигнат. От колана му висеше меч със сложно извита спираловидна дръжка.

— Дами, надявам се да не сте се забавлявали прекалено много без мен.

Колоната от едната страна и широкият кринолин на Абигейл от другата, не му позволиха да застане непосредствено до Хелър.

— Не, не прекалено! — отвърна Хелър, като му предложи още една от своите хладни, насилени усмивки. Макар да не бе имала време да размишлява по-обстойно върху споменаването на онзи град — Мините на Мърфи, тя усещаше, че Абигейл му придава голямо значение и това я караше да бъда нащрек.

— Надявам се, че сте ми запазили място в картичката си за танци.

— Ами… да. — Хелър забеляза неодобрителния поглед на Абигейл, но какво можеше да направи. Да му откаже да се запише за танц с нея, когато картичката бе все още наполовина празна, щеше да е обида за него.

Гордън погледна вписаните танци, после Хелър.

— Не ме бива много в кадрила, полката и шотландските танци, но обожавам валса. — Окуражен от липсата на каквато и да е забележка от нейна страна, той записа името си срещу два валса.

Музиката започна и първият кавалер на Хелър се появи и я отведе за откриването на бала. Следващият танц, който беше валс, трябваше да е с Гордън. Той пое дланта й и я заведе на дансинга. Хелър усещаше неговата ръка на кръста си и вътрешно бе доволна, че предвидливо омота тялото си с бандажа, за да не усетят партньорите й липсата на корсет. Гордън майсторски я въртеше по дансинга. Тази вечер обаче у него имаше нещо различно — някакво нетърпение и напрегнатост, които не бе забелязала преди. Музиката свърши и той предложи да се оттеглят към масите с освежителни напитки.

— Откакто дойдохме, очите ми са все в онази лимонада — откликна Хелър.

Това, разбира се, не отговаряше на истината, но тя просто не знаеше как да поддържа разговора. Те приближиха до масата с разхладителни напитки, украсена с огромна ваза, пълна с розово-лилавите цветове на ароматното секирче, и Хелър се почувства заинтригувана от монаха в кафяво расо, който наливаше лимонадата в сребърни чаши. Той подаде по една на Хелър и Гордън.

— Благодаря. — Тя се усмихна и поднесе чашата към устните си. Надничайки над ръба й, се опита да зърне лицето на монаха, но то оставаше в сянка заради голямата качулка.

Гордън плъзна свободната си ръка около кръста й.

— Да си вземем напитките и да отидем при Александър и леля ви.

Хелър тръгна с неохота, защото все още бе любопитна да разбере кой бе монахът, но добрите маниери забраняваха да попита директно. А и бяха на маскарад в края на краищата. Онези гости, които бяха пожелали да се дегизират напълно, имаха право да не разкриват самоличността си до полунощ. Стигнала вече почти до средата на залата, Хелър се обърна да види дали монахът продължава да налива чашите. Наливаше ги. Тогава обаче Хелър забеляза един недостатък в костюма му. На краката, вместо непретенциозните монашески сандали, той носеше излъскани до блясък ботуши със заострени върхове. Тя прихна да се смее като ученичка, а Гордън я загледа изненадан.

Петият танц беше мазурка и Хелър го бе обещала на Робърт Суейн, който се чувстваше неудобно в костюма си на мускетар.

Щом се върна от дансинга, Гордън започна да се оплаква от топлината и поиска тя да го придружи на кратка разходка в градината. Това предизвика нов неодобрителен поглед от страна на Абигейл, който Хелър изтърпя, но смело пренебрегна като мълчаливо напомняне към леля й, че тя сама взима решенията си.

Силен вятър шумеше в дърветата и превиваше високите перуники.

— Е, харесва ли ви Сан Франциско, доколкото го видяхте? — поинтересува се Гордън, като я държеше за лакътя и я водеше към една мраморна скамейка, полускрита на завет под дървена решетка, увита в бръшлян.

Хелър стисна здраво кърпичката си и се помоли да не започне да киха.

— Да, много. Красив град е. И доста по-изискан, отколкото ме уверяваха.

— И за какво точно ставаше въпрос?

Хелър си спомни страховитите предупреждения на Елизабет Пениуърт за диваците, които тук бродят из улиците.

— Неудобно ми е да говоря за това. Всичко беше пълна глупост.

Гордън поклати глава.

— Моля ви, разкажете ми каквото сте чули — започна да я придумва той. Косата му с цвят на пшеница отразяваше светлината на балната зала.

— Честно казано — започна Хелър, като мислено си напомни да внимава какво говори, — очаквах да видя мръсни улички с дълбоки коловози от каруците и огромни дупки по тях, обезцветени дървени постройки, подредени в редици, с пътечки от дъски вместо тротоари. Казваха ми още, че тук баровете се повече от магазините, а… по улиците се скитат подивели испанци и въоръжени бандити. — Тя не можа да се сдържи и се разсмя. Елизабет Пениуърт беше толкова далече от истината, че Хелър започваше са съмнява доколко бяха основателни и останалите й наставления.

Гордън също се засмя.

— Нещата наистина стояха горе-долу така през четиридесетте години, когато откриха злато в подножието на планината. И това място измина дълъг път на развитие за двадесет години. Три- и четириетажни тухлени сгради, газени фенери на всеки ъгъл, калдъръмени улици, тротоари. Чудесни ресторанти и хотели. Както казахте, това е един красив и изискан град. Е, още ли бързате да го напуснете и да се върнете у дома?

Хелър седна и приглади разрошената си от вятъра коса, като същевременно хвърли поглед към нощното небе. Един тъмен облак премина през лика на луната и за момент потопи градината в тъмнина.

— Аз… — Тя понечи да каже „не“, но се възпря, защото това щеше да е лъжа.

— Не трябва да си тръгвате, Хелър. — Той сграби ръката й и я поднесе към устните си. — Бихте могли да останете малко по-дълго. Толкова много неща още не сте видели и направили.

С разтуптяно сърце Хелър измъкна ръката си и я притисна към гърдите. Трябваше да се сети, че той има скрити подбуди да я изведе в градината. Нали точно градините имаха всеизвестна слава на места, където се открадват целувки и се правят романтични срещи. Тя самата беше избегнала достатъчно много в Бостън, за да е наясно какво става сега.

— О, боя се, че трябва! Ангажиментите ми ме очакват. — Тя му хвърли доста красноречив остър поглед, който (както се надяваше) щеше да го предупреди да не я докосва повече. Опитвайки се да прозвучи колкото се може по-равнодушно, тя добави: — Вие бяхте очарователен придружител и отличен водач. Ние с Абигейл сме ви безкрайно благодарни. — Убедена, че думите и действията й не подлежат на коментар, тя бе сварена съвсем неподготвена, когато ръцете му внезапно я обгърнаха.

Занемяла от изумление, тя отвори уста, но звук не последва. Как не бе предвидила какво ще се случи? Та тя беше на двадесет и шест години, за бога! Достатъчно зряла и опитна, за да разгадае знаците и да ги неутрализира, преди да се стигне до… до това!

Най-после Хелър успя да продума:

— Гордън! — Опита да се измъкне, но той я държеше здраво.

— Вие означавате много за мен, Хелър. Разбирам колко неочаквано ви се струва това… — Лешниковите му на цвят очи сякаш горяха насреща й, докато се взираха в лицето й. — И аз бих предпочел да изчакам малко, преди да разкрия чувствата си, но времето лети, а леля ви даде ясно да се разбере, че не желае да се навъртам около вас. Както виждате, нямах друг избор, освен да ви кажа всичко тази вечер. Може да не ми се отдаде друга възможност.

— Незабавно му пуснете!

— Хелър. — Той се опитваше да я задържи, а тя се извиваше и се бореше да се освободи.

Най-после успя да се измъкне от ръцете му и скочи на крака. Хвърли му убийствен поглед и го зашлеви през лицето.

— Как смеете? Намирам държанието ви за осъдително и непристойно. Вие не сте джентълменът, за когото ви мислех. — Поривът на вятъра охлади пламналите й страни и разпиля косите по лицето й. Абигейл е права. На него не може да се вярва! Изобщо!

Гордън също се изправи до нея, а държанието му бе така коренно променено, че той направо не приличаше на себе си — с присвити от гняв очи, разширени ноздри и стиснати устни. За момент тя помисли, че би могъл да я удари, защото дланите му бяха разтворени и трепереха.

После, като по чудо, той отново стана какъвто беше.

— Засегнах ви — каза хладно. — Аз естествено се извинявам, но мислех… — Липсваше му дори елементарното възпитание да се покаже засрамен. — Изтълкувал съм погрешно вашите чувства.

Светкавичните промени в настроението му я объркаха. Той така извъртя нещата, че тя изведнъж се почувства едва ли не длъжна да се извини.

— Гордън — започна Хелър с хладнокръвие, каквото изобщо не изпитваше. — Вие ме поставихте в много неловко положение. Нямах никаква представа за намеренията ви. Та ние се познаваме съвсем отскоро в края на краищата. Няма дори седмица! — Като стискаше и кършеше ръце, тя продължи с добре модулиран глас: — Аз всъщност не зная нищо за вас и дори да имах възможност да ви опозная по-добре, интересът ми пак щеше да е чисто приятелски. — Ама защо трябва да се оправдавам, помисли тя с нарастващо негодувание. — Освен това не възнамерявам да се омъжвам за когото и да било.

Изглежда не бе успяла да го убеди, защото той каза:

— Всички жени искат да се омъжат и да имат деца.

Поставяйки длан върху ръката му, Хелър отвърна:

— Не, не всички. Съжалявам, Гордън. Надявам се да останем приятели.

Той се загледа встрани от нея и не отговори. Мълчанието, надвиснало помежду им, продължи тъй тягостно дълго, че започна да става изнервящо, и Хелър бе вече готова да си тръгне, когато той внезапно заговори:

— Моля, да ми простите, Хелър. Не биваше да се натрапвам. Нека го отдадем на това, че силното желание ме е карало де се самозалъгвам.

Хелър с усилие се сдържа да не му даде подходящ, но недостоен за една дама язвителен отговор. Прехапа долната си устна и с бързи стъпки се отправи към балната зала, където тя и Гордън се присъединиха към Абигейл, Александър и още няколко двойки.

Наближаваше полунощ и музикантите оставиха инструментите си за кратък отдих. В този момент към компанията на Хелър се приближи висок мъж с дебели стъкла на очилата, който се представи като Франк Милър, вицепрезидент на Сан Франциско Банк. Облечен не в маскараден костюм, а в официално вечерно облекло, той рязко се отличаваше от останалите гости в залата. Хелър забеляза, че изглежда нервен. Непрестанно вмъкваше пръст под яката си и изпъваше шия нагоре като гъсок. След малко той дръпна Гордън настрана и му заговори полугласно.

Изражението на Гордън стана гневно и той повиши тон. От мястото, където стоеше — не повече от два-три метра разстояние — на Хелър й се струваше, че той се кани да предизвика мъжа с очилата на юмручен бой, дланите на ръцете му бяха свити в стегнати, тресящи се юмруци.

Абигейл дръпна Хелър настрана от Александър Райе и Робърт Суейн, които наблюдаваха разгорещяващото се с всяка изминала минута пререкание.

— Твоят мистър Пиърс прави сцена, Хелър — прошепна Абигейл. — Помни ми думата, този човек е не само лъжец, но е и опасен. Умолявам те след тази вечер да нямаш вземане-даване с него.

— По-късно ще поговорим за това, лельо — отвърна Хелър и потупа Абигейл по ръката.

Гордън сграбчи Милър за рамото и изкрещя:

— Мътните да те вземат! Ти ми обеща!

Франк Милър, който изглеждаше сякаш всеки миг ще получи удар, издаде някакъв животински звук и отстъпи назад, щом видя Гордън да вдига ръка. Колективното ахване на част от присъстващите отрезви Гордън Пиърс и го накара да осъзнае, че го наблюдават. Той се огледа набързо, после наклони глава и даде знак на банкера да го последва навън от залата.

Върна се след известно време, като очевидно бе възстановил хладнокръвието си.

— Дами, надявам се да ме извините, но глупостта на този човек ме лиши от много пари. — Той изпусна дъха си на пресекулки.

Хелър добре знаеше, че подходящото поведение за една дама изисква да се преструва, че не е забелязала суматохата, но при положение че всички наоколо го гледаха и шушукаха, подобна преструвка едва ли би изглеждала убедителна.

— Съжалявам, Гордън. Разбирам колко сте разстроен.

— Беше едно от поредните злощастни недоразумения. Май напоследък доста често ми се случват — каза той натъртено. — Не желаете ли да ме придружите навън за глътка свеж въздух?

Абигейл се прокашля многозначително.

— Благодаря, но не! — И за да не се почувства той засегнат от отказа й, Хелър посочи навън. — Струва ме се, че започва буря.

Сякаш в потвърждение на опасенията й силен порив на вятъра завъртя облак листа и клони по терасата и ги запокити през отворените врати в балната зала. Пламъкът на газените свещници запримигва, а музикантите объркаха нотите, докато се протягаха да видят какво става. Дамите и господата, застанали в близост до разтворените врати, се втурнаха навътре, уплашени нахлулият бурен вятър да не съсипе костюмите им.

Гордън като истински рицар побърза да отиде и да затвори вратите. Но докато се връщаше обратно при Хелър, те с трясък се отвориха наново и западният вятър се изви като вихрушка в залата, повдигайки поли, дори и фусти.

Тогава се чу женски вик:

— Гледайте! Там, на верандата!

Този уплашен глас привлече вниманието на всички към зейналите двери. Косъмчетата по врата на Хелър настръхнаха. Жената, която все още хлипаше, се хвърли в ръцете на своите придружители, сякаш търсеше закрила.

Хелър примигна, без да е сигурна какво точно вижда. Отново примигна и когато отвори очи, й се стори, че там стои черен кон с ездач на гърба.

— Мили боже! Това е Хоакин!

— Хоакин Муриета! — Името на неканения гост се разпространи мълниеносно от уста на уста, докато накрая всички присъстващи се намираха в състояние на все по-нарастваща паника.

— Духът на Муриета! — крещеше един мъж.

— Убиец!

— Мръсен злодей! — викаше друг.

Гърленият загадъчен смях на маскирания демон накара всички гласове да замлъкнат и тишината надвисна над залата като покров. Мъжът преметна крак през седлото и с лекота се плъзна към земята. Носеше сомбреро с плитко дъно и широка плоска периферия. Под черната си наметка имаше също така черен жакет със сребърна катарама. Широк червен шарф опасваше тънкия му кръст, а дълъг ред сребърни копчета се спускаше от външната страна на крака му, чак до кожените ботуши с високи токове.

Стиснал здраво навит на кълбо камшик, Муриета пристъпи напред и се обърна към всички присъстващи:

— Минаха много години, mi amigos. — Гласът му със силен акцент проехтя като гръм над залата. — За мен е чест, че не сте ме забравили. — Той направи елегантен поклон, като се наведе от кръста напред и разгъна широко ръка пред себе си.

Робърт Суейн изръкопляска и тръгна към неканения гост.

— Отлично представяне, приятелю. Успяхте да изкарате акъла на всички с това ваше въплъщение в бандита Хоакин, но не минавайте границата. Знаем, че Муриета е мъртъв — и то от много години. Ако не ме лъже паметта, главата му дори е изложена в един от местните музеи. Сега, моля ви, кажете на тези добри хора, че вие сте само една маска като тях, а не привидение от ада!

Вдигнатата ръка на госта спря приближаването на Суейн.

— Уверявам ви, сеньор, че тъкмо това е точно мястото, откъдето идвам, но тъй като не желая да ви провалям празненството, ще направя както ме помолихте. — Той се отдръпна от Суейн и каза на всеослушание: — Por favor, mi amigos, mi amigos, съжалявам, че ви изплаших. Моля да продължите да танцувате.

Робърт Суейн промърмори благодарностите си и махна на музикантите да започнат пак да свирят. После побърза да затвори вратите към верандата, като остави Хоакин близо до тях.

Буйният кадрил отвлече вниманието от фигурата с наметалото и накара маскираните хора да се върнат към разговорите, танците и разхладителните напитки.

Хелър не знаеше как да се чувства — развеселена, уплашена или заинтригувана. Тя се приведе към Гордън и прошепна едва-едва:

— Познавате ли го?

Когато той не реагира по никакъв начин, тя го подръпна за ръката и повтори въпроса. Продължителното му мълчание я накара да прехвърли вниманието си от маскирания непознат към Гордън. Очите му бяха широко отворени и гледаха втренчено. Лицето му бе съвсем пребледняло, останало без капка кръв. Изглеждаше, като че току-що е видял призрак.

— Гордън! За бога? Какво има?

Маскираният мъж стоеше с леко раздалечени, изпънати крака и се взираше внимателно в тълпата. Колелцата на шпорите му дяволито зазвънтяха, когато той закрачи през залата и пресече дансинга, движейки се между танцуващите двойки, а те се разделиха като Червено море пред Мойсей, за да му направят път.

Хелър бе поразена от самоуверената му походка, самонадеяната стойка на раменете и очебийната му арогантност. Въпреки маската, която скриваше половината му лице, тя можеше да види тъмната напрегнатост на погледа му.

Той търсеше някого.

Когато Хелър видя, че се насочва в нейната посока, замръзна.

В следващия миг той застана пред нея и я погледна изпод черното си сомбреро.

Не е призрак, помисли Хелър. А мъж.

Великолепен мъж!

— Сеньорита. — Той свали сомбрерото, сгъна ръка пред себе си и се поклони. Черна кърпа, подобна на пиратските, пристягаше главата му и скриваше изцяло косата. Сърцето на Хелър блъскаше като чук и тя можеше само да се взира в него.

Имаше нещо в очите му, в начина, по който я гледаше, и то й напомняше за…

Дон Рикардо?

Възможно ли беше? Тя изправи глава и започна да го изучва с критичен, изпитателен поглед, като го сравняваше с дон Рикардо. Определено имаше прилика, но пък те и двамата бяха с испанско потекло, което предопределяше еднаквия мургав цвят на кожата.

Хелър се заслуша внимателно в говора му със силно изразен акцент. Мъжът често заменяше английските думи и фрази с испански, докато дон Рикардо говореше английски почти толкова безупречно, колкото тя самата, и само от време на време вмъкваше по някоя испанска дума, главно в обръщенията. Хоакин бавно се повдигна от поклона, докато се изправи в целия си ръст. Сега погледът му бе прикован в Гордън Пиърс.

— Buenos noches. Сеньор Пиърс, ако не греша? — Очите му заблестяха. — Имам нещо ваше. — Той протегна камшика пред себе си, после разтвори облечената си в ръкавица длан и остави кожения бич да се свлече в краката на Гордън. — Познахте го, нали? — Завъртя дръжката и продължи: — Носи вашите инициали, mi amigo.

— Не, никога не съм го виждал. А и вие грешите, моите инициали са „Г. П.“, а не „Л. М.“.

Накъсано произнесените думи, преднамерено небрежният тон издадоха Гордън и накараха Хелър да осъзнае, че страхът, който бе видяла изписан на лицето му преди малко, не само че не е преминал, но се е засилил.

Но страх от какво? От мъжа, застанал пред него? От бича?

Тя се взираше последователно в двамата и ги сравняваше мислено. Хоакин определено излъчваше самоувереност и я използваше като щит. Гордън — страх и отчаяние.

— О, разбира се — продължи Хоакин. — Сега вие сте Гордън Пиърс, джентълмен, делови човек, член на Търговската камара. Едва те познах, гринго. — Малко по малко той намотаваше обратно камшика, докато накрая го тикна рязко в гърдите на Гордън. — Дълбоко съм развълнуван и трогнат, че си запазил този малък спомен от първата ни среща.

Хелър очакваше Гордън да отговори, но за нейно разочарование той не продума абсолютно нищо.

— Ще ми окажете голяма чест, ако ми подарите следващия танц, сеньорита.

— Ами, аз… — Гласът й пресекна някъде в гърлото. — Не мога. Следващият танц вече е обещан. — И тя със закъснение му протегна картичката със записаните танци.

Той я разгледа внимателно.

— Значи следващият е за сеньор Пиърс, така ли? — Тя кимна, а той взе моливчето й и започна да изписва името си вместо това на Пиърс.

— Мис Пейтън е с мен и следващият танц е мой! — намеси се Гордън и измъкна картичката от ръката на Хоакин.

Хелър почти изсъска от ярост:

— Извинете, мистър Пиърс, но аз не съм нито с вас, нито с когото и да било другиго. Нещо повече, абсолютно съм свободна да говоря от свое име, благодаря! — И пренебрегвайки изцяло вътрешния си глас, който я съветваше да бъде предпазлива и да не забравя целите си, тя се отдръпна от Гордън и пристъпи към Хоакин. — За мен ще е чест да танцувам валса с вас, сеньор Муриета.

Гордън я сграбчи за ръката.

— Хелър! — Дори тази единствена дума бе наситена с предупреждение.

Хелър му хвърли поглед, пълен с унищожително презрение. И без да дочака ответната му реакция, тя прие предложената й от Хоакин ръка и се отдалечи.

Хоакин преметна наметалото през рамо, взе я в обятията си и се понесе с валсова стъпка по дансинга. Хелър усещаше на гърба си твърдата грапавина на камшика, която й подсказваше предварително накъде ще я поведат стъпките му. Той беше опитен танцьор, движенията му бяха сложни, но човек можеше да го следва плавно и леко. Безпогрешно я направляваше по дансинга и я завърташе, следвайки ритъма на валса „На хубавия син Дунав“.

— Вие сте много красива, сеньорита — промълви той с тих, лека дрезгав глас, предназначен единствено за нейните уши.

Гласът му има същия богат тембър като на дон Рикардо, помисли си тя. Възможно ли бе да е дон Рикардо?

— Ласкаете ме, сеньор Муриета. Или би трябвало да кажа, Монтаньос? — Тя хвърли предизвикателството и със затаен дъх очакваше реакцията.

Той отметна глава назад и се разсмя.

— Уверявам ви, сеньорита, че не съм самозванец. Хоакин Муриета не играе игрички!

Хелър се усмихна, а увереността караше изражението й да изглежда самодоволно.

— Не ви вярвам. Вие изглеждате и звучите почти съвсем като него. — Тя вдигна ръка и посегна към маската.

Но той я хвана за китката и я възпря.

— Не, сеньорита, няма да свалите маската ми. Ако предпочитате да вярвате, че съм някой друг — вашият сеньор Монтаньос — така да бъде. Това не е от голямо значение за мен.

Все още неразубедена, тя реши да продължи да го изпитва, да си поиграе с него като котка с мишка.

— Обърквате ме, сеньор. Ако наистина не сте дон Рикардо, тогава трябва ли да повярвам на мистър Суейн? Че сте привидение от ада? Призрак, за какъвто някои тук ви смятат?

Той се усмихна на закачливото й изражение.

— Усещате ли ме като призрак? — Ръцете му притиснаха още по-силно гърба й, а горещият му дъх раздвижи косите й.

С усилие на волята Хелър се престори, че не усеща нищо.

— Не зная — отвърна тя, надявайки се да се измъкне. — Никога преди не съм танцувала с призрак. — Тя плъзна длан по мускулестата му ръка. — Хайде, кажете ми кой всъщност сте вие?

— Вече ви казах.

— Но Робърт Суейн, Гордън… Те, изглежда, се боят от вас. Защо? Бих искала да…

Той я прекъсна, като я притегли още по-близо — доста по-близо, отколкото позволяваше благоприличието.

— Повече никакви въпроси! — нареди той рязко с глас, който въобще не приличаше на дон-Рикардовия.

— Как смеете да ми заповядвате…

— Смея, сеньорита, защото аз съм Хоакин Муриета.

— Не разбирам. Какво искате да кажете?

— Вие съвсем не ставате за soldadera, сеньорита.

— Да се осмеля ли да питам какво е soldadera?

— На вашия език — жена, която придружава войниците в лагерите им.

Хелър зяпна от удивление, после светкавично заговори:

— Как, по дя… — Тя млъкна по средата на изречението, защото внезапно осъзна, че те вече не са на дансинга, а в една от страничните ниши, закрити със завеси. Тя бе дотолкова увлечена от въпросите си и хипнотизирана от мъжа, който я бе прегърнал, че не бе забелязала накъде я води.

Хиляди мисли се завъртяха в главата й, но преди да успее да ги подреди и да реши какво да предприеме, той я привлече властно към себе си, наклони главата й назад и впи устни в нейните.

Хелър не се възпротиви, не направи дори колеблив опит за това. Устата му се движеше настойчиво върху нейната и тя простена от удивление, когато езикът му проникна между устните й. Усети ръцете му да се отпускат за миг, а после да я сграбчват с нова сила, притискайки тялото й до своето. До този момент страст и копнеж бяха за нея просто думи. Сега те се превърнаха в усещания, които неговото тяло предизвикваше в нейното.

Дори в най-необузданите си мечти Хелър не си бе представяла, че може да изпита подобно нещо, нито пък че реално съществуват мъже като този…

Той прекъсна целувката и погали с устни ухото й. Неговият приглушен, интимен шепот изпрати нежни тръпки по гръбнака й. Тя не разбираше испанските думи, но разбираше начина, по който те я караха да се чувства. О, боже, помисли Хелър отмаляла. Аз трябва да го накарам да престане. Трябва да… Но беше изцяло отдадена на властта му. В плен на един мъж, когото не познаваше и чието лице дори не можеше да види.

Аз съм блудница, Хелър. Всеки мъж прилича на останалите. Имената им, лицата им — те вече нищо не означават.

Думите на майка й зазвучаха като предупредителна камбана, която даде на Хелър сили да се отдръпне.

— Моля ви, трябва да престанете! Не мога… не бива да правя това. Дори не ви познавам.

Той също се отдръпна.

— Прости ми, querida. Не смятах да се възползвам от теб. — Той наклони глава на една страна, вгледа се в нея и се усмихна. — Но ти ме изненада.

Хелър стори всичко по силите си, за да възвърне малкото останало й самообладание. Сега искаше само той да спре да говори и да си тръгне. Прикова вниманието си върху сребърната катарама на жакета му и се помъчи да успокои ударите на сърцето си. По-бавно. По-бавно. По-бавно. Да можеше да приложи същото упражнение и към други части на тялото си…

Хелър го отдалечи от себе си и незабавно възприе изражение на превзето въздържание.

— Вие действително се възползвахте от мен и сега ще ви бъда благодарна, ако ме върнете на дансинга, преди да са забелязали отсъствието ни.

Той изпълни молбата й и я отведе в балната зала. Когато музиката спря, той се отдръпна от нея и се поклони.

Хелър видя Абигейл в противоположния край на помещението. Леля й забърза към нея с тревожно изражение.

— Пак ще се срещнем, сеньорита Пейтън. Ще дойда за вас и ще се появя от нищото, както вятърът, който ме довея тук тази вечер. Тогава ще довършим онова, което започнахме.

Той се завъртя на пети и си тръгна, прекосявайки балната зала с широки сигурни крачки. Разтвори вратите и вятърът нахлу вътре, докато излизаше на верандата. Метна се на гърба на коня и докосна сомбрерото си за сбогом.

Музиката спря. Всички очи се насочиха към верандата.

— Gracias, сеньори, сеньорити, че ми позволихте да участвам във вашето празненство.

Конят потропваше нетърпеливо под него, той допря шпори до хълбоците на животното и в галоп се понесе в нощта.

Хелър сграбчи полите на роклята си и затича през залата към верандата. Проследи с поглед призрачния силует, който пресичаше градината и широката морава. Тогава ярка светкавица раздра небето на изток и освети коня и ездача. Последва силен гръм, който накара вратите на верандата да задрънчат, а маскираните хора — да се отдръпнат бързо навътре. Хелър остана на мястото си, без да помръдне. Гледаше тъмния ездач, докато не се изгуби от погледа й. Кой беше той всъщност, запита се тя. Хоакин Муриета, опасният бандит, или дон Рикардо Монтаньос, hacendado от Сан Диего?

 

 

Късно през нощта, Хелър записа в дневника:

„Тази вечер Търговската камара на Сан Франциско организира великолепен бал в хотел «Космополитън». Всички гости пристигнаха маскирани. На дансинга те приличаха на ято екзотични птици. Някои костюми бяха изключително пищни, а притежателите им с превъзходен стил подчертаваха характера на избрания от тях персонаж“.

Хелър препрочете написаното. Имаше толкова много неща, които тя не можеше да си позволи да каже, особено за един от маскираните с превъзходен стил гости. И толкова много неща, които никога нямаше да забрави.

 

 

Щом излязоха на градската улица, Хоакин дръпна юздите на Ел Тигре да забави ход. След няколко минути те бяха вече в източния край на града, но продължаваха напред, въпреки че имаше опасност да завали. Далеко извън пределите на града Хоакин дръпна силно поводите, спря жребеца и се извъртя на седлото.

— Стой, момче! Кротко! Тук ще починем малко.

Зад него беше Сан Франциско. Сега, през нощта, с проблясващите светлини, той приличаше на красива жена, отрупана с диаманти. Пред него се ширеше огромната пустош.

Земята! Тя също бе красива. През деня — сочна зелена богиня. Нощем, когато луната огряваше лицето й — чаровна прелъстителка. Много години вече той не живееше близо до нея, но все още я помнеше добре. Беше яздил по нейните хълмове и долини, къпал се бе в нейните езера, реки, потоци, почивал беше под боровите й клони и бе спал в скритите й пещери.

Сега, като я гледаше — тази земя, който обичаше — Хоакин разбираше, че прекалено дълго се е задържат в града. Той се изправи на седлото и почувства силата й да прониква в цялото му същество. Подобно на марково бренди тази сила потичаше във вените му и го възраждаше, както го бе правела винаги досега.

Да можеше само да окаже същото вълшебно въздействие и върху паметта му и да го освободи от спомените. Тогава той би могъл да стане отново цял и непокътнат.

Изпита удоволствие да види смайването и изненадата на Моугър и се наслади на страха му. Можеше да си представи какво става в главата му и не се съмняваше, че щом се прибере вкъщи, ще отиде първо при скрина с чекмеджетата — да се увери дали камшикът наистина е неговият. Как му се щеше да е там и да види с очите си объркването на Моугър.

Освен него обаче съществуваше и Хелър. Вкусът й още стоеше върху устните му. А усещането за нея вълнуваше чувствата му и възбуждаше тялото.

Някой ден той щеше да изпълни обещанието, което й даде, и те щяха да довършат онова, което започнаха.

А дотогава…