Шели Милър
Докосни зората (3)

3

Лино Торал беше търпелив човек. Не за пръв път чакаше Хоакин и се съмняваше, че е за последен. Съобщението, което служителят на рецепцията му предаде, бе лаконично, но и конкретно по съдържание: „Отивам да наема осведомен водач. Връщам се по пладне“.

Лино извади златния часовник от джоба си. Вече закъсняваше с четвърт час. Странно, мина му през ума, Хоакин не беше споменал миналата нощ, че ще търси водач. Всъщност нямаше нищо странно, поправи се той веднага. El Jefe беше прикрит човек, таеше всичко в себе си и рядко споделяше мислите си. Лино поклати глава — трябваше да е свикнал вече с това.

Той седна и се настани колкото се може по-удобно в голямото кожено кресло близо до входа на хотела, за да може да наблюдава влизането и излизането на гостите, като преобладаваха англичаните.

Лино си напомни да пита Хоакин защо бе избрал Уот Чиър Хаус — мъжки пансион — за тяхна квартира, когато се срещаха в Сан Франциско. Не че Лино не оценяваше висококачествените, макар и съвсем не разкошни удобства и комфорт, които хотелът предлагаше — при всеки свой престой не пропускаше да се възползва от салона с библиотеката и да се наслади на менюто с вкусни, сякаш домашно приготвени ястия, които ресторантът сервираше. Дори хотелският музей с експозицията от препарирани птици, спиртосани влечуги и редки индиански предмети не преставаше да го очарова, но дявол да го вземе! Нямаше дори едно местенце, където да пийне. А и на тридесет и четири (само с две години по-млад от Хоакин) той още не бе на възраст да му е безразлично някое красиво лице или да не търси компанията на млади жени — както впрочем и Хоакин — защо тогава се бяха заврели в този мъжки манастир?

Манастир? Madre de Dios! Ама разбира се! Мислите му се завъртяха с бясна скорост, щом откри отговора. Как не се беше сетил по-рано, питаше се той и се чувстваше пълен глупак. Естествено, че Хоакин ще избере такъв хотел! Та той все още го смята за благочестив монах, какъвто беше преди шест години. Лино се изсмя и завъртя иронично очи към тавана.

Минутите летяха и мислите му се нижеха една подир друга. Лино се припомни фиестата, с която отпразнуваха сватбата на братовчедка му Росита Феликс с Хоакин. Седмица по-късно Хоакин и Росита се отправиха към златните залежи на Калифорния, за да натрупат богатство, а след по-малко от шест месеца Росита бе мъртва — изнасилена и убита от Лутър Моугър и тримата му приятели главорези.

Лино пое дъх с болка. Той рядко си позволяваше да се връща към спомените, но когато каза на Хоакин за Моугър — и видя, и почувства омразата на приятеля си — старата мъка и гняв завладяха отново и него. И той като Хоакин търсеше отмъщение — искаше Моугър да плати за злодеянията си. По тази причина бе напуснал и манастира, ненавистта не се вписваше в учението за братска любов. Но удовлетворението да отмъсти за Росита не се падаше на него. Принадлежеше на Хоакин — на El Jefe.

 

 

Файтонът спря пред входа на Уот Чиър Хаус. Наблизо стояха петима униформени полицаи, разговаряха на висок глас и жестикулираха красноречиво.

— Чакай тук — нареди Хоакин на кочияша и слезе от файтона точно пред тях.

Запъти се към вратата на хотела, чувствайки погледите им върху себе си, но същевременно усети, че го наблюдават по-скоро от любопитство, отколкото с подозрение. Досега никой в Сан Франциско, освен тези полицаи, не се беше вторачвал в него. Дори в среднощната суматоха пред Гранд Хотела, когато Хелър Пейтън припадна и той я отнесе на ръце през тълпата в празното фоайе на хотела. Всички там изглеждаха прекалено погълнати от речите, за да забележат когото и да било.

Хоакин хвърли поглед през рамо и видя полицаите да се отдалечават надолу по улицата. Ирландският им говор му напомни за Хелър.

Хелър!

От много време вече жените заемаха съвсем незначително място в мислите на Хоакин и нито една от тях не бе събудила интереса му като Хелър Пейтън. Всичко у нея го интригуваше и очароваше — невинната й красота, женствените форми на тялото, които ръцете му все още жадуваха да докоснат, нейната противоречива индивидуалност.

Споменът за сцената помежду им в хотелската стая го накара да се разсмее. Тя направо побесня, когато той имитира с присмех ирландския й акцент, и веднага след това положи огромни усилия да не го допусне отново в речта си. Очевидно не се гордееше със своя произход и Хоакин се питаше защо.

Внезапно му хрумна, че откакто я бе срещнал, не минаваше и минута, без да помисли за нея. Хоакин се прокле наум и си наложи да се съсредоточи само върху предстоящия ден.

Влезе във фоайето и веднага видя Лино, който от глава до пети приличаше на типичен американски адвокат, облечен в колосана ленена риза с обърната яка, черен редингот и панталони с остри ръбове. Върху жилетката му от брокат се виждаше верижката на елегантен джобен часовник. Встрани от него, на малка масичка, стоеше цилиндър. Хоакин беше повече от изненадан — не помнеше Лино да е носил друго, освен традиционните дрехи на vaquero и за няколко години — монашеско расо. Това, каза си той, беше съвсем нов Лино Торал, човек с богатство, образование и власт. Нямаше го вече бързият стрелец, неуморимия ездач, лейтенанта разбойник.

Хоакин се отправи към мястото, където Лино седеше с разсеян поглед.

— Мистър Торал?

Лино вдигна рязко глава. После стана и стисна ръката на Хоакин. Двамата мъже бяха почти еднакви на ръст — Лино съвсем малко по-висок от Хоакин — тоест над метър и деветдесет.

— Откъде взе тия дрехи? Приличаш съвсем на гринго. — Хоакин млъкна за миг и се наведе напред. — О-о, какво е това, което подушвам?

Миришеше му на брилянтина, с който Лино приглаждаше черната си непокорна коса и я поддържаше в ред.

— Пфу-у! — Хоакин повдигна вежди и се дръпна назад.

Лино направи гримаса, изглеждаше засегнат.

— По-добре да мириша на масло за коса, отколкото на гардении. Не мислиш ли? — каза той примирено. — И ако аз приличам на гринго, ти пък говориш като такъв.

— Чудесно — Хоакин наведе глава и се поклони. Винаги бе харесвал това тяхно особено приятелство — да се чувстват по-скоро като братя, отколкото като обикновени приятели.

— Изпрати ли телеграмата? — попита Лино вече сериозно.

Хоакин внимаваше да не повишава глас, за да не привлече вниманието към себе си.

— Да. Но те нямат данни Моугър да е бил в Сан Куентин.

— Разбира се, че е бил.

— Аз го знам и ти го знаеш, но документите по някакъв начин са се загубили… или са били унищожени.

Лино присви очи, докато обмисляше възможностите.

— Интересно.

— И още как.

— Май си струва да поразпитаме тук-там. — Погледът на Лино мина покрай Хоакин. — Между другото, къде ти е водачът?

— Навън, във файтона. Ела, ще ви запозная.

Студена, влажна мъгла се стелеше над града и приглушаваше силния шум на уличното движение.

Файтонът бе спрял вляво от входа на хотела. Едно китайче на не повече от десет години седеше на кожената възглавница, кръстосало малките си боси крачета при глезените. Като чу двамата мъже да се приближават, то скочи и ги поздрави с поклон.

Обърканото изражение на Лино развесели Хоакин.

— Това е нашият водач, Хоп Фонг. Той ми каза, че познава всеки инч от Китайския квартал.

— Всеки инч, а? Ами китайските храмове? Търся един, който е много специален. Там доставят удоволствия на богати пушачи на опиум. Него знаеш ли го? — Лино гледаше скептично момчето.

Хоп Фонг побърза да отговори.

— Аз заведа вас гледа и всичко види в храм. Вие надникне и вътре, и вън, и отдолу.

Лино наклони глава и погледна косо към Хоакин.

— Какво означава това… отдолу?

— Под много храм голямо празно. Там разни неща става. Лош мъже бяга и крие. Полиция не ходи след лош мъж в празно. Голяма беда. Няма излезе оттам.

Лино сбърчи вежди и се начумери. После сви рамене и се обърна към Хоакин с такъв вид, сякаш го питаше разбира ли нещо от разваления английски на момчето.

Хоакин се подсмихна едва забележимо.

— Предполагам, че говори за подземните тунели, за които се носят слухове. Чувал съм за тях, но не съм ги виждал. Оттам най-вероятно бягат и се спасяват крадците и пак там е мястото, където скриват жертвите и отвличат и робите.

— И още — място за опиум — допълни Хоп Фонг.

Хоакин даде нареждания на кочияша и се качи във файтона, следван от Лино.

— Само един въпрос, amigo — заговори Лино на испански. — Да речем, че открием Моугър? Какво смяташ да правиш с него? Нещата не са както преди mi jefe. Сега има много закони и много хора, които да ги прилагат.

Искри проблясваха в очите на Хоакин, докато размишляваше над въпроса на Лино.

— През всички тези години мислех само как да убия Моугър — отвърна той. — Сега обаче да го убия не ми се струва достатъчно. — Хоакин се взираше в далечината с празен поглед. Говореше бавно, все едно изказваше на глас мислите си. — Искам да го унищожавам бавно. Да му отнема всичко, което има — пари, имот, уважение — всичко. И после да го убия!

 

 

Разходките из Китайския квартал се бяха превърнали в обичайни за отбраното общество на Сан Франциско — освен когато китайските тайни братства водеха война помежду си. Тогава въоръжени с брадвички мъже се спотайваха в тъмни входове и задънени улички и причакваха враждуващите групировки, за да ги посекат с острите си оръжия.

Тримата се насочиха към Гранд Стрийт. Напредваха бавно заради множеството търговци на плодове, продавачки на сладкиши или риба, които се спускаха като ястреби и тикаха насила стоката си в ръцете на боязливи китайски прислужници с дълги бели ризи и подплатени чехли. От всички посоки долиташе звън на монети, в ръцете на сарафите и обещанията на предсказателите.

Тримата продължаваха да вървят и навлизаха все по-навътре в уличките, докато накрая стигнаха китайски храм, украсен с червени копринени ленти. Момчето понечи да изкачи стъпалата, но Лино веднага го възпря.

— Не — каза той, докосвайки слабото раменце на детето. — Не е този. Спомням си, че имаше два каменни дракона отпред.

Очите на момчето се ококориха и устата му зяпна от изненада. Кожата му с медно-жълтеникав оттенък мигом побледня.

— Ти не казва вие иска драконов храм. Това лош къща. Мно-о-го беда. Хора на тайно братство там навсякъде. Те не харесват Хоп Фонг. Казва той прекалено говори — цяло време все приказва.

Хоакин бръкна в джоба си и измъкна шепа банкноти. Потърка ги една в друга, наблюдавайки лицето на момчето.

— Прави са хората от братството. Хоп Фонг много говори. Но ако искаш да ти платя, ще ни заведеш, където ти казваме.

Момчето направи кисела физиономия.

— Аз не харесва, но заведе. Ще струва тебе много такива.

Хоакин само сви рамене.

Хоп Фонг ги поведе по Дюпон Стрийт после минаха и през една зона, наречена Куинс Рум, където похотливи китайски момичета крещяха неприлични думи и обиди, докато богати китайски търговци наддаваха за тях.

За пространство, дълго само около шест пресечки и широко не повече от една, това място се стори на Хоакин направо претъпкано с хора! Той се вглеждаше във всяко лице. Разчиташе единствено на скицата, рисувана от Лино, защото неговите собствени спомени за Моугър бяха избледнели, а и онзи очевидно се бе потрудил да промени не само външния си вид, но и маниерите си.

Дюкянчета от най-различен вид — тенекеджийници, работилнички за очила, обущарници — бяха натъпкани в такива кьошенца и цепнатини, каквито и една хлебарка би пренебрегнала като негодни за обитаване.

Гледките, звуците и миризмите на Китайския квартал припомниха на Хоакин онези първи месеци, които той и Росита трябваше да прекарат в лагерите на златотърсачите: Хорнитоз, Мърфис, Китайския лагер, Волкано и останалите. От вратите и прозорците на перачниците се носеше пара на талази и се смесваше с дима от магазинчетата за тютюн. Хоакин се опита да извика в съзнанието си отдавна изчезналия образ на Росита, но нищо не се получи. Единствената жена, която успяваше да си представи, бе червенокоса с кестеняви очи. Той тръсна глава, сякаш да се освободи от това видение.

Най-после стигнаха до храма с драконите. Сградата с нищо не биеше на очи, с изключение на двата каменни дракона, разположени отстрани на стъпалата, които водеха към червена входна врата. Един китаец с плитка, обилно намазана с помада за коса, отговори на Хоакиновото почукване и ги попита какво желаят на родния си език.

Хоп Фонг побърза да застане между Хоакин и портиера. Запъвайки се, той произнесе няколко думи, докато мъжът го гледаше подозрително. Малко по-късно вратата се отвори. Още с влизането ги поведоха по широк коридор, после минаха през друга врата, зад която се показа стръмна дървена рампа и по нея стигнаха до мрачна галерия.

Вратата зад гърба им се затвори с трясък. Хоакин и Лино инстинктивно посегнаха за оръжията си, скрити под палтата. На своя развален английски Хоп Фонг ги увери, че няма от какво да се страхуват.

— Какво каза на портиера, за да ни пусне? — Хоакин загърна палтото си, за да прикрие калъфа с ножа на кръста си.

— Аз казва ти и друг мистър иска купи много мак. Така добре?

Хоакин кимна.

Мрачната галерия се стесни и ги отведе до лабиринт от свързани подземия и тунели. Ръкавите на палтата им се триеха в мръсните стени. Двамата мъже рязко спряха, когато до слуха им достигна цвърченето на гладни плъхове. Въздухът, душен и потискащ, бе натежал и пренаситен от замайващ дим и сладникавата миризма на опиум.

— Това трябва да е адът — каза Лино със задавен глас.

— Не, бил съм в ада. По-лошо е от тук.

Леденият цинизъм в тона да Хоакин не можеше да се сбърка с нищо.

Момчето сви рязко вдясно и спря. Едва въздържайки се да не разтърка смъдящите си очи, Хоакин надникна през стелещите се изпарения към широкия отвор, който водеше в пушалнята за опиум. Той пристъпи малко по-навътре и се напрегна да огледа онази част, която не се осветяваше от бледата жълтеникава светлина на лампите за загряване на опиума. Стаята, небрежно издълбана в самата земя и едва ли по-голяма от развъдник за зайци, бе наблъскана със сламеници. Единственият доловим звук беше тихото пращене на лулите за пушене. Изведнъж някакъв мъж се изсмя. Хоакин рязко се обърна. Китаец с малка плитчица му се хилеше с беззъба уста.

След като се убедиха, че Моугър не е между пушачите, те продължиха нататък. Най-после стигнаха до края на тунела. С израз на умора и разочарование Хоакин заяви:

— Утре ще опитаме отново.

Хоп Фонг ги поведе по още един ред стръмни стъпала, които извеждаха в китайска перачница. Навън Хоакин благодари на момчето и му подаде три нови банкноти.

— Ще ни чакаш при храма с драконите утре в десет часа.

Доволна усмивка цъфна на малкото детско лице. Момчето се поклони и си тръгна.

Лино направи знак на минаващия файтон да спре.

— Не знам за теб, но аз определено имам нужда от едно питие. Идваш ли?

Хоакин с мъка се откъсна от мислите си.

— Не, благодаря. Още не съм забравил последния път, когато пихме заедно и ти поръча сарсапарила. Накрая едва успяхме да се измъкнем от кръчмата и то със стрелба.

— Това беше много отдавна, mi amigo. Просто шега, ако си спомняш.

Точно когато кочияшът на техния файтон дръпна поводите на коня, друг файтон спря недалеко и един мъж слезе от него.

Нещо в начина, по който се движеше, накара Хоакин да застане нащрек. После го чу да се смее. Изпод периферията на шапката си Хоакин изучаваше лицето на мъжа.

Лутър Моугър!

Моугър даваше нареждания на кочияша.

— Ела да ме вземеш оттук в полунощ. И не закъснявай.

Гърдите на Хоакин се изпълниха с дива ярост. Трябваше да направи всичко възможно — и дори невъзможното — за да не измъкне в този миг ножа си. Беше чакал седемнадесет години да убие Моугър, но сега здравият му разум го възпря. След като вече го беше открил, щеше да намери и време — достатъчно време да го унищожи по всички начини, които можеше да измисли.

Хоакин се уплаши да не се издаде с поведението си и застана зад Лино. Не помнеше някога да е изпитвал толкова унищожителни ненавист и гняв. Главата го заболя. Стомахът му започна да се обръща. Усещаше тялото си изпънато, сякаш бе провесено на въже.

Ветрецът, който духаше от океана, внезапно застудя и усили поривите си. Лутър Моугър извади банкнота и я подаде на кочияша. После се облегна на колелото на файтона в очакване на рестото. В същия миг вятърът изтръгна банкнотата от ръцете на кочияша и я запрати над главата на коня. Животното се устреми напред, обзето от паника при вида на летящите пари.

— Тъп кучи син! Не можеш ли да удържиш проклетото животно?

— Простете, сър. Вятърът…

Моугър хвърли на кочияша убийствен поглед и като буреносен облак се насочи към Китайския квартал.

— Променихме намеренията си — каза Лино на файтонджията. Подаде на човека монета и побърза да настигне Хоакин, който следваше Лутър Моугър на безопасно разстояние.

— Добре дошъл в ада, amigo — подхвърли Хоакин, когато Лино се изравни с него.

Лино се усмихна едва-едва.