Шели Милър
Докосни зората (9)

9

Камшикът беше изчезнал!

Лутър Моугър отскочи назад от празното чекмедже като ужилен.

През целия път до дома на връщане от бала той бе убеждавал сам себе си, че неговият камшик си е там, в чекмеджето, където го бе прибрал преди две години, в деня, когато се премести на Ринкън Хил и се превърна в Гордън Пиърс, уважаван член на обществото. Оттогава дори не се бе сещал за него.

— По дяволите! — Моугър блъсна стола и го запрати с трясък в стената. — Той го е откраднал! Онзи проклет мексиканец е нахлул в моя дом и го е откраднал!

Главата му затрепери конвулсивно, устата му висна отворена и от нея се изтъркаляха някакви думи. Усети дробовете си празни и свити и отчаяно пое въздух.

— Муриета е мъртъв! — изкрещя той. — А мъртвите не нахлуват в чужди къщи и не крадат камшици!

Той изрева пак като разярен лъв, после започна да крачи из стаята, мислеше, ругаеше и пак мислеше. Здравият разум му подсказваше, мъжът на бала не може да е Муриета. Но кой тогава? Някой от неговите comprades? Или може родственик на жена му? Всеки отговор бе логичен, както и всеки начин, по който някой бе дошъл да търси възмездие.

— Исусе Христе! — Той спря да обикаля стаята и сграбчи здраво ръба на масата.

Нямаше никакво значение кой, по дяволите, бе откраднал камшика! Важното бе друго — крадецът знаеше, че той не е Гордън Пиърс! Последиците от това разкритие го накараха почти да се задуши от ужас.

И не за пръв път му се прииска да не беше чувал името Хоакин Муриета.

Муриета беше като чума.

От всички чуждоземни търсачи на злато, които Лутър и продажните му съучастници бяха ограбили и били с камшик, чиито жени и момичета бяха изнасилили и чиито участъци бяха присвоили, само Муриета и неговата банда главорези ги бяха преследвали, ден след ден и месец след месец. Дейви, Джед и Сам — всички бяха мъртви само половин година след като бяха нахълтали в колибата на Муриета. Тръпки полазиха по гърба на Лутър, като си спомни деня, в който Муриета намери Сам, завърза го на кол, по стар индиански обичай, после заля главата му със захарен разтвор и остави мравките да отнемат мъчително живота му. В онзи ден Лутър бе разбрал, че Муриета играе своя игра — и него е оставил за на края.

Лутър не беше глупак. Той знаеше кога просто да не се мярка на пътя на някого, а кога направо да бяга. Омразата бе превърнала Муриета в непредвидим враг. Затова почувства огромно облекчение, когато служителите на Уелс Фаргоу разкриха, че самият той е откраднал стоката на един кораб и го тикнаха в затвора. Съдията го призна за виновен и го осъди на двадесет години в затвора „Сан Куентин“. Той си спомни как тогава си въобразяваше, че по много забавен начин е успял да надхитри Муриета и да избегне отмъщението му.

Но неведоми са пътищата господни, помисли сега Лутър, все още стиснал масата.

И на закона също.

Скоро след като го хвърлиха в затвора, калифорнийските рейнджъри устроиха засада на Муриета и го убиха близо до езерото Тюлеър. Лутър и тогава се смя, докато четеше съобщението във вестника. Те бяха отрязали главата на Муриета, бяха я представили на губернатора и си бяха получили наградата от пет хиляди долара.

Друга „запазена марка“ на калифорнийското правосъдие.

Със смъртта на Муриета закрилата на Сан Куентин беше загубила вече своята притегателна сила, затова Лутър реши да се възползва от единствените възможни средства, за които се сещаше, и да откупи свободата си. Товарът на Уелс Фаргоу! Той така и не си призна къде го е скрил. Надзирателят Хендерсън, който отдавна беше прехвърлил възрастта за пенсиониране, лесно се остави да бъде подкупен. За половината от стойността на товара — десет хиляди долара, изплатени с чекове от по хиляда долара, надзирателят уреди пускането на Лутър на свобода и заличаването на името му от затворническите регистри.

Излязъл от затвора, Лутър можеше да отиде, където си иска и да прави всичко, каквото пожелае, без да се оглежда зад гърба си за Муриета. Но беше прекарал достатъчно време зад решетките, за да е наясно, че не иска вече да е наемник. Искаше да работи само за своя сметка и да си създаде добро име. Другата половина от товара му бе осигурила тази възможност.

А сега какво трябваше да мисли?

Той се движеше из стаята замаян. Какво всъщност искаше крадецът? Пари? Ако желаеше да го види мъртъв, отдавна да го бе убил. Или пък изчакваше да го направи по-късно? Може би още тази нощ?

Мисълта го накара да измъкне незабавно малкия пистолет „Деринджър“ от скривалището му под масата и да се увери, че е зареден. От дълго време не беше носил оръжие. В сравнение със стария му револвер „Драгун“ с дългата седем и половина инча цев това малко пистолетче приличаше на детска играчка. Но все пак му създаваше чувство за подготвеност и сигурност.

Като започна да диша малко по-леко, той седна и се зае да обмисля действия, чрез които да разбере нещо повече за крадеца, но една натрапчива мисъл не му позволяваше да се съсредоточи.

Ами ако човекът с маската наистина беше Муриета? Да се допусне подобна мисъл беше, разбира се, нелепо, но се носеха слухове, че рейнджърите са обезглавили друг Хоакин. Ами ако Муриета се бе измъкнал от засадата?

Но ако е така, къде е бил през всичките тези години? Защо хората не го бяха виждали, нито бяха чували нещо за него?

Напротив, бяха!

Той наклони глава на една страна и се наруга, че не си е спомнил веднага. Само месец след засадата си понесе слух, че били видели Муриета в Лос Анджелис, около година по-късно се заговори, че Хоакин обрал пощенска кола близо до Бейкърсфилд. А преди две години, спомни си той сега с ослепителна яснота, точно когато се бе нанесъл в къщата, една жена от ранчото Куотър Съркл Ю в Уолкър Бейсън (източно от Бейкърсфилд, в планините Тикачати) бе разказвала, че Хоакин и бандата му, се отбили в ранчото й и я помолили да им направи нещо за закуска.

Лутър се намръщи. Муриета — проклет селянин, за да отмъсти за смъртта на жена си, се бе превърнал в бандит, после в мексикански герой, а сега — благодарение на някакъв индианец от племето чероки, който си бе въобразил, че е писател — в легенда, дявол да го вземе!

Лутър прокара пръсти през косата си и скочи от стола. Изведнъж една почти спасителна мисъл го накара да погледне отново към отвореното чекмедже.

Може би пък камшикът да не беше единственият откраднат предмет.

Напрегнатите му очи се стрелкаха из кабинета, търсейки нещо липсващо или разместено. Той прекоси стаята като обезумял и зарови из бюрото. На пръв поглед нищо не бе докосвано. Ами останалата част от къщата? Среброто? Новата му диамантена игла за вратовръзка? Толкова бе обсебен от мисълта за липсващия камшик, че въобще не се запита дали не липсва нещо друго. Разкъсван между надеждата, че кражбата е извършена от най-обикновен крадец, и ужаса, че не е така, Лутър се втурна по коридора и стигна до стаята на Чум Сун тъкмо когато съненият китаец отвори вратата.

— К’во ста’а шеф? — Чум Сун бързаше да пристегне с колана робата си с бродирани дракони. — Вие иска аз доведе момиче робиня? Аз облича и отива.

Преди да се обърне и да тръгне, Лутър го спря.

— Не… Искам да кажа… да, но не веднага. След малко. — Той крачеше напред-назад. — Знаеш ли оня камшик в чекмеджето на бюрото ми? Откраднат е! Да си виждал някой да дебне около къщата? Или да си забелязал нещо да липсва, да е разместено? — Като видя, че Чум кима отрицателно, Лутър попита: — А да си пускал някого в къщата? Някой непознат?

Китаецът заклати глава, но изведнъж очите му се разшириха.

— Малък китайски момче дошъл моли за храна. Аз дал яде в кухня и изпратил отива си.

Лутър бе спрял да крачи, стоеше и се взираше в прислужника си, изцяло погълнат от думите му.

— И той въобще не е излизал от кухнята?

— Не, шеф. Той стои само в кухня, после отива си.

— Ами ти като отиде да пазаруваш? Затвори ли прозорците, заключи ли къщата?

— Да, шеф. Чум Сун много внимава. Сега иска аз доведе момиче робиня? — поинтересува се боязливо дребното човече.

Лутър въздъхна разстроен.

— Да. Отивай! — Той го отпрати с ръка. — Само побързай и кажи на Чарли, че ми омръзна от дъртите кранти, дето ми ги праща. Полуумрели са още преди да дойдат. И повечето не преживяват дори първата нощ. Кажи му, че ако този път не ми изпрати някоя, дето си струва, ще спра да купувам от него. Има цял куп други търговци на роби и ще си намеря такъв, който ми доставя, каквото искам. Чу ли ме?

— Да, шеф. Аз каже него всичко.

Лутър остави китаеца да изпълни среднощната си задача и отиде в спалнята да се подготви. Можеше ли да има доверие на Чум Сун? Но защо му трябваше на китаеца да го лъже? Плащаше му добре и му даваше почивен ден всяка седмица да навестява семейството си в Китайския квартал. Старият човек никога не се оплакваше и не изразяваше по какъвто и да е начин чувствата си към момичетата робини. За двете години, през които Чум Сун работеше при него, китаецът се бе показал като лоялен и предан прислужник, но тези качества съществуват само докато се заплащат с пари, напомни си Лутър мрачно.

Ако не успееше да подкупи друг банкер или не уговореше Ким Лий да му продължи кредита, най-много до две седмици щеше да остане без пари. Имаше две седмици, преди Чум Сун да забрави лоялността си и да го напусне. А когато това станеше, Лутър автоматически се изправяше пред нов проблем — как да се справи с приказлив китайски домашен прислужник, който знае прекалено много за личните работи на Гордън Пиърс.

Милър. Франк Милър! Глупак! — измърмори Лутър, докато изкачваше стълбите. Нямаше да му се налага да мисли как да се отърве от Чум Сун или как да не загуби бизнеса, къщата и всичко, което бе придобил толкова трудно, ако не беше онази невестулка, онова копеле Милър, дето го уверяваше, че нямало проблеми със заема. Само въпрос на време е да се събере известна информация и да се получи одобрение — така беше казал Милър. А сега изведнъж му отказваше заради фалшиви данни от финансов характер.

Фалшиви! Лутър се изкиска на висок глас. Ами да, до дяволите, фалшиви бяха! Всички авоари, които бе вписвал, си бяха нагла лъжа, но Милър много добре знаеше това и бе готов да рискува, като подаде невярната информация на Ралстън и се погрижи обещаните пет хиляди да бъдат отпуснати. Лутър би изпитал огромно задоволство, ако можеше да нашиба с любимия си камшик белия като лилия гръб на Милър, но след тазвечерното малко публично стълкновение всичко, което се случеше на Милър, щеше незабавно да се припише на него. Не си струваше рискът.

Така, както той виждаше нещата, само едно нещо можеше да го спаси. Да накара Хелър да се омъжи за него. Дори тя да нямаше собствени пари (в което той се съмняваше), името Пейтън би му осигурило достатъчно време да компенсира стремително нарастващите си дългове. „Ел Дорадо“ трябваше вече всеки момент да донесе печалба. Буквално всеки момент, така му бе съобщил Зики, неговият управител на мината, още в средата на май. Богати залежи, беше казал той. По-големи от „Сатърс Мил“.

Лутър затвори вратата на спалнята зад гърба си, съблече туниката и запали лампата за опиум до леглото. Топла жълтеникава светлина изпълни стаята. Успокояваща светлина. Той продължи да сваля костюма, като разхвърляше частите му на всички посоки. Утре Чум Сун щеше да ги събере и да ги върне на търговците, които даваха костюми под наем.

Като остана само с прилепналия рицарски панталон и ботушите, той си подготви принадлежностите за пушене. После с пъшкане се отпусна на ръба на леглото. Сякаш всичко се случи изведнъж, помисли си Лутър и отметна глава назад, питаше се кога и дали това щеше да свърши, преди той да се е разорил напълно. Първо, старата лейди Пейтън му казва по съвсем недвусмислен начин да стои настрана от Хелър, после Хелър отхвърля чувствата му, след което глупакът Франк Милър го уведомява, че няма да получи заем, и накрая се явява мъж, маскиран като Муриета, и му показва откраднатия камшик.

Нетърпелив по-бързо да изпита блаженството, което само макът можеше да му донесе, Лутър задържа лулата над лампата да я нагрее, после потопи телената пръчица в кутийката с опиум и извади колкото бе полепнало по върха й. От топлината на лампата опиумът започна да набъбва, докато стана многократно повече от първоначалния си обем. След това той го разстла хоризонтално, за да може парата, образувала се във вътрешността му, да излезе. Когато най-после подготвителният процес приключи, Лутър вдъхна дълбоко топлите опиумни изпарения и се облегна удобно върху купчината възглавници.

След час вратата на спалнята се отвори със скърцане и Чум Сун въведе младо китайско момиче.

— Това Нинг Той.

Чум Сун й посочи с жест да пристъпи навътре, а сам той се обърна, затвори тихо вратата и се оттегли надолу по стълбите.

Замаян вече леко от опиума, Лутър се премести пак на ръба на леглото и загледа момичето, което плахо пристъпи към него. Тя бе дребничка, висока едва около метър и половина. Не беше хубава или поне не отговаряше на стандартите за красота на жените от бялата раса, но имаше онова изражение на детска невинност, което го привличаше много повече от едно красиво лице.

— Ела насам. — Той допълни думите си с красноречив жест, който тя разбра. — Говориш ли английски?

— Малко. — Гласът й звънна като камбанка.

Лутър се усмихна.

— Добре. Значи ще се разберем. — Той направи друг жест и тя седна до него на леглото и започна да развързва синята си блуза. — Виж ти, не си била толкова неопитна, колкото изглеждаш — каза той, доволен, че тя разбира какво се очаква от нея. Много мразеше Кентън Чарли да му изпраща девственици. Те не знаеха как да задоволят един мъж, особено мъж като него, чиито нужди бяха малко необичайни и доста по-специфични.

Нейната мудност обаче го ядоса. Лутър изчака търпеливо тя да свали всичко от себе си. После я бутна назад и тя се просна с цялата си дължина на леглото. Известно време той само я гледаше, пушеше лулата и се наслаждаваше на прелестното усещане, което се разливаше по тялото му, но после мислите му започнаха да стават все по-мъгляви и внезапно си въобрази, че наблюдава не друг, а Хелър.

— Мис Хелър Пейтън — прошепна Лутър, навеждайки се над проснатото тяло на Нинг Той. — Мис Надутост! Ти ме унизи — подигравателно каза той. После пое дъх и се изплю на леглото до нея. — И като се помисля само… та ти едва не ме убеди, че искрено желаеш да останеш стара мома. Ха! Да не си въобразяваш, че хората не видяха как се хвърли на мексиканото? Боже, мразя жени като теб! Със синя кръв — мислите се за по-добри от всички останали. Познавам я аз твоята порода. Курви! Всички сте курви! — удари я той и Нинг изписка. Ръката му остави яркочервена следа върху снежнобялата й гръд.

Нейният писък проясни малко главата му. Той се отдръпна назад, внезапно осъзнал какво е направил.

— Глупак! Тъп глупак! — наруга се Лутър. Явно бе прекалил с мака. Заради него бе загубил чувството за реалност. Той стана и отиде до прозореца за глътка свеж въздух. В бъдеще трябва да внимава колко пуши. Тунелите под Китайския квартал бяха пълни с пристрастени хора, които още вярваха, че са независими от силата на мака.

Отвратен от себе си, Лутър закрачи напред-назад из стаята, докато Нинг Той изпълзя и се сви под завивките. Не трябваше да кара Чум Сун да му води момиче. Имаше нужда да мисли — да обмисли как да сложи венчална халка на пръста на Хелър Пейтън, да помисли кой бе откраднал камшика и защо. Той стигна до другия край на стаята и изведнъж спря.

— Главата! Главата на Муриета! — избърбори Лутър, щом мислите му най-накрая се проясниха. Ако успееше да види главата, щеше да е сигурен, че Хоакин е мъртъв. Суейн каза, че била изложена в някакъв музей тук, в Сан Франциско. Още утре ще накара Чум Сун да разпита къде се намира, а в понеделник следобед, след срещата с Ким Лий, ще отиде да посети музея и…

Нова мисъл се стрелна в главата му.

Хелър беше казала, че иска да посети някой музей. Лутър се усмихна със злобна наслада. Да я покани да го придружи ще е идеалната възможност да си възвърне нейното благоразположение. А после… после можеше да я покани и в дома си да види неговата художествена колекция. Тук вече не се сдържа и се разсмя. Неговата колещия се състоеше само от една картина. Портретът, той почти се задави с думата, ненавиждаше спомена за своето неловко положение в Клиф Хауз. Е, вече знаеше правилната дума и си беше научил урока. Никога нямаше да участва в разговор, за който му липсват даже основни познания.

И така, след като я доведе вкъщи… Лутър повдигана едната си вежда. Какво ще стане? Ами ако благопристойната мис Пейтън изведнъж се окаже в компрометираща ситуация? Тя едва ли би се върнала в Бостън, за да продължи живота си там — дори като неомъжена жена — ако репутацията й е унищожена. Може би тогава по-благосклонно ще приеме неговите чувства.

Лутър се върна при Нинг Той, търпеливо й показа как да го задоволи, а когато тя приключи, веднага възнагради усилията й с една силна плесница през лицето.

Той се изправи и загледа уплашеното момиче, а после измъкна изпод леглото плетен бич.

Винаги мислеше по-добре, докато си доставяше удоволствие.