Шели Милър
Докосни зората (7)

7

Хоакин прекара петъчната сутрин на пристана в разговори с капитани и екипажи на търговски кораби, като се опитваше да получи най-обща представа за вноса и износа в Сан Франциско.

Много се търсеха китайски стоки, както разбра той, и не само от самите поданици на Небесната империя, които бяха дошли в Сан Франциско едва ли не само с дрехите на гърба си, но и от англо-американците. Стоките, които Моугър купуваше, за да препродава, бяха сред най-предпочитаните и носеха най-голяма печалба.

Отне му по-малко време, отколкото мислеше, да научи името на доставчика, който продаваше стоката на Моугър. Разследванията му го доведоха до един склад в Китайския квартал и до Ким Лий, който имаше вид на средновековен магьосник със сребристобяла брада, дълги мустаци и коса, сплетена на плитка, която стигаше до кръста. Той се появи от задната част на помещението, пристъпвайки безшумно с бродираните си копринени чехли, и се насочи напред, където го чакаше Хоакин.

— Дошли сте да правим бизнес? — пискливият му глас дразнеше слуха.

— Да, имам делово предложение за вас.

Лукавият възрастен китаец присви очи.

— Аз съм бизнесмен. Ще чуя вашето предложение.

— Разбрах от сигурен източник, че търгувате с мъж на име Гордън Пиърс — продавате му фойерверки, ветрила и други такива. — Тъй като старецът не отрече, Хоакин продължи. — Готов съм да ви дам пет хиляди долара, ако следващия път, когато дойде да купува от вас, завишите с тридесет процента цените на едро и му поставите условие да ви заплати закупеното веднага в брой.

Китаецът размисли, преди да отговори.

— Ако постъпя както искате, той няма да може да извлече печалба, ще престане да купува от мен и ще си намери друг доставчик. Така ще загубя един добър клиент. И много пари.

— Вие ще го загубите при всички случаи, защото той скоро ще е мъртъв — заяви Хоакин недвусмислено.

Лицето на стареца не изрази никаква изненада.

— Разбирам. Тогава мисля, че е разумно да приема щедрото ви предложение.

— Бях сигурен, че ще видите нещата от тази страна. — Хоакин измъкна от джоба си свити на руло банкноти и ги подаде на стареца. — Освен това ще постъпите разумно, ако не споменавате нищо за мен и нашата сделка.

— И мен ли ще убиете? — медно-жълтеникавата кожа на китаеца побледня.

Хоакин почувства страха, обхванал стареца, но не каза нищо.

— Отмъщението прави омразата още по-ужасна. Много силно оръжие.

— Това да не е сентенция на Конфуций?

— Не. Сентенция на Ким Лий.

 

 

По-късно следобед Хоакин и Лино се срещнаха пред Уот Чиър Хауз и наеха файтон до търговския център. Там Лино го представи на Франк Милър, вицепрезидент на Сан Франциско Банк.

Банкерът — висок слаб мъж с толкова дебели стъкла на очилата, че правеха очите му да изглеждат огромни, сякаш нямаше търпение да се заемат с деловите въпроси.

— Сеньор Монтаньос, за мен е чест да се запозная с вас. — Той му протегна ръка. — Мистър Торал ме уведоми, че вие сте заинтересуван да депозирате значителна сума в нашата банка — каза той и с жест ги покани да заемат столовете пред бюрото му.

Лино седна на единия и се настани удобно.

Хоакин демонстративно пренебрегна любезното предложение и се заразхожда из стаята. С престорен интерес той огледа бюста на Уилям Ралстън — основател и президент на банката. После се зае да разглежда колекцията от шишенца за енфие, изложени в кутия с кадифена подплата.

— Всичко зависи от това, доколко надеждна е банката ви, мистър Милър — заяви той, насочил изцяло вниманието си към един експонат с гравиран китайски дракон на него. Не проумяваше защо някой ще иска да колекционира подобни неща.

Милър погледна изпитателно вероятния си клиент.

— О, аз мога да ви уверя, че е абсолютно надеждна. В момента авоарите ни са по-големи от когато и да било.

— Аз знам точно какви са авоарите ви, мистър Милър. Проучил съм ги най-подробно, разбира се.

Милър се засмя високо и пресилено и седна на своето място.

— Разбира се! Тогава значи знаете…

Хоакин измина краткото разстояние през стаята и застана пред бюрото на Милър. Загледа го отвисоко, над върха на носа си:

— Това, което знам, е, че имате взаимоотношения с един мой конкурент, Гордън Пиърс. Не бих споменавал името му, ако не ми дължеше огромна сума пари. Както научих, той има намерение да се разплати с мен, разчитайки на заем от вашата банка. — Хоакин се надяваше бог да му прости поне тази лъжа. Той направи пауза, изправи се, отстъпи малко назад и седна на празния стол. — Разбирате ли — продължи той с почти безизразен тон, — аз съм убеден, че стабилността на една банка се основава преди всичко на нейната кредитна политика. Поправете ме, в случай че греша, но ако действително това е така, тогава ми изглежда напълно логично банката да проверява основно кандидатите си за заеми. — Банкерът кимна и се канеше да заговори, но Хоакин продължи: — И аз би следвало да поставя под въпрос не само политиката на една банка, но и нейната далновидност, ако тя отпусне заем на клиент, чиито пасиви многократно надвишават активите и приходите му. — Той се приведе напред. — Аз съм бизнесмен — както и вие, мистър Милър. Преди да вляза в делови отношения с вашата банка, искам да съм напълно сигурен, че тя провежда правилна политика по отношение на кредитите.

Милър се взираше в скръстените си длани, а когато заговори миг по-късно, в гласа му звучеше нова напрегната нотка.

— В случай че онова, което загатнахте, сеньор Монтаньос, е вярно, тогава естествено ние няма да можем да отпуснем заем на мистър Пиърс. — Той мушна пръст под яката си, сякаш се мъчеше да я разхлаби. — Ако ми дадете време до края на следващата седмица, аз лично ще проуча финансовото положение на мистър Пиърс и ще се консултирам с мистър Ралстън…

Хоакин се изправи.

— Боя се, че не разполагам с излишно време, мистър Милър. Понеделник следобед се връщам в Сан Диего и възнамерявам дотогава да уредя всички свои делови въпроси.

— Тогава до понеделник сутрин — отвърна банкерът с примирен глас. — Ще видя какво мога да направя междувременно.

— Adios, сеньор. — Хоакин кимна с глава и тръгна да излиза от стаята. Лино го следваше по петите. Щом вратата се затвори зад тях, те радостно си стиснаха ръцете.

— Стана прекалено лесно, mi jefe. Започвам да се тревожа, че няма истинско предизвикателство.

— Търпение, Лино. Имам чувството, че по този път ни очакват цял куп предизвикателства.

В бележката си Елена бе помолила Хоакин да я вземе от шивачката в пет часа. Той каза на Лино, че ще се видят по-късно и нае файтон да го отведе на адреса, който Елена му бе дала.

Още щом я видя, застанала на подиума да се върти раздразнено в различни посоки, докато шивачката забождаше карфици в червения атлаз на новата й рокля за фламенко, той разбра, че тя е в едно от капризните си настроения и срещата им няма да е от най-приятните.

— Е, откри ли Моугър? — запита тя над посивялата глава на шивачката.

При споменаването на името Хоакин й хвърли предупредителен поглед, който тя напълно пренебрегна. Той скръцна със зъби от гняв. При цялото си безпокойство да не би някой да го разкрие, което тя непрекъснато демонстрираше, сега като че ли правеше всичко възможно да го изложи на опасност. Той седна и изпъна дългите си крака напред.

— Не мисля, че точно тук е мястото да го обсъждаме, но щом толкова държиш да узнаеш, да, открих го!

Лицето й загуби цвета си, тя започна да се олюлява, но една карфица се заби в кожата й и незабавно я накара да се стегне.

— О-ох!

Тя хвърли такъв поглед на злочестата шивачка, сякаш жената я бе убола нарочно. Когато Елена се окопити и заговори отново, тонът й бе съвсем различен.

— О, Хоакин? Querido, аз не знаех… Не помислих… след всички тези години. Той позна ли те?

Въпреки страха и тревогата, които видя в очите й, Хоакин не бе склонен да продължава този разговор.

— Не! — отсече той рязко.

Елена го стрелна раздразнено. После се обърна към шивачката.

— Може ли да продължим друг ден, Мария?

— Да, разбира се, мадам — отвърна тя незабавно. — Ще ни извините ли, сър, докато сваля карфиците…

Елена махна с ръка.

— Всичко е наред, Мария, може да остане. Той ми е годеник.

Лицето на шивачката се изчерви сконфузено. С непохватни пръсти тя се зае да сваля карфиците от дългия шев на гърба. Елена се измъкна от полата, а шивачката се извини и побърза да отнесе дрехата. Щом излязоха от ателието, Елена го засипа с въпроси, но той не отговори на нито един. Така изминаха почти цяла една пресечка, когато Хоакин внезапно спря и се обърна към нея.

— Вече не те познавам, Елена. Не разбирам какво правиш. Умоляваш ме да престана да търся Моугър, защото се страхуваш, че ще ме познаят и ще ме хванат. След което насочваш вниманието на цялата публика в театъра към мен, а сега назоваваш и мен, и врага ми по име пред шивачката, която е може би най-голямата клюкарка в града. — Той вдигна ръце — Е, кажи какво да мисля? Жив ли ме искаш или мъртъв?

Очите на Елена се наляха със сълзи.

— Caro mio, съжалявам! — Сега отново изглеждаше искрено разстроена при мисълта за онова, което бе сторила. — Бях толкова потресена, че не осъзнавах какво говоря. Прости на Елена! — Тя застана насред улицата и се впусна в молби, но Хоакин продължи пътя си. — Хоакин, моля те — извика тя след него. Когато той не спря, тя повдигна широката си пола и затича да го настигне.

Едва когато тя се изравни с него, той спря и сведе сериозните си черни очи към лицето й с класическа красота.

— Не може да продължава така — да влизаме в пререкания всеки път, щом се видим. Аз държа на теб. Винаги съм държал, но никога няма да те обичам. — Той я стисна за раменете. — И ти го знаеш, Елена. Винаги си го знаела. Аз не съм в състояние да променя чувствата си, както и ти своите. Защо тогава упорстваш?

Елена обви ръце около шията му и се притисна към него.

— Querido — извика тя. — Аз мога да те направя щастлив. Знаеш, че мога, само ми дай възможност! — Тя плъзна длани по ръцете му, сякаш чрез натиска на пръстите искаше да го убеди в истинността на думите си. — Винаги съм била до теб, когато си ме желал — и винаги ще бъда. Не е нужно да ме обичаш. Моята любов стига и за двама ни. Моля те, аз съм уморена от този живот — уморих се да чакам да се вразумиш. Уморих се да се надявам, че ще загърбиш спомена за Росита. До гуша ми дойде, Хоакин! Искам да се омъжа, да имам деца — твоите деца! Синове, Хоакин! Ще ти родя здрави синове, да продължат името Муриета. Вземи ме със себе си у дома, в Мексико, в Ранчо Муриета…

Тирадата й бе отчаяна и горестна. Той не помнеше някога Елена да се е молила. Дръпна я на по-уединено място в един вход.

— По дяволите, Елена! Ти като че не разбираш. Дал съм клетва. И няма да я наруша. Нито заради теб, нито заради когото и да било друг! — Той отпусна малко стегнатата си хватка и я погледна. После добави с по-мек и уморен глас: — Ти би станала чудесна съпруга и прекрасна майка… А аз ти загубих времето, използвах те. Никога няма да мога да ти се отплатя за твоята всеотдайност.

— Да ми се отплатиш? О, Хоакин! Аз не желая да ми се отплащаш. Моля те, querido, аз искам теб! — Гласът й замря и тя се облегна на него. После внезапно се дръпна назад разгневена. Пръстите й се вкопчиха в реверите на палтото му. — Заради онази гринга е! — изсъска тя, а лицето й стана застрашително. — Тя те съблазни с бледата си като пергамент кожа и префърцунените си маниери. Тя е причината да не искаш да ме любиш миналата нощ. Тя е причината да ми наговориш всички тези неща!

— Хайде, елате да ви изпратя до хотела, мадам. — Той я заобиколи и махна на един файтон. — Гранд Хотел.

Изминаха разстоянието до хотела в мълчание, слязоха от файтона и мълчаливо изкачиха стълбите. Елена забърза напред, отключи вратата на своята стая и я затръшна под носа му.

 

 

Хелър се събужда няколко пъти през нощта, като все й се счуваше, че Абигейл ходи насам-натам, но когато се вслушваше по-добре, не долавяше нищо, дори звук от стъпки, само тишина. Накрая тя седна в леглото, обгърна коленете си с ръце и се загледа през прозореца. До зазоряване имаше още време, а тя вече беше будна. Нима бе загубила окончателно здравия си сън?

Четвърт час по-късно тя прекрати опитите си да се самоубеждава колко добре е да поспи още малко и светна лампата. Беше твърде рано да се заеме с тоалета си, затова реши да се посвети на дневника — работата, която започваше да й доставя истинско удоволствие. Препрочете последната страница, после описа подробно пътуването до Клиф Хауз. Щом стигна до тюлените, я напуши смях. Какви чудесни, забавни създания! Никога не бе виждала тюлени толкова близо до брега. С голямо усилие си наложи да ограничи описанието на лудориите им само в една страница.

Хелър почти свърши с писането, когато си спомни, че Гордън Пиърс бе обещал да й покаже частната си колекция. Тази вечер, когато двете групи отново се съберат заедно, тя ще има възможност да му напомни и да определят деня. Първо обаче трябва да информира Абигейл за намеренията си и да опита да я убеди, че интересът й към Гордън Пиърс е продиктуван единствено от неговото пристрастие към изкуството.

Надяваше се тя да не вдигне голям шум.

За Хелър бе очевидно, че Абигейл не харесва Гордън. Вчера на връщане от Клиф Хауз, когато Гордън им каза в колко часа ще ги вземе за бала, Абигейл бе заявила доста безцеремонно:

— Съжалявам, мистър Пиърс, но аз реших, че ние с Хелър не се нуждаем повече от услугите ви като наш придружител.

Хелър застина с отворена уста, твърде шокирана, за да продума. Често пъти Абигейл бе доста пряма, но никога досега Хелър не я беше виждала да се държи просташки грубо.

Гордън сякаш очакваше това отхвърляне, защото незабавно възрази умолително, но Абигейл твърдо и категорично му отказа. После обясни решението си с думите, че била уморена непрекъснато да се съобразява с програмата и предпочита да се върне към първоначалния им план, а именно те двете сами да разглеждат града, съобразявайки се със своето собствено желание. Нещата, разбира се, не стояха точно така, но Хелър реши, че ще е по-разумно да не разпитва леля си пред хората.

 

 

Двете жени прекараха петъчния ден в компанията на Александър Райе, Робърт Суейн и други членове на Бостънския търговски съюз и на Търговската камара на Сан Франциско. До ранния следобед групата беше изготвила голям списък на артисти, художници и преподаватели от Източния и Западния бряг. Хелър състави една примерна покана за гастрол, в която се заявяваха техните общи цели, както и предлаганите срокове и условия за изявите.

Когато събранието приключи, тя се чувстваше изтощена от напрежението да следи и записва всичко, но и въодушевена от успеха си и похвалите на присъстващите за ценните й предложения.

Оценена!

Още един стремеж бе осъществен.

Същата вечер Хелър стоеше в стаята и се гледаше в огледалото. Най-после нещата започваха да стават такива, каквито ги очакваше, и тя бе на път да постигне онова, заради което бе дошла. Сега Хелър можеше да мисли за майка си без гняв. Защото мама желаеше повече от всичко на света нейното дете да стане дама. Хелър сякаш виждаше майчиното си лице в огледалото зад своето и почти чуваше гласа й: „Станала си истинска изискана дама, ето к’во си станала, Хелър, любов моя! И мож’ да си сигурна, че съ гордея с теб!“.