Шели Милър
Докосни зората (19)

19

Хелър имаше чувството, че току-що е заспала, когато дочу да отекват стъпки и после гласа на Лино.

— Хоакин. Хоакин, събуди се.

Хоакин скочи незабавно.

— Какво има? — Той се огледа и видя Лино.

— Извинявай, че те събудих, но Леви току-що се прибра в лагера. Видял е пазачите на Моугър да се връщат.

Хоакин разтърси глава, за да се разбуди напълно.

— Тогава те не са могли да отидат до Марипоса.

— Така е. Той няма представа къде са ходили, но са довели със себе си няколко наши стари познайници. Сам Мърдок и бандата му убийци. Общо десет души. Водели и кон, натоварен с пушки и муниции.

— Sangre de Cristo! — Хоакин скочи на крака. — Изглежда ни очакват неприятности.

— Какво смяташ да правиш? — попита Лино.

— Мисля, че се налага да поговорим с хората. — Хоакин се облече набързо, закачи колана с револвера, като завърза кожените ремъци през бедрата си, и после напусна помещението заедно с Лино.

Въпреки че се преструваше на заспала, Хелър бе чула всяка тяхна дума. Вчера шансовете на Хоакин и хората му да завземат Ел Дорадо и да освободят робите изглеждаха добри, но сега нещата бяха вече различни. Ако Хелър бе разбрала правилно съобщението на Лино, десет професионални убийци, натоварени с оръжие и муниции, бяха дошли да помогнат на Моугър в битката му срещу Хоакин.

Веднага щом Хоакин се измъкна с Лино, тя също стана. Обхваната от вълнението да се види освободена от Ел Дорадо, тя и за миг не бе допуснала каквато и да е възможност да се върне там отново. Макар да съзнаваше, че спасявайки я, Хоакин се бе лишил от информацията, която тя му предаваше. Той разбира се имаше свои шпиони, които го осведомяваха подробно за повечето действия в ранчото, но съществуваха непредвидими ситуации, като например наказанието на Алварадо, когато шпионите не можеха да бъдат от голяма полза. Ако тя самата бе проявила прозорливост в онзи момент, вероятно щеше лесно да разбере плановете на Моугър и дори да успее да предотврати случилото се.

Както навярно би съумяла да научи и за намеренията на Моугър да докара наемни убийци.

Някак несъзнателно в главата на Хелър започна да се оформя план как да помогне на Хоакин. Тя трябваше да се върне в Ел Дорадо, при Гордън Пиърс. Поемаше огромен риск, защото планът й щеше да успее само ако го накараше да повярва, че Хоакин я е отвлякъл против волята й. И тогава (в случай че успееше) тя можеше да наблюдава внимателно какво става и да предаде на Хоакин информацията, която да му помогне да осъществи целите си, при това положение рискът й щеше да е напълно оправдан.

На два пъти — докато закопчаваше роклята и докато сресваше косата си — Хелър се изкушаваше да се откаже от плана си. Преживяното през последната седмица я бе изтощило дотолкова, че постоянно се чувстваше безкрайно изморена. Дори дългият сън не помагаше. Но после тя се замисли за китайските момичета — робините на Моугър, за Алварадо и за другите роби, държани в Ел Дорадо, и за Росита Муриета. Запита се какво бъдеще ги очакваше двамата, нея и Хоакин, ако той не осъществи отмъщението си. Знаеше отговора. Никакво!

Хелър пое дълбоко дъх, наложи си решителност и воля и започна да рови из нещата на Хоакин, докато намери, каквото търсеше — парче хартия и молив. Помисли малко и написа:

„Хоакин, дочух случайно разговора ви с Лино. Сега вас ви превъзхождат по численост и по оръжие. Знам, че ако се върна в Ел Дорадо ще мога да подпомогна каузата ти, като продължа да шпионирам за теб. Ще кажа на Моугър, че съм избягала. Ще ми повярва. Защото мисля, че макар да не му се иска, той е влюбен в мен и се надява и аз да го заобичам. Вдругиден ще ти оставя съобщение в дървото, където пазачът скри златото.

Обичам те! Хелър“

Тя напусна спалнята на Хоакин и влезе в главната зала. Тя беше празна. Мъжете вече започваха да се събират отвън около големия лагерен огън. Хелър си помисли, че дори някой да я види, като излиза от пещерата, ще реши, че е тръгнала да задоволи естествените си нужди, затова смело забърза по пътеката, която отвеждаше зад пещерата, при заграждението за конете. Огледа се наоколо за седло, но не намери и си даде сметка, че всъщност едва ли би имала полза от такова. Някога, много отдавна взимаше уроци по езда, но те не включваха и умения по оседлаване на коне. Налагаше се да язди коня неоседлан. Само се молеше да не е забравила как се прави това.

Хелър отдели дорестия кон на Лино от стадото, отведе го до портичката на оградата и прекара едно въже през халките от двете страни на оглавника му. „Чуй ме сега, конче! Отдавна не съм яздила, затова дръж се прилично!“ Тя знаеше, че без металната част на юздата ще й е трудно да контролира животното, но бе чула Лино да се хвали колко е възпитан скопеният му кон и се надяваше да е прав.

Като сграбчи колкото можеше повече от гривата и стъпи на най-долната летва на оградата, за да се повдигне, Хелър се метна на червено-кафявия гръб. Конят изцвили, докато тя се наместваше и оправяше полите си. После тя го побутна да тръгне бавно и изпробва импровизираните си поводи, карайки го да направи един широк кръг. Най-сетне, почувствала се достатъчно уверена, Хелър излезе от заграждението и пое надолу по склона.

Пътеката оставаше скрита за мъжете, събрани пред пещерата. Тя знаеше, че те не могат да видят как се отдалечава, но знаеше също, че е само въпрос на време да открият отсъствието й и Лино да разбере, че конят му е откраднат.

След като измина половината разстояние и тесният път стана по-малко стръмен, Хелър смушка коня и премина в тръс, а вече в подножието на планината се осмели да подкара коня дори в лек галоп.

Малко по-късно, когато наближи гъстите дървета и входа на Ел Дорадо, отекна предупредителен изстрел. Хелър дръпна въжето и спря коня. Между дърветата се появиха трима от пазачите на Моугър, които яздеха в галоп и държаха пушките си готови за стрелба. Хелър само се молеше да я познаят.

— Исусе Христе всемогъщи! Това е тя — извика Ханк към приятелите си. Той препусна още по-бързо, стигна да Хелър и грабна въжето от ръцете й.

Тя се престори, че изпитва огромно облекчение.

— О, слаба богу! Не бях сигурна, че ще намеря обратния път. Яздих в продължение на часове. Мислех, че съм се изгубила.

— Обратно от къде? — попита друг мъж.

— От лагера на Муриета. А вие откъде мислите? Избягах от него късно през нощта, откраднах един от конете на бандитите и препуснах колкото можех по-бързо.

Ханк се взираше в нея недоверчиво.

— Избягала си от Муриета?

За да си спести директния отговор, Хелър се направи, че й прималява и ще припадне. Тя докосна челото си с ръка:

— Ами да, аз… О-о… Моля ви, отведете ме в ранчото, там ще обясня…

Ханк протегна ръка да я подкрепи.

— Дръж се, ще те върнем в ранчото. Дръж се! — Той пое въжето и поведе коня й след себе си, докато останалите яздеха плътно около нея.

Посрещането на Гордън напълно се различаваше от нейните очаквания. Той просто преливаше от радост да я види. Смъкна я от коня и я притисна в прегръдките си.

— Хелър! Не мога да повярвам, че си избягала. Добре ли си? Къде е Абигейл?

— Беше отделена от мен и не можех да я взема — излъга Хелър. — Наложи се да тръгна без нея. — Тя се освободи от прегръдката му и се опита да изглежда съсипана от отчаяние. — Трябва да я върнем, Гордън. В смъртна опасност е! — Хелър избухна в плач, което никак не й бе трудно, щом си спомни какво е заложено на карта. — Ти не го познаваш. Той е зъл. Ще я убие. Знам, че ще го направи. Всичко е готов да направи, за да те пипне. Мрази те!

Онова, което Хелър можеше да направи в този момент, беше само да се надява, че играе убедително, защото в противен случай, ако той се усъмнеше, я очакваха много по-страховити неща от ужасната брачна нощ.

— Да, знам — бе всичко, което каза Гордън. Той я обгърна с ръка и й помогна да стигне до къщата. — Сигурно си изтощена. Ще накарам да ти донесат вана и гореща вода.

Настанена в старата си стая, Хелър седна на ръба на леглото и започна да масажира слепоочията си. Молеше се да не е направила стъпка, за която после да съжалява. Разчиташе единствено на заявената от Гордън любов към нея, за да спечели доверието му. Ако това станеше, тя щеше да получи така нужната й свобода, за да предава важна информация. Надяваше се също той да прояви съчувствие към състоянието й след преживяното и поне няколко дни да не се възползва от съпружеските си права. Дано само на Хоакин не му трябва прекалено много време да осъществи онова, което е започнал.

По-късно същата сутрин, след като Хелър се изкъпа и хапна топло ядене, Гордън влезе при нея и я помоли да отиде заедно с него в салона.

— Хелър, запознай се със Сам Мърдок. Наех него и хората му да открият и да заловят Муриета. Седни и му разкажи всичко, което знаеш за скривалището на бандита.

Хелър едва се бе настанила, когато Мърдок започна да я разпитва:

— И как точно успяхте да избягате, мисис Пиърс? Муриета не е човек, който ще пренебрегне охраната и ще допусне пленник да му се изплъзне.

Мърдок беше едър като мечка. Той се изправи застрашително над нея, опитвайки се да я уплаши с ръста и размерите си. Беше толкова грозен, колкото и огромен, със землистокафява коса и златисти очи като на котка. Лицето му бе набраздено от дълбоки бръчки, а кожата — груба, подобно на старо седло.

— Стана едва когато всички заспаха. Измъкнах се много предпазливо от пещерата и откраднах един кон. Както споменах и пред пазачите ти, Гордън — каза тя и преднамерено наблегна на факта, че предпочита да разговаря с него, вместо с Мърдок, — яздих цяла нощ. Не знаех как да намеря обратния път до тук.

Ако Ханк и хората му не ме бяха открили, сигурно никога нямаше да стигна до Ел Дорадо.

Като чу отговора й, Мърдок направо подскочи.

— Казахте, че сте се измъкнали от пещерата. Къде е тази пещера? Можете ли да ме заведете до нея?

Хелър се направи, че обмисля въпроса, но в действителност се ругаеше мислено, че се изпусна и спомена за това. Отсега нататък трябваше много да внимава какво отговаря. Нямаше да си прости, ако допусне да издаде важна информация.

— Беше тъмно, когато стигнахме пещерата, и още по-тъмно, когато избягах. Нямам представа къде се намира. Знам само, че ми отне много повече време да се добера дотук, отколкото на Муриета, за да ни отведе там.

Мърдок крачеше из стаята. Всеки път, щом се обърнеше към нея, задаваше нов въпрос и я фиксираше със златистите си котешки очи. Съзнавайки, че той е достатъчно проницателен да съхрани отговорите й в паметта си и да анализира по-късно тяхното съдържание и последователност, Хелър полагаше всички усилия да отговаря кратко и неясно.

Повече от час продължи този безмилостен разпит, накрая тя скочи от стола и възкликна с раздразнение:

— Гордън, уморих се от безкрайните въпроси на този човек. Казах му каквото знам. Избягах от Муриета и се върнах тук, при теб, независимо от всичко — заяви тя многозначително, — защото мислех, че ние двамата може би имаме някакъв шанс. Но ако това е твоят начин да покажеш колко държиш на мен, тогава по-добре да си бях останала при Муриета. От него поне можехме да се освободим срещу откуп.

Гордън наведе глава.

— Достатъчно, Мърдок. Мисля, че тя отговори на въпросите ти според възможностите си. Сега я остави на мира.

Хелър триумфиращо се изправи.

— Смятам да си полегна за малко, ако не възразявате. Последните няколко дни ме изтощиха напълно. — Гордън я съпроводи по коридора до спалнята й. Отвън пред вратата тя се обърна към него, стараейки се да се покаже колкото е възможно по-нервна. — Благодаря, че ми се притече на помощ. Той ме караше да се чувствам все едно, че съм подсъдима. Кой е той всъщност? И защо е тук? Изключително неприятен човек е.

— Ловец, който преследва хора по поръчка и срещу награда. Най-добрият на запад от Мисисипи. И тъй като за главата на Муриета все още има обявена награда, той смята да я прибере. — Гордън взе ръката й в своята и завъртя венчалната халка около пръста й. — Съжалявам, че те притесних, но трябваше да ти зададе тези въпроси. Ще се видим на вечеря.

Но когато Гордън дойде да я вземе за вечеря, я намери дълбоко заспала, провери отново, но тя продължаваше да спи и той се отправи към салона — за поредната доза опиум.

Хелър се събуди точно толкова уморена, колкото когато си бе легнала предишния ден следобед — след повече от осемнадесет часа сън! През живота си не беше спала толкова дълго без прекъсване. Сега, като се замисли, тя осъзна, че от края на юни нещо ставаше с нея. Беше преживяла цялата гама симптоми: гадене, замайване, умора, дори отоци на глезените.

Тя отхвърли завивките и скочи от леглото, но така силно й се зави свят, че моментално седна обратно.

— Какво, за бога… О, не! Не може да бъде! О, господи! Всичко беше от ясно по-ясно. Тя беше бременна! Като сграбчи една от възглавниците и я стисна в прегръдките си, Хелър се помъчи да се спомни кога й дойде последната менструация. Две седмици преди влакът да пристигне в Сан Франциско — около средата на май. А сега е вече… Мили боже, вече е единадесети юли. Все още прегърнала възглавницата, Хелър се облегна назад и се запита какво ли ще каже Хоакин, като узнае. Дали ще е доволен? Ами ако не е? Не, не биваше да допуска подобна мисъл. Разбира се, че ще е доволен и ще пожелае да се ожени за нея незабавно. Наистина ли ще пожелае? Ако не го направи, тя ще трябва да се върне в Бостън и да отгледа детето си сама — копеле, каквато я бе родила нейната майка и каквото бе родила майката на Хоакин.

Хелър бръкна под нощницата и докосна корема си, опита се да си представи детето, което растеше в нея. Нейното дете! Детето на Хоакин! Заченато през онази нощ в хотелската й стая.

Внезапно в главата й се завъртя една мисъл, толкова ужасяваща, че тя се почувства все едно някой я е изритал в корема. Беше приела недалновидно, че детето, което носи, е на Хоакин, а то съвсем спокойно мажеше да е и на Лутър Моугър!

 

 

Хоакин не помнеше някога да е бил толкова разгневен. Само час след като остави Хелър заспала в пещерата, той изхвърча като вихър от помещението с бележката в ръка и я връчи на Абигейл, която седеше край лагерния огън, отпивайки от сутрешното си кафе, и приказваше с Пепе.

Абигейл прочете набързо написаното съобщение и извика невярващо:

— Мили боже! Какво си мисли, че прави тя?

— Вие кажете — тросна се Хоакин, — нали е ваша племенница.

— Нямам представа. Не съм я виждала от снощи след вечеря.

— И тя спомена ли за плановете си?

— Не. Абсолютно нищо. Разговаряше с вашия лейтенант, сеньор Торал.

Хоакин се врътна на пети и се отдалечи, но попадна на Лино, който се връщаше от заграждението с конете и изглеждаше така, сякаш се готви да убие първия човек, изпречил се на пътя му.

— Някой ми е откраднал коня! — закрещя той.

— Онази ужасна глупачка! — Хоакин се изплю презрително. Той подаде на Лино бележката. — Ще направи така, че да я убият, ето какво ще направи!

— Хайде! Успокой се. Каква полза да…

— Няма да се успокоя, по дяволите! Заради тази жена може да се провали целият ми план за отмъщение, да не говорим, че това може да коства живота на робите там. — Стисна ръце в юмруци и продължи: — Само да я пипна, ще й извия хубавото вратле. И ако ти се опиташ да ми попречиш, ще извия и твоето!

— Si, mi jefe. Si. Хайде, ела да говорим с хората и да им кажем за случилото се. После ще решим какво да правим. Може нещата да не са толкова лоши, колкото изглеждат. Може Хелър да има право. Ако успее да убеди Моугър, че е избягала от теб, той ще й гласува по-голямо доверие и тя би успяла да помогне по-лесно да се справим с Мърдок и бандата му наемници.

Хората на Хоакин гласуваха онова, което El Jefe смяташе за най-правилно. А според него най-правилно в случая беше да наблюдават Ел Дорадо и да изчакат информацията, която Хелър щеше да предаде през следващите няколко дни.

Същия ден, както и на следващия Хоакин и хората му не спряха да следят кой влиза и кой излиза от Ел Дорадо. Денем охраната на Моугър прилежно патрулираше из долината, подобно на военни части в пустинята. Мърдок и четирима от бандата му излязоха да разузнаят външните подстъпи към ранчото. Те бяха изминали няколко мили в южна посока по реката, после бяха обърнали конете на север.

Търсеха скривалището на Хоакин.

На третия ден, около час преди зазоряване, Хоакин и Лино слязоха от планината. Заобикаляйки обичайния си маршрут, те яздеха главно по коритото на реката, за да прикрият следите си. Като остави Лино да го чака зад струпаните на едно място големи морени, Хоакин предпазливо се промъкна пешком близо до къщата и до дървото, за което Хелър бе споменала в бележката. Вярна на обещанието си, тя му беше оставила съобщение, пъхнато дълбоко в хралупата.

Той прибра изпомачканото парче хартия в ризата си и се насочи към заграждението за конете. Едва чутото му изсвирване докара мигновено дорестия кон на Лино до вратичката.

— Хайде, момче, знам един човек, който няма търпение да се върнеш обратно — промълви Хоакин, като дишаше в муцуната на животното. Преметна крак през гърба му, покачи се, прилепи са плътно към шията и го изведе от заграденото място, използвайки само коленете си и оглавника, за да го направлява. От южната страна на къщата се появи патрул от четирима пазачи, които се насочиха към заграждението. Хоакин сниши коня и предпазливо го отведе встрани между дърветата, където останаха неподвижни, наблюдавайки как пазачите слизаха от своите коне. Те разговаряха високо, докато ги разседлаваха, и това осигури на Хоакин прикритието, от което имаше нужда, за да продължи отстъплението си.

Едва когато и двамата с Лино се върнаха в пещерата, Хоакин прочете бележката от Хелър.

„Надявам се, че вече си ми простил и си разбрал, че трябваше да направя това, за да помогна на робите, на теб и на себе си. Моугър, изглежда, повярва на историята ми. Държи се като истински джентълмен и спазва дистанция. В интерес на истината ми се струва някак по-различен. Замислен.

Сега, когато Мърдок е поел нещата в свои ръце, Моугър прекарва повечето време в салона — седи, пуши лула и се взира в стената. Марта, готвачката, ми каза, че пуши опиум. Каза ми също, че го преследват стари спомени и опиумът му помага да забрави. Мисля, че знам какво го преследва, Хоакин. Росита!

Както вече споменах, Мърдок командва нещата тук. Предишната нощ той организира пазачите на Моугър и сега ги разпраща като патрули да търсят пещерата ти. Това е единствената ми грешка. Без да искам, споменах за нея пред Мърдок, докато ме разпитваше, но никой няма представа къде е. Ако продължават обаче да я търсят по начина, по който го правят, неминуемо ще я открият — рано или късно.

Трябва да знаеш, че Мърдок и хората му спят денем, за да могат да охраняват през нощта — смятат, че ти ще се появиш тъкмо тогава. Стаята на Мърдок е до моята, където преди това спеше Абигейл. Той води със себе си девет души, които са настанени навсякъде из къщата. Вдругиден ще ти оставя ново съобщение, дотогава ще науча повече.

С обич! Хелър“

Хоакин изпита облекчение, че Моугър е повярвал на историята й и че стои на разстояние, макар да поставяше под съмнение това нетипично негово поведение. Моугър винаги е бил човек, който е взимал онова, което иска, ако наистина го иска, а Хоакин много добре знаеше, че той действително иска Хелър.

Информацията й щеше да се окаже изключително полезна и той се гордееше с постъпката й, независимо от факта, че все още беше толкава бесен, та едва можеше да гледа трезво на нещата.

По-късно същата нощ в голямата зала на пещерата, осветена от факли, Хоакин и Лино обсъждаха с останалите информацията от Хелър.

Сантос заговори пръв.

— Загубихме достатъчно време. Ако почакаме още малко, те ще открият лагера ни. Затова аз гласувам да нападнем Ел Дорадо още утре!

Предложението му бе посрещнато с одобрителен шепот.

Хоакин погледна Лино.

— Съгласен съм със Сантос. Колкото повече изчакваме, толкова повече рискуваме — ние самите, робите и Хелър.

— Ще се наложи да нападнем повече от веднъж — отбеляза Хоакин. — И онези, които останат за по-късно, ще се изложени на голяма опасност. — В душата си той знаеше, че Хелър ще бъде една от тях. Но не можеше да промени това. Там имаше много роби — петдесет или повече. Дори всичко да вървеше идеално, можеха да се надяват да спасят само малка част от тях наведнъж.

Абигейл се огледа тревожено.

— Не смятате ли, че би трябвало да изчакате следващото съобщение на Хелър? Тя може да е събрала още по-важна информация. Тя… О, боже! Никога няма да й простя тази глупост! Такова твърдоглаво момиче. Предполагам, че се дължи на ирландския й произход.

Хоакин се усмихна по-меко, после се обърна към мъжете.

— Amigos, ще започнем с операция по спасяване на робите нагоре по реката. Сантос, кажи на Очо и Пепе, че оставям на тях да решат дали да се включат, яздейки допълнителните коне. Те ще трябва да натоварят робите и да ги доведат в лагера възможно най-бързо. Ще се наложи повечето роби да яздят по двама на кон. — Той се приближи до картата. — А сега нека повторим още веднъж позицията на всеки от вас.

Още не бе настъпило полунощ, когато от наблюдателния пост долетя пронизителен сигнал, наподобяващ звуци на бухал, който предупреждаваше лагера за опасност. Мъжете мигом скочиха на крака, извадиха оръжията и се приготвиха. Хоакин зае позиция, скрит зад едно дърво близо до планинския път. Нищо не би могло да го изненада повече от познатата фигура, която в галоп се носеше към него върху запотения и задъхан кон.

— Елена! — Хоакин изскочи от прикритието си пред нея, сграбчи юздата и рязко дръпна животното да спре. — Какво, по дяволите, правиш тук?

Облечена в сиво-бежова пола с дълбока цепка и с модни кожени ботуши, Елена Валдес прехвърли цялата си тежест върху стремето, после преметна крак през гърба на коня, и скочи право в ръцете на Хоакин.

— Знаех, че ще те намеря на това място. — Гласът й звучеше задъхано. — Сигурна бях!

— Отговори ми на въпроса, Елена. Какво правиш тук?

Мъжете от отряда прибраха оръжията обратно в кобурите и всеки се зае със своите задачи.

Елена направи гримаса.

— Върнах се при теб, querido. Бях убедена, че ти всъщност не искаш да се сбогуваш завинаги, затова преглътнах гордостта си и — ето ме! — Тя се извъртя настрани от него и огледа лагера — О, Хоакин. Всичко е съвсем като едно време, нали?

— Не. Нищо не е като едно време! — отвърна той, едва сдържайки се да не я сграбчи за раменете и да я разтърсва, докато не изгуби съзнание. — Нямаш работа тук! Искам да се качиш обратно на коня и да се върнеш в Сан Франциско.

— Не идвам от Сан Франциско. Бях в Сакраменто, където имах спектакъл за откриването на новия театър. Там чух да се говори, че Хоакин Муриета, El Bandido Notorio, се е върнал в Ел Дорадо. И се оказа истина — върнал си се. Защо, Хоакин? Какво ще правиш тук? Кажи ми и аз ще помисля дали да не си отида… ако, разбира се, отговорът ти ме задоволява.

— Ти се кучка, Елена, и винаги си била такава! — Той се отдалечи с ръце, здраво прилепени към тялото. Трябваше да се махне от нея, преди да е извършил нещо, за което после да съжалява.

Притаен в сянката, Хоакин наблюдаваше как Елена разседла коня и свали дисагите. После тя се появи в светлината на огъня и се представи на насядалите мъже. Леви Ортега и Пепе тя прегърна и целуна като стари, отдавна загубени приятели, каквито те всъщност бяха. На Лино не обърна никакво внимание, все едно не съществуваше. После тя внезапно се извърна към входа на пещерата и съзря там Абигейл Пейтън.

— Вие!

Уплашен от тона й, Хоакин незабавно излезе от сянката.

— Елена!

Тя обърна гневен поглед към него.

— Какво търси тук тази gringa? И къде е оная другата — с пергаментовата кожа?

Абигейл изпъна гръб и се приближи.

— Оная, другата, моята племенница, е изложила себе си на смъртна опасност, защото шпионира в дома на мистър Моугър.

— Шпионира? — Елена се завъртя и се изправи лице в лице с Хоакин.

Той пренебрегна напълно въпросителния й поглед.

— Ако искаш отговори, попитай някой друг. — Хоакин повика с ръка една от жените и й каза да намери място за нощуване за сеньорита Валдес.

— Не! — Елена запротестира яростно, притискайки дисагите към себе си. — Ще спя в спалнята на El Jefe!

Абигейл повдигна вежди.

Хоакин грабна дисагите и навитите на руло завивки от ръцете на Елена и ги връчи на жената.

— Ще спиш, където ти кажат, или си тръгваш! Comprende?

 

 

Слънцето се бе издигнало високо в небето, когато Хоакин и хората му прекосиха река Станислаус и плениха набързо половин дузината пазачи, които наблюдаваха своите повереници от брега, докато обядваха. Хоакин преброи около двадесет роби. Те работеха, нагазили до колене в ледената планинска вода, като изгребваха с лопати речния пясък и го насипваха в брашнени чували.

Охраната се предаде, без да произведе нито един изстрел. Насочвайки заредените си револвери, Хоакин и Лино прикриваха Сантос, Леви и останалите, докато те завързваха очите и ръцете на пазачите и ги качиха на конете им.

Междувременно Пепе и Очо бяха заети да помагат на изтощените роби да възседнат конете, които водеха със себе си.

Тропот от конски копита извести приближаването на още от хората на Моугър. Хоакин се обърна и видя четирима ездачи да яздят бързо към къщата. Хоакин подвикна през рамо:

— Сантос, тръгвайте всички обратно към пещерата. Ние с Лино ще се оправим. — Пак през рамо той зърна Пепе и Очо да поемат вече на път, начело на групата спасени роби, които бяха настанили върху конете. — Лино, ти прикривай от дясно, а аз — отляво.

Лино измъкна уинчестъра от калъфа, нагласи приклада на рамото си, прицели се и стреля.

Хоакин притисна силно колене в тялото на Ел Тигре и приготви двата си колта. Той изчака малко повече от Лино, докато ездачите се приближиха на разстояние един пистолетен изстрел и откри огън, първо с единия пистолет, после с другия, създавайки непрекъсната преграда от куршуми.

Двама от мъжете бяха улучени и паднаха от седлата, третият скочи от коня и се скри зад едно дърво, но Лино препусна встрани, заобиколи го в гръб, изкара го от скривалището му на открито и го принуди да хвърли оръжието.

Четвъртият мъж предизвика Хоакин:

— Само ти и аз, Муриета! Един срещу друг! Казват, че по-бърз от тебе няма, е, сега е шансът ти да го докажеш, защото аз смятам себе си за най-бързия!

— Както желаете, сеньор. — Хоакин слезе от коня, докато Лино го прикриваше. Той спокойно зареди, после завъртя барабана и прибра обратно колта в кобура. — Готов съм, когато кажеш, amigo.

— Ще броим до пет.

Хоакин започна броенето:

— Едно. — Той пристъпи крачка напред. Въобще не си правеше труда да следи ръката на мъжа, която се колебаеше около кобура — можеше да научи всичко, което иска да знае, наблюдавайки единствено очите му. — Две. Три. Четири.

Хоакин видя очите на противника му да се присвиват. Измъкна револвера и стреля. Другият едва освободи кожената каишка, преди да осъзнае, че е убит.

 

 

Щом се прибраха в лагера, Сантос получи задачата да затвори пленените пазачи. Той ги отведе в една по-вътрешните зали и постави при тях своя охрана. Елена пък оказваше ценна помощ, като следеше робите да получат грижи и лечение. Тя показваше на жените и как да почистят и превържат раните им. Онези от робите, които се чувстваха достатъчно добре, получаваха торбичка злато и кон и бяха изпращани веднага да се върнат при семействата си.

Имайки предвид информацията на Хелър за плана на Мърдок, Хоакин слезе за втори път от планината късно през нощта. Той, заедно с още осем души от хората му, започнаха да обикалят около Ел Дорадо, докато най-после се натъкнаха на нощния патрул на Мърдок. Когато петимата ездачи излязоха на едно открито място между дърветата, Хоакин нареди да открият огън по тях. Подобно на армейски генерал, Мърдок незабавно изкомандва на хората си да се прикрият обратно в гората. И макар само един човек от патрула да бе убит, Хоакин успя да рани в ръката самия Мърдок.

На следващата сутрин, когато той се прокрадна до дървото да вземе бележката от Хелър, Лино и Сантос подпалиха спалните помещения на охраната, за да отклонят вниманието на всички.

Щом се върнаха в лагера, той прочете съобщението:

„Раната на Мърдок се оказа много по-сериозна, отколкото изглеждаше. Той изгуби много кръв. Без него хората му отказват да действат на своя глава, независимо от настояването на Гордън. Що се отнася до неговите собствени пазачи, повечето от тях загубиха всякакво желание да се бият с теб. Зики, управителят на мината, заминава в събота сутринта заедно с още шест човека за Ейнджълс Кемп. Ще пренасят малък товар злато.

Хелър“

Вече не й бяха останали очи да плаче. Мърдок стоеше пред Хелър, изправил огромното си туловище толкова близо, че тя усещаше миризливата му пот. Той я удари силно през лицето.

— Уморих се от лъжите ви, мисис Пиърс. Накарах моите хора да ви наблюдават. Оставяхте му бележки и му съобщавахте какво става тук, а той действаше спрямо вашата информация. Вярва на всичко, което му кажете.

Главата на Хелър бе замаяна и й се виеше свят. Трябваше да си държи езика зад зъбите, ако искаше да оживее. Трябваше също да мисли не само за Хоакин и хората му, но и за останалите роби… и за бебето.

Макар да разкриха шпионската й дейност, тя усещаше, че Гордън проявява известно състрадание. Когато Мърдок се надвеси над нея и започна да я заплашва с различни мъчения, Гордън го спря, както бе направил и преди.

— Остави я на мира, Мърдок. Аз бях глупав, че й се доверих, но тя е моя съпруга и ще се оправям с нея когато и както реша.

Мърдок излезе от салона и затръшна вратата зад гърба си.

— Гордън, моля те…

— Молиш? — нахвърли й се той. Отправи й такъв ужасяващ поглед, че тя се сви в себе си. — Кучка такава! И ти си като всички други жени! Проклета лъжкиня! Не си била пленница на Муриета. Ти си негова курва!

Цялото тяло на Хелър се разтресе неконтролируемо.

— Не, Гордън. Грешиш. Как можа да помислиш такова нещо?

— Защото не съм забравил как го гледаше, докато танцуваше с него на бала. Помня израза на лицето ти, когато те остави да стоиш сама в средата на балната зала. Ти се влюбена в него, дяволите да те вземат! Влюбена си в моя враг!

Хелър се опита да отрича, но знаеше, че каквото и да каже, няма да го накара да й повярва. Бяха я хванали да поставя бележката в дървото. Единственото, което й оставаше да направи, бе да се опита да го сплаши.

— Не можеш да го победиш и ти го знаеш. Той живее почти две десетилетия с омраза към теб, заради онова, което си причинил на него и на съпругата му. Ти не успя да го убиеш с камшика си. Капитан Хари Лав и калифорнийските рейнджъри също не можаха да го убият. Какво те кара сега да мислиш, че вие с Мърдок ще успеете? Той е Хоакин Муриета! Той е непобедим! Ако беше решил, той имаше възможност да те очисти сто пъти досега — онази нощ в театъра, на бала, в музея…

Гордън изглеждаше като поразен от гръм.

— Какво искаш да кажеш? Какво означава това, че е могъл да ме убие в театъра и в музея? Той не беше там, а някакъв испанец…

— Дон Рикардо — допълни Хелър и присмехулно присви устни. — Дон Рикардо е Хоакин Муриета, твоят враг! — Тя му остави няколко секунди да осмисли думите й. — Той наблюдава всяка твоя стъпка, откакто е дошъл в Сан Франциско. Подкупи китайския търговец да завиши цената на стоките и да настоява да му ги заплащаш незабавно. Отиде в банката и нареди да ти откажат заема, който искаше. Нахлу в дома ти и открадна камшика, с който си го пребил до смърт преди години. И пак той каза на Уелс Фаргоу, че си дал рушвет на един надзирател и така си се измъкнал от затвора. И сега ти си въобразяваш, че вие с Мърдок ще му попречите да осъществи отмъщението си? — Тя поклати глава. — Не, Гордън, размисли добре. Нищо не можеш да направиш. Дори с мен не можеш да си послужиш. Аз не означавам нищо за него. Елена Валдес е тази, която той обича и на която държи. Спомни си нощта в театъра и пантомимата, разиграна от Елена за мъжа в ложата срещу нашата. Дон Рикардо! Хоакин Муриета! — Това последното бе нагла лъжа, разбира се, но тя бе длъжна да опита всичко, с което би могла да му въздейства. И успя. Лицето му сякаш остана съвсем без кръв, но той бързо се съвзе.

Профуча през стаята, сграбчи я за ръката и я замъкна в покоите си. Хелър изпищя.

— Не, Гордън. Престани! Остави ме да си отида.

— Млъквай, кучко, да не станат нещата по-лоши за теб!

Той я хвърли по очи на леглото, разпери ръцете и краката й и без да се бави, ги завърза за страничните колони на кревата. После хвана роклята й и с едно свирепо дръпване я разпра чак до кръста и бързо я смъкна през раменете.

Хелър беше обезумяла от ужас. Тя не можеше вече да контролира нито риданията си, нито треперещото си тяло. Извърна глава на една страна и видя Гордън да отваря вратата на шкафа. Беше пълен с камшици. Той започна да ги разглежда съсредоточено. Накрая избра един и го тикна под носа й.

— Ето този е наистина малък красавец. Дълъг само четири фута. Гледай колко е тънък и гъвкав!

— Аз съм бременна — извика тя отчаяно. — Нося твоето дете!

Той стоеше вторачен в нея, а чертите му се изкривиха по особен начин. После се разсмя. Това беше празен, безчувствен смях, който отекна в ушите й.

— Моето дете? — Едва успяваше да произнася думите. После изведнъж стана сериозен и се вгледа в нея. — Не, Хелър. Не си бременна с моето дете, защото виждаш ли, ние въобще не сме се любили. Ти си мислеше, че сме го направили. Кръвта по чаршафите беше от едно пиле. — Той кимна с глава и пак се разсмя. — Да, Хелър. Кръв от пиле. Сложена там, за да повярваш, че съм те компрометирал и да се съгласиш да се омъжиш за мен. Пилешка кръв, Хелър, не на девица!

Сълзи на удивление бликнаха в очите й. Не можеше да повярва и все пак знаеше, че това е истината.

— Ти… ти, чудовище такова!

Първият удар я остави без дъх и на практика прекъсва възклицанието й. Само с едно движение на китката той изплющя и тясното парче кожа я захапа между раменете и проряза дълбока бразда надолу през средата на гърба й. Хелър зарови лице в леглото. Едва бе поела дъх и камшикът изплющя отново. Тя прехапа устни, молейки се само да не закрещи, защото се боеше, че така само ще му достави повече удоволствие. След петия удар Хелър почувства по коментарите му, че започва да омеква и че ако заскимти като ранено животно и започне да проси милост, да го умолява да спре, той ще го направи. Но гордостта я подтикваше да не се предава, засилваше волята й и накрая, след десетия удар, той сам хвърли камшика и с наперена походка напусна стаята.

Тя беше спечелила! Врагът й бе победен!