Шели Милър
Докосни зората (15)

15

Хелър крачеше напред-назад из спалнята. Нямаше да е никак лесно да разкаже всичко на Абигейл, но се налагаше да го направи. Леля й трябваше да знае срещу какво са изправени и що за човек е Гордън Пиърс.

— Сигурно съм заспала веднага след нашия разговор — започна тя с глас, който почти приличаше на нейния. — Следващото нещо, което знам, е, че се събудих в леглото на Гордън и то само по долна риза. — Очите й изглеждаха безжизнени от отчаяние. Свивайки ръце в юмруци, тя се приближи до прозореца и се загледа във високите борове, които ограждаха, къщата. Гласът й трепереше, когато заговори отново: — Той ми каза, че доброволно съм отишла с него в дома му и сме правили любов. — Тя замлъкна за момент, сякаш да се успокои и да намери сили да продължи. — И понеже не му повярвах, ми обясни, че единствената причина да не си спомням нищо била, че съм пила твърде много шампанско. — Тя повдигна прозореца и вдъхна благоуханието, толкова различно от всички градски миризми, с които беше свикнала. — А ти знаеш, че аз никога не пия шампанско. Повдига ми се от него. Но за момента не намирах никакво друго обяснение. Реших, че наистина съм извършила нещата, за които той говори. Тогава започнах да се самообвинявам, а той се опита да ме успокои, като ми предложи отново да се омъжа за него. — Тя стисна с ръце перваза на прозореца и наведе глава навън. — И точно тогава си спомних!

— Спомни си какво, скъпа? — запита Абигейл с треперещ глас.

— Че не съм отишла доброволно с него. Той ме отвлече. Нахълтаха в стаята ми около полунощ, затиснаха носа ми с напоен с етер парцал и… това е всичко, което знам.

Абигейл обхвана лицето си с длани.

— Той е луд!

Хелър се съгласи с нея, после й разказа как предпазливо е отклонила предложението му за брак и как той е изразил намерението си да я върне в хотела.

— Но когато станах от леглото да се приготвям за тръгване, видях… — Представяйки си отново сцената, тя са отпусна на стола люлка до прозореца. — … кръв по чаршафите.

Абигейл отрони изтерзана въздишка:

— Но тогава той… трябва да те е изнасилил. О, господи, Хелър! Толкова много съжалявам…

Хелър облегна глава назад и впери поглед в кирпичения таван.

— Има и още, лельо. Бих желала това да е краят, но не е! — И тя продължи да разказва на Абигейл как е била дрогирана и бита с камшик, както и за всички онези китайски момичета робини, които Гордън редовно пребивал до смърт, след като се е забавлявал с тях. — Само защото иска да му стана жена, той много внимаваше да не ме нарани и другите да видят. Използваше някакъв платнен камшик. Причиняваше ми жестока болка, без да разкъсва кожата. Всъщност не остави абсолютно никакви белези.

Абигейл ридаеше и едва успя да запита:

— Но, Хелър, защо, за бога, не го предаде на властите, когато те върна в хотела? Те щяха да…

— Лельо — прекъсна я Хелър рязко, знаейки предварително какво ще каже. — Мислиш ли, че не съм искала? Разбира се, че възнамерявах да кажа всичко на властите, но ако го направех, Гордън щеше да разбере моментално и да изпълни заканите си. Не можех да поема такъв риск… да изложа на опасност твоя живот, на Алекс и на всички останали от Съюза, защото именно с това ме заплаши той! — И тя й разказа подробно за заканите му, като накрая завърши с ужасяващо дълбока въздишка.

Абигейл кимна с разбиране.

— Предполагам тогава, че само влоших нещата, изпращайки дон Рикардо при теб, но вярвах, че ако има някой, способен да те убеди, че правиш грешка, то това е единствено той. Той те обича и ти го обичаш. Нима нямаше поне малка вероятност да успее да направи нещо? Защото е смел и съобразителен човек, Хелър. Можеше пък да измисли начин да помогне.

— Няма значение. Вече е прекалено късно! — Но въпреки случилото се между нея и Гордън, тя усещаше, че онова, което разби сърцето й, бе станалото между нея и дон Рикардо. — Знам, че го изпрати с най-добри намерения, лельо, но не можех да рискувам и да му кажа за заплахите на Гордън. Сигурна съм, че той имаше своите съмнения, не го вини, той наистина направи всичко по силите си да ме разубеди, както и аз направих всичко възможно да го убедя, че действително желая да се омъжа за Гордън и че вече съм му се отдала, което е вярно в известен смисъл.

— О, Хелър — простена Абигейл, — не трябва да казваш нищо повече, скъпа! Разбирам колко е ужасно това за теб.

— Напротив, трябва! Всичко трябва да ти кажа! Имам нужда да го направя, защото, ако нещо се случи…

— За бога, Хелър! Нищо няма да се случи.

— Надявам се — промълви Хелър, като се боеше да задълбочава темата. — Искам да знаеш, че ти беше права — дон Рикардо е почтен човек и аз наистина държа на него. Дори мисля, че съм влюбена в него… Не беше лесно да го убедя. Той отказваше да ми повярва. Заяви, че не бих се отдала на мъж, когото не обичам, а аз не обичам Гордън. — Тя направи пауза, за да събере смелост за следващото си признание. — Тогава аз… О, господи, лельо, моля те, опитай се да разбереш колко отчаяна бях, защото трябва да ти кажа, че… ами аз, започнах да се преструвам, че съм като мама…

Лицето на Абигейл доби съвсем измъчен вид.

— Като майка ти? Какво имаш предвид?

Хелър прехапа долната си устна.

— Държах се като уличница, исках да прелъстя дон Рикардо, да го отвратя и да го накарам да си отиде, но той не го направи. Остана, а след това аз самата забравих какво искам. Толкова много го желаех, лельо! След това имах чувството, че ако му позволя да ме люби, ще залича онова, което ми стори Гордън.

Обляна в сълзи, Абигейл премина бързо разстоянието между тях и се наведе към Хелър.

— Разбирам, скъпа — каза тя със задавен глас. — Напълно те разбирам. Девствеността на една жена е скъпоценен дар. Дон Рикардо не би могъл да го приеме лекомислено.

 

 

Поканата за вечеря, написана с почерка на Гордън Пиърс и пъхната под вратата на Хелър, беше по-скоро настоятелно искане, отколкото учтива молба.

Хелър и Абигейл седяха на масата почти десет минути, преди Гордън да излезе от стаята си, да прекоси вътрешния двор и да влезе в трапезарията.

— Добър вечер, дами.

Неговата любезност контрастираше със злото, което Хелър знаеше, че се спотайва под повърхността.

— Надявам се да ми простите закъснението, но трябваше да привърша работата си по счетоводната книга. — Той зае мястото си начело на масата. После нареди на китайския прислужник зад гърба му: — Налей три чаши вино, Лу, и кажи на Марта да сервира вечерята.

Хелър недвусмислено пренебрегна виното и предпочете вместо него високата чаша вода — не желаеше да опитва нещо, което би замъглило възприятията й.

Гордън се направи, че не забелязва малката й проява на непокорство. Тази вечер, съгласно неговите разпореждания, масата бе наредена особено тържествено — с ленена покривка и салфетки, сребро, кристал и порцелан, които той бе пренесъл до ранчото малко по малко, в продължение на месеци. Повече от дузина свещи предаваха на стаята наситен златист блясък. Цялата обстановка бе съвършена като картина и впечатлението се засилваше още повече от присъствието на красивата жена вдясно от него.

Той отпи от виното и погледна към двете дами.

— Надявам се, че намирате стаите си удобни и по ваш вкус.

Хелър бе решила да проявява крайна предпазливост, що се отнася до Гордън Пиърс. Настроенията му бяха прекалено непостоянни, за да бъдат предвидими — ако в един момент беше джентълмен, в следващия се превръщаше в напълно луд човек.

— Да, много са удобни — отбеляза тя без ентусиазъм и без да го погледне.

— Ако има нещо, което желаете, трябва само да го поискате.

Абигейл вдигна салфетката, разгъна я с едно тръсване и я просна в скута си.

— Е, в такъв случай Хелър и аз ще ви бъдем много благодарни, ако ни върнете в Сан Франциско колкото се може по-бързо.

Гордън повдигна вежди, взря се в Абигейл и избухна в смях.

— Господи, Абигейл, ами че вие току-що пристигнахте! Още не сте имали възможността да разгледате долината. А тя е наистина прекрасна! Сигурен съм, че щом я видите, ще откриете колко много я харесвате.

— Престанете да играете игрички, мистър Пиърс — отвърна дръзко Абигейл, без да си прави труд да прикрива ненавистта си. — Хелър ми разказа всичко. — Приковавайки в него крайно презрителния си поглед, тя допълни: — От самото начало предупреждавах Хелър за вас! — После се усмихна подигравателно — Знаех си, че има достатъчно здрав разум, за да иска да се омъжи за такъв недодялан непрокопсаник.

Той се усмихна, после се закиска.

— Недодялан непрокопсаник — това ли съм аз? Наричали са ме как ли не, но точно така — никога! — Той замълча. После умивката му вече се превърна в намръщена гримаса. — Аз съм недосегаем за обидите ти, Абигейл, затова не си създавай ядове за моя сметка. Ако бяхме в Сан Франциско, щях да реагирам по друг, по-различен начин, но…

— Вие очевидно сте недосегаем за много неща — продължи Абигейл въпреки тревожния поглед на Хелър, — включително за здравия разум! Александър Райе ще очаква да му телеграфирам с новини около пристигането ни. Ако не го направя, той ще се обърне към властите с молба да дойдат и да ме открият.

Гордън погледна през рамо и щракна с пръсти на прислужника, който незабавно напълни отново чашата му с вино.

— Ти вече каза това пределно ясно при заминаването ни. Е, той ще си получи телеграмата. След ден-два ще изпратя някое от момчетата в Ейнджълс Кемп.

Хелър се измести до самия край на стола.

— Гордън, умолявам те, обясни какво възнамеряваш да правиш с нас.

Гордън се приведе към нея.

— Много разумен въпрос, Хелър, но ти винаги си била разумна, нали?

Тя вдигна глава и храбро срещна погледа му, решена да не му позволи да види страха й.

— Опитвам се, но разумен невинаги означава умен.

— Да, така е — съгласи се той. — Независимо какво си мислиш, аз нищо не крия от теб. Намеренията ми не са се променили. Още в началото на другата седмица започвам да правя приготовления за сватбата. Ще организираме голяма фиеста на открито, с музика, песни и танци. Ще доведа и свещеник от Ейнджълс Кемп.

— А, ако откажа да се омъжа за теб?

— Но ти няма да го направиш — заяви той с такова убедено изражение, че цялата кръв се дръпна от лицето на Хелър. — Прекалено много цениш своя живот и този на Абигейл, за да ми откажеш.

Тя пое дълбоко дъх.

— Продължаваш ли със заплахите, Гордън?

Той се пресегна през ъгъла на масата и я сграбчи за ръката. Изглеждаше, че говори сериозно, когато каза:

— Не искам да те заплашвам! Искам сама да се съгласиш! — Той стисна леко ръката й. — Това би било разумното решение, Хелър — После я пусна и се облегна назад.

Хелър размисли за момент.

— Ако приема да се омъжа за теб, ще пуснеш ли Абигейл да си тръгне? — Усещайки, че леля й се кани да заговори, тя намери под масата крака й и го побутна.

— След като се оженим — не преди това!

— Добре. Сключихме сделка.

— Хубаво. Това много ще улесни нещата и за двама ни. — Помълча за миг и пак заговори: — Има някои правила в къщата, които ти и леля ти трябва да приемете, ако искаме всичко да върви гладко. Въпреки че долината е уединена, аз държа тук въоръжени пазачи, които денонощно охраняват собствеността ми. Те имат забрана да разговарят с вас, дори да ви доближават, освен ако вие не се опитате да излезете извън границите на имението. По-късно ще ви покажа докъде се простират те. Но ако някоя от вас намисли да бяга, хората ми са инструктирани първо да стрелят, после да задават въпроси.

Абигейл стисна с длани ръба на масата.

— Вие, разбира се, се шегувате.

— Аз никога не се шегувам, Абигейл! И не търпя нарушители на реда, както сами ще се убедите утре сутрин. Затова ви искам и двете на верандата до вратата на салона, точно в осем часа. Считайте това за вашия първи урок. — Той насочи поглед към Хелър. — И се надявам да му обърнете достатъчно сериозно внимание, за да не се налага да прибягвам до втория урок.

Вратата на кухнята се отвори и Марта вкара вътре количка за сервиране, отрупана с блюда и подноси с димящи гозби.

След вечеря Гордън настоя двете дами да се присъединят към него в салона, където китайският прислужник му сервира чаша портвайн. Гордън вдигна чашата, заклати съдържанието по стените й, после я поднесе към устните си и отпи едва-едва. Премлясна със задоволство и се облегна назад — не се бе чувствал толкова добре от много време. През деня беше разгледал счетоводната книга, бе обсъдил със Зики методите на управление и бе наблюдавал как се оправя с робите. Вече знаеше, че Зики казва истината за количествата злато, промито от пясъка и превозено до Сакраменто.

Навярно загубата на бизнеса с вносни китайски стоки нямаше да се окаже чак такава голяма катастрофа. Сега, след като се осъществи разработката на новата жила край реката, той ще има повече злато, отколкото му трябва, и повече пари, отколкото търговията можеше да му донесе — при това без всички онези социални и политически глупости, които толкова го притесняваха и го караха да се чувства неловко. Колкото до дома му на Ринкън Хил… е, засега тази casa ще му свърши работа, но щом си възстанови загубите, ще си потърси ново имение, може би в Лос Анджелис.

Той се облегна назад, огледа целия салон, който всъщност представляваше първоначалната постройка, и се замисли за първия път, когато видя Ел Дорадо преди близо две десетилетия. Беше нает — от представител на човек, чиято самоличност така и не установи — да убие жената на Муриета, а него да прогони от този участък. Беше се чудил кой ли е тайнственият „работодател“, но пък знаеше, че е по-добре да не задава въпроси. Не че го беше грижа за Муриета, за хубавата му малка женичка или за който и да е друг мексиканец. Те бяха чужденци. Нямаха никакви права върху калифорнийското злато, след като Съединените щати спечелиха войната с Мексико. Ако не беше отмъщението на Муриета, той щеше веднага да регистрира изоставения участък на свое име, но вместо това бе принуден да бяга и това продължи почти две години.

През това време, както и през годините, прекарани в затвора, той често си мислеше за долината и се питаше дали някой друг не е открил изоставения участък. Мечтаеше не само за златото там, но и за великолепната прелест на долината, сгушена между две планини като майсторски шлифован диамант между гърдите на красива жена.

След като се измъкна от затвора благодарение на подкупа, той откри, че няма нова регистрация на участъка. И срещу малък рушвет Ел Дорадо стана негово.

Тогава той за пръв път се засели в Ел Дорадо и откри у себе си истинска привързаност към мястото. От всяко кътче на къщата можеше да чуе как реката се плиска върху камъните и морените, а величествените високи борове осигуряваха прохладен балдахин срещу калифорнийското слънце през най-горещите летни дни.

Уединеното местоположение на Ел Дорадо го правеше идеално скривалище от агентите на Уелс Фаргоу, а дори да го откриеха тук, нямаше да излязат живи от долината. Трябваше само да даде знак на наемните си убийци и те щяха да се погрижат за тях.

Уединението правеше това място идеално и за пребиваването на Хелър, макар тя да не го желаеше. Ако той не бе толкова непреклонен по отношение на типа жена, която иска, можеше да има всяка една млада дама от поне половин дузина изтъкнати семейства в Сан Франциско. Но никоя от тях не можеше да се сравнява с Хелър. Тя притежаваше всичко, към което той се стремеше, че и повече. Никога досега през целия си живот Гордън не се бе обвързвал емоционално с жена по друг начин, освен чрез омраза и ненавист. И сега се почувства почти разтревожен, когато откри, че е изпълнен със съчувствие към нейния страх и враждебност.

Посещението му миналата нощ в стаята на Хелър бе грешка, призна си той. Изпуши твърде много опиум и това бе повлияло на преценката му. Отсега нататък трябваше да смени линията си на поведение, само дето още не знаеше каква да е тя. Но истината беше, че става все по-зависим и по-зависим от наркотика.

В продължение на два часа Хелър и Абигейл седяха една до друга срещу Гордън, който гледаше стената, потънал в мисли. Никой не промълви нито дума. Навън вятърът виеше в дърветата и предвещаваше приближаващата се буря. Най-после лекото похъркване на Абигейл подтикна Хелър да се обърне към Гордън с молба да ги извини и да им позволи да се оттеглят в стаите си.

— Да, разбира се, но не забравяйте — в осем часа сутринта да сте на верандата за първия си урок!

Хелър обгърна с ръка раменете на Абигейл и я поведе към стаята й.

— Лека нощ, скъпа — каза Абигейл, когато стигнаха до нейната врата. Тя направи една крачка навътре, после сграбчи внезапно ръката на Хелър и я задържа на прага. — Подпри със стол дръжката на вратата, в случай че му хрумне да нахълта при теб.

Хелър въздъхна.

— Един стол няма да го спре, лельо. — Тя целуна Абигейл по бузата и си влезе в своята стая.

След като се приготви за лягане, Хелър дръпна завесите на прозореца и зае мястото си в люлеещия се стол пред него. Едва беше седнала, и видя отвън да минават двама мъже в жълти мушами и с пушки в ръце. Те хвърлиха поглед към нея, после се спогледаха. Без съмнение това бяха двама от многото пазачи, за които говореше Гордън.

Минаваше полунощ, когато бурята се разрази с пълна сила над долината. Хелър спусна завесите и се сви на леглото с лице към прозореца. Проблясващите светкавици осветяваха стаята през тъмните завеси, следвани от гръмотевиците. Носещият се от вятъра дъжд блъскаше по покрива, сякаш препускаха конски копита.

Хелър обичаше бурното време, обичаше да се свие в някой ъгъл на гостната на леля си, да пие горещо какао и да си долива, погълната от последния брой на „Книга за дами“ от Гоуди, с нейните цветни илюстрации за мода, писма от възторжени читателки, поезия, романи и още куп други неща.

Огненият камшик на една съвсем близка светкавица освети стаята на Хелър през завесите и веднага след нея тресна такъв оглушителен гръм, че прозорците задрънчаха, а къщата сякаш се разтресе. Тя скочи от леглото, защото вратата към верандата се отвори, пропускайки вътре вятъра и дъжда. Разтреперана от студ, Хелър се втурна през стаята да я затвори и да пусне резето.

— Мислех, че съм заключила — промърмори тя на себе си, като се упъти обратно към леглото.

— Хелър.

Стресната, тя замръзна на място. Малките косъмчета отзад на врата й настръхнаха от уплаха. Въобразяваше ли си или бе чула някой да произнася името й? Огледа се наляво, после надясно и нищо не видя. В стаята бе тъмно като в рог.

— Има ли някой тук? — Блесна нова светкавица и разкри висока тъмна фигура. — Гордън?

Стаята отново потъна в тъмнина.

— Не, Хелър. Не е Гордън. — Мъжът се раздвижи и шпорите му зазвънтяха.

— Кой тогава? — Тя започна да трепери, а тревогата й нарасна.

— Срещнахме се в Сан Франциско, на бала с маски. Тогава ви казах, че ще дойда за вас…

— … от нищото. Като вятъра — довърши тя шепнешком.

Нова светкавица раздра небето и освети за миг стаята. Но гръмотевицата, която последва, сякаш вече не бе така силна. Той стоеше на няколко фута от нея — висока, внушителна фигура. С изключение на червения пояс, пристегнал кръста му, беше облечен изцяло в черно, точно както на бала. Носеше шапка с плитко дъно, платнена маска, която скриваше само очите му и красиво надиплено черно наметало, полюшващо се зад него.

Щом го позна, страхът й някак си се уталожи.

— Хоакин Муриета, или по-скоро вие сте човекът, маскиран като Хоакин Муриета.

— Не, казах ви, че не съм маскиран. Аз син Хоакин Муриета. Главата, която сте видели е на моя другар Хоакин Карильо. Рейнджърите са го взели погрешно за мен. — В промеждутъка между светкавиците той запали лампата. — Но стига за това. Тук съм, за да ви помогна. Държат ви като затворнички, нали?

— Да! — Сърцето й биеше в гърдите до пръсване. — Дошли сте да ни помогнете да избягаме? — Тя дори нададе вик от вълнение. — Трябва да кажа на Абигейл. Ще си вземем само по един комплект дрехи. — Тръгна към вратата, но това само го накара да протегне ръка и да я дръпне обратно.

— Не тази нощ, Хелър. Първо ще имам нужда от вашата помощ. — Срещайки въпросителния й поглед, той обясни: — Истинското име на Гордън Пиърс е Лутър Моугър. Преди много години той и приятелчетата му изнасилиха и убиха жена ми Росита. Тогава се заклех да отмъстя за смъртта й. Дълго време бях изгубил следите на Моугър, но сега го намерих и възнамерявам да удържа и изпълня клетвата си, а именно да унищожа всичко, което той притежава и обича. Моугър живееше със заблудата, че съм мъртъв. Но когато се появих на бала с маски, аз му напомних за миналото, макар той да беше убеден, че е изправен срещу самозванец.

— Затова значи изглеждаше толкова смаян — прекъсна го Хелър, припомняйки си съвсем ясно момента. — Не зная как мога да ви помогна. Аз съм затворничка тук.

— Трябва само да бъдете нащрек и да наблюдавате. Да следите Моугър, прислужниците и охраната. Да разберете техните навици и обичайни задължения. Да разучите къде точно се намира всяка врата и прозорец в къщата. Когато сте навън, да разучите пътеките наоколо. Ето така ще можете да ми помогнете.

— И колко ще продължи това?

— Няколко седмици. Не повече.

— О, не, моля ви! Трябва да ни измъкнете оттук много по-рано. Той иска да се ожени за мен. На вечерята ни съобщи, че смята да организира голяма сватбена фиеста на открито.

— Опитайте да разберете точната дата.

— Но след като вече ще съм омъжена за него…

— Доверете ми се, ще се погрижа за всичко. Никога няма да допусна брак помежду ви! А междувременно аз и хората ми ще бдим постоянно над вас, ежедневно, всяка минута.

— Не мисля, че ще мога…

Тя понечи да се извърне, но той я улови за ръката и я дръпна отново с лице към себе си. Постави длан под брадичката й, наведе главата й назад и се взря право в очите й.

— Можеш да го направиш, Хелър!

Преди да промълви и дума, той сведе глава и я целуна.

Хоакин простена дълбоко и гърлено и я притегли плътно към себе си. Предварително бе твърдо решен да не предприема нищо, освен да говори с нея, но сега, след като приключиха с приказките, той копнееше да я прегръща, да я целува… искаше му се да я освободи от тревогата, да я утеши. Тя бе преживяла много през последната седмица, навярно дори повече, отколкото той знаеше. В интерес на истината, той беше изненадан, че двете с леля й се справят толкова добре. Досега не правеха впечатление на особено сърцати жени, по-скоро му напомняха за оранжерийни цветя, които бързо увяхват, щом ги извадят от естествената им среда, но ето че те го опровергаваха.

Докато целуваше Хелър, той се зарече в себе си — щом отмъсти за смъртта на Росита, да не дава никога повече други клетви!

Целувката изненада Хелър, но още по-изненадваща бе нейната собствена реакция. Единственото, за което успяваше да мисли, докато устата му опитно се движеше върху нейната, бе, че той целува точно като дон Рикардо. Имаше дори вкуса на дон Рикардо!

Толкова много си приличаха, та чак изглеждаше невероятно. Простенвайки смутено, Хелър сключи ръце зад врата му и разтвори устни. Езикът му мигом се стрелна дълбоко в устата й, а тялото й откликна, без тя да се бе стремила към това съзнателно. Ръката му се плъзна по задните й части и силно се притисна в плътта й. После той сви малко колене, така че се изравни с нея по ръст и тя усети върху корема си натиска на възбудения му член.

Внезапно Хелър се изтръгна от ръцете му. С широко отворени очи тя се взираше в скритото му зад маската лице.

В далечината отекна гръмотевица.

— Трябва да тръгвам, Хелър. — Колко странно, гласът му беше загубил силния си акцент. Сега беше ясният, красив глас на…

Той отвори вратата и вятърът изду наметалото му. Хелър прекоси стаята само миг след като бе излязъл на верандата, но когато надзърна там, той вече беше изчезнал в нощта.

Като привидение!

Хелър затвори вратата, пусна резето, после тичешком стигна до прозореца и дръпна завесите. Бурята беше стихнала и небето навън грееше изненадващо чисто. Тя се взираше между дърветата да го зърне, но не го откри. Вместо това видя двамата пазачи в жълти мушами да се разхождат бавно около къщата. Очевидно не бяха забелязали среднощния й посетител. Когато минаваха край прозореца, единият от тях я поздрави. В отговор Хелър само рязко дръпна завесите. Но само миг по-късно надзърна през тях, за да се увери, че мъжете са си отишли и разтвори завесите отново.

В една пролука между боровете тя зърна луната, кръгла и златиста, подобна на огромен медальон. Сякаш се бе сгушила в долината между два хълма. Изведнъж върху лунния диск се появи силуетът на една самотна фигура, яхнала кон.

— Хоакин! — прошепна тя. И после: — Дон Рикардо! Отдавна трябваше да се сетя! — каза си усмихната. Сърцето й започна да бие лудо, когато видя как конят се изправи на задните си крака.

— Аз съм Хоакин! — извика той и долината отекна от вика му. — Чуй ме, Лутър Моугър, убиецо на моята Росита! Върнах се да ти отмъстя!

По гърба на Хелър полазиха тръпки. Конят свали предните си копита, обърна се и сякаш потъна в лицето на луната.