Шели Милър
Докосни зората (14)

14

Хоакин и Лино стояха изправени до конете си на Маркет Стрийт половин пресечка по-надолу от входа на хотела. Чакаха там от изгрев-слънце, а сега вече беше осем часа и три минути според часовника на Лино, който той навиваше всеки ден точно по едно и също време.

— Чудесен ден за дълга езда. Както изглежда, ще е топло и слънчево — отбеляза Лино и крадешком хвърли поглед на каменното изражение на Хоакин. El Jefe се бе върнал мрачен и навъсен в Уот Чиър Хауз и бе заявил, че тръгва призори да преследват Моугър до ранчото му.

До тази сутрин Хоакин не бе споделил почти нищо за отношенията си с Хелър. Но действията му през последните дни говореха красноречиво сами за себе си. Той беше влюбен в светлокосата малка бостънка. И Лино искрено се надяваше заради самия Хоакин, че Хелър изпитва същото към него. Бог беше свидетел, че той бе оплаквал смъртта на Росита достатъчно дълго време.

Хелър Пейтън беше красива, интелигентна жена и щеше да е истински подарък за El Jefe — ако, разбира се, двамата успееха да преодолеят препятствията, които постоянно предизвикваха несъгласия помежду им.

Лино отново се бе почувствал като духовен изповедник, когато, приготвяйки се да напуснат хотела, Хоакин внезапно му разказа поредицата от събития, довери до правенето на любов с Хелър.

— Не е било изнасилване, Хоакин — обясни му Лино. — Ти не си я любил против волята й.

— В известен смисъл го направих. Трябваше да се досетя защо се държи така, да прозра машинациите й. Тя правеше всичко възможно да ме накара да повярвам, че иска да се омъжи за Моугър. Не зная с какво точно я е заплашил, но сигурно е било нещо много страшно, за да се почувства тя принудена да му играе по свирката. Съжалявам, че не ми повярва достатъчно, за да го сподели с мен, но предполагам, че не съм направил всичко, за да спечеля доверието й. — Той крачеше из стаята, изрита стола с ботуш и удари с юмрук по масата. Спря се и прокара пръсти през косата си. — После тя започна да се държи като уличница. В началото се хванах, а след това разбрах… Мога само да предполагам, че се е надявала с тези си действия да ме отврати достатъчно, за да си тръгна. — Той поклати глава. — Нищо не знам, по дяволите!

— Кой знае какво се върти в главата на една жена, Хоакин? — Лино устоя на желанието си да каже на приятеля си, че именно любовта му към Хелър е причина за силното му страдание.

Хоакин наклони глава и погледна косо към Лино.

— Би трябвало да ме укоряваш, а не да ме утешаваш.

Лино рязко се извърна.

— Дявол да го вземе, Хоакин! Престанах да предписвам наказания за опрощение на греховете, още когато напуснах манастира, забрави ли?

— И от всички други свети неща ли се отказа?

— Не, не от всички! — отвърна Лино с възмущение. — Запазих си няколко архаични убеждения. — Той обърна поглед към прозореца. — Щях да забравя да ти кажа при всички тия вълнения, че агентите на Уелс Фаргоу са посетили къщата на Моугър, но според слугата му той си бил у дома.

Хоакин се усмихна и кимна:

— Това обяснява защо Моугър така бързо иска да изчезне.

След обилна закуска те освободиха стаите си в хотела, платиха на човека, който се грижеше за конете им, после ги оседлаха и пристигнаха при Гранд Хотела да чакат.

Сега Лино отново погледна часовника си. Беше почти осем и четвърт. Той понечи да каже нещо на Хоакин, но в този момент един фургон, теглен от чифт дорести коне, зави зад ъгъла и спря пред хотела. Моугър дръпна юздите, скочи долу и изчезна бързо във фоайето.

— Не изглежда да е взел много неща със себе си — отбеляза Хоакин, виждайки само един малък кош и две средно големи пътни чанти на дъното на фургона.

— Но и няма как да се върне да прибере останалото — добави Лино. — Уелс Фаргоу ще конфискуват имуществото, за да задоволят иска си. — Той пое дълбоко дъх. — Което означава, mi jefe, че сме унищожили всичко, което е създал тук. Бизнесът му. Домът му. Неговите мечти и амбиции!

Хоакин се подсмихна със задоволство.

— Е, не съвсем всичко, Лино. Остана му още общественото доверие в него. Но мисля, че писмото ми ще се погрижи и за това. — Той разкопча чантичката на седлото си и извади писмото, което бе написал до редактора на в. „Дейли Алта Калифорния“. — Не вярвам да съм пропуснал нещо: Уелс Фаргоу, Сан Куентин, Куентин Чарли, „Собственост на Дрейк“ и един бивш затворнически надзирател на име Хендерсън. Бих искал да видя как това ще се появи на страницата за светска хроника!

Лино се разсмя и настроението му се разведри:

— Съмнявам се Търговската камара да поднови членството на мистър Пиърс.

Само след няколко секунди цял орляк от пикола в червени сака натовариха сандъците на двете жени, пътните им чанти и кутиите с шапки отзад във фургона. После, след хоровото сбогуване с цялата бостънска група, тримата напуснаха хотела. Моугър помогна на дамите да се качат и сам зае мястото си.

Когато фургонът бе изминал вече половината от Маркет Стрийт, Хоакин пристигна, яздейки, пред входа на хотела и привлече вниманието на едно от пиколата с десетдоларова златна монета.

— Искам да занесеш това във вестника направо на главния редактор. Кажи му, че Хоакин Муриета му го изпраща.

 

 

Хоакин и Лино последваха фургона извън града на безопасно разстояние. Мрачен и навъсен, Хоакин не откъсваше очи от следите, оставени от него. Като никога Лино мълчеше и Хоакин бе благодарен за този отдих.

Той се радваше, че Абигейл бе послушала съвета му да тръгне с Хелър. Чудеше се само какви женски хитрости е използвала. Присъствието на Абигейл едва ли щеше да осигури на Хелър безопасност, но ще се окаже допълнително препятствие, ако Моугър реши да се държи твърде свойски с Хелър. Единственото неудобство беше, че сега той и Лино трябваше да се безпокоят и да се грижат за безопасността на две жени.

Той можеше да предотврати това, напомни си Хоакин. Можеше много лесно да се справи с Моугър миналата нощ или рано тази сутрин. Но не беше приключил докрай с него. Още не! Не и докато не разбереше къде беше ранчото и не унищожеше и тази негова собственост.

Той вдигна глава, впери поглед в далечината и се наруга за твърдоглавата си решимост да не пристъпи клетвата, независимо кой стои на пътя му и какво можеше да му коства. Да унищожи Лутър Моугър малко по малко, за него бе станало фикс идея. Той беше успял да убеди самия себе си, че никое отделно наказание — физическо или душевно — няма да е достатъчно жестоко отмъщение за убийството на Росита.

Ако не бе това прекалено обсебване, той щеше да е убил Моугър в мига, когато го видя да влиза в Китайския квартал. Но седемнадесетте години следене и чакане бяха ожесточили неговата непреклонност, а както предполагаше, и сърцето му. Само собствената му смърт би му попречила да види целта си осъществена.

И нямаше да потърси оправдание за действията си, помисли Хоакин навъсено, ако не бе допуснал да се увлече по Хелър. Тя обърка душата му от мига, когато му съобщи, че я е пробол с ножа и после припадна в ръцете му. По време на първото им стълкновение в стаята на Елена, той бе преценил, че тя е огън и лед едновременно. Но трябваше да осъзнае още тогава, че двете никога не се смесват. Е, сега вече знаеше.

Чудесно нещо е погледът назад в миналото — винаги дяволски правдив и безпогрешен.

Припомни си изминалата нощ и как бе вадил душата на Хелър, за да получи отговорите, които търсеше. Въпреки настойчивия му разпит тя умело избягваше да му каже кратко и ясно истината, съчиняваше обяснения и оправдания на момента. В крайна сметка той успя естествено да я обърка дотолкова, че тя започна сама да си противоречи и накрая се оказа всъщност, че нищо от казаното няма смисъл.

Каквато и заплаха да бе използвал Моугър, тя я принуждаваше да лъже, но нейната девственост обезсилваше лъжите й. Не се беше отдала на Моугър, нито пък беше уличница. И все пак нещо не беше наред. Хоакин имаше странното чувство, че Хелър сякаш не съзнава какво ценно нещо му е подарила. Той прехвърли поводите в лявата си ръка и почеса главата си под шапката. Едва ли можеше да е толкова наивна, та да не разбира, че той отне девствеността й. Или можеше? Колкото и да е невероятно, той почти не се съмняваше, че отговорът е „да“, а това пораждаше цял куп въпроси.

Потокът от испански ругатни накара Ел Тигре да наостри уши и да извие тревожно глава. Лино също погледна приятеля си, но бързо насочи очи обратно към дирята на пътя, щом зърна мрачната, навъсена физиономия на Хоакин.

 

 

Късно следобед на третия ден, на три мили източно от Ейнджъл Кемп, в подножието на Сиера Невада, Моугър обърна фургона и се насочи на север.

Хоакин и Лино дръпнаха поводите и спряха конете, щом видяха, че дирята от фургона завива рязко наляво, изоставяйки главния път.

— Dios! Хоакин! — В гласа на Лино звучеше тревога. — Той се насочва към…

— Si, Лино, знам, Ел Дорадо! — Още от следобеда на предния ден Хоакин подозираше накъде се е отправил Моугър, но не бе споделил тези свои съмнения с надеждата да греши.

— Не ми се вярва да е съвпадение.

— Да, не изглежда вероятно. Долината не води за никъде. Моугър сигурно е обявил моя участък за изоставен и го е регистрирал на свое име.

Лино се изправи в цял ръст на седлото и изпъна шия, докато наблюдаваше как фургонът изчезва зад хълма:

— Питам се… Дали някога си се замислял над възможността той да не се е появил случайно в Ел Дорадо тогава, първия път, може би е знаел, че ти си открил богато находище?

— Навремето не ми изглеждаше вероятно, но както ти казах, през долината няма път за никъде. — Хоакин стисна челюсти.

— Чудя се кой ли може да му е казал? Кой друг знаеше за Ел Дорадо, освен мен?

— Само братът на Росита. Той ни посети скоро след като завършихме нашата casa.

— И си сигурен, че никога не си споменавал нищо, когато ходеше до Ейнджъл Кемп за провизии?

— Аз може да съм всичко, но не и глупак. Не е била и Росита, тя не стъпваше в града, без да я придружавам. Но мисля, че навярно си прав, някой сигурно трябва да е казал на Моугър.

— Знаеш ли, mi jefe, ако той си е регистрирал участъка, тогава и Ел Дорадо вече му принадлежи.

— Si, знам, Лино.

— Но това означава…

— Това означава, че ще трябва да го унищожа.

— Нима не искаш да си върнеш онова, което ти принадлежи, което е твое?

— Вече не мисля за него като за своя собственост. Животът ми в Ел Дорадо приключи, когато убиха Росита. Сега моят дом е Ранчо Муриета. — Хоакин заби шпори в хълбоците на Ел Тигре и пое в галоп по дирята на Моугър нагоре по полегатия склон, който водеше към планината, извисяваща се над долината Ел Дорадо.

Лино яздеше край него и спазваше темпото.

Изкачването бе кратко, но стръмно и затруднено от силния вятър. На върха пред тях се показа старото им скривалище — огромна зейнала пещера. Хоакин спря Ел Тигре на няколкостотин фута от входа и измъкна револвера. Земята под него бе покрита с пресни следи, оставени най-много преди час, ако се съдеше по ясните им външни очертания. Имаше два вида отпечатъци — на мъж със силно износени токове на ботушите и неподковани копита на товарно магаре. Някой самотен миньор вероятно. Хоакин вдигна очи и разгледа внимателно околността с проницателна бдителност — навик, придобит още в детството.

— Прикривай ме — каза той на Лино, който вече отдръпваше големия си дорест кон в близкия гъсталак. Хоакин скочи на земята, пусна поводите на Лино, за да ги завърже, после дръпна назад петлето на револвера и се промъкна зад един бор, близо до входа на пещерата.

— Който и да си, излез с вдигнати ръце! — Той насочи колта и се прицели към входа, гледайки през мерника.

Откъм вътрешността на пещерата отекна глас:

— Моля, сеньор, ще изляза. Не застрелвайте Пепе! — Хоакин хвърли поглед към Лино, после обратно към тъмните дълбини на пещерата. Бръщолевейки нещо като маймуна, Пепе Лопес се появи на дневна светлина.

— Не стреляйте, por favor.

Първата мисъл на Хоакин беше, че познава този човек… или се лъжеше?

— Пепе? Пепе Лопес?

Дребничкият мъж бутна сомбрерото към тила си и откри обрулено, загоряло лице:

— Si. Аз съм Пепе Лопес, а ти… Ти си Хоакин! El Jefe! Върна се! Най-после!

Хоакин освободи петлето и прибра колта в кобура, излезе на открито и тръгва към възрастния човек.

— Пепе, радвам се да те видя! Много време мина, стари приятелю. Мислех, че си се върнал в Мексико. — Усмихвайки се, Хоакин направи знак и на Лино да се приближи.

Пепе се усмихна с беззъбата се уста.

— Si, ходих там, после пак тук. Отивам дет’ имат нужда от мен, Хоакин. Ти го знаеш.

— Здрасти, Пепе. — Лино поздрави стария мексиканец със сърдечна прегръдка.

— А-а, трябваше да се сетя — каза Пепе. Ръждивокафявите му очи щяха да изскочат от вълнение. — Вие двамата сте се намерили и пак сте едно цяло. Това е добре. Muy bien.

— И кой има нужда от теб, Пепе? — поинтересува се Хоакин. Той скръсти ръце и застана с леко разкрачени крака.

Старецът отвърна обидено:

— Ами, че ти, El Jefe! Пако и аз… ние те чакаме все тук две-три години вече.

Лино избухна в смях.

— Да не би още да пазиш онова старо унило магаре? По-подло и по-отвратително животно не съм…

Старецът бързо допря костелив показалец до устните си.

— Шшт! Ще те чуе. — И като насочи същия пръст към Лино, той го сгълча: — Още не е забравил какво му причини!

— Какво съм му причинил на него? Боже, тоя ненаситник на бисквити едва не ми отнесе главата с ритник… и то само, защото се опитах да го оседлая и да го накарам да си заслужи храната.

— Пако не е кон и не понася седло. Ти си го знаеш. Предупредих те, ама ти като не слушаш… Е, оставих го сам да ти обясни и той се погрижи. Сега вече няма да забравиш, а? — Пепе се плесна по задните части и избухна в смях.

Откъм гъсталака зад пещерата се понесе дълбок и хриптящ магарешки рев и накара Лино да се дръпне крачка назад.

— Вързал си го, нали, Пепе?

Пепе кимна.

— Si. Засега. Може пък да се сприятелиш с него, а? Може да му дадеш тортила и да го помолиш да ти прости? — предложи той с мрачна прямота.

Лино стисна зъби, измърмори една ругатня и се отдалечи с широка крачка към мястото, където бе вързал коня си.

Същевременно изражението на Хоакин се промени от искрено забавление към любопитство.

— И какво те накара да мислиш, че ще се върна, Пепе? Та аз самият не го знаех до вчера.

— Ти питаш Пепе Лопес как знае, което знае? Срамота, Хоакин! — После старият човек засенчи очи със загорялата си набръчкана ръка и впери поглед в небето. — Виждам го в небесата и го чувам от вятъра. Вятърът, El Jefe, той казва — ще се върне в Ел Дорадо да отмъсти за своята Росита.

Хоакин си замисли над отговора на Пепе — всъщност това бе неизменният отговор, който той даваше, щом някой го попиташе откъде знае едно или друго нещо. Грингос биха нарекли такъв човек магьосник, индианците — шаман, мексиканците — curandero. Хоакин не бе сигурен какъв точно е Пепе. Знаеше само, че Пепе го върна към живота, когато…

… животът го напускаше и нямаше смисъл повече да се бори, за да го задържи. В далечината се чуваха изстрели и той се питаше колко ли от неговите храбри compaceros ще загинат този горещ юлски ден при Кантуа — заради него, защото той настояваше да изчакат с отвеждането на конете на юг, докато получат новини от процеса срещу Моугър. Слънцето и вятърът изгаряха лицето му, когато внезапно чу глас над себе си. Той примигна с очи и видя размазаните фигури на стар човек и магаре. Палещото лятно слънце ги караше да трептят, сякаш бяха мираж.

— Ти няма да умреш El Jefe. Ще живееш дълги години. Ще доживееш своя нов живот!

Старецът коленичи до него, разхлади пламналото му от слънцето чело с вода от манерката, после обхвана главата му с длани и запя монотонна песен…

… която след толкова години все още преследваше Хоакин. Никога нямаше да забрави думите й.

Той отиде до източния край на платото и се загледа в гъсто обраслата с дървета долина. Ел Дорадо! През нея се виеше река Станислаус и после се втурваше надолу по хълма върху покритите с мъх големи обли камъни. Сивкав дим се къдреше към небето от комина, който те двамата с Росита бяха изградили от златистите камъчета, застлали плиткото речно дъно. Къщата, чиято фасада също бе покрита с тях, се криеше зад гъсти борове. Росита бе избрала камъчетата заради цвета и наричаше дома им: „моята къща от злато“. Тя бе нарекла и къщата, и долината Ел Дорадо, което напомняше за нещо много ценно, но мимолетно. Хоакин често си мислеше, тя може би е предусещала колко кратко време ще бъдат заедно.

— Много скръб има в Ел Дорадо, El Jefe. — Пепе приклекна и се отпусна на задните си части, също загледан в долината. Сякаш не беше остарял и един ден, откакто Хоакин го видя за пръв път при Кантуа. — Онези грингос, те промиват пясъка в реката и намират злато. Когат’ почнат дъждовете, те се местят нагоре, дето реката се разширява и течението се забавя. Там те намират още повече златен прах, даже цели късове намират и довеждат мъже — много мъже — после правят улеи за промиване и ванички със сита — един, два, много. Мъжете не искат да работят за грингос, Хоакин. Но тези грингос, те не слушат. Стрелят и ги карат насила да си оставят домовете, после ги водят там долу и ги оковават с вериги като кучета.

Хоакин не можеше да повярва.

— Използват робски труд?

— Si. Роби. — Пепе сведе поглед към ръцете си. — Тъжна работа, El Jefe. Някои умират от камшика, други — щот’ няма храна и подслон.

— Ами местните власти?

— Ха! За нищо не ги бива! Шерифът — платили са му, да си затваря очите и устата.

— Колко са робите?

— Много… като малко селце. Мексиканци. Чилийци. И китайци също.

— Ами семействата им? Те къде са? Не знаят ли какво става?

— А-а, я, някои знаят, някои — не, но какво могат да направят? — Той разпери ръце с жест на безпомощност. — Те са само жени и деца. — После сведе глава и каза: — Много работа те чака, Хоакин.

Хоакин погледна към Пепе.

— Ние сме само двама, Пепе. Ще ми трябват доста хора, за да можем да им помогнем.

— Те ще дойдат, тез’ хора, дет’ ти трябват. Ще дойдат оттук, оттам, отвсякъде. Ще дойдат, защото ти си Хоакин, El Jefe.

— А как ще разберат, че трябва да дойдат? Как ще знаят къде да ме намерят?

Пепе се изправи на крака.

— Ще знаят, както аз знаех! — И той се отдалечи без повече обяснения, подвиквайки на Пако, който му отвърна със скръбен рев.

 

 

Пещерата се състоеше от дузина или повече зали с различни размери, свързани посредством дълги, виещи се тунели, които водеха дълбоко навътре в планината. Един от тунелите лъкатушеше надолу по хълма до езеро, образувано от подземна река, а друг служеше като резервен изход.

Пещерата изглеждаше непроменена през тези близо седемнадесет години, откакто Хоакин и хората му си бяха тръгнали оттук една сутрин. До самия й вход гореше буен огън, на който Пепе готвеше, близо до него бе проснато леглото му — сламеник върху борови клони. Зад огъня стояха ръчно издяланите маса и стол, където Хоакин се бе хранил и където той и Лино прекарваха дълги часове в разучаване на неточните карти на местността на светлината на фенера.

Той и хората му живяха седмици наред в пещерата, планираха нападенията си на лагерите на грингос, после отново се връщаха тук да се укрият от хайките на местната власт и доброволните отряди за поддържането на реда, които смятаха, че правосъдието ще възтържествува, ако ги обесят като виновни. Как можеха да знаят, че правосъдието наистина възтържествуваше, но не тяхното калифорнийско правосъдие. Хоакин и групата му не бяха ограбили и един човек, който преди това да не е грабил от други, и не бяха наранили никого, който да не е причинил чуждо страдание.

Хоакин седна на стола и се замисли над думите на Пепе. Ако бе вярно, че помощта непременно ще дойде, то значи те с Лино трябваше да се подготвят.

Но първо имаше нужда да се посети гроба на Росита, скътан дълбоко в подземната галерия, в една от малките зали, на края на шеметно виеща се серия от тунели.

Гробът изглеждаше непокътнат. Хоакин повдигна фенера. Златното разпятие на Росита все така висеше на дървения кръст, който носеше името й. „Росита Феликс де Муриета“, прошепна Хоакин, призовавайки образа на жената дете, за която се бе оженил и бе довел на север, в калифорнийските златни находища.

С шапка в ръка той коленичи край могилката от пръст. „Има много неща, които трябва знаеш, mi vida“, започна той, затваряйки очи, за да може образът й по-лесно да му се яви. Видя я като съвсем младо момиче да го гледа влюбено, когато майка й и баща й дойдоха на гости при неговите родители в ранчото. Видя я в сватбения им ден, тъмните й блестящи коси, покрити с бяло дантелено rebozo. Видя я в тяхната casa да лежи на леглото, окървавена и смазана, да се бори до последния си дъх, с който да му каже, че винаги ще го обича.

Сега той й разказа за битката при Кантуа и за странните неща — необясними дори за него — които му се бяха случили след това. Каза й за работата си, процъфтяваща, сякаш напук на него самия, и как бе възстановил Ранчо Муриета. Говори й за самотата си и призна за връзката с Хелър, знаеше, че Росита ще го разбере.

Два часа по-късно той се изправи и се прекръсти, загледан мрачно в гроба. Глупаво беше да смята, че ще намери покой тук, при Росита. Още щом извика в съзнанието си образа на нейното сладко, младо лице знаеше, че тя не би желала той да прекара остатъка от живота си в скръб по загубата й, нито пък щеше да се разсърди, ако той не спази клетвата си да отмъсти за нея.

Чувстваше се много потиснат и в мрачно настроение, когато се върна в помещението, където спеше, и започна да вади нещата се от кожените дисаги. Въпреки прозренията, споходили го край гроба, плановете му не се бяха променили.

Лино влезе при него с цял наръч животински кожи.

— Пепе има истински склад с провизии, включително говежда пастърма и зоб за конете. И тези кожи — каза Лино през смях. — Тук има всичко: от мечки, елени и сърни до зайци. Ще спим върху онова, което Пепе е вечерял през последните три години. — Той тръсна кожите на куп и се отдръпна назад, сякаш да прецени колко са удобни. И тъй като Хоакин продължаваше да мълчи, подхвърли. — Всичко наред ли е с гроба на Росита?

— Стои си недокоснат, както го оставих. — Той направи пауза. — Мислех дали да не оседлаем конете и да отидем…

Пепе се появи в спалнята на Хоакин.

— Задава се голяма буря — обяви той. — Тръгвайте веднага към долината, правете каквот’ ще правите и се връщайте бързо, преди да ви е застигнала. — Той се обърна и изчезна в един от разклоняващите се тунели.

Объркани, Хоакин и Лино размениха погледи.

— Пепе ми чете мислите, Лино, макар да не знам защо това все още ме изненадва. Свръхестествено е. — Целия го побиха студени тръпки. — Тъкмо щях да предложа да отидем до Ел Дорадо и да видим дали се е променил през тези години.

Същите хладни тръпки, които пронизаха Хоакин, обхванаха и тялото на Лино.

— Si, mi jefe!

Долината бе гъсто обрасла с гора, главно бор и хвойна, а високата трева се люлееше от вятъра. Хоакин и Лино привързаха конете за едно дърво и започнаха предпазливо да се промъкват към къщата, като на всеки няколко ярда спираха да се огледат и ослушат. Забелязаха двама пазачи пред къщата и други двама — отзад, те ходеха и си приказваха, а вниманието им очевидно бе погълнато повече от разговора, отколкото от задълженията им.

От почти всички прозорци струеше светлина и осветяваше покрита дървена веранда, която опасваше къщата. Малката casa, която Хоакин бе построил някога, сега бе многократно разширена и наподобяваше испанска хасиенда с повече от дузина стаи и всички те извеждаха до централен вътрешен двор. Повечето прозорци, чиито стъкла бяха разделени на множество малки квадрати, нямаха завеси и това даде възможност на Хоакин и Лино да видят по-голямата част от впечатляващия, макар и спартански интериор на стаите. Безмълвни като сенки, те обиколиха къщата, неуловими, от дърво на дърво, взираха се през неприкритите прозорци, за да определят предназначението на стаите, да преброят прислужниците и да запомнят техните задължения.

Хоакин даде знак на Лино да спре, когато зърна Хелър да седи в един люлеещ се стол и да се взира през прозореца на спалнята в нощта. Макар пламъкът на газената лампа зад гърба й да бе много намален, светлината бе достатъчна да се види нейното отчаяно изражение.

Лино се промъкна към него.

— Изглежда ли ти наред? — прошепна той.

— Тя изглежда… И аз не знам, Лино. — Столът се люлееше напред-назад. Хелър приличаше на парцалена кукла, изразът й не се променяше, ръцете й висяха отпуснати върху страничните облегалки.

— Би трябвало да й съобщиш, че си тук и я охраняваш. Тогава сигурно ще й е малко по-леко.

За миг Хоакин замълча, сякаш обмисляше предложението.

— Много бих искал, но не бива. Тя ще очаква да я защитя, да ги спася и двете с Абигейл. А аз не мога да го направя. Още не! Все още не знам с какви намерения е дошъл Моугър тук и докъде се простират те. Когато го разбера, ще мога да й помогна, но не преди това!

— Ами ако внезапно един наш общ приятел й направи среднощно посещение?

Хоакин знаеше много добре какво му предлага Лино. Тъмните му очи блеснаха на светлината на къщата, а устата му се изви в многозначителна усмивка.

— Si, това е възможно!

— Браво, Хоакин!

Блъскане по врата ги върна обратно към Хелър, която бе скочила от стола си. На прага стоеше Моугър. От начина, по който се поклащаше, беше ясно, че е прекалил с алкохола или с опиума. Той сякаш се опитваше да придума за нещо Хелър, но тя не спираше да клати отрицателно глава и накрая му обърна гръб.

Тогава Моугър префуча през стаята като бесен и я сграбчи за ръката, а Хоакин измъкна колта и запъна петлето.

— Не, mi jefe, почакай! Дай й възможност сама да се защити. — Той обви пръст около дулото на револвера и го наклони надолу.

Хелър успя да се измъкне от хватката на Моугър и го удари с коляно в слабините.

Изпълненият му с болка вик прокънтя над долината и привлече охраната му от всички посоки.

Хоакин направи знак на Лино и двамата бързо се скриха под гъстите иглички на голям, провиснал клон. Моугър ругаеше и крещеше, но спазваше дистанцията. Изглежда бе осъзнал, че не е в състояние да се пребори с една разярена жена. Като се държеше за нараненото място, той излезе заднешком от стаята и тресна вратата. Само миг по-късно се появи Абигейл и взе Хелър в стаята си. Пазачите се отправиха обратно към спалните си помещения.

Хоакин изчака още малко, за да се убеди, че двете жени са добре, после даде знак на Лино да го последва. Те напуснаха скривалището си и се придвижиха от прозореца на Хелър към следващия, който обаче се оказа закрит със завеси. Като преминаха така около цялата къща, те огледаха и по-новите постройки, стаите на охраната и покритите складови помещения.

Пушечен изстрел изкара мигновено всички от охраната навън и те хукнаха към къщата.

Лутър Моугър ходеше по верандата и размахваше все още димящата си пушка.

— Зики! — изкрещя той. — Къде си, по дяволите? — Той стреля отново във въздуха, после тръгна по изровената прашна пътека към реката.

Пазачите, щом разбраха какво става и че шефът им не е в опасност, побързаха да приберат оръжията си и с ругатни и ропот се върнаха обратно в къщата си или заеха отново наблюдателните си постове.

Възползвайки се от прикритието на дърветата, Хоакин и Лино последваха Моугър.

— Зики! Искам да говоря с теб, Зики! — изрева той отново и изпрати още четири изстрела във въздуха.

Лино следваше по петите Хоакин, който пък се движеше на зигзаг между дърветата към бързото течение на реката. Буреносни облаци закриваха луната и звездите и те двамата се възползваха от тъмнината.

— Защо, дявол да го вземе, си се разкряскал? — Зики се появи на едно открито пространство. — Сигурно чак в Ейнджъл Кемп чуват как се дереш, за бога! — Беше висок като стълб на фенер. Вървеше с широка, отпусната крачка, подобно на жираф.

— Искаш да знаеш защо викам? Е, ще ти кажа! Държа да знам какво, по дяволите става! Преди две седмици ми телеграфира, че си открил главното находище — и къде е? Виждам само половин дузина сита за промиване и повече пазачи, отколкото мога да преброя. Този златен прах, дето си го добил, едва стига да вържем двата края, освен ако, разбира се, не си пообрал каймака!

Зики явно беше обиден.

— Да обера каймака? Ах ти, алчно копеле! Ако не беше вечно пиян или замаян от опиума, щеше да знаеш какво става тук. Ние сме партньори, забрави ли? Заложил съм твърде много, за да си позволя да провалям цялата работа — кресна му той на свой ред. — Иди разгледай счетоводните книги. Всичко съм записал. А колкото до допълнителните пазачи — трябваха ми да охранявам новата операция, дето ще ни направи двамата с теб толкова богати, че находището на Сатър ще ни се види нищожно. — Зики изплю струйка сок от сдъвкан тютюн покрай Моугър в дърветата.

— Покажи ми тая нова операция — каза Моугър, като се взираше встрани от Зики, към боровете.

Лино и Хоакин се снишиха и последваха Зики и Моугър нагоре по реката, където подминаха също двойка пазачи.

Зики посочи с пръст.

— Ето там, зад онези мъже, реката се раздвоява. Поставил съм две смени от по десет мъже, които работят по осемнадесет часа дневно да пълнят брашнени чували с речен пясък и камъни, за да изградят бент и да отклонят водата в източния ръкав. Тогава ще можем да прокопаем дънния пласт на западния ръкав и да достигнем находището.

— И колко време ще отнеме това? Още месец? Година? — Моугър се облегна нехайно на едно дърво.

— Не съм врачка, а със сигурност не съм и господ! Ще отнеме толкова, колкото трябва. Едва преди две седмици открих жилата — когато ти телеграфирах.

— И колко хора си взел да работят там?

— Нали ти казах. Двадесет. Веднага щом разбрах за находището, изпратих момчетата да намерят още работна ръка. Но това не е като да отидеш в града и да наемеш бригада. Наложи се те да яздят чак до Марипоса, за да съберат тия мексиканци. Някои от тях са работили на старото ранчо. Обяздвали са коне и създават само неприятности, откакто са тук, особено един на име Алварадо. — Зики поклати глава. — Той кара цялата тази пасмина да се бунтува.

— Не ме интересуват проблемите ти с работниците. Искам само да знам кога ще видя най-после обещаното злато.

— Веднага щом стигнем до него. Друго не мога да ти кажа.

Моугър разпери ръце вбесен.

— Добре! Просто съм нетърпелив, това е. Току-що загубих всичко, което имах в Сан Франциско, и единствено мисълта, че си на път да разкриеш златна жила, ме кара да продължа напред.

Зики пак се изплю.

— Ей, ами жените, дето си довел? Тука всички се питат… Тая, младата, си я бива. Само за себе си ли я пазиш, или ще се възползваме и ние?

— Смятам да се оженя за нея, така че и през ум да не ви минава да я доближите. После, като ми омръзне, може и да ви я отстъпя. — Той тупна Зики по гърба. — А сега слушай! Тя и старата дама нямат представа какво се върши тук и аз възнамерявам да запазя това положение, колкото е възможно по-дълго. Или поне докато изпратя старата да си стяга багажа. А дотогава всички трябва да изглеждаме и да се държим като джентълмени!

Зики се изкикоти.

— Джентълмени значи? Е, това вече ще е интересно!

Моугър свъси вежди, после важно тръгна към къщата.

Щом той и Зики се изгубиха от поглед, Хоакин и Лино се насочиха назад към реката, като внимателно подминаха пазачите. Луната надзърна за малко през облаците и им осигури добра видимост към улеите до брега. Сега бе тихо, но през деня по двама мъже работеха на всеки улей, изгребваха речния пясък и го насипваха с фунията върху насипа. Пясъкът се отмиваше в дървеното корито на ситото, а златото се задържаше в жлебчетата или по дървените летвички, заковани напряко на коритото.

Сега мъжете, които вършеха тази работа, се бяха събрали около огъня на едно празно място, малко по-навътре от брега. Те представляваха жалка гледка — дрехите им висяха на парцали, повечето изглеждаха недохранени. В светлината на огъня Хоакин успя да види мръсните им небръснати лица — лица на момчета, на по-млади и по-стари мъже. Мексиканци. Китайци. Чилийци. Успя да види и оковите на краката им, дебелите черни вериги, които ги свързваха един с друг.

— Видях достатъчно — каза Хоакин на Лино. — Време е да се връщаме. Очаква ни много работа.

 

 

Хоакин и Лино се прибраха в пещерата преди полунощ и завариха Пепе с двама непознати, клекнали край огъня от вътрешната страна на входа й.

— А-а, mi jefe! — обади се Пепе — Не ти ли казах? Не казах ли, че мъжете ще дойдат?

— Si, каза ми, Пепе — съгласи се той, за да успокои стария човек. Но вътрешно още не беше готов да се довери на предсказанията му.

Хоакин си сипа чаша кафе и седна срещу двамата мъже, разглеждайки ги отблизо. Приличаха на чифликчии като него самия.

— От къде сте?

— От Марипоса — отговори по-младият от двамата. — Ти ли си Хоакин Муриета?

— Si, аз съм Хоакин.

— Казват, че си умрял преди много години близо до езерото Тюлеър, където калифорнийските рейнджъри ти устроили засада.

— И аз чувах слухове за смъртта си, но, както виждаш, съм си жив и здрав.

Лино седна до Хоакин.

— Дванадесет души се измъкнахме от засадата. Аз съм Лино Торал, лейтенантът на Хоакин.

— Моето име е Сантос, а този мълчалив приятел тук е Очо. Той е ням, но да стреля много го бива. Дойдохме за помощ. Грингосите отвлякоха брат ми, Хуан Алварадо.

Интересът на Хоакин към двамата се засили.

— Значи сте от Лас Марипосас?

Сантос кимна.

— Хуан Батиста Алварадо е наш дядо.

— Познавам дядо ви. — Хоакин протегна чашата си към Пепе да я напълни отново с кафе. — А какви са тези грингос? И защо са отвлекли брат ти?

— Не им знам имената. Но отвлякоха много мъже от домовете им. Не разбираме защо. Затова и дойдохме тук.

— И как разбрахте, че трябва да дойдете тук? — попита Хоакин и срещна погледа на Пепе от другата страна на огъня.

— Как съм разбрал? — Сантос изглеждаше изненадан от въпроса. — Ами отидох на църква, запалих свещ и се помолих за помощ да намеря брат си. После излязох от църквата, взех Очо, качихме се на конете, тръгнахме на север и все питахме приятелите по пътя. Те ни казаха, че ще El Bandido Notorio ни помогне и ни упътиха как да стигнем дотук. Не е трудно за разбиране, нали?

— О, това направо обяснява всичко! — каза Лино развеселен, без да обръща внимание на косия поглед на Хоакин.

— Знаеш ли къде да намеря брат си? Ще ни помогнеш ли да го върнем?

— Наистина знам къде да го намерим. А ще си помогнем взаимно, mi amigo. — Хоакин скочи на крака и се втренчи в огъня, чувствайки вече тежестта на новата отговорност върху плещите си. Всичко беше точно както преди. Мъже — все непознати — го намираха и молеха да ги поведе в битка срещу несправедливостта. — Казваш, че Очо много го бива да стреля — ами ти?

— Аз съм още по-добър, El Jefe. Искаш ли да ти покажа?

Лино вдигна ръка.

— Не. Никаква стрелба. Това е първото правило в лагера. А второто е никакви стълкновения между мъжете.

— Няма да споря с теб, сеньор лейтенант — каза Сантос.

— Вероятно ще дойдат и други и аз разчитам ти да им обясниш всичко. Comprende? — Лино също се изправи. — Много работа ни чака, mi jefe. Тази нощ трябва да направим карта на Ел Дорадо, за да е готова, когато се присъединят и останалите.

Пепе даде на Лино още два газени фенера и голяма щавена кожа, върху която да начертаят картата, после показа на новодошлите къде да оставят нещата си.

Бурята се разрази малко след полунощ. Навън бляскаха светкавици и се лееше дъжд, но вътре в пещерата беше топло и сухо благодарение на бездимния огън на Пепе. Черните очи на Хоакин пламтяха от ентусиазъм, докато стоеше зад Лино и го наблюдаваше как рисува върху кожата първо къщата, после и допълнителните постройки. Преди това двамата заедно бяха уточнили мястото на всяка сграда, на всеки кол от оградата или дърво. Лино продължи със скицирането на реката, улеите за промиване на злато, лагера на работниците роби и мястото на находището по-горе.

Те уточниха и броя на робите, които бяха видели, и Лино го записа върху кожата. Направиха същото и с броя на домашните прислужници и пазачите, както и на конете.

Когато привършиха, направиха рамка от дълги борови клонки, свързани с необработени ивици кожа, разпънаха картата върху нея и я закачиха в задната част на пещерната зала, където всички можеха да я гледат. После извикаха Сантос и Очо и обсъдиха с тях къде би трябвало да поставят своите наблюдателни постове и охрана, така че да могат да охраняват лагера и същевременно да не изпускат от очи Ел Дорадо и двете жени, заедно с робите.

Сутринта дъждът спря, но небето си оставаше мрачно. Хоакин прекара часове в обикаляне на пещерата, искаше да привикне отново с някогашното си скривалище. Когато се върна, завари Лино да допълва още подробности върху картата.

— Докато ти се разхождаше, пристигна един китаец. Важен човек, сигурно е член на Тонга — тайната организация. Казва се Уонг Ло. И неговата история за това как е разбрал къде да дойде, звучи толкова смислено, колкото на Алварадо — разказа нещо за сестра си, която била продадена в робство в Сан Франциско и убита. А той научил, че убиецът й живее някъде тук. Но, Хоакин, той каза, че може да готви! Мисля, че не е добре да го отпращаме, особено след като видяхме онези кожи на Пепе. Убеден съм, че той не проявява голямо въображение, що се отнася до готвенето.

— А помниш ли въобще да сме отпращали някого?

Лино само се усмихна и поклати глава.

Хоакин разгледа задълбочено картата, която в негово отсъствие бе заприличала повече на картина, отколкото на чертеж.

— Както изглежда, предсказанията на Пепе май ще се сбъднат. Отново ще имаме боен отряд, mi amigo. Ще го оставя на теб като мой лейтенант, да го командваш.

— Не бих и желал друго, mi jefe.

Като по някакво чудо мъжете не спирала да пристигат в лагера през целия ден — поединично или по двама. Всеки имаше своя история за извършена несправедливост и всички бяха насочени от приятели как да стигнат до скривалището на El Jefe. С падането на нощта повече от дузина мъже седяха край огъня на Пепе, пиеха кафе и приказваха.

След пристигането на китаеца Хоакин се усамоти, за да се подготви за работата, която му предстоеше. Много години бяха минали от времето, когато предвождаше боен отряд. Знаеше, че не е лесна задача да спечели доверието на хората, нито пък самият той можеше с лекота да повери на непознати мъже задължения, от които биха зависили животът или смъртта на останалите. Но беше го вършил преди и сега щеше да се справи. Тази нощ той възнамеряваше отново да се появи като Хоакин Муриета, El Bandido Notorio. Щеше да направи среднощно посещение на Хелър и да се опита да я успокои, че тя и леля й скоро ще бъдат свободни.

Облече се с особено старание в костюма, който носеше на бала. Мушна черната риза в също така черни панталони и препаса кръста си с червен копринен пояс.

Сребърните кантове, които украсяваха краката му, от външната страна по цялата им дължина блестяха също като ботушите с високи токове. Неговото черно сако свършваше там, където започваше поясът. И то бе украсено със сребърни копчета и двойно посребрена катарама. Той привърза главата си с черен копринен шал, сложи отгоре сомбрерото и стегна връзките му под брадичката си. Накрая запаса и ремъка с пистолета и провери дали колтът е зареден и дали има резервни патрони.

Тъкмо се канеше да напусне помещението, когато си спомни за наметалото и за малката книжка на Жълтата птица. Той наметна дрехата на раменете си и мушна книгата под мишница.

Още преди да се появи в голямата зала, чу един позабравен звук от миналото — китарата на Леви Ортега, а после и гласа на мъжа, който пееше песента на vaqueros. Леви бе от дванадесетте оцелели при Кантуа. Хоакин щеше да се радва да го види отново.

Мъжете седяха край огъня, пиеха кафе и разговаряха.

— Хоакин Муриета! Caramba!

— Madre de Dios!

Хоакин бе не по-малко изненадан да види колко много са пристигнали междувременно.

Лино излезе напред, поклащайки глава.

— Все се опитвам да ги убедя, че всичко, което са чули за теб, не е истина. Че не си загинал при Кантуа.

— Значи ме мислят за привидение?

Лино извъртя очи и сви рамене.

Леви Ортега скочи на крака и му протегна ръка.

— Добре изглеждаш, mi jefe. Брат ми Карлос ти се извинява, че не може да дойде, макар да знае, че имаш нужда от него, но жена му очаква бебе всеки момент.

Хоакин се усмихна на дългогодишния си приятел.

— Това е чудесна новина, Леви. Нямам търпение да видя бебето, когато всичко свърши. А ти знаеш ли защо си тук?

— Е, подочух слухове, Хоакин, но нищо сигурно.

— Приятели — обърна се Хоакин към мъжете. — Горд съм, че всички вие дойдохте! Имаме голяма нужда от вашата помощ. В долината под нас един гринго на име Лутър Моугър е заповядал да отвлекат вашите приятели и роднини. Превърнал ги е в роби. Оковал ги е като кучета и ги кара да му промиват златоносен пясък, за да го направят богат. Докато ме няма тази нощ, моят лейтенант ще ви обясни всичко подробно и ще ви покаже картата на долината, която той начерта. Много важно е да запомните местоположението на всяка сграда и да знаете колко пазачи и прислужници има не само в голямата casa, но и долу край реката.

Хоакин се взираше в лицата им, сериозни на светлината на огъня, и си мислеше за един друг отряд: Джак Гарсия, Хоакин Карильо, Васкес и останалите. Все смели и предани мъже. Всички го бяха признали за свой предводител, изпълняваха заповедите му и бяха приели клетвата му за отмъщение като свое дело.

С изражение на величествена сдържаност Хоакин кимна с глава и излезе от пещерата. Пепе беше оседлал Ел Тигре и се стараеше (почти без успех) да успокои разлудувалия се жребец.

— Май няма търпение да тръгне — каза старият човек, — също като господаря си.

— Gracias, Пепе. — Хоакин мушна книгата под седлото, прехвърли наметалото през шията на Ел Тигре и се метна върху му. — Ще се върна преди зазоряване. — Конят не спираше да подскача от възбуда. — Спри, момче! — Хоакин потупа мускулестата шия на животното и то незабавно се успокои. — Кротко, спокойно! Браво, Ел Тигре! — Пепе задържа още малко юздата, докато Хоакин се загърна в наметалото и го завърза на врата си.

Мъжете стояха скупчени пред входа на пещерата.

— Viva Хоакин! — обади се един от тях. Викът му бе подет от друг, после от трети, докато накрая стана всеобщ.

Силният вятър подхвана наметалото на Хоакин и го изду зад гърба му като грамадна вълна. А той даде сигнал за тръгване на Ел Тигре с някаква позната само нему команда. Великолепният черен жребец изцвили и се вдигна на задните си крака.

— Adios, mi amigos! — Хоакин вдигна ръка за поздрав, обърна коня и в галоп се понесе в нощта.

Мъжете продължаваха да викат след него и вятърът поде гласовете им.

„Да живее Хоакин!“