Шели Милър
Докосни зората (12)

12

— Събуди се! Хелър, събуди се вече. Отвори очи! Достатъчно дълго спа. — Мъжкият глас над главата й ставаше все по-настойчив. Клепачите й тежаха. Устата й бе пресъхнала и гореше. — Хайде, Хелър. Не може да спиш повече! — Той я разтърси за раменете и се обърна към китайския си прислужник: — Чум Сун, върви в кухнята и направи на мис Пейтън от твоя билков чай.

Всичко в главата на Хелър беше пълна мъгла, тя като че ли не съзнаваше какво се иска от нея, нито кой го иска, макар гласът да й се струваше познат. Насили се да отвори очи и когато почти успя, видя размазана фигура, надвесена над себе си.

— Ко… кой сте…? — Гласът й секна. Опита да навлажни устата си със слюнка, но нищо не се получи.

— Хайде, ще ти помогна да се изправиш. — Студени ръце грабнаха раменете й.

— Не, аз… — запротестира тя, но едва успя да накара пресъхналите си устни да произнесат думите. Зави й се свят, когато той я поизправи, като я хвана под мишниците и я изтегли назад. Тя стисна силно очи и простена от надигналото се гадене. Единственото обяснение, което й хрумна, бе, че е болна и мъжът, който говори и й помага, е лекар. Щом замайването попремина, тя се осмели отново да повдигне клепачи. Премреженият й поглед различи Гордън Пиърс, застанал кротко край нея. В следващия миг Хелър схвана, че има нещо необичайно във вида му — нещо в косата и дрехите. Той изглеждаше… раздърпан, помисли тя и разсеяно се запита защо ли. Винаги беше толкова безупречно издокаран — всяко косъмче стоеше на мястото си. Тя примигна няколко пъти, за да фокусира погледа си.

— Гордън?

— Да, Хелър. Аз съм. Вече си мислех, че никога няма да се събудиш. — Тя усети леглото да потъва под тежестта му, докато той сядаше.

— Болна ли съм? — Тя притисна с ръка гърлото се, опитвайки се да контролира прегракналия си глас. — Това болница ли е? — попита и едва събра сили да се огледа. — Чувствам се така отпаднала…

— Не, не си болна, предполагам, че просто си уморена. — Той се приведе към нея и леко докосна с устни бузата й.

Хелър вдигна ръка да му попречи, но прекалено късно.

— Гордън! Какво правиш?

Гордън се засмя, явно развеселен.

— Хелър! Ти ме очароваш и изумяваш. В един момент си прелъстителна магьосница, която моли за целувките ми, а в друг — резервирана бостънска стара мома. Доста объркващо, но пък интересно и забавно, трябва да призная. — Той издаде приглушен звук, подобен на ръмжене и пак се наклони към нея със свити устни.

Този път щом усети, че се приближава, тя събра сили и му удари плесница. Гордън се отдръпна. В лешниковите му очи се появи убийствен блясък, издадените му напред устни се свиха. Той скочи рязко и извърна лице настрани. Със смесица от гняв и уплаха Хелър видя как само секунди по-късно той се обърна отново с израз на търпеливо снизхождение. Както и преди, поведението му се бе променило по магически начин.

— С риск да нараня прекалено деликатната ти чувствителност, не смяташ ли, че е късно да се правиш на недостъпна?

Внезапно Хелър бе обхваната от ужасяващ страх.

Той повдигна вежди.

— Значи не помниш нищо от изминалата нощ, така ли?

Тя само поклати глава.

Гордън приближи до ръба на леглото.

— Беше към единайсет часа. Аз те потърсих в стаята ти да се извиня за поведението си в музея. Ти ме покани вътре и когато понечих да те целуна, не ме отблъсна. Дори ме насърчи. Тогава ти предложих да напуснем хотела и да дойдем тук, в дома ми. — Устните му се разтеглиха в усмивка. — Пихме шампанско и… после се любихме, Хелър. — Той се приведе напред и притисна длани към края на леглото.

Хелър стоеше с отворена уста. Дишаше тежко, сякаш изпитваше остра физическа болка.

— Н… не! Това не е вярно. Нищо подобно не се е случило. Аз не съм… Ние не сме… Вие лъжете!

Но как беше попаднала в дома му? Не, не е възможно. Тя не би го поканила вътре, а още по-малко би му се предложила.

Гордън се изправи в цял ръст, като прикриваше разочарованието си с широка усмивка. Беше повярвал, че неговият възстановителен процес е започнал, но не се оказа така. От толкова време вече не бе изпитвал удоволствие с жена по нормалния начин, започваше да се съмнява, че това някога ще се случи отново, въпреки оптимизма на лекаря.

— Признавам, че ми се струва малко странно да не помниш нещо толкова важно. Чувал съм, че една жена никога не забравя първия си любовник, но очевидно невинаги е така — каза той, като се преструваше на засегнат. — Много лошо, много, защото нощта бе наистина незабравима! Не помня някога да съм изпитвал подобна наслада. Не помня друга жена да ми е доставяла по-голямо удоволствие. — Той се наведе към нея, но спря, когато тя вдигна крак под завивката и го изрита, сякаш бе някакъв паразит, промъкнал се незнайно откъде.

— За бога, Хелър, не съм те насилил да правиш нищо против волята си! — Той се извърна и закрачи като побеснял из стаята, удряйки с юмрук тапицираната облегалка на високия стол.

Внезапно, сякаш изпълнен с разкаяние, Гордън предположи:

— Вината е моя. Не биваше да ти давам да пиеш шампанско, но ти искаше още и още. Мислех, че знаеш какво правиш.

— Лъжете! — извика тя, стресната от неговите светкавично променящи се настроения и обвинения. — Аз никога не пия шампанско. Мразя го! Чувствам се зле от него…

Поглеждайки през рамо, Гордън повдигна едната си вежда.

— О, да, вече знам. То още те кара да се чувстваш замаяна, отпаднала и неприветлива! — Вратата на спалнята се отвори и на прага се появи китаец с любезен израз на лицето, който държеше поднос. — А-а — каза Гордън, — ето го най-после и твоят чай. Вярвам, че ще се почувстваш по-добре след успокояващото и освежително питие. — Той остана прав зад стола, докато Чум Сун безшумно прекоси стаята, остави подноса на нощното шкафче, после измина по същия начин пътя обратно до вратата и излезе, без да пророни нито дума и без да погледне господаря си или Хелър.

Хелър започна да трепери неудържимо. Наистина ли от нея се очакваше да повярва, че е напуснала хотела си заедно с Гордън, непридружавана от никого, и е отишла в дома му посред нощ? И че дори е пила шампанско, което не би направила при никакви обстоятелства, и то бе заличило от паметта й случилото се!

Всичко бе ненормално! Той беше луд! Изведнъж й хрумна ужасяваща мисъл.

Сигурно Гордън е смахнат. Душевно болен! В отчаянието си да се спаси по-скоро от него, Хелър отметна завивките и се примъкна към ръба на кревата.

— Не бих го направил, ако бях на твое място — обади се Гордън и прекъсна устрема й. — Трябва да си дадеш малко време, за да възвърнеш силите си. Освен това Чум Сун още не е оправил дрехите ти.

— Моите дрехи? — повтори тя едва чуто, като в същото време сведе поглед. Носеше само долната си риза и нищо друго. — Какво сте направили с тях? — попита, като същевременно придърпа завивките върху себе си, да се прикрие.

— Казах ти, че прислужникът ги взе. Ще използва своите китайски отвари, за да изчисти петната от шампанско. — Той тръгна обратно към леглото. — Нека ти налея малко чай. Ще ти помогне да си проясниш главата.

Събрала колене под себе си на леглото и стиснала здраво завивките, Хелър седна подобно на котка, готова за скок. Когато той се приближи, тя протегна ръка и докосна неговата.

— Гордън, моля те, трябва да ми кажеш истината. Ние не сме… Ти не си… Умолявам те, кажи, че това е някаква измама, шега или дори лъжа от твоя страна. Честна дума, Гордън, кълна се, че няма да го използвам срещу теб.

Гордън наля в чашата тъмен, ароматен чай от китайския чайник с рисунки. Беше се обвил с търпение като с наметало и се загръщаше все по-плътно, като се надяваше тя да не види какво има под него.

— Не съм си променил мнението за теб, ако от това се притесняваш. Както ти казах и на бала, ти ми харесваш. — Подавайки й чашата, той продължи: — И за да те уверя, че не приказвам празни приказки, искам да те попитам отново, точно тук и точно сега — ще ми окажеш ли честта да се омъжиш за мен? Обещавам да се грижа за теб и да ти бъда добър съпруг.

Хелър го гледаше, изпълнена с крайно недоверие. Нямаше съмнение, че е полудял. Тя пое с две ръце предложената й чаша, допря я до устните си и вдъхна аромата на билковия чай, после бавно отпи от вдигащата пара напитка, като поглъщаше с наслада топлината й.

Но когато изпи чашата, вече бе сигурна, че той греши. Нищо не можеше да я накара да се чувства по-добре — нищо, освен някое внезапно прозрение, че случилото се е само един ужасен кошмар.

Внезапно умът й започна да се прояснява: спомни си как се събужда в стаята си, а над нея са надвесени двама мъже, после заплашването с ножа, парцалът с гаден вкус и неустоимо силна миризма, замайването… Тя беше отвлечена!

За момент изпита облекчение, че не е дошла при него по собствено желание, но и ужас от чудовищното престъпление, извършено спрямо нея. Отвличане!

Запита се колко ли още лъжи й бе наприказвал. И дали тя бе насърчила по някакъв начин прелъстяването си или той просто се бе възползвал от нея? Може би нито едно от двете. Може би всъщност нищо не се е случило? Защото, ако оставим настрана изключителната й отпадналост, тя не се чувстваше различна. Но пък как точно трябва да се чувства едва жена, която е загубила девствеността си? Помъчи се да си представи какво би я посъветвала Абигейл в подобна трудна ситуация: „Остани спокойна! Не си загубвай ума!“. Очите и се напълниха със сълзи, но тя отказа да се предаде на онова, което считаше за типично женска истерия. Тя беше Хелър Пейтън, зряла жена, а не някоя глуповата и превзета госпожичка. Ако той действително бе отнел девствеността й, така да бъде! Тя можеше да живее и без нея.

Сега беше важно единствено да се измъкне от Гордън възможно най-бързо, но трябваше да внимава как се държи с него. Ако по някакъв начин го извадеше от равновесие, той би могъл да започне да се засяга от всичко, което тя казва и прави, можеше да провокира гнева и раздразнението му по различни поводи. Трябваше да подходи към него внимателно, да го убеждава, все едно е дете.

Гордън продължаваше да я гледа и да очаква отговор. Тя му подаде празната чаша.

— Съжалявам, че се развиках, Гордън. Бях… разстроена. Каквото и да се е случило, не смятам, че вината е твоя. Наистина, уверявам те. — Докато говореше, тя внимателно наблюдаваше изражението му, опитвайки се да определи дали думите й оказват въздействие върху него и какво точно. — Не биваше да се съмнявам в теб. Шампанското — то е причинило забравата ми. — Тя забеляза, че Гордън я наблюдава също така изпитателно, както и тя него. — Но моля те, опитай се да ме разбереш, като ти казвам, че не мога да се омъжа за теб. Не се съмнявам, че би станал добър съпруг, убедена съм, но от мен няма да излезе примерна съпруга. Брак… деца… това просто не ме привлича, освен това… аз не те обичам. Ти естествено не искаш жена, която не те обича. — Тя направи пауза, за да си поеме дъх и да прецени реакцията му, но изражението му оставаше невъзмутимо и непроницаемо. — Така че, моля те, накарай прислужника си да донесе дрехите ми и ми помогни да се прибера в хотела, преди леля да е открила, че ме няма.

— Ако това е, което искаш…

Хелър едва не извика от радост.

— Да, о-о, благодаря, точна това искам!

— Добре тогава. Ще сляза долу и ща кажа на Чум Сун да побърза. Междувременно нека ти налея още една чаша чай.

Хелър кимна и пое чашата от ръцете му.

— Благодаря, Гордън. Съжалявам за… за всичко. Най-искрено бих желала нещата да са различни. — За да прикрие смущението си, тя жадно погълна ароматния чай, гледайки го как излиза от стаята.

Щом вратата се затвори зад гърба му, тя остави празната чаша, отметна завивките и се измъкна от леглото. За миг си помисли, че краката й ще се подгънат, но то премина. Въпреки всичко тя реши да остане неподвижна за малко и да почака равновесието й да се върне.

Погледът й се спря на високия стол — трон от много черно дърво, украсен със сложна дърворезба, който изглеждаше толкова студен и все пак красив. През седмицата, когато Гордън придружаваше нея и леля й, Хелър въобще не се бе замисляла как ли изглежда домът му, нито се бе запитвала какви са предпочитанията му за мебелировка, но дори да го бе сторила, едва ли щеше да предположи, че тя ще е китайска. В същото време си помисли, че мебелите тук бяха доста оскъдни за такава голяма стая — имаше само стол, нощна лампа и шкафче, креват и бюро. Освен това тя не хареса кървавочервените брокатени завеси на прозорците, драпериите зад леглото и спалното бельо. Лицето й загуби цвета си, щом погледна към вдлъбнатината, където бе лежала преди малко.

Кръв!

Нейната кръв!

Моминската й кръв!

До този момент Хелър не бе повярвала сериозно, че нещата наистина са се случили — че се е отдала на Гордън Пиърс, но сега не можеше да пренебрегне кръвта и онова, за което тя свидетелстваше. Не можеше да пренебрегне и слабостта, която започваше да се проявява отново и да я обгръща като мъгла.

— О, не! — пророни тя и притисна ръце около главата си. — Не…

Рано на следващата сутрин, както имаше навик, Гордън седна в кабинета си с чаша кафе и в. „Дейли Алта Калифорния“. Съобщенията за мероприятията на бостънските гости бяха все още на първа страница, но за него бе по-интересна колоната „Последни новини“, получени по телеграфа. От Вашингтон се съобщаваше за политически скандал. Нищо ново, помисли Гордън и отмести поглед към съседната колона, озаглавена „Кратки комюникета от Тихоокеанското крайбрежие — Калифорния, Сакраменто“. Там той прочете:

„Днес губернатор Хейт и главният адвокат Хамилтън, които съставляват мнозинство в Съюза на ревизорите, пресметнаха парите в хазната. Те установиха, че общата сума възлиза на 632 455,10 долара, като по-голямата част е в златни и сребърни монети, а останалото в банкноти…

Компанията Юниън Голд Майнинг, която функционира в равнината Хауленд, област Сиера, днес регистрира документ за увеличаване броя на акциите на основния си капитал в Компанията от 500 акции на…“.

Някой ден, каза си Гордън. Някой ден и Ел Дорадо ще има акции! Той се облегна назад, отпи от кафето и си представи как седи зад огромно бюро — символ на поста му като президент в офиса на компанията Ел Дорадо Майнинг. Може би златната жила, за която му съобщи неговият управител, ще се окаже достатъчно голяма, за да му позволи да започне легитимното й разработване и подмяна на робите, които в момента работеха в мината. Само въпрос на време е, помисли той и изпусна дълбока въздишка на предвкусвано задоволство.

Понечи да обърне страницата, когато зърна колоната „Местни новини“ и реши да види кой е умрял, кой е бил нападнат или ограбен. Очите му бързо пробягваха по редовете, но някъде към средата на написаното внезапно спряха.

Главата на Муриета открадната

„Главата на Хоакин Муриета, бандитът от Калаверас, за когото имаше сведения, че е заловен и убит през 1853 година от рейнджърите на капитан Хари Лав, бе открадната по някое време миналата нощ от Тихоокеанския анатомически музей на доктор Джордън. Мосю Джордан заяви, че главата е чудесно консервирана и носи отличителните черти на прочутия разбойник. Твърди се също, там било оставено обяснително писмо, уж подписано лично от самия бандит:

«Аз, Хоакин Муриета, удостоверявам пред всички, които се интересуват и пред щата Калифорния, че моята глава все още стои непокътната на раменете ми, независимо от твърденията на различни ненадеждни източници, че съм бил обезглавен при Кантуа. Действително е имало обезглавяване — на моя лейтенант Хоакин Карильо, който по онова време доста приличаше на мен и по тази причина е бил убит по погрешка и неправомерно представен на щата Калифорния за получаване на наградата. На всички онези, които са платили, за да видят това зверство, искам да заявя — вие сте жертви на жестока измама!»

Властите отказаха да коментират възможността писмото наистина да е писано от прочутия бандит, но не отрекоха, че имат сведения, че Муриета отново се подвизава в щата.“

Лутър запокити вестника през стаята. Не можеше да повярва! Това бе някаква шега. След като видя с очите си главата на Муриета, нямаше вече съмнение, че тя е именно неговата. Който и да писал писмото, той лъжеше, опитваше се да раздуха нещата — или може би, хрумна му на Гордън изведнъж, може би това е същият човек, който му открадна камшика. Той обмисляше сериозно тази възможност, когато Чум Сун отвори вратата на кабинета.

— Двама мъже на вход иска види вас. Казва те от Уелс Фаргоу. Казва, те трябва говори с вас. Аз казва не вкъщи. Вие върне се после.

Лутър скочи от стола.

— Уелс Фаргоу! Исусе Христе! — Той прокара пръсти през косата си. — Какво, по дяволите, става тук? — изкрещя той, колкото му глас държи. После сграбчи Чум Сун за раменете. — Какво още казаха? Нищо? — Прислужникът поклати глава. — Споменаха ли кога ще се върнат? — Пак отрицателно поклащане. — Махай се оттук! Иди прави супа или каквото щеш! Само не отваряй вратата!

Въпреки че беше още рано, Лутър си наля питие, после още едно. Мина почти час, преди да се успокои достатъчно и да започне да обмисля възможностите. Бързо разбра, че всъщност има само една възможност — да изчезне незабавно от Сан Франциско.

Е, поне имаше къде да отиде — в ранчото. Ел Дорадо. Досега винаги бе внимавал да не издаде местонахождението му и то тъкмо поради причината, която тегнеше над главата му в този момент. Ранчото представляваше сигурно убежище, където да се скрие. А по-късно, щом нещата се поуталожеха… Той се настрои вътрешно да не мисли за бъдещето — за настоящето трябваше да се безпокои, за къщата на Ринкън Хил, за Чум Сун и Хелър.

Къщата най-добре да я остави както си е, реши той. Ако вземе само някои лични вещи, ще изглежда, че продължава да живее тук. Може да размени частния си файтон за покрит товарен фургон и да впрегне конете в него. Уелс Фаргоу ще открият в крайна сметка отсъствието му, но дотогава той ще е вече далеко.

Що се отнася до Чум Сун, нямаше съмнение как трябва да постъпи с един безполезен вече слуга, който знае прекалено много — по същия начин, по който се освобождаваше от момичетата, купени от Кентън Чарли. Ще се позабавлява с него, после ще го нашиба с камшика.

Лутър крачеше надлъж и нашир из стаята и се чувстваше стегнат като в чифт нови ботуши. Колкото до Хелър, тя не му трябваше повече. Въобще не му трябваше съпруга, щом напуска Сан Франциско. Единственият смисъл беше да се възползва от името й и то да му помогне да постигне своите социални, политически и делови амбиции тук, в Сан Франциско.

Ако знаеше със сигурност, че тя има свои собствени пари, не би се поколебал да я задържи, но без съмнение леля й държеше кесията. Затова трябваше да прояви здрав разум, да вземе дрехите й от Чум Сун и да я върне обратно в хотела, преди Абигейл и половината град да са започнали да я търсят. Съмняваше се, че Хелър би го издала на властите. Репутацията беше най-важното нещо за жена като нея.

От друга страна, размишляваше той, докато се наслаждаваше на последното питие, бе похарчил много пари да наеме похитителите й, бе отделил много време и усилия да разработи план, който да я убеди, че е дошла доброволно. Не можа да не се разсмее на нейното лековерие и наивност — беше я наблюдавал тайно през една дупчица, когато откри пилешката кръв по чаршафите.

Лутър се наруга мислено, че въобще обсъжда възможността да я задържи. Това бе крайно неразумно! Тогава защо продължаваше да се занимава с нея? Не беше толкова глупав да си въобразява, че е влюбен. Той мразеше жените — всички жени — защото лъжеха, мамеха и манипулираха. Омразата бе най-доброто, на което успя да го научи майка му, когато забягна с пътуващия търговец на уиски.

Всъщност не се налагаше да реши веднага дали да вземе Хелър със себе си или не. Стига да искаше, имаше цял ден на разположение и той възнамеряваше да използва всяка минута от него, за да се наслаждава на „наградата си“ и да я преценява колко струва.

Лутър си представи Хелър горе в своето легло и посегна към себе си да се задоволи. Някой ден щеше да се възстанови и да стане отново пълноценен мъж.

 

 

Когато Хелър се събуди за втори път, Гордън пак се беше надвесил над нея.

— Хубавичко ли се наспа, скъпа?

Независимо от думите, тя усети в гласа му подигравка. Очевидно бе сложил нещо в чая, което да я приспи. Но защо му трябваше да я упоява, когато сам предложи да я върне в хотела?

Тя огледа внимателно стаята.

— Аз приключвам с играчките, Хелър. Писна ми да се правя на нещо, което не съм. — Той се изплю презрително.

Преди тя да успее да предвиди следващото му движение, той се пресегна, сграбчи я за ръцете и я събори на колене.

— Винаги съм искат да имам бяла робиня — процеди през зъби, като същевременно я принуди да се изтегли назад към таблата на кревата. — Китайките не разбират много английски. Но ти, Хелър, нямаш такъв проблем, нали?

— Робиня? Гордън… моля те, спри! Причиняваш ми болка!

Хелър блъскаше и се дърпаше, но наркотикът бе изцедил силите й. Той я застави да се премести в горния край на леглото.

— Била ли си някога в затвор, Хелър? Пазачите имат начини да накарат затворниците да правят каквото си поискат. Уверявам те, всичко каквото искат! Неотдавна бях в Сан Куентин и знам какво говоря. — Той коленичи до нея и с помощта на тялото си прикова ръцете й към таблата, докато привързваше китките й за страничните подпори на кревата.

— Не… Гордън… не! Не прави това! Пак ще те върнат в затвора, като разберат какво си ми причинил!

— Но те няма да разберат, Хелър, защото няма да им кажеш! Като приключа с теб, ще говориш само онова, което аз искам. Не гледай така разтревожено, скъпа моя! Няма да ти причиня дълготрайни наранявания. Реших, че прекалено много държа на теб, за да те повредя. — Той се отдръпна назад и се изправи.

Ледени тръпки на ужас полазиха от пръстите на краката й нагоре по тялото и напълно я завладяха. Едва преодоля надигащия се пристъп на гадене.

— Защо правиш това?

— Защо? И аз си зададох същия въпрос преди малко. Нека да кажем просто, че си онова, което искам. Имаш маниери — изтънчени маниери — каквито повечето жени нямат. Това ми харесва.

Хелър въздъхна, обхваната от самоирония. Изтънченост — неуловимото излъчване, което характеризираше истинската дама — ето какво се бе стремила всячески да придобие и сега, когато най-после бе успяла, именно то щеше да я погуби.

— Никога няма да се омъжа за теб, Гордън. Никога!

— Е, това тепърва ще разберем, нали? Но държа все пак да те предупредя, че мога да бъда изключително убедителен. — И за да подчертае думите си, той насила обърна лицето й към себе си. — Ти си красива, Хелър. Лицето ти е детско, толкова невинно, така наивно… Но всичко останало — той плъзна ръка отстрани по гърдата й — е много женствено! — Гордън развърза колана на халата, после го смъкна от раменете си и го остави да падне на пода. Отдолу беше облечен само в широки черни панталони. Той се премести зад гърба й и започна да се отърква в нея.

Хелър изкрещя, а смехът на Гордън прозвуча глухо.

— Малка превзета лъжкиня! Госпожица Надутост, ето това си ти! — Той прокара пръсти по ръба на долната й риза при шията. — Знаеш ли от какво имаш нужда, Хелър? — Повдигна насила брадичката й и завъртя главата й нагоре. — От един хубав урок по смирение. Обзалагам се, че не са те научили на покорство в изисканите пансиони, които си посещавала, нали?

— Умолявам те, Гордън! Не зная с какво съм заслужила омразата ти, но съжалявам. Ще направя всичко по силите си да оправя нещата, само моля те, пусни ме да си отида. — В очите му светеше омраза, която я накара да потръпне от страх.

— Не мисля, че са те научили — продължи той, сякаш не я чуваше. — Отдръпна се от леглото и сграбчи тънката материя на гърба й. — И така, урок номер едно — каза той и засука плата около пръстите си. Тя се дръпна, по-далеко от него. Той обаче обхвана колкото можеше повече от тъканта и придърпа Хелър обратно. Ръцете й се изпънаха, стегнати от вързаните китки, докато изкрещя от болка. — Заболя ли те? Съжалявам! — Той се изсмя тихичко и приближи към нея. Лъхна я зловонният му дъх и тя извърна глава настрани. В следващия миг обаче, с едно грубо движение той дръпна ризата й, раздра я откъм гърба и тя остана гола пред погледа му.

Минаха минути, а той не продумваше, само се взираше в нея. Очите му докосваха всеки инч от тялото й, докато тя почувства, че ще умре от срам. После той рязко прекоси стаята, а когато се върна, тя нададе вик, защото видя какво държеше в ръка.

— Урок номер две е покорство. — Той гальовно помилва с пръсти широкия платнен камшик. — Разбрах, че не е достатъчно само да изискваш подчинение. Тя трябва първо да изпита наказанието. — Той се вгледа в помътнелите й от страх очи. — Виждам, че си заинтригувана — продължи Гордън с разбиращо изражение. — Специално съм го поръчвал. — Той задържа бича пред нея, давайки й възможност да го разгледа. — Както виждаш, не е обикновен камшик. Направен е по-скоро за удоволствие, отколкото да причинява болка. Разбира се, много зависи от това кой го ползва, но ти не се тревожи. Аз съм специалист.

Хелър се вледени от ужас. Той наистина беше луд!

 

 

Слънцето едва беше залязло, когато Гордън Пиърс придружи новоизлюпената си годеница през фоайето на Гранд Хотела до нейната стая. Двамата имаха да изминат още няколко крачки, когато Абигейл отвори вратата и надникна навън.

— О, господи! Хелър! — извика възрастната жена, остави вратата да зее широко отворена и сграбчи племенницата си във френетична прегръдка. — Къде беше, за бога? Направо обезумях от тревога.

— Съжалявам, че съм те разтревожила, леличко.

— И има за какво! Мислех, че си отишла на екскурзия в Гористата местност, но групата се върна оттам преди часове.

Хелър се боеше от мига, в който ще трябва да признае на леля си, че те с Гордън са станали любовници. Боеше си да види разочарованието и ограбените й илюзии, но много повече се страхуваше от онова, което Гордън може да причини на целия Бостънски търговски съюз, ако тя не действа според желанията му.

Динамитът е достатъчно, за да изпрати целия влак направо в ада — беше заплашил Гордън. — Но само аз и още един човек знаем къде е поставен зарядът. Може да бъде навсякъде, на разстояние от сто мили — върху релсите, по планински склон, под мост… къде ли не! Ако кажеш и една дума, госпожичке Надутост… аз ще разбера. И помни — продължи той и така стисна дясната й гръд, че тя изкрещя от болка, — дори да хванат мен, партньорът ми ще изпълни всички мои заповеди!

Думите му още отекваха в ушите й, когато се обърна и видя фалшивата му успокоителна усмивка. Господи, как го ненавиждаше! Да имаше някакъв начин да го спре…

— Аз… Аз бях с Го… Гордън. — Макар и с мъка думите все пак излизаха от устата й. — В дома му. Прекарахме миналата нощ заедно… и днес…

Лицето на Абигейл бе придобило мъртвешка бледност.

— Миналата нощ? Излязла си миналата нощ? — Когато Хелър кимна, тя продължи: — Но аз надникнах в стаята ти и видях, че спеше дълбоко.

— Стана по-късно. — Хелър се задушаваше от безсилие. — Виж, лельо! Моля те, не ме притеснявай. Нека кажем само, че ние… — Гласът й секна и тя не можа да произнесе думите.

— Онова, което се опитва да каже Хелър, е, че ние ще се женим — довърши услужливо Гордън.

Абигейл нададе ужасен писък и се извъртя към него със смразяващо изражение и стиснати юмруци.

— Аз искам това, лельо — намеси се Хелър. — Аз… Аз го обичам.

— Не ви вярвам! Не вярвам на нито една ваша дума!

Той продължи, сякаш тя не беше продумала.

— Ще ви поканим на сватбата, но се налага да тръгнем за моето ранчо. Ще се венчаем там след две седмици.

Абигейл ахна.

— Заминавате? Не, не можете да заминете…

— Много се надявам да ни дадете благословията си!

Хелър изпитваше непознато досега отчаяние, но не бе в състояние нищо да направи. Не биваше да допуска успокоителен поглед или дума. Наложително беше Абигейл да й повярва и още повече — да я остави да замине.

Хелър се престори, че се прозява.

— Знам, че си уморена, лельо. И аз съм малко изненадана, но това е, което желая. Нали и ти в крайна сметка искаше да се омъжа, да имам деца… — Тя се прозя отново. — Не може ли да поговорим утре сутрин? Ужасно съм изморена.

Гордън се приведе над нея и едва-едва я докосна с устни.

— Ще имаш нужда от почивка, Хелър. Пътят не е кратък, а освен това ще пътуваме с фургон.

— Лека нощ, лельо! — Преди Абигейл да успее да продума, Хелър избяга в уединението на стаята си.

 

 

Хоакин за пореден път бе отстъпил пред молбите на Елена и бе отишъл да я вземе от театъра и да я придружи до хотела. Вече си тръгваше, когато го пресрещна Абигейл Пейтън:

— Трябва да говоря незабавно с вас.

Хоакин отвори вратата и я пусна вътре.

Елена скочи от стола и се приближи към Абигейл с враждебно изражение.

— Вие пък какво искате?

— Моля, простете, че се натрапвам, сеньорита Валдес, но трябва да разговарям със сеньора. — И тя се обърна към него.

— Какво има? Какво не е наред?

— Хелър! Не знам какво е станало. Тя… О, боже! Това е ужасно! Направо ужасно!

Хоакин сложи ръце на раменете й, опитвайки се да й помогне да дойде на себе си.

— Успокойте се и ми обяснете какво се е случило.

Абигейл разказа набързо тревогите си, свързани с изчезването на Хелър:

— Те се върнаха буквално преди няколко минути и…

— Те? Кои те?

— Хелър и мистър Пиърс. Тя ми каза, че двамата са прекарали нощта заедно и ще се женят. Аз, разбира се, не го повярвах, но тя ме увери, че тъкмо това желае. На зазоряване смятат да заминат за неговото ранчо, където и да е то…

Елена Валдес се отпусна на един стол, разтърсвана от смях.

Но на Хоакин не му беше забавно. Тъкмо обратното — беше направо бесен.

— Тя е зряла жена. Свободна е да се омъжи за когото си избере. — Гласът му обаче не звучеше убедено.

Абигейл поклати глава, като същевременно трепереше:

— Именно! Тя не би избрала да се омъжи за Гордън Пиърс независимо какво казва! Знам това! — Крехкото тяло на възрастната дама изглеждаше, сякаш всеки миг ще клюмне като бързо увяхващо цвете. — Тя заключи вратата между стаите ни и отказва да разговаря с мен. Това е неприсъщо за нея, уверявам ви. Ние двете винаги всичко сме си споделяли. Сега я чувам как подсмърча там, вътре.

— Може да й е лошо, както първия път, когато я видях — предположи Елена, навеждайки се да вдигне едната си обица от пода.

От очите на Абигейл се отрони сълза, но тя побърза да я изтрие.

— Сеньор Монтаньос, нямам право да ви ангажирам с нашите проблеми и никога не бих си позволила да ви говоря за това, ако не бях сигурна, че… — тя хвърли поглед към Елена, после обратно към него — че Хелър мисли много за вас. — Тя произнесе последните думи шепнешком, навеждайки се към него.

Гласът му звучеше унило, когато попита:

— Вие какво предполагате?

— Той я принуждава да се омъжи за него. Не знам защо, нито как, но знам, че е така! Залагам живота си, че съм права! — Тя сложи длан на ръката му и се вкопчи в ръкава му с треперещи пръсти. — Нуждая се от помощта ви! Струва ми се, че имате влияние над нея, ако разбирате какво искам да кажа — допълни тя тихо. — Умолявам ви, независимо от всичко, направете всичко необходимо да разберете какво се е случило и да го прекратите!

Хоакин не бе съвсем сигурен накъде бие Абигейл Пейтън, но виждайки непоклатимо вдигнатата брадичка на дамата, усети, че му е много трудно да откаже. Тя приличаше на неговата стара леля, все едно бяха сестри. Боже, каква съкрушителна мисъл! Ако имаше на света жена, способна да го придума да направи нещо, което не желае, това беше tia Мария. Очевидно Абигейл Пейтън също можеше, а ако получеше своя втори шанс…

Елена прекоси стремглаво стаята, свирепа като мечка, която защищава малките си.

— Не, не е негова работа да я разпитва. Вие, проклети грингос, вие отивате твърде далеч, искате прекалено много! Вървете си откъдето сте дошли! Върнете се във вашия Бостън! Оставете ни на мира!

Хоакин стисна ръката й, замъкна я до леглото и я накара да седне.

— Не се меси в това! — Метна й бърз предупредителен поглед, който знаеше, че тя ще разбере и ще вземе под внимание. После се обърна към Абигейл. — Ще видя какво мога да направя.

Абигейл въздъхна с облекчение:

— Благодаря. Аз съм на горния етаж, в стая 206.

Щом вратата се затвори зад гърба й, Елена скочи от леглото и се нахвърли срещу него:

— Кажи ми, че не държиш на тази безцветна гринга, Хоакин — настояваше Елена. С дългите си нокти приличаше на граблива птица, впила се в ръцете му. Той успя да се измъкне и задържа дланите й помежду им. — Кажи ми, че тя нищо не означава за теб. Кажи ми, querido, кажи ми!

— Какво чувствам към Хелър Пейтън или към която и да е друга жена, не е твоя работа, по дяволите! Леля й смята, че тя се нуждае от помощ. Най-малкото, което мога да направя, е да поговоря с нея.

— Какво те е грижа за тази гринга, Хоакин? Тях беше ли ги грижа, когато нахлуха в твоята casa, изнасилиха и убиха Росита? Беше ли ги грижа, когато те биха с камшика? Предаваш паметта на Росита с тази твоя загриженост към подобни псета!

Той я отблъсна от себе си.

— Дявол да те вземе, Елена! Проклета да си, дето ме обвиняваш, че предавам паметта на Росита, когато всичко, което съм правил — всичко, което правя и сега — е да спазвам клетвата си и да търся отмъщение за нея! И Хелър ме приближава възможно най-много към тази цел. Гордън Пиърс е Лутър Моугър!

— Майчице мила. — Елена се свлече на колене.

Хоакин нямаше намерение да й казва, че Гордън Пиърс е Лутър Моугър, но му бе невъзможно по друг начин да се справи с ревността й. А една ревнива жена — особено жена като Елена Валдес — можеше да се превърне в опасен враг. Хоакин не се съмняваше, че тя би разкрила самоличността му, ако реши, че той не е безразличен към Хелър Пейтън. И той наистина не беше, вече си го признаваше! Ни най-малко не беше безразличен към младата бостънка! Това разкритие го свари неподготвен, но той не се осмели да се запита дали Елена има право да го обвинява, че е предал паметта на Росита. Не искаше да знае.

Възмутен, той не си направи труда да й помогне да се изправи, нито й продума някаква утешителна дума или извинение. Каквото и разкаяние да изпитваше тя, този път си го заслужаваше — напълно! Дано само то продължеше достатъчно дълго, за да има действително полза от него — да внесе малко топлота и загриженост в душата й. Ненавист таеше в душата си Елена Валдес! Хоакин започваше да осъзнава колко голяма беше омразата й.

Преди да успее да се съвземе от шока и да го засипе с хиляди въпроси, той напусна стаята й, качи се на горния етаж и почука на вратата на Абигейл.

— Имате ли фуркет? — попита, като мина покрай нея и се насочи към междинната врата, свързваща нейната стая със стаята на племенницата й.

— Тя спря да плаче — подхвърли Абигейл.

— Bueno. През последните няколко минути ми дойде до гуша от разплакани жени. Ще ми стигнат за цял живот. — Той взе подадения фуркет, пъхна го в ключалката и го завъртя, докато тя щракна отключена.

— Трябва да ви придружа — каза Абигейл, — защото тя хвърля разни неща понякога.