Шели Милър
Докосни зората (11)

11

— Не ми оставяте никакъв избор, сеньора Пейтън. Колкото и да искам да ухажвам племенницата ви, не съм в състояние да го направя.

— Значи имате съпруга? — попита Абигейл директно, а когато той поклати отрицателно глава, допълни: — Тогава сте сгоден. За сеньорита Валдес?

Хоакин вдигна поглед, сякаш обмисляше нещо.

— Вие определено ми напомняте за моята леля — каза той и се разсмя гръмко, — но аз все пак ще отговоря на въпросите, защото уважавам дълбоката ви загриженост за вашата племенница. — Той свали шапка и я задържа до бедрото си. — Вдовец съм от много години. И второ, Елена не ми е годеница, нито пък съм сгоден за друга. Причините са съвсем различни. — Като видя любопитството в очите на Абигейл, той вдигна ръка и я възпря, преди да е задала още въпроси. — Дадох ви всички отговори, които мога да ви дам. — После се насочи към вратата. — Довиждане, сеньора, сеньорита. Извинявам се за лошите си маниери и за неудобството, което вероятно причиних.

Хелър се обърна и го проследи с поглед как излиза.

 

 

Дълго след като той си бе отишъл, Хелър остана седнала на леглото, зареяла поглед през прозореца към бавно залязващото слънце. За себе си тя бе сигурна, че онова, което изпитваше към дон Рикардо, е много повече от страст. Но дали беше влюбена в него? Как можеше да прецени? Никога на бе изпитвала това чувство и се съмняваше, че то въобще съществува. Любовта изглеждаше по-скоро илюзия, отколкото реалност.

Елизабет Пениуърт я учеше да оценява една ситуация, като се отдалечи от нея. Сега Хелър затвори очи и си представи себе си в ръцете на дон Рикардо. Опита да си припомни какво точно бе почувствала физически и емоционално. Откликът на тялото й беше недвусмислен — пламналите чувства, ускореният пулс, пеперудите, пърхащи в стомаха й, горещите вълни, които заливаха слабините й — всичко това тя възприемаше като резултат от страстта, истинска и неподправена.

Емоционално Хелър изпитваше потребност да е близо до него, тъга от раздялата им, нежност и привързаност, които досега бе чувствала само към Абигейл.

Но дали се наричаше любов болката, терзаеща сърцето й при мисълта, че повече няма да го види? Опита се да си представи как се връща в Бостън и продължава живота си без него. Знаеше обаче, че винаги ще се пита къде ли е той, какво прави и с кого е.

Мислите на Хелър бяха прекъснати внезапно, когато чу Абигейл да отваря свързващата стаите им врата. Облечена в бяла муселинена нощница, със сребриста коса, сплетена на плитка, Абигейл мажеше да мине за привидение.

— Има нещо, което искам да обсъдя с теб, Хелър Пейтън.

Хелър се изправи и започна да сплита косите си.

— Моля те, лельо, наистина не ми се говори. Зная, че онова, което сторих, е нередно. Зная, че изложих на риск и своята репутация, и твоята. — Тя не успя да сдържи сълзите си и те изпълниха очите й. — Ако не беше влязла…

— Хелър, ще бъдеш ли така любезна да ме оставиш да говоря? Честно казано, понякога се държиш като същинска бабичка.

Хелър изпусна една въздишка, после сви рамене примирено, седна отново и се облегна на дървената табла на кревата. Изтри очи с опакото на ръката си.

Абигейл седна в люлеещия се стол и наклони глава.

— Нека ти напомня, че те познавам по-добре от когото и да било, може би по-добре и от теб самата — започна тя и Хелър си върна мрачното изражение. — Още като дете си била свидетелка на неща, които никое дете не бива да вижда. Не се съмнявам, че можеш да ми разкажеш истории, от които да ми настръхнат косите. Но аз дойдох до заключение — и то забележи, след внимателно обмисляне и продължителни наблюдения — че съществуват неща, които ти не знаеш, и други, които си разбрала погрешно.

— Не разбирам за какво говориш. И какво общо има това със случилото се между дон Рикардо и мен?

— Всичко има общо, скъпа. Абсолютно всичко! И води началото си от милата ти майчица, Мара О’Шей. Питам се дали наистина си я познавала.

Споменаването на майка й я накара да настръхне.

— Разбира се, че я познавах. Живях с нея дванадесет години.

— А обичаше ли я или я мразеше? — попита Абигейл с разтърсваща откровеност.

Хелър пое дълбоко въздух и го издиша на пресекулки.

— Мразех я… Аз… — Гласът й пресекна, задушен от ридания.

Абигейл се приведе напред.

— Така си и мислех. Ти трябва да й простиш, Хелър, да простиш и на себе си, че си я мразела. Била си само едно дете. Не си можела да знаеш истината.

Хелър въздъхна с отвращение.

— Не желая да обсъждаме това! — Тя решително стисна челюсти и обърна покрусено лице към стената.

— О, ще го обсъждаме, независимо дали ти харесва или не! Крайно време е да говорим открито по този въпрос и после да не се връщаме вече към него. Знаеш ли например, че майка ти беше богата млада наследница, когато срещна брат ми Джералд? — Абигейл сведе поглед към скръстените си ръце. — В писмата си той ми разказваше всичко за нея и колко много я обича. Скъпият ми брат обаче, срам ме е да го призная, си падаше малко нехранимайко и комарджия. Баща ни го знаеше и по тази причина остави цялото си състояние на мен. Джералд, разбира се, получи скромна рента, но непрекъснато се оплакваше, че не му е достатъчна. Той започнал да взима пари от майка ти, за да си плаща дълговете от комара, като обещавал да й ги върне по-късно. И взимал, взимал, докато тя загубила всичко, дори дома си. В последното си писмо до мен Джералд ме молеше да прибера Мара в бостънската ни къща и да се погрижа за нея, докато стане възможно той самият да напусне поста си. За нещастие по времето, когато получих писмото и успях да се добера с влака до Ню Йорк, майка ти се бе преместила и съседите нямаха представа къде е. Често си задавам въпроса, как ли щяха да се развият нещата, ако я бях открила и я бях взела да живее при мен. Навярно и сега щеше да е жива.

Шокирана от разказа на леля си, Хелър гледаше мрачно през прозореца към нощното небе.

— Но защо не ти е писала? Очевидно е знаела как да се свърже с теб, щом го направи по-късно, когато умираше. Могла е да помоли за помощ. Щеше да й помогнеш, нали?

— Щях, разбира се, но майка ти беше упорита и горда жена, също като теб, Хелър. Трябва да разбереш, че Джералд не й бе предложил официален брак и тя не би могла да знае, че той възнамерява да се ожени за нея. Имало е само обещания, а когато той не се върнал… е, тя навярно е помислила, че я е изоставил.

— Това не е причина да стане уличница.

— Може би, но искам да си зададеш въпроса, какъв избор е имала. Била е ирландка, а ти знаеш как гледат на ирландските емигранти в Ню Йорк. Дори за мъж би било истински късмет да си намери работа, а за жена? Тя е мизерствала, Джералд я бе лишил от всичко, което има. Била е и бременна. Е, на каква работа би могла да се надява? Прислужница? Перачка? Сигурно се е опитвала да намери нещо, но не е успяла. Никога няма да узнаем.

— Защо ми разказваш всичко това сега? — Гласът на Хелър бе отровен от горчивина — горчивината и смазващото отчаяние, които винаги изпитваше, щом се замислеше за майка си и за Кау Бей.

— Защото виждам какво си причиняваш. Смяташ, че ако се влюбиш в някой мъж, неминуемо ще се превърнеш в блудница. Трябваше да се сетя по-рано… — Абигейл поклати глава. — Това обяснява защо отказваше да ходиш по балове, защо отхвърляше всеки мъж, който те погледне повече от веднъж, защо избра да вървиш по моите стъпки и защо така се вкопчи в мечтата на майка си да станеш дама и я превърна в свой кръстоносен поход.

Хелър обърна глава.

— Кръстоносен поход?

— Да, Хелър, кръстоносен поход! Помисли защо така настойчиво искаше да дойдеш в Сан Франциско. За да докажеш на себе си и на онази жена, Пениуърт, че наистина си дама!

Хелър отрече енергично.

— Това не е вярно!

— Вярно е и ти го знаеш. Никого не можеш да заблудиш, освен себе си, Хелър Пейтън. — Абигейл изохка с раздразнение. — Трябва обаче да разбереш, че една жена е в състояние да бъде дама и без да има високо положение в обществото. — Тя стана от стола, пресече стаята и седна до племенницата си. — Жената може да си остане дама и когато обича някой мъж. Майка ти беше такава жена, аз също.

Хелър отвори уста от изненада, но не отрони нито звук.

— Съжалявам, че си шокирана, а може и да не си. Но е време да разбереш, че не съм образец на добродетел, за какъвто изглежда ме смяташ. Някога, в младостта си, много обичах един полковник от Уест Пойнт. Оказа се обаче, че той крие в себе си повече тактически „маневри“ от самия Наполеон и когато разбрах това, аз бях опустошена. Така приключи моят първи и единствен любовен роман.

— Мисълта ми е — продължи Абигейл със същия строг тон, — че не съм толкова наивна да не разпозная силното привличане между мъж и жена, когато го видя. Ти почти си влюбена в този красив дявол, дон Рикардо, независимо дали искаш да го признаеш или не. О, не ми клати глава, млада госпожице. Много добре знаеш, че съм права, както бях права и за онзи безличен човек Гордън Пиърс, който, между другото, говори само лъжи за себе си от първия момент, в който се запознахме. Направих си труда да запиша всичките му противоречиви твърдения. Готова съм да ти ги покажа, ако се налага, но засега неотложно е единствено да вземеш решение за дон Рикардо.

Хелър още не се бе съвзела от шока, причинен от разкритията на Абигейл, затова само попита:

— Искаш да тичам след него ли?

— Не бих искала да видя как ще го загубиш. Струва ми се, че от него би излязъл наистина чудесен съпруг.

— Не искам мъж. А освен това той не е джентълмен.

— Не съм сляпа, Хелър. Знам точно какъв е. Авантюрист и пройдоха, но е честен и почтен човек.

— Дори да призная, че изпитвам чувства към него, което не е така, не виждам как мога да го накарам да ме иска. Ако си спомням, ти му даде право на избор и той го направи. Тръгна си.

— О, глупости! Той постъпи като всеки друг мъж, когато е притиснат от жена. Намери си извинение и избяга. Това не го прави страхливец, а само нормален мъж.

Хелър скочи от леглото и закрачи напред-назад из стаята.

— Не мога да повярвам, че водим подобен разговор. Казвам ти, че между нас няма нищо… нищо, освен… похотлива страст.

Абигейл отвори широко очи и зяпна от удивление.

— Откъде, дявол да го вземе, ти хрумна това? — Тя вдигна ръка. — Не ми казвай, знам. Елизабет Пениуърт! — И тя изсумтя възмутено.

Хелър сграбчи ръката на Абигейл.

— Не, лельо. Така се изразяваше мама, когато се правеше, че изпитва нещо към нощните си посетители. Тя казваше, че й е по-лесно, ако се преструва, че чувства каквото и да било.

Абигейл видимо пребледня.

— Това само потвърждава думите ми. Майка ти е била принудена да продава тялото си, красотата си, себе си, за да осигури храна и подслон за вас двете. Тя не е била с мъжете за удоволствие, тя… тя… О, за бога, Хелър! Просто се замисли за онова, което ти казах — ще ме послушаш, нали? Мисли дълго и упорито! Майка ти беше добра жена, независимо какво вършеше. Време е да престанеш да я осъждаш! Пак ще говорим за това. — Излизайки от стаята, Абигейл не спираше да мърмори. — Ама че момиче! Упорито като магаре! Инат!

Вратата между двете стаи се тресна зад гърба й, но миг по-късно Абигейл надникна отново.

— И не забравяй да пишеш в дневника.

Хелър кимна. Чувстваше се капнала. Денят бе дълъг и изтощителен. Искаше й се само да си легне. Не желаеше да мисли за нищо — за Гордън Пиърс, за музея, за главата в стъкленицата, за дон Рикардо… за майка си.

Но как да спре да мисли за неща, толкова важни за нея?

Тя внезапно си припомни книгата за Хоакин Муриета. Четенето можеше да я отвлече от мислите й, само да се сети къде я е оставила. Хелър претърси стаята, но никъде не я намери. Сигурно я бе забравила в кабриолета.

 

 

Абигейл се оттегли в стаята си и започна да се приготвя за лягане. Около час по-късно, точно когато отмяташе покривките на леглото, на вратата й се почука. Тя отвори и видя доста добре облечено китайче, което носеше възможно най-странния букет.

— Шеф казва той съжалява счупил ваш чадър. Той казва това може оправи неща.

При поканата на Абигейл момчето влезе в стаята, остави „букета“ на пода, после излезе, като непрекъснато се кланяше.

Абигейл можеше само да се диви на това многоцветие от чадъри! Десетки чадъри, всеки с различен модел и цвят, някои с воланчета и дантели. С пискюлчета и на райета. Един с формата на пагода и друг — с фестони по края.

Абигейл започна да се смее. Умен човек беше този дон Рикардо. Караше я да желае отново да е млада. Елегантната му фигура беше като изваяна, висок, атлетичен, с мургаво красиво лице. Да можеше да накара и Хелър да види онова, което тя виждаше! Щяха да бъдат прекрасна двойка. А децата им… Абигейл вдигна ръце нагоре с чувство на безсилие.

Тя отвори междинната врата, за да разкаже на Хелър за букета, но намери племенницата си заспала, облегната на таблата на кревата. По-добре да я остави на спокойствие, реши тя, и тихо затвори вратата между стаите им.

 

 

Сънищата на Хелър бяха изпълнени с неясни образи и странни шумове. Някъде от разстояние се долавяха леки стъпки и приглушени гласове, после нещо притисна устата й. Тя се разбуди стресната. Китаец със злобна физиономия и дълга черна плитка се навеждаше над нея. Тя се хвърли към противоположния край на леглото, за да се натъкне на друг мъж, който държеше злокобен на вид нож.

В гърлото й се надигна писък, но бе задушен от парцал, сменил ръката върху устата й. Остра миризма изпълни ноздрите й, а устните й пламнаха от сладникавия вкус на парцала. После всичко изчезна.

 

 

Лутър Моугър пускаше една след друга златните монети в разтворената длан на Кентън Чарли.

— Триста и осемдесет. Четиристотин.

Китаецът рязко вдигна лице.

— Момичета робини — четиристотин. Да откраднеш бяло момиче — шестстотин. Ти плаща или аз изпрати Тонг.

— Не смей да ме заплашваш, кучи сине! Ти ме измами с последните три момичета. Длъжник си ми. Само това ще получиш. Взимаш или се отказваш. — Лутър сграбчи камшика, който висеше на закачалката за шапки, и зае удобна позиция.

Чарли се обърна и забърза надолу по стълбите, а плитката му се люшкаше зад него като опашка на гризач. На площадката той изсумтя, промърмори една ругатня и изхвръкна навън.

Моугър знаеше, че Чарли, при всичките му заплахи за Тонг, не беше глупак и златото означаваше твърде много за него, за да тръгне да отмъщава на дългогодишния си клиент. Като остави камшика обратно на закачалката, Лутър прекоси стаята до леглото си, в което сега спеше Хелър.

Още щом я бе видял във фоайето на хотела, бе разбрал, че е точно онова, което му трябва: богата, красива, изискана, образована. Съвършена съпруга за един многообещаващ бизнесмен от Сан Франциско. Ако не беше инцидентът в музея, той вярваше, че тя щеше да приема поканата да посети дома му и да разгледа „художествената“ колекция, но вместо това той си изпусна нервите заради онова момче и проклетият испанец го направи на глупак.

Ръката му запулсира от болка при този спомен. Куршумът на Монтаньос бе отнесъл парче от показалеца му и сега там щеше да остане грозен белег.

Единственото хубаво нещо от посещението в музея беше, че видя главата. Нямаше никакво съмнение — това бе Муриета. Той разпозна чертите му дори както бе подпухнал.

Усмихвайки се, Лутър се наведе над Хелър и започна внимателно да съблича дрехите й.

— Когато приключа с теб, мис Хелър Пейтън, ще ме молиш да те взема за жена!

След като свали всичко, освен долната й риза, той се изправи и се загледа в нея. До този момент не се беше замислял дали да не се позабавлява с нея и физически. Единствената му амбиция бе да я принуди да се омъжи за него. Но сега неочаквани импулси и усещания (каквито момичетата робини не предизвикваха у него) го завладяха, докато се взираше в сладострастните й форми. Нима бе възможно да е започнал да се възстановява? Докторът на затвора го предупреди, че нараняването в слабините няма да даде трайни увреждания, но процесът на възстановяване ще отнеме време.

Повече от всичко му се прииска това време да свърши тъкмо сега, за да се почувства отново истински мъж.

И понеже не знаеше колко дълго ще продължи действието на етера, Лутър се зае да я целува и докосва, докато е упоена — нещо, което едва ли щеше да е възможно, когато тя се пробуди.

 

 

Самотният ездач се насочи на изток, галопирайки с пълна сила през пасищата, отдалечени на мили разстояние от града. Когато достигна обляния в лунна светлина хребет, той спря отведнъж. И конят, и ездачът останаха дълго време загледани към потока долу, вдишвайки нощния въздух.

Хоакин слезе уморено от коня и откачи лопатата и мушамената торба, вързани зад седлото. После побутна Ел Тигре да пасе свежата пролетна трева, докато той се зае с неприятната задача да погребе главата на Карильо. Големият черен жребец изцвили тихо и се отдалечи.

Хоакин заби лопатата в земята и копка след копка, изкопа дупката. Не можеше да промени стореното, нито да поправи несправедливостта, но можеше да сложи край на унижението.

Той вдигна торбата, пусна я в дупката и бързо я зарина с пръст. Застанал прав до нея, се прекръсти и се помоли за душата на Карильо. Нищо, дори молитвата, не бе в състояние да заглуши болката, която изпитваше, да отслаби яростта или да смекчи омразата. Нито пък можеше с нещо да заличи чувството за вина.

Това трябваше да съм аз.

Нямаше как да пренебрегне този вътрешен глас, той казваше истината, наистина трябваше да е той. Разбра всичко едва сега, благодарение на книгата, която Хелър купи. Докато пътуваха към хотела й, той я пъхна незабелязано в джоба си и после я прочете, когато се прибра в своя хотел. Авторът беше смесил факти и въображение. Но главно въображение. Въпреки това обаче Хоакин успя да вникне до известна степен в онова, което се бе случило с него и хората му при Кантуа. Рейнджърите се бяха объркали. Те търсеха Хоакин, някой на име Хоакин и бяха открили един — другия…

— … Хоакин! Изглеждаш разтревожен, amigo. — Лино Торал подаде на El Jefe чаша димящо черно кафе и хвърли още малко от трънаците в напаления призори огън.

Хоакин пое смръщено тенекиеното канче и приклекна до приятеля си.

— Познаваш ме твърде добре, mi amigo — промълви той приглушено. Гласовете се чуваха добре и отекваха в долината, а той не искаше да безпокои другарите си. Те имаха нужда от почивка, дни наред яздеха непрекъснато и неуморно под горещото юлско слънце със съвсем малко сън или въобще без него. Изпълняваха заповедите му безпрекословно — напуснаха Плейсървил, после се движеха на зигзаг по невъобразими пътеки до западните склонове на Сиера Невада, след това прекосиха долината до Los Tres Piedras — Трите Канари — единственото му постоянно убежище.

— Тревожа се за Карильо. Вече трябваше да се е върнал.

Лино вдигна поглед и се вторачи някъде над главата на Хоакин.

— Ето го, връща се.

Хоакин се изправи и потърси с очи наблюдателния пост на билото на Трите Канари. Там Джак Гарсия размахваше пушката си — знак, че се приближава свой. Хоакин изля в гърлото се останалото кафе и остави чашата настрана. Цяла нощ бе чакал Карильо да се върне от Марипоса с новини за процеса на Лутър Моугър.

Хоакин Карильо влезе на галоп в лагера и спря коня с едно дръпване на поводите.

Често бъркаха Карильо с El Jefe и ги смятаха за братя — бяха на една възраст, с еднакъв ръст, тегло и цвят на лицето.

Хоакин сграбчи юздата на коня.

— Е?

Карильо прехвърли крак през седлото и скочи на земята. Изглеждаше изморен и в мрачно настроение.

— Новините са лоши, El Jefe. Съдията обяви Моугър за виновен по обвинение в грабеж и го осъди на много години затвор.

Хоакин се обърна рязко и закрачи от другата страна на огъня. Той се бе заклел да отмъсти за Росита и трима от нейните четирима убийци вече бяха мъртви. Само Лутър Моугър все му се изплъзваше. Беше толкова близо, а сега… Налагаше се да чака.

Лино му подвикна:

— Така е по-добре, mi jefe! Щом онова куче, грингото, е в затвора, ти можеш да продължиш живота си.

— Аз нямам живот! — отвърна Хоакин. — Моугър и приятелчетата му ми го отнеха, когато убиха Росита.

Тримата бойни другари от детство се обърнаха едновременно, когато изстрел проехтя във въздуха.

— Конници! — извика Лино. Тревогата ги хвърли в трескава дейност — те започнаха припряно да подготвят себе си и оръжията си за битка.

Хоакин измъкна своя колт „Драгун“, с дълга цев, провери дали е зареден и го затъкна в колана на панталоните си. Той затича да посрещне Джак Гарсия, който бе слязъл от наблюдателния пост.

— На какво разстояние? — попита Хоакин запъхтяния часови.

Гарсия едва успя да отговори, поемайки си с усилие дъх:

— Дефилето.

— Колко са?

— Петнайсет. Двайсет. Не знам. Конете… вдигат много прахоляк.

— Сигурно са рейнджърите — каза Хоакин. — Бог ми е свидетел, тези негодници са като ловджийски кучета, преследващи лисица.

— Si, mi jefe, ти си лисицата, нали?

Гарсия беше прав и Хоакин знаеше, че е само въпрос на време капитан Лав и неговите калифорнийски рейнджъри да го открият. Но той поне ги бе поразигравал в едно доста дълго и забавно преследване — залагаше примамки, които да подвеждат Лав и хората му, подхвърляйки им фалшива информация, дори оставяше лъжливи следи, така че те всъщност да яздят в кръг, преследвайки самите себе си. Но и капитанът не беше глупак, бързо схвана играта и се научи да мисли, както би мислил един главатар на банда.

— Кажи на хората да се приготвят и да чакат сигнал — нареди Хоакин. — Рейнджърите няма как да са сигурни кои точно сме ние и едва ли ще започнат да стрелят, освен ако не им дадем повод.

Издаде заповедта, но се питаше дали не е по-добре да ги накара да напуснат лагера колкото се може по-бързо, вместо да разчитат, че могат да предотвратят сблъсъка. Рейнджърите ги търсеха от близо три месеца. Молеше се търпението им да не се е изчерпало съвсем. Защото, ако беше така, можеше да направи само едно — да им даде каквото искат. Себе си! Хоакин Муриета! Секунди по-късно мислите му бяха прекъснати от чаткащи копита. Ротата рейнджъри нахлу в лагера с оръжия, готови за стрелба.

Като се преструваха на равнодушни, Хоакин, Лино и Хоакин Карильо се приближиха до групата упорити мъже.

— Ей, мексикано, дъл’ някой от вас приказва английски — извика водачът им, спирайки постепенно червено-кафявия си кон. В дясната ръка на мъжа стърчеше револвер с шест патрона в барабана и със запънато петле.

В грубите му черти Хоакин веднага разпозна капитан Лав, когото губернаторът Биглър бе определил да предвожда рейнджърите и да го преследва. Той обаче бързо съобрази, че макар сам да знаеше как изглежда Лав, защото бе виждал физиономията му изрисувана по вестниците, капитанът едва ли познаваше него. Надяваше се да е прав.

Нагласявайки сомбрерото си така, че да го защитава от слънцето, Хоакин излезе напред.

— Si, сеньор. Аз говоря вашия език — каза той.

Лав се взря в мексиканеца. Зла усмивчица повдигна ъгълчетата на рунтавите му черни мустаци.

— Добре — каза той след продължително мълчание. — И накъде сте се запътили ти и твоите приятелчета? — Тонът му бе почти приветлив.

— Отиваме в Лос Анджелис да продадем конете и се прибираме в Мексико — отвърна Хоакин със засилен максимално акцент.

— Джелепи на коне, а? И колко глави водите?

— Триста.

— Значи прибирате си паричките и после хайде вкъщи, а? Не харесвате ли Калифорния?

Хоакин добре разбираше играта на Лав, той самият я играеше понякога.

— Ами ние… как се казва на вашия език… сме болни за дома.

— Носталгия? Страдате от носталгия? — разсмя се Лав.

Хоакин кимна.

— Si.

Лав хвърли поглед през рамо.

— Не е ли трогателно, а? Направо шъ ни разплаче, нал’ момчета? — Те закимаха с глави и започнаха да се смеят подигравателно. Лав пак се обърна напред.

— Търся един hombre на име Хоакин. Случайно да го знаеш? Мож’ да е от твоите _compaceros тук, а? — Въпросът му беше посрещнат с безизразни погледи и безлично свиване на рамене. — Разбираш ли к’во казвам, мексикано?_

— Si, сеньор, аз comprendo, но това, което питате, е доста трудно. Има много с име Хоакин.

— Бърнс! — извика Лав през рамо. Един мъж се отдели от останалите, пришпори коня си и застана най-отпред. — Ти рече, че си видял веднъж тоз’ приятел Хоакин. Е, виждаш ли го тук?

Очите на Бърнс обиколиха лицата на мексиканците. Накрая се спряха на Хоакин:

— Тоз! Ей тоз’ е човекът! Той е Хоакин.

— Не! Аз съм Хоакин — извика Карильо и блъсна El Jefe настрана.

— Той лъже — намеси се Хоакин и закри Карильо с тялото си. После махна сомбрерото. — Аз съм човекът, когото търсите. Аз съм Хоакин Муриета — каза той и изсвири пронизително. Това бе сигналът за Гарсия и останалите да вадят оръжията. Рейнджърите пришпориха конете си и се понесоха напред, а револверите им забълваха горещо олово.

Лино и Хоакин Карильо отметнаха вълнените си наметала, измъкнаха пистолетите и откриха огън срещу ротата на рейнджърите. Техният непрекъснат дъжд от куршуми трябваше да осигури прикритие за водача им.

Хоакин се хвърли зад голям речен камък и също започна да стреля. Но той и хората му бяха в неизгодно положение. Бяха въоръжени само с револвери с по шест патрона в барабаните си, а рейнджърите имаха и карабини, и ловджийски пушки. През гъстата мъгла от барутен дим Хоакин видя как Гарсия бе улучен и падна. Други от групата му тичаха пеша към гъсталаците, където конниците не можеха да ги следват.

Конят на Лав изцвили и се вдигна на задните си крака, когато един от куршумите на Хоакин одраска хълбока му. Капитанът падна на земята и загуби съзнание.

Хоакин се втурна към края на лагера им, където стояха завързани конете. Той откачи въжето на Ел Тигре от кола и надяна юздата през шията му. После се метна на гърба му, а жребецът се втурна в галоп, препускайки покрай скалистия речен бряг. Хоакин яздеше, прилепен към шията на Ел Тигре, и успя да свали един от преследвачите си, но куршумите продължаваха да валят край него, предвещавайки смърт.

Хоакин знаеше, че всеки миг ще умре, ако не успее да избяга. Той насочи коня си към потока, убеден, че животното ще го прескочи с лекота. Почувства как се стягат мускулите на Ел Тигре, после усети предните му крака да се изпъват напред, а задните да се отблъскват от издадения бряг във въздуха.

Изсвистя куршум, после втори и се чу пронизителен стон.

— Ел Тигре!

Улучен в шията, жребецът потъна в речното корито, а предните му крака се огънаха под него. Хоакин скочи мигновено от гърба на животното и се преметна през глава. Той чу как изхрущяха собствените му кости, когато падна на една страна върху каменистото дъно на потока. Примрял от болка, той отвори очи и погледна глезена на десния си крак. Беше счупен.

В този миг дочу стенанията на коня и с ръце и лакти успя някак да се довлече до умиращото животно. Разбра, че и той самият е прострелян едва когато се опита да си поеме дъх и не можа.

Хоакин вдигна очи и видя двама рейнджъри с гръб към брега. От дулата на пушките се виеха струйки дим. Те започнаха да презареждат, после да се прицелват.

— Ей! Грингос! — Лино изскочи иззад един храст. Двата му колта забълваха огън и натъпкаха с оловни куршуми телата на рейнджърите. Мъжете се свлякоха на земята. Лино грабна пушките и поведе конете им по коритото на потока.

— Ел Тигре! — произнесе Хоакин със стиснати зъби. Като видя Лино да идва, му подвикна: — Дай ми револвера си.

— Аз ще го направя — каза Лино и се прицели.

— Не! Това е мое задължение! — Лино подаде ръка на Хоакин и му помогна да се приближи до коня. Жребецът дишаше с голямо усилие. От шията му бликаше кръв, а счупените кости на предните крака се подаваха през кожата. — Adios, стари приятелю! — Той насочи дулото към едно място зад ухото на коня. — Ще ми липсваш. — Натисна спусъка и прекрати страданията на животното.

Лино се наведе над Хоакин.

— Трябва да те измъкна оттук, преди да са дошли другите.

— Не. Не съм в състояние да се движа. Десният ме крак е счупен и съм ранен. Остави ме тук, приятелю. Не можеш да ме спасиш. Остави ми и револвера. — Лино започна да протестира, но Хоакин извика гневно. — Аз съм El Jefe! Прави каквото казвам! Изчезвай! Бързо! — Той се пресегна и взе револвера.

Лино тръгна заднешком, после се обърна, изкатери се по брега и побягна да се скрие в гъсталака от памукови храсти.

Хоакин вдигна петлето на пистолета, приготви го за стрелба, а след това легна и положи глава върху плешката на Ел Тигре. Почти с безразличие се запита кой ли щеше да дойде пръв — рейнджърите или смъртта. Минаха няколко мига, револверът изпадна от ръката му и той вече знаеше.

Лек източен ветрец повя над долината на Аройо Кантуа и понесе последните думи на Хоакин:

— Прости ми, Росита. Не оправдах надеждите ти, защото…

— … умрях! — Хоакин вдигна сепнато поглед от гроба на Карильо към просветляващото небе. Светът се подготвяше за идващия ден. Прииска му се да протегне ръка и да го докосне, но както винаги нещо го възпираше. С чувство на безсилие той удари с юмрук дланта на другата си ръка. Щеше ли някога да се освободи от миналото си и да посрещне новия ден без своите призраци?

Той се отдалечи от гроба и се обърна срещу вятъра. Да го усеща върху лицето си, да вдъхва с ноздри влажния му мирис и да чувства вкуса му по устните си — това бе всичко, което му носеше успокоение в момента.

Хоакин се съвзе, извика Ел Тигре, метна се на седлото и пое обратно към града.

* * *

Слънцето се бе издигнало високо в небето, когато Хоакин се върна в хотела, пропит с миризмата на пот, на коне, кожа и пръст. Когато прекосяваше фоайето, той поръча на рецепцията да му приготвят закуска и вана, после побягна нагоре по стълбите, взимайки по две стъпала наведнъж.

Когато Хоакин отвори вратата на стаята си, завари вътре Лино да отпива от чаша с кафе.

— Вече започвах да се чудя какво ли ти се е случило — каза той.

Очите на Хоакин блестяха, но отговори сдържано.

— Изведох Ел Тигре на езда. Имаше нужда от движение.

Лино остави чашата настрана.

— Дали е наследил характера на дядо си?

— Трудно е да се определи, млад е още. Времето ще покаже.

— Не забравяй, че си ми обещал първото му жребче.

Хоакин свали сакото и разкопча ризата.

— Не съм забравил. Но я си представи, че децата му са все кобилки. Напълно е възможно, нали?

Очите на Лино се свиха подозрително.

— Обещал ли си моето жребче на някого?

— Не. Просто си мислех да те подготвя психически да приемеш кобилка, ако няма жребчета…

Лино се намуси.

— Ама защо да няма жребчета? Първият Ел Тигре стана баща на седем, а вторият — на пет жребчета.

Хоакин разпери широко ръце.

— Е, човек никога не знае.

Пристигането на ваната, топлата вода и закуската сложи край на разговора. Хоакин подхвърли няколко монети на малката армия момчета и побърза да затвори вратата зад тях. Както бе гол до кръста, той седна и изгълта лакомо закуската.

Лино завъртя стола си и го възседна с лице към облегалката.

— Открих кой е Хендерсън. Изглежда е бил надзирател в Сан Куентин преди няколко години.

Хоакин насочи поглед към Лино.

— Надзирател, значи?

— Моугър очевидно го е подкупил да заличи името му от затворническите регистри.

— Звучи в негов стил. А откъде е взел пари за подкупа?

— Според Уелс Фаргоу стоката, която е ограбил от кораба, не е била възстановена. Те бяха повече от заинтригувани, като научиха, че Лутър Моугър е напуснал преждевременно Сан Куентин. Много ги впечатли и фактът, че документите за затварянето му също са изчезнали.

Хоакин наклони стола си на задните му крака.

— Предполагам, че ще предприемат разследване?

Лино се усмихна.

— Аз пък мисля, че вече са започнали. В най-скоро време — днес-утре, Лутър Моугър ще бъде посетен от някой техен агент, ако вече не е станало. — Той доволно сви устни. — Май всичко се нарежда, както очаквахме.

Хоакин само кимна с глава.

— Между другото, срещнах мис Пейтън на бала, преди да се появиш. Не си бе направил даже труда да споменеш, че е красива.

— Не съм ли? — отвърна Хоакин безразлично.

— Не, не си!

— Красива, но студена като бостънска зима. — Той преглътна лъжата с глътка силно черно кафе.

За момент Лино го погледна съсредоточено.

— Не си направи труда и да споменеш, че си влюбен в нея.

Хоакин бутна чинията и се изправи.

— Ти си вторият, който ми напомня за моята леля. — Той изхлузи панталоните си и влезе във ваната.

Лино се запъти към вратата.

— Лино. Какво стана с Хоакин Карильо?

Лино спря рязко пред вратата.

— Загина при Кантуа, заедно с Гарсия и…

— Мислех, че е избягал.

— Не, не успя. Защо питаш?

— Вчера го видях.

— Видял си го? Това е невъзможно. Къде го видя?

— В Музея на доктор Джордън. Той бе експонат номер 563, само че под грешно име. Там пишеше, че това съм аз. — Хоакин натри гърдите си със сапун.

Лино затвори очи и облегна глава назад.

— Не знаех, mi jefe. Чувах разни слухове за покритата с позорна слава глава, която рейнджърите използвали, за да приберат наградата, но кълна ти се, нямах представа, че това е Карильо. — Той направи няколко стъпки обратно към ваната. — Налага се да предприемем нещо. Не можем да го оставим там. Ние трябва…

— Вече се погрижих за това, Лино. Сега той почива в мир.