Шели Милър
Докосни зората (10)

10

— След непростимото ми поведение на бала въобще не бях сигурен, че ще приемете поканата. — С глуповато изражение Гордън слизаше заедно с Хелър по стълбите към фоайето, което бързо се изпълваше с бостънци и членове на Камарата, готови за поредните следобедни разходки.

— Моля ви, Гордън. Обещахте да не повдигате повече този въпрос — подхвърли Хелър небрежно, правейки се на изпълнена с непринудено безразличие, каквото всъщност не изпитваше. Ако Александър Райе не седеше до нея на закуска, когато Гордън отправи поканата за музея, тя щеше да му откаже учтиво, както двете с Абигейл бяха решили преди това, но присъствието на Александър Райе я поставяше в трудно положение — отказът й можеше да се изтълкува като проява на неуместна грубост.

— Сега естествено осъзнавам — продължи Лутър със същото смирено поведение, пренебрегвайки напомнянето й, — че беше прекалено рано да разкривам чувствата си. Но както казах, притеснявах се, че може да нямам друга възможност.

Като се укори мислено за липсата на съчувствие и отзивчивост към неговото очевидно наранено его, Хелър се усмихна и поклати глава, искаше й се да бе показала достатъчно здрав разум и да отклони поканата му въпреки присъствието на Александър.

От друга страна, дължеше на Гордън известно уважение. Първо, за постоянството. Второ, за смелостта. От личен опит знаеше какво е да желаеш нещо така отчаяно, че да не позволиш нещо или някой да застане на пътя ти. И макар Гордън да водеше безнадеждна битка, тя прецени, че може поне да е любезна с него. В края на краищата музеят беше нейна идея, не негова. Той само се опитваше да бъде полезен.

Така, рамо до рамо, те си проправиха път между хората. Ако не друго, Хелър се надяваше посещението в музея поне да отвлече мислите й от дон Рикардо и Хоакин Муриета, в случай че те наистина бяха две различни лица. Тя продължаваше да се съмнява, въпреки съпоставките, а те включваха всичко — от начина, по който говореха, до начина, по който целуваха.

От онзи далечен ден, когато Хелър реши да върви по стъпките на леля си и да се посвети на благотворителност и филантропия, тя не си бе позволила да прояви друг интерес към мъж, освен интелектуален. Затова случилото се бе във висша степен обезпокоително. То безкрайно я притесняваше. Сега Хелър бе анализирала емоциите и физическите си реакции, докато я заболя глава. Оказа се, че е пренебрегнала всякакво благоприличие — и е отхвърлила строгите си морални принципи, ако те действително съществуваха. Беше направо непреодолимо.

Но вероятно имаше обяснение.

Отговорът сигурно се криеше в това, че тя все още не бе успяла да се спаси от Файв Пойнтс, продължаваше да е част от него. Беше дъщеря на майка си в края на краищата.

Блудница!

Каква ужасна дума! Дори мисълта за нея отваряше отново в душата на Хелър старата рана, която тя се опитваше да излекува.

Слава богу, че никой, освен нея не знаеше какво става в сърцето и главата й. На практика една жена не се превръща в блудница, докато не започне да продава тялото си. Така че, ако тя си остане целомъдрена, можеше да продължи да се преструва на дама. Положението на неомъжена жена й предлагаше това убежище.

Вече нямаше търпение да остави Сан Франциско и изкушенията зад гърба си. У дома, в Бостън, можеше да забрави какво й се случи тук. И вероятно времето щеше да заличи спомените за преживяванията й и за двамата мъже — или един, ако така стояха нещата — които пробудиха жената в нея! Блудницата в нея! Да, там, в Бостън, щеше да е в безопасност.

Ниски сиви облаци притулиха слънцето. Задуха хладен и влажен вятър с дъх на сол, който накара Хелър да се почувства доволна, че си е сложила пелерината. Източно от входа на хотела се извиваше почти безкрайна опашка от хора, чакащи да направят кратко пътуване с локомотива.

Гордън й помогна да се качи в личния му файтон.

— Никога не съм се возил на влак. Какво е усещането? — Той взе поводите и подкара дорестите коне надолу по улицата.

— Разтърсващо. Тялото ти не спира да се клати. Дори по време на хранене.

Тя не му беше простила — вече го знаеше. Да я накара да води разговор, бе все едно да се опитва да измъкне злато от китаец. Кучка! Явно ще трябва да положи още по-големи усилия, за да я очарова, ако иска тя да приеме поканата да посети дома му и да разгледа колекцията.

А необходимостта това да се случи бе още по-неотложна след сутрешното му посещение при Ким Пий. Миналата седмица белокосият старец прояви разбиране относно финансовите му проблеми, но днес внезапно вдигна цените дотолкова, че не му остави място за печалба. Не стига това, ами смени изцяло и линията си на поведение — поиска стоките да му се заплащат още при поръчката. „Никакво изчакване за пари!“, заяви той и изиска да получи салдото от последната доставка.

Гордън се изруга наум, че се бе доверил само на устното споразумение с Ким Лий. Трябваше да настоява за писмен договор, където точно да са определени условията и сроковете. Мислеше се за много опитен бизнесмен, който само с едно ръкостискане урежда сделки. Имаше още доста да учи, констатира той кисело.

— А-а, докато не съм забравил. — Лутър се обърна към Хелър и я загледа право в очите, за да е сигурен, че е привлякъл вниманието й. — Говорих с колегите от Камарата и разбрах, че са настъпили промени в програмата ви. Предвидили са още едно театрално представление за тази вечер. Сеньорита Валдес стана толкова популярна, че са решили да дадат възможност на всички да видят новата й изява. На мен, честно казано, ми бе предостатъчен и предишният път, наслушах се на потраквания с пръсти и потропвания на пети. Нямаше как да не забележа, че и вие не бяхте особено въодушевена от първото представление, затова се питам дали нямате желание да се откажем от спектакъла и да дойдете да разгледате колекцията ми?

— Благодаря ви, но не. Тази вечер ще си остана в хотела и ще вечерям тихо и спокойно. Вторник сутринта трябва да стана много рано заради екскурзията до горите извън града. Казаха ми, че дълго ще се ходи, затова искам да съм добре отпочинала.

— Е, друг път тогава. — Гордън й поднесе една от заучените си усмивки, за да прикрие неудоволствието си. — Пристигнахме — обяви той, като спря файтона пред тясна триетажна сграда.

Едва няколко секунди след влизането на Хелър в музея „Доктор Джордън“ и тя кихна. Преди да се е съвзела от първата кихавица, усети, че идва втора. Тя измъкна от чантичката кърпа и я притисна към носа си. Огледа набързо мрачния интериор и разбра, че не цветя дразнят носа и насълзяват очите й, а прахоляк, мухъл и плесен.

Тя продължи да се оглежда и установи, че това съвсем не е музей с произведения на изкуството, както я бяха накарали да повярва, а прашна и мръсна колекция от всякакви чудатости и куриози, подобни на онези, които се показваха в цирка.

Гордън очевидно не съзнаваше, че нещо не е наред. Тя помисли да насочи вниманието му към надписа, който гласеше: „Тихоокеански анатомически музей на доктор Джордън“, но после се отказа. Това само потвърждаваше подозренията на Абигейл за неговата личност — той не беше джентълмен. Един джентълмен щеше да знае разликата между музей на изкуствата и музей на анатомията и науката. Така или иначе Гордън скоро щеше да разбере, че препарираната двуглава коза, четирикракото пиле и кенгуруто в спиртен разтвор не са изкуство.

Когато кихна за трети път, Гордън я попита дали е добре.

— О, да. Прекрасно — отвърна тя, като говореше през долния край на носната кърпа. — Винаги кихам в музеи. От праха, нали разбирате. — За да покаже нагледно какво има предвид, тя нарисува кръгче върху плътния слой прах, който покриваше стъклото на най-близката витрина. — Никога не успяват да се справят с него, без значение колко често чистят.

Надписът върху стъклената витрина гласеше:

„Части от череп, ребра, таз и т.н. Останки от тялото на Ричард Хардингис, англичанин, който отровил осемчленно семейство и после се застрелял“.

Хелър изтри по-голям участък от стъклото и надникна вътре. Но се дръпна рязко назад, защото разбра, че онова, което гледа, е отдавна починал човек. Направи гримаса и тръгна бързо покрай редицата стъклени витрини, като мимоходом хвърляше поглед във всяка и се надяваше да види нещо различно от уродливи или деформирани от болести тела. В края на втория ред тя изведнъж се намери пред мъжка фигура в естествена големина от гипс и восък, поставена нависоко.

Хелър ахна от изненада, но веднага стисна уста. Фигурата бе съвсем гола и не оставяше нищо на въображението, освен цвета на кожата и на косата. Лицето й пламна и се изчерви от смущение, но не извърна очи. Всъщност винаги се бе питала как точно изглежда мъжката анатомия, но нямаше откъде да придобие познания, дори на Кау Бей.

Беше интригуващо! Плашещо! Тя първо се огледа да види къде е Гордън и дали случайно не е станал свидетел на нейната неочаквана находка, после забърза към следващия ред експонати.

 

 

Хоакин непрекъснато държеше под око и Хелър, и Моугър. Миналата нощ, докато наблюдаваше къщата, той бе дочул слугата му Чум Сун да казва на Моугър къде е музеят, в който бе изложена главата на Хоакин Муриета. Освен това бе видял пред задната част на къщата да спира тъмнозелена закрита двуколка. На едната й страна с дискретни златисти букви бе написано: „Собственост на Дрейк“.

Когато Лино дойде да го смени за наблюдението, Хоакин тръгна да търси музея. Отбеляза си работното време, изписано с боя на вратата, и се прибра в хотела. Той самият държеше да види тази глава, но искаше да наблюдава и реакцията на Моугър при вида й.

Хоакин направи гримаса още щом вратата на музея се затвори зад гърба му. Вътре миришеше на мухъл.

Едва те двамата с Хоп Фонг бяха влезли в музея, когато един мъж се втурна, викайки доктор Джордън да дойде бързо. Очевидно нещо се бе случило.

— Моля, чувствайте се като у дома си — каза им докторът, като грабна чантата си от закачалката. — Ще се върна, щом мога и ще отговоря на въпросите ви.

Хоакин кимна и се зае да търси това, за което бе дошъл.

— Бива го местенце! — рече Хоп Фонг. Очите му се ококориха от удивление.

Хоакин се усмихна. Знаеше, че момчето ще хареса музея с всичките му необичайни експонати и изложени чудеса.

След половин час търсене Хоакин още не бе открил главата. Вътрешността на музея бе по-голяма, отколкото изглеждаше, и навсякъде бе претъпкано. Минаваше дванайсет на обяд, а от Моугър нямаше и следа. Нетърпението на Хоакин нарастваше с всяка минута. Бе убеден, че Моугър ще се появи още днес и то веднага след обедната почивка. Явно беше сгрешил. Можеше изобщо да не дойде! Не, размисли той отново. Ще дойде! След случилото се на бала ще иска да се увери, че Хоакин Муриета е мъртъв.

И наистина минути по-късно вратата се отвори, за да пропусне вътре мъж и жена. Хоакин едва ли можеше да бъда по-изненадан, когато се оказа, че жената е Хелър.

Струваше му се, че музеят по анатомия и наука едва ли е най-подходящото място да заведеш уважавана млада дама на следобедна разходка. Това само идваше да покаже, че при всичките си въображаеми изискани обноски и дрехи от скъпи шивачи, Моугър не се бе променил.

Хрумна му една идея. Той се наведе и прошепна на Хоп Фонг какво имаше предвид.

— Може да ти създаде неприятности. Опасен човек е.

— Няма неприятност. Ти видиш! — отвърна момчето пак шепнешком. После изчезна между експонатите, безшумен като сянка.

Хоакин видя как в отсрещната част на помещението Моугър тръгва по пътеката между редовете и се оглежда във витрините от двете страни. Хелър пък се отправи в противоположна посока. От задната част на музея Хоакин стана свидетел на нейния сблъсък с мъжкия манекен. Първоначално той си помисли, че ще трябва да я свестява, като припадне, но тя се съвзе забележително бързо и започна да изучава фигурата с критичен поглед. Беше изключително забавление.

— Ето че се срещаме отново — промълви Хоакин, когато Хелър се отправи в неговата посока.

— Наистина.

— Светът е малък.

— И става все по-малък с всеки изминал ден.

Той почувства силата на втренчения й поглед и разбра, че тя го сравнява с другото му „аз“. Пръстите й мачкаха кърпичката.

— Сама ли сте? — поинтересува се той, като внимаваше да говори без акцент.

— Не, не мистър Пиърс е с мен. — Тя се обърна и посочи към далечния край на музея, където стоеше Гордън и разглеждаше голяма стъкленица. — А вие? — Тя погледна зад гърба му.

— Да, мис Валдес е заета с репетиции и представления.

Нейният въпрос му разкри много повече, отколкото тя би могла да предположи. Хелър ревнуваше. Хоакин не разбираше само защо сега това му доставя удоволствие, при положение че толкова мразеше тази черта у Елена. Той и за миг не допускаше, че може да е увлечен по червенокосата. Хелър Пейтън имаше прекалено благородна кръв, несравнима с неговата. Прекалено много бе усвоила изтънчените маниери на дама.

Над главата на Хелър Хоакин видя как Хоп Фонг безшумно се прокрадва между редиците и покрай експонатите към Лутър Моугър. Той изпитваше все по-голямо уважение към многобройните таланти на момчето, а за днешната импровизирана задача, ако всичко минеше добре, Хоп Фонг щеше да получи порядъчно голяма премия.

В следващия момент в онази част на залата настана суматоха. Хоакин видя как Моугър се извъртя тъкмо навреме, за да задържи огромния скелет на животно, който падаше върху него.

— Какво става, по дяволите? — изкрещя той. И веднага след това: — Ей! Ей, ти! Върни се! Крадец!

Пъргаво като лисица, китайчето с плитката се стрелна покрай Моугър и със зигзагообразни движения между витрините с експонати се насочи към изхода.

Гордън, който чак мучеше от ярост, отблъсна скелета, бръкна в джоба на палтото и извади деринджъра си.

— Спри или ще стрелям!

Хелър зърна малкия пистолет:

— Гордън, не! Та той е дете! Не можеш да застреляш едно дете!

Внезапно до дясното й ухо проеча изстрел. Тя силно изписка.

Деринджърът изхвръкна от ръката на Гордън, оставяйки го смаян. Той гледаше онемял как от пръстите му закапа кръв.

Притиснала с длани устата си, Хелър се оглеждаше за момчето, ужасена от онова, което би могла да види, ако го открие. Вратата на музея зейна отворена и шумът от уличното движение нахлу в наподобяващата гробница музейна зала. Тя усети помръдване зад себе си, извъртя се и рамото й опря в гърдите на дон Рикардо.

Погледът й замръзна върху дясната му ръка, изпъната право напред. Той държеше голям револвер, богато инкрустиран с орнаменти и златен обков. Къдрав дим се виеше над дулото, парливият му мирис защипа носа й.

— Ще съжаляваш за това, Монтаньос — закани се Гордън.

— Аз съжалявам за много неща, сеньор Пиърс, но да ви попреча да застреляте дете няма да е сред тях.

Хелър изпусна въздишка на облекчение.

Гордън се наведе, вдигна деринджъра от пода и го прибра обратно под палтото си. После хвърли сърдит поглед към Хелър.

— Хайде. Ще ви върна в хотела.

Тя срещна погледа му и вирна брадичка предизвикателно:

— Не, благодаря! И сама мога да намеря пътя.

Той изглеждаше смаян.

— Хелър, аз…

Тя вдигна ръка да го прекъсне.

— Нищо казано от вас няма да ви извини за онова, което се опитахте да извършите. Нищо! — Очите й потъмняха от негодувание. — Не смейте повече дори да се приближавате до мен или до леля ми, защото ще разкажа на всички от Търговския съюз и Търговската камара какво искахте да направите тук този следобед.

— Малкият негодник ми открадна парите! Имам право да стрелям по него и да защитя собствеността си!

Хелър му обърна гръб и той се запъти през залата към нея, но бе спрян от глухото изщракване на пистолета. С отровно изражение Гордън се взря още веднъж в двамата, после с широка крачка тръгна към изхода и тресна вратата зад гърба си.

Следващият миг Хелър се обърна към дон Рикардо и извика:

— Последвайте го… трябва да сме сигурни, че не е по петите на момчето. Намери ли го — ще го убие!

Дон Рикардо затъкна револвера в тънък кожен кобур, закачен с колан около кръста му.

— Момчето отдавна е изчезнало, Хелър. Той няма да го открие.

— Не може да сте сигурен — настоя тя с истерия в гласа.

— Напротив, мога. Това момче е известен джебчия. Непрекъснато прави такива неща. И няма тайно място в Сан Франциско, което то да не знае. Всичко ще е наред.

Хелър го погледна с премрежени от сълзи очи.

— Що за човек трябва да си, за да се опиташ да убиеш дете? — Тя самата се почувства дете и се хвърли в обятията му. После продължи едва чуто: — Леля все казваше, че в него има нещо съмнително, но аз… О-о… — Тя даде воля на сълзите си и облегна буза върху палтото му.

След известно време Хелър се освободи от прегръдката му.

— Извинете. Бях изнервена. Револверите ме ужасяват.

— Ще ви споделя една тайна — каза той с тих глас. — Мен също ме плашат.

Хелър сбърчи носле неодобрително.

— Тогава защо го носите?

— Един мъж трябва да може да се защити.

Все още подсмърчайки, тя докосна лицето си с кърпичката.

— Джентълмените в Бостън, не носят револвери.

Той се разсмя.

— Аз никога не съм твърдял, че съм джентълмен, Хелър. — Нейното абсолютно слисано изражение го предизвика да попита: — Защо се изненадвате? Ако си спомням добре, тъкмо вие решихте, че не съм джентълмен, още щом отворихте очи в стаята на Елена Валдес.

Да я беше залял с ледена вода, едва ли би предизвикал по-голямо възмущение у нея:

— Да! — съгласи се тя. — Благодаря, че ми напомнихте. Не мога да си обясня как успях да го забравя, но ви уверявам, че това няма да се повтори! — Тя вирна брадичка.

Дори разгневена, пак беше красива. По-красива, отколкото е добре за нея, помисли той, като гледаше как се повдигаха и спускаха гърдите й под строгата всекидневна рокля в тревистозелено. Той и сега копнееше за нея само като я гледаше. Осъзнаваше, че напоследък, откакто я срещна, страстните му желания се бяха увеличили неимоверно. Без да каже и дума, той мина покрай нея и започна да разглежда експонатите във витрините.

— Какво правите?

Той продължи надолу по пътеката:

— Гледам.

— Какво точно?

— О, нищо конкретно. Просто разглеждам. Нали затова съм дошъл.

Мълчание.

— Тук няма друго, освен множество мъртви неща.

— Е, признавам, че не може да се сравнява с бостънските музеи, но все пак е очарователен — заяви той хладно, докато изучаваше най-близката витрина.

Интересът на Хелър нарасна.

— Вие сте ги посещавали?

— От време на време, докато учех в Харвард.

— Харвард? Вие сте учили в Харвард?

Той вдигна очи:

— Да. Завърших Харвард. Толкова ли е трудно за вярване?

— Не, разбира се! — Но изражението й говореше друго.

— Вероятно очаквате от мен да започна да ви цитирам Шекспир. Имате ли любима пиеса? „Венецианският търговец“? „Ромео и Жулиета“?

Хелър извърна глава настрани и простена с раздразнение:

— Вярвам ви. Само не мислех, че един гангстер ще тръгне да се образова в Харвард.

— Аз не съм гангстер.

Тя прехапа език и пропусна отговора му покрай ушите се — все едно не го е чула.

— Ужасно ми е неприятно да ви се натрапвам, но както видяхте, придружителят ми си тръгна оттук като фурия. Смятате ли, че бихте могли да се престорите на джентълмен и да ме върнете в хотела?

В този миг Хоакин се закова пред грамадната стъкленица, която преди малко разглеждаше Моугър. Вътре, потопена в някаква течност, се поклащаше човешка глава. Господи, прошепна той и се наведе да погледне по-отблизо. Очите на мъжа бяха отворени и черни като два въглена. Гъста права коса висеше покрай подпухналото лице — лице, което въпреки разкривените черти, му изглеждаше познато.

Изпълнен с любопитство, Хоакин зачете надписа, който обясняваше експонат номер 563:

„Главата на Хоакин Муриета, прочутият бандит и убиец. Застрелян от калифорнийските рейнджъри при засада в Кантуа Крийк на 25 юли 1853 година. Капитан Хари Лав донесе тази глава, за да удостовери залавянето и да предяви правата си върху правителствената награда от 5000 долара“.

Дъхът проряза тялото му като с нож, когато произнесе името на един свой compadre от онова време: Хоакин Карильо. Вече разбираше защо всички смятаха, че главата е негова. Преди седемнадесет години те двамата с Карильо бяха също толкова близки, колкото сега бяха с Лино. Дори външно си приличаха. Болка разкъса вътрешностите му, имаше чувството, че ще повърне, но не можеше да откъсне очи от стъкленицата и сивкавото й съдържание.

— Карильо. Mi amigo! Dios! Значи ти си бил!

През всички тези години Хоакин вярваше, че Карильо се е измъкнал от засадата. През всички тези години, щом си помислеше за него, си го представяше седнат с някоя хубава сеньорита на коленете. Значи през всички тези години се бе заблуждавал.

Питаше се дали Елена е знаела. Ами Лино? Все някой трябва да е знаел! И някой трябваше да му каже! Хоакин свали шапка и прокара пръсти през косата си. После се наведе напред и обгърна с длани стъкленицата.

— Тук трябваше да съм аз! — Гърлото му се сви.

— Сеньор Монтаньос — обади се Хелър. — Моля ви, аз…

Вратата на музея си отвори и после шумно се затвори, оповестявайки пристигането на закъснелия уредник.

— Надявам се да ми простите, че не бях тук да отговоря на въпросите ви. Но една жена по-надолу на улицата бе блъсната от двуколка. Наложи се да видя с какво мога да й помогна, преди да я отведат в болницата. — Уредникът, нисък, възпълен човек с посивяла коса, се насочи към Хелър. — Аз съм доктор Джордън. Вярвам, че ви е било забавно. — Когато Хелър кимна утвърдително, той прехвърли вниманието си към Хоакин. — А-а, виждам, че сте се запознали със знаменития ми „квартирант“, Хоакин Муриета.

— Муриета? — повтори Хелър като папагал след уредника, с променен глас, изгубил обичайната си тоналност. — Бандитът? — Тя последва човека до мястото, където стоеше дон Рикардо.

— И ред други неща — отвърна доктор Джордън.

— Какви други неща? — държеше да разбере Хелър. После тя видя онова, което беше в стъкленицата, и се дръпна като поразена от гръм. — Мили боже!

Доктор Джордън прие внезапното й отвращение, без да обръща особено внимание.

— Ами предполагам, че всичко зависи от това, с кого разговаряте. Мексиканците благоговеят пред него. Грингосите го мразят, наричат го калифорнийската напаст. Китайците се боят до смърт от него. Изглежда той и приятелите му са обичали да им режат ушите и да си ги нижат на гердани.

Хоакин с мъка се откъсна от експоната и се съсредоточи върху светлината, която се процеждаше през зацапания прозорец близо до входа. Само един път в живота си бе позволил на емоциите да го завладеят — когато погреба Росита. Това му костваше много повече, отколкото бе готов да си признае, и тогава си обеща, че никога няма да го допусне отново.

Хелър цялата се сви.

— Значи е бил и убиец?

— Така се говори — отвърна уредникът с дрезгав кикот. — И то от най-лошия вид — убивал само заради удоволствието.

Тук вече Хоакин не можа да се сдържи:

— Извинете, сеньор, но съм убеден, че информацията ви е невярна. Хоакин Муриета нито е бил убиец, нито е рязал ушите на китайците.

Доктор Джордън сви рамене.

— Ето, нали и аз това казвам. Зависи с кого разговаряте. Всеки е чул различни неща. Вероятно единственият, който знае истината, е самият Хоакин, но както сами виждате, той не е много приказлив напоследък.

Хоакин взе книгата от ръцете на уредника и прочете заглавието: „Животът и приключенията на Хоакин Муриета, прочут калифорнийски бандит“.

Той отстъпи половин крачка, замаян от вихъра на чувствата. Това, в допълнение с шока да види главата на Карильо, беше повече, отколкото беше очаквал.

— Кой я е писал? — поинтересува се той, като едва се владееше.

Прочете името на автора още докато уредникът го казваше.

— Жълтата птица, известен още като Джон Ролин Ридж.

Прелиствайки набързо страниците, Хоакин забеляза няколко имена на хора, които познаваше, и места, които бе посещавал.

— Кога я е писал?

— Струва ми се, че през 1854 година, само няколко месеца след като нашият „квартирант“ тук се е срещнал със създателя си.

Хоакин подаде книгата обратно на уредника.

— Не трябва да вярвате на всичко, което четете.

Хелър обаче попречи на връщането.

— Продава ли се книгата? Бих искала един екземпляр.

— Да, мадам. Петдесет цента.

Хелър бръкна в чантичката и извади исканата сума.

Хоакин скръцна със зъби.

— Мисля, че ме помолихте да ви върна в хотела.

Тя вдигна поглед от корицата, която разглеждаше.

— Така е. Но смятах… Е, няма значение. — Хелър пъхна книгата под мишница. — Готова съм, когато кажете, сеньор Монтаньос.

 

 

— Благодаря, че ме придружихте — рече Хелър, щом стигнаха вратата на стаята й. И затърси в чантата ключа си.

— Моля.

Нещо се бе случило с него, докато бяха в музея, но какво, тя не можеше да определи.

— Съжалявам, че ви създадох затруднения — най-после намери ключа и го пъхна в ключалката.

— Надявам се само да сте си научили урока и да стоите далеч от Гордън Пиърс.

Хелър завъртя очи.

— О, да, бъдете сигурен. Не желая никога повече да го видя!

Ключалката на съседната стая щракна като при отваряне и преди Хелър да разбере какво става, дон Рикардо превъртя нейния ключ, отвори вратата и я бутна вътре. Тя се извърна бързо, готова да го упрекне, когато той неочаквано я грабна в прегръдките си и задуши негодуванието й с неумолима гневна целувка, която я остави без дъх.

Отвън Абигейл Пейтън се сбогуваше с една от своите приятелки. Напълно уверена, че дон Рикардо ще я пусне, щом леля й си влезе обратно в стаята, Хелър понесе необузданата атака, утешавайки се с мисълта, че след като я остави, ще му залепи една хубава плесница.

Сякаш мина цяла вечност, преди гостенката да си тръгне и Абигейл да затвори вратата зад себе си. После, когато той не я пусна, Хелър изтръпна от внезапно прозрение. И още нещо, което не бе свързано с гнева, а с желанието. То беше като мълния, разтърсила цялото й същество, възпламенила всеки нерв в тялото й.

Без дори самата тя да го съзнава, пръстите й се разтвориха върху гърдите му подобно на разцъфнали цветя. Под дланите си усещаше забързаното тупкане на сърцето му. Разкритието, че и той е възбуден колкото нея, я окуражи да премести ръце на раменете му. Мускулите под сакото бяха твърди като скала. Сякаш против волята си Хелър се запита какво ли ще е чувството да ги докосне непокрити. Дали и раменете му бяха така загорели от слънцето, както ръцете? И дали кожата бе гладка и мека? Тя копнееше, тя трябваше да докосне поне мъничко от неговата гола плът, затова бавно премести длани на шията му.

Кожата беше и гладка, и мека! И топла. Толкова топла! И същият ускорен ритъм на сърцето, който бе усетила в гърдите му, сега пулсираше във вената на врата все по-бързо и по-бързо, в синхрон с нейния. Мисълта, че именно тя може да възбуди един мъж, дори не й бе минавала през ума. Но това, че е в състояние да възбуди точно този мъж, й даде главозамайващо чувство за сила. Това дори я изплаши. С разтреперани пръсти тя едва погали изпъкналите мускули на врата му, после ги зарови в косата.

Той очевидно изпитваше същите желания. Хелър усети как започва да измъква големите дървени фуркети, които задържаха кока й. Един, два, три… всичките бяха махнати и косите й, освободени от своя затвор, се разсипаха в ръцете му. Тя го чу да простенва, докато ги събираше с пълни шепи и ги мачкаше между дланите си.

После промълви името й.

— Хелър… не съм копнял толкова за друга жена. Ако не беше толкова порядъчна и благопристойна… такава типична бостънска дама… щях да те любя веднага — тук и сега!

Последното бе изречено, докато езикът му проникваше в устата й, затова не бе съвсем сигурна, че го е чула добре. Всъщност не бе сигурна в нищо, освен че е зашеметена от силата на своето собствено желание. Виеше й се свят, а клепачите й потръпваха.

— Ти… какво? — попита тя, като отлепи устни от неговите.

Той я пусна толкова внезапно, че тя политна назад и се подпря чак на ръба на леглото. Тялото й тръпнеше и тя си пое жадно въздух. Светът плуваше пред очите й като размити цветни образи в невероятна светлина.

Хелър все още се опитваше да нормализира дишането си, когато той удари с юмрук по бюрото и тоалетните й принадлежности се разпиляха във всички посоки.

— Най-добре следващия път си намерете истински джентълмен да ви съпроводи до дома — рече той и тръгна към вратата.

Тогава тя затаи дъх и извика:

— Не! Не си отивай!

Трябваше й не повече от секунда да осъзнае какво казва и още една, за да разбере, че наистина го мисли. Тя не желаеше той да се отиде! Нито сега, нито когато и да било! Хелър пристъпи колебливо към него. Той не помръдна и тя пристъпи пак.

— Не искам да си тръгваш! — повтори вече по-убедено.

Стомахът й се сви, защото добре схващаше какво прави. Навличаше си неприятности. Хвърляше му се на врата като най-обикновена уличница. Само преди няколко часа тя се укоряваше за подобно поведение, което бе допуснала несъзнателно, а ето че сега съзнателно, напълно съзнателно му се предлагаше.

— Заминаваме в събота и аз… — Тя се поколеба и преглътна буцата страх в гърлото си. — Помислих, че може би никога вече няма да те видя и…

— Хелър, знаеш ли какво правиш? — Той се опитваше да срещне очите й.

— Да — заяви тя натъртено и после добави: — Не! — Пое дъх, дълбоко и напрегнато. — Ти трябва да ми помогнеш. Не знам нищо за… — Брадичката й затрепери, а коленете й започнаха да поддават.

— По дяволите, момиче!

Хоакин прекоси стаята на три крачки, подхвана я под мишниците и я задържа права пред себе си. Тя се облегна на него, а светлата й блестяща коса се разпиля по рамото му. Внезапната нежност, която изпита към нея, го завладя с непозната досега сила. Повече от всичко му се искаше да й покаже, че не е такъв звяр, какъвто изглеждаше преди малко. Но и не можеше да й обясни какво се случи, той самият не бе наясно. Вероятно причината бе Карильо. Гледката на отрязаната му глава го бе разтърсила жестоко. Както Росита, така и Карильо щяха да останат като незарастващи рани за него.

Той усети ръката й под сакото, затаи дъх и я задържа тъкмо когато пръстите започнаха да разкопчават копчетата на ризата. Наведе глава близо до нейната и прошепна:

— Погледни ме!

После съвсем леко се отдръпна, сгуши лицето й между дланите си и се зае да прокарва с палци диря от ъгълчетата на очите надолу по страните до повдигнатите крайчета на устните.

— Красива си! — Повдигна брадичката й и очерта контурите на устата. — Наистина си красива!

Видя как устните й се разтварят, почувства влажния връх на езика да докосва пръста му и простена. Широко отворените й очи горяха с пламък, който той прекрасно разбираше, но едва ли би могъл да й каже нещо, което действията му да не изразяват по-красноречиво, затова само започна да целува последователно бузата й, върха на нослето, нежното ъгълче на устата и накрая устните й.

Тя бе толкова непресторено наивна, колкото той — опитен, и толкова невинна, колкото той — обигран.

Взираше се в нея през цялото време, докато тя приключи с копчетата. Трепетното очакване да усети допира на ръцете й до кожата си бе за него неизпитвано досега. Но когато моментът настъпи, истинското преживяване се оказа съвсем различно от представите му.

То бе много по-хубаво и… напълно го лиши от разум.

Хоакин я целуна с жар, която изуми и него самия, а само секунди по-късно вече бе разкопчал корсажа й и галеше скритата под долната й риза гръд.

— Един джентълмен никога на би те докосвал така — промълви той със страстен глас.

— Но ти не си джентълмен — напомни му тя със същата необуздана пламенност.

— Една дама би настоявала да спра сега, преди да съм отишъл твърде далеч.

Тя плъзна длани по гърдите му, като следваше V-образната, открита от ризата кожа, цялата в тъмни твърди косми, които се губеха надолу в панталоните. Достигайки тази бариера, тя поспря за миг, сякаш да обмисли какво да предприеме, после завъртя показалците си надолу и ги пъхна под колана.

— Но и аз не съм дама!

— Така изглежда! — заяви Абигейл Пейтън от прага на междинната врата между стаите им. Тя влезе с твърда стъпка в стаята, като размахваше чадъра си. — За втори път ви заварвам да галите племенницата ми, млади човече. И ако не възнамерявате да й предложите брак, аз ви препоръчвам да я пуснете незабавно! — Тя мушна с върха на чадъра ребрата му и го отстрани от Хелър.

Хоакин пусна Хелър и сграбчи чадъра.

— Много лош навик сте придобили, госпожо. — Той дръпна чадъра към себе си и Абигейл заедно с него.

Но това не стресна Абигейл Пейтън. Тя изсумтя от оскърбление и на свой ред дръпна чадъра обратно откъм дръжката.

Значи обявяваше война на теглене и дърпане! Е, старата дама не губеше самообладание, това поне трябваше да й се признае. Хоакин държеше върха на чадъра между пръстите си и я караше да се чуди какво ли е намислил, а после с внезапно и рязко дръпване постави и него, и Абигейл в своя власт. Притисна ръцете й до тялото като крила на заклана пуйка и я усмири.

— Напомняте ми за леля ми — досадна възрастна дама, която винаги се появяваше неканена, вреше си носа, където не й беше мястото, и командваше. Един ден на съпруга й му дойде до гуша и той я застреля вместо една гарга, на която тя всъщност приличаше.

— Колко жалко за вашата леля — отвърна Абигейл, а сините й очи святкаха с негодувание. — За мое щастие обаче аз нямам съпруг, за когото да се тревожа. Винаги съм твърдяла, че мъжете създават повече ядове, отколкото си заслужава. И вие, млади човече, сте точно подходящият пример.

Въпреки високомерното й държание той я харесваше, но нямаше намерение да й го показва. Пусна я, но задържа чадъра и с трясък го счупи на коляното си.

— Лошите навици трябва да се пречупват!

Хелър простена в отчаяние:

— Дон Рикардо! Лельо…

— Замълчи, дете! Ще съм ти благодарна, ако ме оставиш сама да се оправям. — А на високия испанец Абигейл каза със сдържано спокойствие: — Ще се направя, че не съм забелязала очевидната ви липса на добри маниери, сеньор Монтаньос, и ще се преструвам, че независимо от онова, което видях, вие сте честен и почтен човек. И тъй като съм единствената жива роднина на моята племенница и нейна настойница, длъжна съм да разбера какви са вашите намерения относно Хелър.

Като закопчаваше несръчно корсажа си, Хелър побърза да изрази протеста си, но Абигейл я накара да замълчи само с едно махване на ръка.

— Какво точно искате да ви кажа? — запита той почтително.

— О, искам да разкриете намеренията си, разбира се. Или да й предложите брак още сега, или да престанете да я преследвате и да я оставите на мира.

Хелър обви ръце около себе си и се обърна към прозореца. Беше покрусена. Щеше й се никога да не бе чувала за Бостънския търговски съюз, за Търговската камара на Сан Франциско и за самия Сан Франциско, Калифорния.

Зад гърба си тя почти можеше да долови как дон Рикардо мисли. И въпреки пълното й унижение, една част от нея се питаше какъв ли ще е отговорът му.