Сандра Браун
Френска коприна (9)

Глава осма

Членовете на управителния съвет на църквата на Джексън Уайлд бяха покорна публика за Ариел Уайлд. Те го правеха или от съчувствие към скорошното й овдовяване, или от почит към мъжа, когото бяха погребали едва предния ден, или заради собствения си страх, че едно толкова печелившо предприятие е на път да се сгромоляса…

Ариел бе седнала начело на дългата заседателна маса в залата на последния етаж на офиса на църквата в Нашвил. Облечена в черно, тя изглеждаше слаба и измъчена, почти без сила да вдигне порцелановата чаша с билковия чай към бледите си устни. Подутите й от плач очи, които я бяха превърнали в светица за загубилите надежда, сега изглеждаха хлътнали. Бяха заобиколени от виолетови сенки от умора и отчаяние.

Никой, освен Ариел не знаеше, че тези свидетелства за неутешима скръб се измиваха с вода и сапун.

Тя остави чашата в чинийката си. Лекото изтракване на порцелана бе единственият звук в стаята. Скритото осветление, тъмната тапицерия и дебелият килим също допринасяха за приглушената атмосфера, напомняща на обстановката в погребалния дом, където два дни се проточи поклонението пред ковчега с тялото на Джексън Уайлд. Седналите около заседателната маса напрегнато очакваха вдовицата да заговори. Личеше си, че изпитват съчувствие към нея и в същото време се опитват да прикрият собствените си страхове.

— Господа, искам за начало да ви благодаря, на всеки един поотделно и на всички заедно, за подкрепата, която ми оказахте в тези тъжни и напрегнати дни след смъртта на Джексън. Вие сте достойни негови последователи. Начинът, по който ми помагахте и ме утешавахте, бе… — Сломена от емоциите си, тя притисна кърпичка към очите си и остави сълзите да говорят вместо нея.

След малко се поуспокои и продължи:

— Когато Джексън ни водеше, той очакваше всеки един от вас да отдава сто процента от себе си за общото ни дело в името на Бога. Без него вие продължихте по същия начин. Знам, че изразявам и мнението на преподобния, като ви казвам колко горда съм с това, което направихте.

Тя се усмихна последователно на всеки и отново отпи от чая си, преди да премине по същество.

— За съжаление, никой от нас не е очаквал трагичната смърт на Джексън. Тя ни свари неподготвени. Кой би могъл да предположи, че някакъв луд ще накара да замлъкне гласът на един от най-страстните Божии посланици.

В отговор се чуха няколко тихи възгласа „Амин!“.

— Дяволът очаква ние да се предадем и да се оттеглим, за да ближем раните си. Той се надява да се огънем под товара на скръбта си. Като накара Джексън да замлъкне, сигурно е вярвал, че всички ние също ще замлъкнем. — Както бе репетирала предварително, тя направи стратегическа пауза. — Но дяволът ни е подценил. Ние няма да се снишим и смирим. Църквата на Джексън Уайлд ще продължи дейността си, както и досега.

Стегнатите в сака членове на управителния съвет си отдъхнаха. Изпуснатото напрежение бе съвсем доловимо. Дори и да не бе изречено, облекчението, изписано върху потните им сбръчкани чела, бе осезаемо.

Ариел едва сдържа самодоволната си усмивка — сега вече й бяха в ръцете! Може и да се смятаха за Божии хора, без съмнение неколцина искрено вярваха в мисията. Но преди всичко си оставаха мъже и подвластни на слабостите на наследниците на Адам. Те се бяха изплашили за бъдещето си. Явно очакваха вдовицата да обяви прекратяването на дейността на църквата и се бяха молили да стане чудо. Тя току-що им го бе дала.

Разбира се, винаги имаше поне един скептик.

— Как ще стане това, Ариел? — обади се невярващото Томас. — Как бихме могли да продължим без Джексън? Кой ще проповядва?

— Аз!

Всички се взряха в нея напълно объркани. Бе очевидно, че всички се съмняваха в способностите й. Тя поклати леко глава, от което платиненорусите й къдрици се разпиляха по раменете. Това бе жест на решителност и абсолютна самоувереност.

— Аз, тоест ние… ние обсъждахме идеята да привлечем друг евангелист — плахо продума Томас.

— Е, сгрешили сте — отвърна тя спокойно. — Точно за това свиках това събрание. За да мога да обясня плановете си на всички едновременно и да не се налага да се повтарям.

Тя сплете пръсти в юмрук на ръба на масата. Доскорошната й слабост сега бе изместена от прилив на сила и жизненост. Блясъкът в очите й, съвсем слаб преди минута, сега се бе разгорял.

— Нашите последователи ще искат да научат как се чувствам заради смъртта на Джексън. Той умря неочаквано, от насилствена смърт. Това е тема за поне десетина служби. А кой може да изнесе тези проповеди по-добре от собствената му вдовица?

Членовете на управителния съвет се споглеждаха, безмълвни и недоумяващи.

— Брат Уилям пишеше всички проповеди на Джексън. Сега ще пише моите! — заяви властно тя и кимна към мъжа, който седеше вляво от нея, в средата на масата.

Той се изкашля притеснено, но не каза нищо.

— Постепенно ще изместим ударението от убийството на Джексън към други области. Ще продължим оттам, докъдето бе стигнал Джексън, и ще подновим борбата с порнографията, защото тя стана пословична за нашата църква. Аз ще продължа да пея. Джош ще продължи да свири на пианото. От време на време можем да каним като гост някой проповедник, но причината всички тези хора да се стичат на проповедите ни седмица след седмица бяхме Джексън и аз, не е ли така? Сега Джексън го няма. Но аз съм тук. И ако мислите, че Джексън е бил ненадминат в анатемосването и заклеймяването на пороците, само почакайте да видите какво мога аз!

Всички се чувстваха неловко от самоувереността й, но никой не посмя да й противоречи. Ариел държеше да се разбере, че от този момент нататък тя е човекът, който командва, и че това не подлежи на обсъждане. Както бяха възприемали словата на Джексън за закон, сега нейната дума трябваше да се слуша по същия начин.

— Братко Рей?

Той скочи от стола.

— Да, мадам?

— Вие отменихте службата в Синсинати. Защо?

— Ами, защото… аз предположих, че щом… щом Джексън…

— Вече никога не вземайте решение, без да се допитате до мен. Насрочете службата отново. Ще я изнесем, както бе планирано.

— Но тя е само след две седмици, Ариел, Трябва ти време да…

— Насрочете я отново — повтори тя е леден тон.

Брат Рей се огледа крадешком около себе си за подкрепа. Никой не реагира. Всички държаха главите си сведени. Рей погледна въпросително към Джош, но той се взираше в ръцете си, въртеше ги нагоре-надолу, сякаш току-що се бе сдобил с тях.

— Веднага ще я насроча отново, Ариел — каза най-накрая брат Рей. — Щом се чувстваш готова за това…

— Докато пристигнем там, ще съм готова. Точно сега обаче съм изтощена. — Тя се изправи, а останалите я последваха. Раздвижваха се бавно и несигурно като боксьори, които току-що са изпаднали в нокдаун и се опитват да се надигнат на крака, преди съдията да е преброил до десет.

— Джош има право да говори от мое име и аз от негово — каза им тя, докато се придвижваше към вратата. — Все пак предпочитам с всички въпроси и проблеми да се обръщате директно към мен. Колкото по-скоро поема отговорностите на Джексън, толкова по-добре. Ако някой от вас не е съгласен с това…

Тя отвори вратата и им посочи с глава, че са свободни да си ходят, ако не искат да играят по нейните правила. Никой не помръдна. Те дори не смееха да си поемат дъх, докато Ариел не обиколи с поглед всеки един. Най-накрая тя прие мълчанието им за съгласие.

Бледото й лице грейна в ангелска усмивка.

— О, толкова се радвам, че решихте да останете с нас. Точно това би желал и очаквал от вас Джексън. И естествено това е и Божията воля.

Тя им изпрати още една усмивка, после протегна ръка ма Джош. Той покорно се изправи до нея и двамата заедно напуснаха заседателната зала, хванати под ръка.

— Страхотно представление — въздъхна Джош, като стигнаха до изхода на сградата.

— Представление? — Ариел се настани в луксозната лимузина, която ги чакаше пред входа.

— Отиваме си вкъщи — каза Джош на шофьора и после пусна преградата между него и тях. Облегна се на меката седалка и се загледа през тъмното стъкло на прозореца, полагайки усилия да се овладее, преди да заговори с мащехата си.

Най-после обърна глава към нея.

— Можеше първо да обсъдиш всичко това с мен.

— Звучиш ядосано, Джош. Защо си толкова нервен?

— Не си играй с мен, Ариел. И спри да ми пърхаш с мигли като някоя проклета кокетка на следобеден чай. На мен няма нужда да ми се правиш на света вода ненапита. Не си ли разбрала това досега?

Тя нацупи устни.

— Предполагам, че си разстроен, защото не обсъдих плановете си с теб, преди да ги представя пред управителния съвет.

— Ти напълно ли си загубила връзката си с реалността, Ариел? — Той бе искрен в недоумението си и това си личеше. — Наистина ли мислиш, че двамата можем да продължим дейността на църквата?

— Убедена съм, че аз мога.

— А, ясно. И само от добро сърце ще ме влачиш и мен със себе си.

— Не ми приписвай неща, които не съм казала.

— Защо да го правя? — отвърна Джош рязко. — Явно няма нужда да ти се приписва нищо, ти и сама говориш достатъчно. Но даваш ли си сметка какво всъщност означават някои от думите, които използваш?

Това разгневи Ариел, защото за нея липсата на солидно образование бе болна тема.

— Мислиш, че не съм в състояние да запазя целостта на тази организация?

— Не, въпреки че ти си убедена, че можеш. — Той я изгледа продължително. — Не би позволила на нищо да се изпречи на пътя ти, нали? Дори и смъртта на баща ми?

Напълно невъзмутима на вид, тя го прониза с анголските си очи.

— Слушай, Джош. Джексън е мъртъв и никой не може да промени това. Погребахме го.

— По-помпозно и грандомански, отколкото, ако това бе коронацията му.

— Но привлече вниманието на медиите, нали?

— Затова ли бяха необходими хорът, оркестърът и онези проклети летящи гълъби?

— Та дори вицепрезидентът на Съединените щати присъстваше! — извика тя. — Толкова ли си глупав, че не проумяваш какво може да ни донесе това?

— На него знам какво ще му донесе. Около милион гласове.

— А на нас — минута и половина в централните новини. Световна известност, Джош! — Гневът й сякаш поутихна. — Да не би ти или някой от мъжете в управителния съвет да сте били толкова глупави, че да очаквате аз да пропусна тази безплатна реклама? Да не ме мислите за толкова загубена? Ако е било така, вие сте глупаците. Ще изцедя от смъртта на Джексън всичко възможно. Тя ни е като дар свише. Аз не съм се молила за нея.

Той отново извърна глава към прозореца и измърмори:

— Нима?

— Какво каза? — Полуотворените й устни застинаха.

Той не отговори.

— Джош!

Той упорито продължаваше да държи главата си извърната настрани. Тя стисна ръката му с всичка сила.

— По дяволите! — изръмжа той гневно и се обърна към нея.

— Повтори това, което каза.

— Просто се почудих на глас дали не си желала смъртта му.

Тя втренчи студените си сини очи в него.

— Боже! Напоследък взе да ставаш доста самоуверен.

— Поне един от нас би трябвало да има съвест.

— И си толкова зает с мисълта за себе си. Да не мислиш, че съм се отървала от Джексън само за да имам теб? — попита тя презрително.

— Не мен. Но може би свое собствено телевизионно предаване. — Той се наведе напред и прошепна: — Какво ще кажеш за промеждутъка от време, когато излезе за момент от апартамента ми през онази нощ?

В очите й проблесна уплаха.

— Уговорихме се никога да не споменаваме това.

— Не, ти настоя никога да не го споменаваме.

— Защото полицаите биха могли да го изтълкуват как ли не.

— Точно така — съгласи се той.

— Не си струваше да го научат — продължи тя небрежно, изчиствайки въображаема прашинка от черната си рокля.

— Отначало и аз мислех като теб. Сега вече не съм толкова сигурен. Може би е трябвало да го спомена. Ти каза, че отиваш до стаята си за някакви нотни листове.

— Така беше.

— Но независимо от това, което казахме на полицаите, ние не репетирахме и не ни трябваха никакви нотни листове.

— Нужни ми бяха за по-късно.

— Но се върна с празни ръце.

— Не можах да ги намеря.

— И за това ти трябваха петнайсет минути.

— Търсих навсякъде и се стараех да не вдигам шум, за да не събудя Джексън.

— Или за да се постараеш да не се събуди никога. Имала си достатъчно време да го убиеш. Мисля, че Касиди би се заинтересувал да научи за онези петнайсет минути.

— Не можеш да му кажеш, без сам да изпаднеш в неприятно положение.

Джош, който се опитваше да анализира всичко, продължи, сякаш тя не бе го прекъснала.

— Ти със сигурност си имала мотив. Освен че татко беше тиранин, той просто е стоял на пътя ти. Вече не си се задоволявала да си на заден план, искала си да ръководиш парада. Искала си цялата църква. Водела те е не само жаждата за власт и алчността ти, но и желанието да се отървеш от постоянното му натякване колко посредствен е гласът ти, как имаш проблеми с теглото си, как все нещо грешиш. И си го убила, използвайки ме за свое алиби.

— Слушай ме сега добре, идиот такъв — каза тя, завръщайки се към маниерите си отпреди да стане жена на Уайлд. — Понякога усещах, че го мразя толкова много, че ми се иска да го убия. И бих го направила. Но той бе и най-хубавото нещо, което се бе случвало в живота ми. Ако не бе Джексън, може би още щях да гладувам, разни пияници щяха да ме пощипват отзад и да ми дават оскъдни бакшиши, и то само ако успеят да надзърнат в деколтето ми. Щях да съм просто сестра на един затворник с доживотна присъда, а не една от най-известните жени в Америка, на която изпраща цветя и поздравления дори президентът. Не, аз не съм го убила. Но проклета да съм, ако оплаквам смъртта му или ако пропусна възможностите, които тази смърт ми предоставя. Ще се боря с всички сили, за да запазя това, което имам.

Лимузината зави по алеята към къщата. Джексън бе достатъчно прозорлив да знае, че обикновените хора не обичат да парадират с богатството си, и си бе избрал къща, подходяща за човек с достатъчно средства, но не грандоманска като палат. Джош я ненавиждаше. Въпреки че бе голяма и удобна, къщата не притежаваше ненатрапчивата елегантност на дома, който майка му бе създала за тях. Това бе къщата на Джексън, до последния сантиметър. Отпечатъкът му бе видим във всяка стая. Джош мразеше времето, прекарано под този покрив.

В момента обаче ненавиждаше единствено самия себе си. Защото, въпреки че не одобряваше начина, по който Ариел се отнася към смъртта на баща му, тайно й се възхищаваше. Искаше му се и той да се отърси от мисълта за убийството така лесно и без никакво чувство за вина. Завиждаше на твърдостта и амбициозността й, но освен всичко ревнуваше.

— Знам, че си имал свои планове за живота си, Джош — каза Ариел. — И че не съвпадаха с плановете на Джексън. Естествено се получи както той искаше и ти все още се сърдиш.

— Изобщо не си наясно какво говориш. Всичко това стана много преди ти да се появиш в живота ни.

— Но съм чувала, че доста дълго си настоявал да бъдеш концертиращ пианист, вместо да свириш в църквата.

— Няма нужда да ми припомняш онзи спор.

— Знаеш ли какво, Джош? Баща ти е бил прав. Двамата с теб имаме издадени три албума с госпъли. Всички те станаха златни. Коледният, който записахме през пролетта, също ще се продава адски добре след цялата шумотевица около нас. Няма да се налага изобщо да харчим пари за рекламата му. Просто ще го купуват като топъл хляб. Църквата те направи богат и известен, Джош. Тя се оказа много по-полезна за теб, отколкото, ако се бе запънал да свириш класически боклуци. Помисли си за това. — Шофьорът заобиколи и й отвори вратата. — Бих искала да те видя как оставаш в църквата заради самия себе си. Но ако решиш да се разделим, прав ти път.

Тя спусна единия си крак на тротоара, извърна се и добави:

— Пианисти с приятна външност има с лопата да ги ринеш, Джош. Любовници още повече.

* * *

Когато влезе в хотел „Феърмонт“, Касиди бе изнервен, готов да избухне всеки миг. Беше се наложило да паркира една пресечка по-долу и да бяга към хотела в проливния дъжд. Докато преминаваше през бара във фоайето, той свали шлифера си и го изтърси леко от водата, после среса с пръсти мократа си коса.

Беше му писнало от дъжда. От няколко дни в Ню Орлийнс валеше като из ведро. Времето не бе по-добро и в Нашвил предната седмица, където бе отишъл за погребението на Джексън Уайлд.

— Само кафе, моля — каза той на сервитьорката, която дойде за поръчката му.

— Обикновено или нюорлийнско? — попита тя с провлечения местен акцент.

— Нюорлийнско, без захар и сметана. — Всъщност бе все едно да си инжектира кофеина венозно, и без това напоследък почти не спеше. Той погледна часовника си — имаше още дванайсет минути до началото на смяната на Андре Филипи. Източникът на Касиди му бе казал, че човек може да си сверява часовника по това кога пристига нощният мениджър на хотела.

Докато очакваше появата му, Касиди отпи от изгарящото силно кафе, което сервитьорката му донесе. Най-после разполагаше с някакъв ориентир. Той, Глен и полицейският взвод, прикрепен към разследването, бяха проследили стотици възможни варианти, които се бяха оказали напразни. А сега имаше солиден ориентир.

Искрено се надяваше наистина да е така. Трябваше нещата вече да се задвижат, защото Краудър започваше да губи търпение. Не бе одобрил идеята Касиди да ходи на погребението в Нашвил.

— Ако не можеш да откриеш убиеца тук, какво те кара да мислиш, че ще го откриеш там? Не мога да разреша тези разходи. Нека полицейското управление изпрати свой човек.

— Но Глен сам си признава, че не умее да общува добре с хората. Особено пък с тези тук — той ще се набива на очи. Самият Глен мисли, че би трябвало да отида аз. Пусни ме, Тони, може пък да открия нещо.

Краудър определено не бе очарован.

— Как ли пък не. Може и на врачка да отидеш.

— И за този вариант съм помислил — отвърна Касиди сухо.

Той продължи да настоява, докато на Краудър му писна и му разреши да отиде в Нашвил.

— Все пак си мисля, че ще е като стрелба на посоки.

— И така да е, погрижил съм се тук всичко да си тече нормално.

— Не забравяй за бюджета си — извика той след Касиди.

За съжаление, Краудър се бе оказал прав. Пътуването бе пълна загуба на време. На погребението дойдоха хиляди, а то приличаше по-скоро на карнавал. Имаше сеирджии, искрено скърбящи последователи на Уайлд, репортери от цял свят, като всички отчаяно се бореха да зърнат ковчега, който бе украсен с червени, бели и сини ивици плат и бе покрит с цветя.

Постът на Касиди му бе осигурил място до роднините и приближените на Уайлд. Ако сред тях имаше убиец, той или тя бяха маскирали предателството си много изкусно, защото всички бяха с измъчени изражения на обречени. Освен това какъв мотив би имал човек, принадлежащ към църквата на Уайлд? За тях идваха нови и нови печалби само ако той продължаваше с програмите си по телевизията и с кръстоносния си поход из страната, трупайки доброволни дарения. Църквата на Джексън Уайлд си бе една истинска индустрия. Всички вземаха част от печалбата. Разследването на Глен бе разкрило, че Уайлд бе възнаграждавал щедро преданите му служители.

Като при всеки друг бизнес от време на време в организацията отделни хора се бяха надигали, за да получат повече власт. Лични конфликти, ревност, крамоли и интриги. Но дори и така да е било, ако някой от хората на Уайлд бе дръпнал спусъка, този човек би прекратил собствения си източник на доходи. Това не изглеждаше логично.

Единствените възможни заподозрени на погребението бяха Ариел и Джошуа. Касиди бе проследил всяко тяхно движение. Джош изглеждаше спокоен до непроницаемост. Той се взираше в ковчега, без да мига. Бе невъзможно да се определи дали е съкрушен, безразличен, или отегчен от цялата история.

Вдовицата изглеждаше едновременно благочестива и будеща съчувствие. Тя се бе помолила за Божията благословия за всички, с които говори. Умоляваше ги да се присъединят към молитвите й. За себе си Касиди я определи като пеперуда с железен гръбнак. Под ангелската си външност тази жена бе студена и коравосърдечна и вероятно способна да извърши убийство. Проблемът бе, че срещу нея имаха само косвени доказателства. Касиди не можеше да докаже връзката й с доведения й син. А и по всичко изглеждаше, че тя бе обожавала съпруга си и сега искрено скърбеше за него.

А може би най-вероятният заподозрян не бе на погребението. След последния му разговор с Клер Лоран Касиди надълго бе обсъждал с Глен положението със собственичката на „Френска коприна“. Но единственото, за което бяха сигурни, бе, че тя е лъжкиня.

Първоначално бе излъгала за интереса си към Джексън Уайлд. Намерената папка бе доказала това. После се бе опитала да скрие някои по-скандални моменти от миналото си, но това също не доказваше нищо, освен нейната загриженост за майка й.

Видеозаписът от църковната служба само доказваше, че Клер Лоран бе излъгала, че никога не е виждала лично Джексън Уайлд и че си е била у дома в нощта на убийството. Но това не означаваше, че е била в апартамента на хотел „Феърмонт“ при жертвата. Нищо не я свързваше с оръжието на престъплението. Касиди и Глен знаеха много добре, че при процес със съдебни заседатели не можеха да разчитат на присъда, базирана само на косвени доказателства.

Освен това Глен все още не я възприемаше като заподозряна.

— Тя е една арогантна, надменна кучка, но се съмнявам, че може да е убийца. Продължавам да твърдя, че са съпругата и синът, за тях поне знаем, че са били там. А нямаме такава информация за нея.

Но уликите, които детективът бе открил този следобед, може би щяха да се окажат липсващата брънка, която да промени мнението на Глен за собственичката на „Френска коприна“.

— Онзи дребосък в хотела ни е лъгал през цялото време бе казал той на Касиди.

— Така изглежда. Да отида ли аз? — Явно ръцете го сърбяха.

— Както искаш. Ако аз доближа тоя дребен негодник, може да му разгоня фамилията. Никога не съм вярвал на мъж, който носи цвете на ревера си.

Касиди се бе втурнал на секундата към „Феърмонт“, точно навреме, за да посрещне Андре Филипи.

Забеляза го, устремен забързано към рецепцията. Касиди хвърли две банкноти на масата за кафето, грабна шлифера си и прекоси фоайето с дълги, решителни крачки.

Андре не се зарадва да го види. На лицето му се изписа неприязън.

— Какво има, мистър Касиди? Много съм зает.

— Оценявам това, но и аз съм много зает.

— Дали не можете да се обадите утре и да си определим среща?

— Съжалявам, но наистина трябва да разговарям с вас сега. Извинявам се за безпокойството и обещавам, че ще ви отнема съвсем малко време. Имате ли някой касетофон под ръка?

— Касетофон? — погледна го Андре подозрително. — Имам един в офиса си. Защо?

— Може ли да го използвам?

Касиди не изчака покана. Отправи се към офиса на Андре и на дребничкия мъж не му остана какво друго да направи, освен да го последва бързо. Щом влязоха, Касиди отиде право при касетофона, вкара касетата и го включи.

— Намирам това за крайно неприемливо, мистър Касиди. Ако сте искали да говорим…

Андре Филипи млъкна, когато на касетата се чу телефонно позвъняване. После чу собствения си глас и началото на един разговор, който започваше с „Bonsoir, Андре“.

Веднага разпозна гласа. Очевидно си спомни и за какво бяха говорили. Касиди го гледаше изучаващо, а Андре сякаш започна да се топи в костюма си. На челото му избиха капчици пот. Нацупените му устни се отпуснаха. Той започна да отстъпва към бюрото си, търсейки ъгъла му за опора.

— Mon Dieu — прошепна той, докато продължаваше да слуша записа на касетата. Извади кърпа от джоба си и попи потта от челото си. — Моля ви, моля ви, мистър Касиди, спрете го.

Касиди не изключи касетофона, а само го намали. Беше очаквал някаква реакция, но не чак толкова драстична. Очевидно бе на път да открие тук повече, отколкото се надяваше. Първият му порив бе да сграбчи Андре за реверите и да го разтърси здравата, докато не получи цялата информация. Наложи си да се овладее.

— Защо не ми разкажете за това, Андре? Давам ви възможност да ми обясните всичко.

Андре навлажни устните си и нервно опипа монограма на кърпата си. Дори сега да го бяха осъдили на смърт, нямаше да изглежда по-разстроен.

— Тя знае ли, че разполагате с това?

Сърцето на Касиди туптеше до пръсване — всеки момент щеше да научи самоличността на жената от записа. Филипи си бе помислил, че той вече я е разпознал. Само да не провали нещо! Касиди присви рамене.

— Това е нейният глас, нали?

— О, боже, божичко… — изстена Андре и се сви още повече. — Бедната, бедната Клер.

* * *

Клер говореше с Ясмин по телефона вече цял час. Гласът на приятелката й звучеше разстроено. Клер предположи, че доста е пийнала.

— Той винаги бърза — проплака тя.

Макар и егоистично, Клер предпочиташе приятелката й да запази самоличността на любовника си в тайна. От нощта, в която Ясмин й бе признала за съществуването му, повечето от разговорите им се въртяха около връзката им.

— Нали поделя времето си между семейството си и теб, Ясмин. Той не ти принадлежи изцяло. Това е само една от последиците да имаш връзка с женен мъж… Трябва или да я прекратиш, или да приемеш това положение.

— Аз го приемам. Просто… в началото сякаш имаше повече време за мен.

— А сега е само чукане и чао, така ли?

Клер очакваше грубият израз да подразни приятелката й, но вместо това тя просто се разсмя като тигрица.

— Ами! Този уикенд така ме изтощи…

— Тогава не разбирам от какво се оплакваш.

По гласа на Ясмин личеше, че е готова всеки момент да избухне в плач. Клер никога не я бе чувала да плаче за нищо, дори и когато козметичната компания бе решила да я замени с друг фотомодел като свое рекламно лице. Това бе поставило началото на финансовите проблеми на Ясмин, която не подозираше, че Клер знае за настоящите й трудности. Клер бе обмисляла варианта сама да повдигне въпроса и да предложи на приятелката си помощ във формата на заем. Но като познаваше нрава й и гордостта й, бе решила за момента да не предприема нищо. Надяваше се Ясмин сама да се обърне към нея, преди положението да е станало безнадеждно.

— Понякога се чудя дали това не е единствената причина той да ме търси — промълви Ясмин. — Нали разбираш, заради това, което правим в леглото.

Клер реши, че е по-мъдро да не коментира.

— Знам, че не е така — бързо продължи Ясмин. — Нашата връзка с много повече от чисто физическо привличане. Сигурно гадните обстоятелства ме разстройват. Тъй ще да е…

— Какво се е случило?

— Той беше във Вашингтон по работа тази седмица и ми беше обещал, че ще се опита да удължи пътуването си с два дни до Ню Йорк. Но работата му се проточи повече от очакваното. Бяхме заедно само един ден. Като се приготвяше да си тръгва онзи следобед, си мислех, че ще умра, Клер. И направих нещо, което не трябваше да правя. Започнах да го умолявам да не тръгва. Той се разгневи. Сега дори не мога да му се обадя, за да се извиня. Трябва да чакам той да ми позвъни.

Клер седеше пред чертожната си дъска, опряла чело в ръката си. Чувстваше се загрижена, но и раздразнена. Тази връзка нямаше да донесе на Ясмин нищо, освен разбито сърце. Приятелката й трябваше да прояви дотолкова здрав разум, че да го разбере. След което да се погрижи да намали загубите си и да престане да се държи като глупачка. Но явно Ясмин нямаше намерение да чува чужди съвети.

— Съжалявам — каза Клер искрено. — Знам, че ти е тежко, и не искам да е така. Само да можех да направя нещо, за да те виждам щастлива.

— Ти го правиш, изслушваш ме. — Ясмин продължаваше да подсмърча. — Но стига сме бъбрили за това. Говорих с Леон и уточнихме графика за снимките следващата седмица. Искаш ли да си го запишеш?

Клер се протегна да вземе лист и химикалка.

— Готова съм. О, чакай, търсят ме — прекъсна я тя, като видя, че на другата линия също звънеше някой. Тя натисна бутона и каза „ало“. След няколко секунди се обади на Ясмин: — Трябва да свършваме. Мама е.

Ясмин разбра, че не бива да я задържа, и бързо затвори.

Клер се втурна по стълбите към апартамента си, но не се задържа там и минута и вече тичаше надолу към приземния етаж. Докато минаваше през тъмната фабрика, навлече лъскав черен дъждобран и шапка.

Тъй като алармената система вече бе изключена, тя бързо отвори вратата и се сблъска с Касиди.

Беше свел глава, за да се прикрие от проливния дъжд, но косата му вече бе залепнала. Беше вдигнал яката на шлифера си и присвил рамене, тъкмо се готвеше да натисне звънеца. Като се озоваха лице в лице, двамата еднакво се изненадаха.

— Какво искате! — викна Клер възмутено.

— Трябва да говорим.

— Не сега. — Тя включи алармата и тръшна вратата зад себе си. Касиди пристъпи встрани и тя се втурна в дъжда към задната част на сградата. Но мъжът хвана ръката й и я спря.

— Пуснете ме! — изписка тя, борейки се да се освободи. — Трябва да тръгвам.

— Къде в туй време?

— По работа.

— Ще ви закарам.

— Моля ви, не ме бавете точно сега. Просто ме пуснете.

— В никакъв случай, не и без обяснение.

Една светкавица освети за миг изсечените черти на лицето му и решителния му израз. Той нямаше да отстъпи, а така губеха време.

— Добре, можете да ме закарате — предаде се тя.

Все още здраво стиснал ръката й, той я заведе до колата, паркирана на тротоара пред сградата. Настани я на предната седалка, седна зад волана и докато палеше, избърса стичащите се по лицето му капки дъжд.

— Накъде?

— Хотел „Пончартрейн“.