Сандра Браун
Френска коприна (7)

Глава шеста

Андре Филипи привърши вечерята си и внимателно постави сребърните прибори на ръба на чинията. Попи устни с колосаната ленена салфетка, сгъна я и я постави на масата. После звънна на сервитьора от румсървиса да дойде, а да прибере подноса. Печената патица бе леко суха, а сосът винегрет върху пресните охладени аспержи имаше малко повече от необходимия пелин. Щеше да изпрати бележка на главния готвач.

Като пощен мениджър на хотел „Феърмонт“ в Ню Орлийнс Андре Филипи изискваше перфектно представяне от всеки един член на персонала. Грешките не се толерираха. Всяка проява на арогантност или немарливост веднага се наказваше с уволнение. Андре бе убеден, че гостите на хотела трябва да бъдат глезени като особено важни посетители в изискан дом.

В малката баня до личния му офис той изми ръцете си с френски ароматизиран сапун, направи си гаргара, за да се предпази от лош дъх, и грижливо подсуши тънките мустаци и устните си. Приглади с ръце косата си, зализвайки я назад. Това бе най-спретнатият вариант, който можеше да измисли, а и така не й позволяваше да се накъдри. Провери дали ноктите му са чисти. Утре бе денят, в който ходеше на маникюр. Имаше ежеседмичен час при маникюристката и никога не го пропускаше.

Винаги загрижен за бюджета на хотела, той съзнателно изгаси лампата в банята и се върна в офиса си. В обичайния случай постът му не би му осигурил личен офис, но Андре разполагаше с повече власт в хотела, отколкото всички останали, включително и големите шефове.

Той знаеше как да пази тайни.

С течение на времето си бе спечелил много преференции, защото често се налагаше по-висшестоящи личности да разчитат на дискретността му. Той пазеше в тайна техните прегрешения и пороци, вариращи от склонност към млади момчета до пристрастеност към хероин. Личният кабинет бе само една от специалните привилегии, които дискретността на Андре му бе спечелила.

Признателността на шефовете му или на гостите, изискали специално обслужване, се изразяваше в солидни суми, които трупаха лихви в няколко банки в града и превръщаха Андре в много заможен човек. Той рядко имаше повод да харчи спестяванията си, освен за да поддържа гардероба си и да купува цветя за гробницата на своята maman. Пищни и сложно подредени букети, екзотични като самата нея, биваха изпращани на гробищата два пъти седмично. Букетите бяха по-разкошни и изтънчени от тези, които неговият баща й бе изпращал, когато Андре бе още малко момче. Държеше много на това.

Той не бе висок, но имаше хубава стойка. Въпреки че не бе суетен, Андре бе много придирчив към външността си. Провери още веднъж как изглежда в голямото огледало на гърба на вратата на банята. Ръбовете на панталона му бяха безупречни, червеният карамфил в бутониерата му не бе увехнал. Яката и маншетите на колосаната му бяла риза бяха толкова твърди, че топка за тенис би отскочила при допир с тях. Винаги се обличаше в тъмен костюм с безупречна кройка, бяла риза и консервативна вратовръзка. Би предпочел да носи полуофициален костюм и гети, но това би привлякло вниманието на гостите на хотела към него вместо към отличното обслужване. А това би означавало пълен провал. Андре Филипи се възприемаше като слуга на гостите и вземаше работата си съвсем на сериозно.

На вратата на кабинета му се почука и се появи един млад мъж с униформа на сервитьор от рум сервиза.

— Свършихте ли с вечерята, да отнеса подноса?

— Приключих с вечерята, да. — Той прецени критично външния вид и техниката на сервитьора, докато младият мъж връщаше капаците върху платата за сервиране и ги подреждаше върху подноса.

— Ще има ли още нещо за тази вечер, мистър Филипи?

— Не, благодаря.

— До утре тогава.

Андре се намръщи на леко фамилиарното сбогуване, но общо взето сервитьорът се бе справил добре. Без съмнение сега той щеше да се върне в кухнята, където да си разменя шеги с приятелите си до следващата поръчка за рум сървиз. Самият Андре нямаше много приятели.

Бе учил в най-престижни частни училища, включително и в университета „Лойола“. Но тъй като никога не бе имал право да назове името на баща си, винаги си бе останал самотник. Не че имаше нещо против това. Единственото, което го интересуваше, бе светът в хотела. Това, което ставаше извън стените му, почти не го засягаше. Андре не бе амбициозен, никога не бе мечтал за кариера в някоя фирма. За него представата за рая бе да умре, докато е на смяна във „Феърмонт“. Малкият му апартамент бе само на няколко пресечки от хотела, но той всъщност мразеше времето, което му се налагаше да прекарва там. Ако имаше възможност, изобщо нямаше да излиза от „Феърмонт“.

Андре имаше само един порок. Сега се отдаде точно на него, както някой изтънчен гастроном би се наслаждавал на коняка след вечеря. Той отвори средното чекмедже на бюрото си и се вгледа в поставената в рамка снимка на Ясмин с автограф. Толкова бе изтънчена, толкова красива… „На един страхотен мъж“ бе написала тя, преди да се подпише с множество завъртулки.

Той бе много повече от пламенен почитател. В продължение на години я бе обичал почти маниакално. Не ставаше дума за сексуално привличане, за него това би било прекалено просташко. Не, той я обожаваше, както някой запален колекционер копнее по недостижима за него картина. Възхищаваше й се, мечтаеше за нея, искрено се молеше за щастието й, както от все сърце бе желал неговата красива maman да е щастлива.

Най-после затвори чекмеджето, уверен, че по-късно вечерта пак ще има възможност да се любува на прекрасното лице, което никога не напускаше мислите му. Сега обаче бе време за проверката на рецепцията, правеше я на всеки час. Нещата сякаш вървяха гладко. Забеляза един фас на килима пред асансьорите, но само след един безмълвен знак от негова страна пиколото се втурна да го прибере. Извади увехнала роза от една от вазите с красиво подредени цветя и любезно попита неколцина от гостите във фоайето дали всичко е според желанията им. Те го увериха, че обслужването е перфектно.

Докато прекосяваше фоайето, потръпна при спомена за онази сутрин след убийството на Джексън Уайлд. Какъв отвратителен инцидент за техния хотел!

Андре не съжаляваше особено за смъртта на евангелиста. Този човек се грижеше първо за собствените си нужди и чак след това за хората. Усмивката му прикриваше отвратителния му нрав. Смееше се прекалено гръмогласно, говореше прекалено надменно, ръкуваше се прекалено сърдечно. Андре бе оказал на него и семейството му всяка възможна проява на любезност, но без искрено желание, защото чувстваше определена лична неприязън към Джексън Уайлд.

Андре още изпитваше огорчение заради инцидента с убийството. То бе хвърлило сянка върху хотела. Никой хотел не би могъл да гарантира, че подобно нещо няма да се случи в някоя от стаите му, независимо какви мерки за сигурността се вземаха. Въпреки това някои местни журналисти бяха отправили възмутителните намеци, че хотелът трябва да поеме част от отговорността.

Е, с това сега се занимаваха адвокатите. То бе извън сферата на Андре. Но той с ужас си спомняше хаоса след убийството — това достолепно фоайе, изпълнено с полицаи и репортери, с възмутени гости, които биваха разпитвани като престъпници. Все едно гледаше как улични разбойници издевателстват над член на кралското семейство.

За полицията би трябвало да е очевидно, че някой бе влязъл от улицата, бе взел асансьора до седмия етаж и бе пуснат в стаята на Уайлд от самия него. След като го е застрелял, без да привлече ничие внимание, убиецът си бе отишъл по същия път. Необходимо ли бе всички гости на хотела бъдат третирани като заподозрени? Имаха ли полицаите основание за това? Андре не мислеше така. Ето защо не изпита никакви угризения да прикрие присъствието на хора, които не биха могли да убият Джексън Уайлд.

Действайки според рутинната си процедура, полицаите бяха разпитали и него. Сякаш не се усъмниха в показанията му. Мистър Касиди обаче бе друго нещо. Той се бе задълбал и бе упорствал повече от раздърпания детектив с две малки имена. Касиди не бе обвинил направо Андре в лъжа, но прокурорът сякаш усещаше, че той прикрива някаква информация.

— Вижте, мистър Филипи — бе казал той, примъквайки се по-близо до него с жест, предназначен да насърчи доверието му, — не се интересувам какви наркотици са се въртели в стаите през въпросната вечер. Нравственият отдел няма да се намеси, ако някои от гостите ви са били с проститутки и са разигравали мръсни сценки. Не ме интересува кой чия жена е чукал. Това, което искам да узная, е името на абсолютно всеки човек, който е влязъл в хотела през онази нощ. Знам, че имате непрекъснато наблюдение на фоайето. Някой, който на вас ви се струва съвсем безобиден, може и да не е такъв. И най-малката подробност може да се окаже от огромна полза.

— Разбирам, мистър Касиди — отвърна Андре с безизразно лице. — Но аз вече ви дадох списък на всички, които видях през онази нощ. Вече съм наредил и на персонала да ви сътрудничи. Имате достъп до компютъра ни.

— Който, както и двамата добре знаем, записва само това, което се въведе в него. А и данните се изтриват много по-лесно, отколкото се въвеждат. — Касиди бе повишил глас, явен признак, че започваше да нервничи. Когато осъзна това, предприе нова тактика и заговори с тона на грижовен родител, който се кани да наложи наказание. — Защо не сте искрен с мен, Андре? Ако ви уличат в прикриване на информация, може да ви подведат под отговорност. Не бих искал това да стане.

Касиди можеше да си сменя тактиките, докато лицето му посинее, но нямаше да изкопчи нищо от Андре. Той бе твърдо решен в никакъв случай да не издава информация, компрометираща хората, които уважава. Факти, които нямаха абсолютно никаква връзка с убийството на преподобния Джексън Уайлд не бяха работа на мистър Касиди.

Мистър Касиди не бе родом от Ню Орлийнс. Той бе с погрешното впечатление, че законът е абсолютен, неоспорим и приложим за всекиго. Очевидно смяташе, че правилата са еднакви за всички. Явно още не бе научил моралния код на Ню Орлийнс. Външните хора може и да не го оценяваха и да не му се подчиняваха, по Андре Филипи твърдо го спазваше.

* * *

Когато Клер влезе в кухнята, майка й седеше сама на масата пред закуската си. Бе напълно облечена и гримирана. Това бяха окуражителни знаци. Имаше дни, в които Мери не можеше дори да стане от леглото си, прикована от депресията.

— Чудесно мирише на кафе, мамо — каза Клер, докато слагаше обиците си.

— Добро утро, скъпа. Как спа?

— Чудесно — излъга Клер. Докато разбъркваше сметаната в кафето си, тя се усмихна на майка си. Но усмивката й замръзна, когато видя едно познато лице да изпълва екрана на малкия телевизор в кухнята. Течаха сутрешните новини.

— Тази жена не би трябвало да крещи така — отбеляза Мери Кетрин. — Толкова е грозно. Една дама трябва винаги да звучи нежно и успокоително.

Ариел Уайлд бе заобиколена от репортери, всички нетърпеливи да запишат най-новите й и злъчни критики срещу градските власти, срещу полицията и управата на щата. Всички, които до момента бяха отказали да освободят тялото на съпруга й, за да бъде погребано в Нашвил.

Клер седна притеснена срещу майка си. Наблюдаваше по-скоро нейното изражение, а не екрана.

— Трябва да разрешат на мисис Уайлд да погребе съпруга си възможно най-бързо — каза Мери. — Но е трудно да се проявява съчувствие към толкова неприятни хора.

— Защо казваш, че са неприятни, мамо?

Мери Кетрин я изгледа изненадано.

— Боже, Клер, нима забрави тормоза, който ти наложи този проповедник, всички онези отвратителни неща, които говореше за теб? Той бе презряно човешко същество и очевидно жена му е същата.

„Днес е един от нормалните й дни!“, помисли си Клер. Те се случваха рядко, но тогава Мери Кетрин разсъждаваше напълно трезво и бе съвсем наясно какво става около нея. Когато очите й бяха така избистрени и гласът така звънлив и уверен, човек трудно можеше да си представи, че при нея това не е постоянно състояние. Загледана в нея, сега Клер се зачуди какво стимулираше тези пристъпи на бистър ум, както и далеч по-честите пристъпи на унес и депресия. Десетилетия наред лекарите безуспешно се бяха опитвали да поставят диагноза или да я излекуват.

— Приказките на онзи човек за теб бяха ужасни — повтори тя. — Не можеше ли да си гледа своята работа и да те остави на мира!

Клер бе поразена от пламенния тон на майка си.

— Вече няма нужда да се тревожим заради него, мамо.

Устните на Мери разцъфнаха в красива усмивка.

— О, да, знам. Умрял е от три изстрела с пистолет. — После рязко смени темата и бутна чинията с кроасани към Клер. — Изяж един, скъпа, чудесни са.

— Сега искам само кафе — отвърна Клер разсеяно. — Мамо, трябва да поговоря за нещо много важно с теб.

— Този мъж, който казва прогнозата за времето, е любимият ми синоптик. Има толкова приятен глас и се държи толкова непринудено.

— Мамо? — Клер изчака майка й да й обърне отново внимание. — Спомняш ли си мистър Касиди, с когото те запознах онзи ден?

— Разбира се. Само преди минута показаха негова снимка и го цитираха в новините. А ти не ми каза, че той е такава важна личност. Той ще е прокурор на делото срещу убиеца на Джексън Уайлд.

— Точно така. И тъй като преподобният Уайлд бе толкова враждебно настроен към мен, мистър Касиди дойде да поговорим. Може да ни посети отново.

— О, чудесно, беше толкова мил.

— Ала той… той не е винаги така мил. Заради работата често му се налага да задава много въпроси. Лични въпроси… Може да се рови в миналото на хората и да се опитва да открие неща, които те биха предпочели да запазят за себе си. — Тя спря за момент, за да асимилира майка й казаното. Мери я погледна въпросително. — Ако мистър Касиди дойде отново и започне да те разпитва за времето, когато сме живели при леля Лоръл, какво ще му кажеш?

Майка й гледаше недоумяващо.

— Предполагам, че ще му кажа колко хубаво беше всичко.

Клер въздъхна с облекчение, хвана ръката на майка си и я потупа нежно.

— Наистина беше прекрасно време. Толкова хубави спомени имаме от къщата на леля Лоръл.

— Тя още ми липсва. Хайде в неделя след църквата да отидем да занесем цвета на гроба й. — Мери Кетрин се изправи и отиде до вградения плот край стената. — А сега, Клер, ще трябва да ме извиниш. Искам да приготвя списъка за пазаруване, преди Хари да се появи. Тя е толкова разсеяна, че ако не й запиша всичко, ще забрави половината неща.

Мери Кетрин се зае със списъка, а Клер я наблюдаваше притеснено. Неизбежно бе мистър Касиди да не се върне. Клер само се молеше да не е днес. Радваше се, че майка й е в един от добрите си дни, но предпочиташе Касиди да разговаря с нея, когато тя не е в състояние да обсъжда убийството на Уайлд така разумно.

* * *

Кранът на студената вода бе развит докрай, по въпреки това продължаваше да тече хладка вода. Касиди предположи, че поне трябва да се радва, че струята е силна. Когато водата удари тила му, той усети как напрежението леко го напуска.

Най-накрая се насапуниса, изми косата си с шампоан, изплакна се и излезе изпод душа. Междувременно кафето в машината вече бе готово. Той тръгна към силния аромат на типичното нюорлийнско кафе с цикория и влезе в миниатюрната кухничка, където си наля една чаша. Горещо и горчиво, кафето го зареди с оптимизъм. Може би днес щяха да открият нещо.

Отиде до входната врата на малкия си апартамент, за да вземе сутрешния вестник. Жената, която живееше отсреща, тъкмо пускаше някакви писма в пощенската кутия.

Тя го видя и се усмихна развеселена.

— Добро утро, Касиди.

Той стисна възела на хавлията, увита около кръста му.

— Добро утро.

— Напоследък почти не те виждам.

— Доста съм зает.

— О, да, чета за това. — Тя кимна към вестника, който той бе пъхнал под мишницата си. Оттам погледът й се плъзна към капчиците по корема му. — Успя ли вече да използваш онзи сапун, който ти оставих миналата седмица?

Тя работеше в представителството на една международна козметична фирма и постоянно оставяше мостри пред прага му. Благодарение на нея той притежаваше повече козметика от травеститите, които танцуваха в клубовете по Бърбън Стрийт. Всъщност винаги използвате един и същ сапун и афтършейв, но не искаше да я обиди. Усетил гъдела на пронизителния й поглед, бързо отвърна:

— Да, чудесен е.

— А хареса ли ти ароматът му?

Тя се загледа в лицето му и очите й сякаш не искаха да се откъснат от него. А всъщност нямаше какво повече да си кажат. Касиди бе наясно какво означава замечтаното й изражение. Дори се изкуши от идеята да се самопокани в апартамента й за кроасани, но я отхвърли, преди да се е оформила напълно.

— Извинявай, но ще закъснея. Чао.

Затвори вратата секунди преди омотаната кърпа да се свлече от кръста му. Съседката му — Пени, Пати или Пети, бе симпатична и свободна, доколкото му бе известно. И преди бе правила такива увертюри, но той ги бе пренебрегвал по една или друга причина, най-вече заради липса на време и интерес.

Може би тази сутрин трябваше да приеме неизказаната покана. Малко секс щеше да се отрази добре върху работата му.

— По дяволите, едва ли — измърмори си той. Не бе толкова трудно да си намери жена.

Той изрита мократа хавлия от пътя си и отиде гол в кухнята. Отпи от кафето и зачака тостерът да изхвърли двете филийки хляб. Разтвори „Таймс Пикаюн“ и отбеляза, че убийството на Уайлд вече е на четвърта страница. Но там пък черно на бяло пишеше, че властите са стигнали до задънена улица. Постоянно се намекваше за некомпетентност. За тези, които още не бяха научили всичко, бе възстановена сцената на местопрестъплението въз основа на подробностите, съдържащи се в пресбюлетина, изготвен с помощта на Касиди още първия ден.

Репортерът цитираше изказването му, че обединените сили на полицията и прокуратурата проследяват няколко възможни варианта — което бе самата истина. И че заподозреният в убийство ще бъде арестуван всеки момент — което бе лъжа. Не бяха никак близо до вероятността за арест. Всъщност такава вероятност още изобщо нямаше.

Препечените филийки изскочиха. Той намаза и двете с масло, поръси ги със захар и канела и захапа едната. В мислите му се появи образът на Клер Лоран. Устата й сигурно имаше вкус на масло с канела и захар.

— По дяволите! — Той опря ръце на плота и се наведе напред, свел брадичката си до гърдите. Беше си взел душ само преди пет минути, а вече бе потен. Започна да усеща вълна на прииждаща възбуда, и то, за негово притеснение, със съвсем видими признаци.

След посещението си във „Френска коприна“ постоянно страдаше от тези пристъпи на потене нощем. Точно като при маларията, едни и същи симптоми се повтаряха нощ след нощ. Те го караха да се чувства слаб, объркан, похотлив. Искаше му се да вини за цялата тази юношеска възбуда продуктите, които „Френска коприна“ произвеждаше. Всеки нормален мъж би се възбудил при вида на онези фотомодели с оскъдното бельо. Това си бе природа…

Но Касиди бе разгледал стотици подобни снимки, от както бе станал на дванайсет, и никога преди не го бе обземало такова трескаво състояние. Причината бе жената, вдъхновила каталога. Клер Лоран бе не по-малко предизвикателна от моделите, които продаваше. Не можеше да спре да мисли за нея, и то не в контекста на разследването. Вече се питаше дали онези балончета, които бе направила, не бяха в крайна сметка някаква любовна вуду-отвара?

— Как мина във фабриката за бельо вчера следобед? — бе попитал Краудър на ежедневното сутрешно заседание.

— Имаш предвид „Френска коприна“ ли?

— Още някоя такава ли има замесена в случая?

— Доста впечатляващо, нямах представа, че е толкова мащабно.

— Не питам за фабриката. Говори ли с онази Лоран?

— Да, доста дълго.

— Нещо интересно?

— Каза, че никога не се е срещала с Уайлд.

— Повярва ли й?

Поради причини, които не осъзнаваше напълно, Касиди отговори уклончиво.

— Не ми даде повод да не й повярвам. — Тъй като Краудър очевидно очакваше още обяснения, той му разказа за Мери Кетрин Лоран и Ясмин.

— Знам коя е — рече Краудър. — Гледал съм я в шоуто на Джони Карсън. Направо ти спира дъха с външността си.

— Така е. Мисис Лоран, майката, има някакво душевно разстройство.

— Какво по-точно?

Краудър бе настоял за подробности, но Касиди нямаше какво повече да каже. Съмняваше се, че Краудър би искал да чуе, че той се надървя всеки път, като се сети за Клер Лоран. Това никак не бе обещаващо за областен помощник-прокурор, който разследва дело за убийство, особено като се има предвид, че от него зависи кариерата му. Това бе нашумяло, скандално дело, за което си мечтаеха всички млади и амбициозни прокурори.

Бяха му дали златна възможност да докаже на Краудър, че е достоен за негов заместник. Трябваше да убеди гласоподавателите, че е подходящият човек за тази трудна работа. Да убеди и самия себе си, което се опитваше да направи от пет години, че е от най-добрите.

Всичко това щеше да бъде двойно по-трудно за постигане, ако мисълта за една от заподозрените не го караше така да се вълнува.

„Клер Лоран не би могла да извърши хладнокръвно убийство. Виж я как се отнася с майка си!“, убеждаваше се той.

Но тази логика не струваше нищо и Касиди го знаеше много добре. Беше виждал известни серийни убийци, които бяха способни да се разплачат, особено когато бяха край майките си.

Така че трябваше да се отърси от чувствата, да възприема нещата от практическа гледна точка. Нямаше особен смисъл тя да убие Уайлд. За нея би било по-голям риск да го убие и после да я хванат, отколкото плановете на Уайлд за съсипвано на бизнеса й да успеят. Точно така, не би го направила.

Но все пак имаше нещо смущаващо около „Френска коприна“. Какво не бе наред? Той мислено прехвърли всичко, което бе видял при посещението си: мъжкараната портиерка, секретарката, Клер, Мери Кетрин. Ясмин. И изведнъж се сети: там нямаше мъже.

Велики работници във фабриката бяха жени. Дори икономката, на която викаха Хари, всъщност се казваше Хариет. Какво се криеше зад тази липса на мъже? Беше ли „Френска коприна“ пример за сексуална дискриминация с обратен знак? Имаше ли в отношенията между Клер и Ясмин нещо повече от приятелство и партньорство в бизнеса?

От тази мисъл му остана горчив привкус в устата. Той изсипа остатъка от кафето в мивката.

Не, това бе невъзможно, щеше да го усети. Бяха си говорили като близки приятелки, но не като любовници. Във всички случаи Клер Лоран не бе убийца.

От друга страна, му бе направила впечатление на жена, която, ако вече е убила човек, не би се поколебала да му пръсне топките на парченца, просто ей така.

Телефонът иззвъня.

— Глен е.

— Добро утро.

Детективът измърмори нещо, сякаш не бе съгласен с поздрава му.

— Обади ми се шефът. Жената на Уайлд с подивяла и настоява тялото да бъде освободено незабавно. Трябва да се съгласим, Касиди.

Той прокара пръсти през влажната си коса.

— По дяволите! Предполагам, че нямаме избор. Но ми осигури още един разговор с нея и доведения й син.

— Вече записахме показанията им. Аз сам ги разпитвах поне десет пъти. Ще започне да изглежда като тормоз.

— Знам, но искам да опитам още веднъж. След половин час съм там.

* * *

Разговорът с Ариел и Джошуа Уайлд започна зле от самото начало. Те вече седяха в кабинета на Касиди, когато той пристигна. Вдовицата бе облечена в костюм от черна коприна, в който изглеждаше беззащитна, измъчена и несъмнено невинна.

— Мистър Касиди, тръгваме за Нашвил след малко повече от час. Не искаме да изпуснем самолета си.

— Извинявам се за закъснението си — каза той, като заобиколи бюрото и седна, — но попаднах в задръстване. Ще се погрижа да стигнете на летището навреме, дори и ако се наложи да ви осигуря полицейски ескорт.

Тази идея явно й хареса. Тя се облегна на стола си.

— Благодаря.

— Докато пътувах насам, ме информираха, че ковчегът с тялото на преподобния Уайлд ще пътува със същия самолет.

Тя попи очите си с бродирана кърпичка.

— Джексън бе убит преди повече от седмица. А вие не само че още не сте арестували убиеца, но и ми пречите да погреба мъжа си.

Касиди мислено й даде точка — беше много добра. Полата й благоприлично прикриваше коленете, светлата й права коса бе вързана с черна кадифена панделка. Тя не бе направила никакъв опит да изглежда съблазнителна, но въпреки всичко излъчваше необяснима еротичност.

Доведеният й син я потупа успокоително по рамото.

— Това бе мъчително изпитание за нас, мистър Касиди. Особено за Ариел.

— Сигурен съм, че е било така.

— Искаме да откараме тялото на татко у дома, да го погребем и след това малко да си отдъхнем. Разбира се, ще се върнем в Ню Орлийнс веднага щом убиецът бъде заловен. Аз лично искам да го попитам защо го е направил.

— И аз бих искал да задам същия въпрос. — Касиди отвори папката, която му бе предал един от чиновниците в правния отдел преди срещата. — В името на пълната яснота ще трябва да проверим отново няколко подробности за онази вечер. — Той запрелиства листовете в папката, за да придаде повече тежест на въпроса си. — Вие тримата заедно с неколцина от приближените на баща ви сте пристигнали в хотела… Кога?

— В десет и пет — отвърна Ариел нетърпеливо. — Мистър Касиди, повтаряли сме това хиляда пъти.

— Знам, че ви изглежда безсмислено, но когато човек разказва повторно някаква история, изведнъж си спомня нещо, за което до този момент не се е сещал. Моля, отговорете по-подробно.

Ариел въздъхна измъчено.

— Пристигнахме в десет и пет. Всички бяхме гладни. Вечеряхме в „Сазерак“, на приземното ниво. Сигурна съм, че сервитьорите могат да потвърдят това.

— Вече го потвърдиха. Някой от компанията става ли от масата по време на вечерята?

— Мисля, че не. Джош, спомняш ли си някой да е ставал от масата, докато се хранехме?

— Не. Какво значение би имало това, мистър Касиди?

Все още не бе ясно как убиецът бе влязъл в апартамента на Уайлд. Касиди се бе сетил, че е възможно някой от приближените на проповедника да се е сдобил с ключа и да се е скрил, за да чака в апартамента, докато Уайлд още е вечерял.

— Просто проверявам.

— Не си спомням някой да е ставал, преди да приключим — повтори Ариел. — Заедно се качихме в асансьора и всички слязоха на своите етажи.

— Добро настроение ли цареше?

— Всички все още се чувствахме преизпълнени с Духа.

— С Духа ли?

— Божественият Дух. Онази вечер службата бе особено благословена.

— Ясно. — Касиди пак запрелиства напред-назад. — Значи, мисис Уайлд, съпругът ви и Джош са слезли от асансьора заедно на седмия етаж?

— Точно така. Джексън винаги резервираше един етаж само за нас, за да може семейството му да разчита на пълно спокойствие. Целунах Джексън за лека нощ при асансьора и отидох в апартамента на Джош, за да упражним някои от песните за службата следващата вечер.

— Винаги ли пеете на пълен стомах, мисис Уайлд?

— Моля? — възмутено попита тя.

Касиди се облегна на стола и запремята един молив между пръстите си, загледан внимателно и в двамата.

— Познавам няколко певци. Никой от тях не обича да пее, след като е ял. Пълният стомах натоварва диафрагмата, нали така?

— Какво общо има това?

— Нали казахте, че сте отишли при Джош да се упражнявате.

— Аз мога да ви обясня — намеси се бързо Джош. — Когато с Ариел репетираме извън залата, ние просто отработваме ритъма, темпото. Тя пее с пълен глас само в залата, където звукооператорите регулират нивата на микрофоните.

— О! — кимна Касиди. — Затова никой не ви е чул да пеете онази вечер.

— На седмия етаж нямаше никой друг, забравихте ли? — припомни му Ариел вежливо.

— Така е. Но стаите над и под апартамента на Джош са били заети, а обитателите им не са чули нито пеене, нито звук от пиано.

— Какво намеквате, мистър Касиди?

— Че може би двамата с Джош сте се занимавали с друг тип репетиции.

Вдовицата скочи от стола и го погледна гневно.

— Как смеете!

— Но никой не може да потвърди историята ви, мисис Уайлд.

— Никой не може и да я оспори.

— Мисля, че сте се постарали това да е така.

— Мислете си каквото искате!

— Мисля също, че за да продължите връзката си, единият от вас — или и двамата — е пресякъл коридора в онази нощ и е застрелял съпруга ви, докато спи. Оставили сте го там цяла нощ и на следващата сутрин сте изнесли своето трогателно шоу пред пресата и обществеността.

Сините й очи се присвиха заплашително.

— Вие сте маша в ръцете на дявола!

— Възможно е — отвърна Касиди спокойно. — Явно съм му бил подръка.

— И сте готов да ни арестувате въз основа на своите предположения и предчувствия? — попита Ариел високомерно.

— Без никакви доказателства? Знаете не по-зле от мен, мисис Уайлд, че не мога да отправя обвинение на този етап.

— Точно така. — Тя се извърна и се отправи към вратата.

Джош остана на мястото си, но бе не по-малко възмутен.

— Това обвинение бе напълно изфабрикувано, мистър Касиди. Вместо да разстройвате мащехата ми с отвратителни твърдения, защо не се опитате да заловите истинския убиец?

— Хайде стига, Джош. — Касиди съзнателно заговори по-фамилиарно. Ако имаше шансове да сломи някой от двамата, то това бе Джош. — Знам, че се чукаш с нея. Но това не ме интересува ни най-малко, освен ако не си убил баща си, за да не ти пречи да спиш с Ариел.

— Престанете да повтаряте това!

— Тогава ми кажи истината, дявол да го вземе — плесна с длан по бюрото си той.

Последва напрегната тишина и Джош отрони намръщено:

— Какво искате да знаете?

Касиди се овладя, усещайки инстинктивно, че ще отблъсне отново Джош, ако не действа внимателно.

— Виж нещата от моя гледна точка, Джош, и прецени какви изводи мога да си направя аз. Ариел е млада, красива, талантлива и влюбена в своя млад, красив и талантлив доведен син, който споделя любовта й. Само че има един проблем — тя е женена! Нежеланият съпруг й дава някакъв мотив, който не мога да посоча със сигурност. А и тя единствена, освен баща ти, е имала ключ за апартамента.

— Ами камериерките? Персоналът на хотела? Професионалните обирджии, които се справят и без ключ. Постоянно стават кражби от хотелските стаи.

— Джексън е бил убит от някой познат, някой, пред когото не се е стеснявал да стои гол и излегнат на леглото. Не е била Ариел. Ти ли беше?

Младият мъж поклати глава.

— Татко и аз имахме някои разногласия, но аз не съм го убил.

— Той знаеше ли за теб и жена му?

— Не знам за какво говорите.

Касиди рязко се изправи и се наведе през бюрото.

— Не ме будалкай, Джош. Знаеше ли той?

Джош не устоя на втренчените сиви очи срещу него. Раменете му леко се отпуснаха и той погледна встрани.

— Не, не мисля…

Аха! Сега поне имаше признание за незаконната връзка между двамата. Опита се да не издаде радостта си.

— Мислиш, че сте били достатъчно хитри, че да го криете от баща ти? Та аз го отгатнах само трийсет секунди след като се запознахме.

— Не че ние сме били хитря — отвърна Джош развеселено. — Просто той бе маниакален в егоцентризма си. Никога не би повярвал, че Ариел може да избере мен пред него.

Касиди го погледна в очите и му повярва.

— Той е бил истински кучи син, нали?

— Такъв беше.

— Ти мразеше ли го?

— Понякога.

— Достатъчно, че да го убиеш?

— Понякога, но не съм го направил… не бих могъл. Не би ми стискало да го направя.

Касиди повярва и на това. Джошуа Уайлд, който бе наречен на храбрия воин от Стария завет^[1], определено не отговаряше на името си. Без съмнение Джексън Уайлд с гръмовния си глас и нрав на ангел отмъстител е бил твърде разочарован от мекушавия си и изтънчен син. Едно дете би могло да натрупа много огорчение срещу такъв тираничен и свръхкритичен родител. И по-добри родители от Джексън Уайлд са ставали жертви на стресираните си деца. Но Касиди не вярваше, че Джош би могъл да простреля някого в главата.

— Ами тя? — Касиди посочи с поглед вратата, през която Ариел бе излязла възмутено. — Помисли, преди да ми отговориш, Джош. Може да попаднем на уличаващи доказателства всеки момент, да открием нещо, което не сме забелязали досега. Ако защитаваш Ариел, ставаш съучастник и наказанието ви ще бъде еднакво. Тя ли го уби?

— Не.

— Възможно ли е да го е направила, без да разбереш? Ти люби ли се с нея онази нощ?

Джош сведе очи, но отговори без колебание.

— Да.

— Тя излиза ли от апартамента ти, докато бяхте заедно?

— Не, чак когато си тръгна, някъде в малките часове.

Прекалено късно за убийството, чийто час Елви Дюпоа бе определила между дванайсет и един след полунощ.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— Ти подозираш ли, че тя го е убила?

— Не. — Той поклати глава така решително, че кичур коса падна над веждите му.

— Откъде си толкова сигурен?

Той вдигна глава и срещна погледа на Касиди.

— Баща ми бе за Ариел бе пътят към славата. Без него тя е кръгла нула.

Стигнаха до задънена улица. Двамата бяха виновни, нямаше съмнение. Въпросът, на който Касиди не можеше да си отговори, бе дали са виновни само в прелюбодейство или и в друг, по-сериозен грях. Но дори и да бяха убили Уайлд, Касиди нямаше улики срещу тях.

— Приятно пътуване — промълви уморено той.

Джошуа Уайлд се изненада.

— Искате да кажете, че можем да тръгваме?

— Освен ако не искате да напишете самопризнания.

— Нямам какво да признавам, нито пък Ариел. Кълна се, мистър Касиди.

— Може и да ви се наложи да се закълнете, но в съда. Засега довиждане.

Касиди го изпрати с поглед, чудейки се дали не пуска на свобода един убиец. Но май единствената заплаха, която Ариел и Джош представляваха за обикновените хора, бе да ги лишат от спечелените с труд пари в името на Бога.

Телефонът звънна и Касиди го сграбчи рязко, все още изнервен и ядосан на целия свят.

Беше Краудър, който никак не се зарадва на резултата от разпита.

— Така че те си тръгнаха — обобщи резултата Касиди.

Краудър направи няколко коментара за вдовицата и доведения й син.

— Тя отлита за Нашвил, напарфюмирана и с вид на мъченица и ни оставя да разчистваме лайната. Касиди, там ли си още?

— Какво? О, да, извинявай, слушам те.

— Какво ти става?

Касиди се бе втренчил в дебелата папка, която Хауърд Глен току-що бе донесъл на бюрото му с триумфална усмивка.

— Ще ти се обадя по-късно — прекъсна разговора Касиди, преди Краудър да е завършил изречението си. Погледна към Глен, който се бе опрял на ръба на бюрото и ухилената му небръсната физиономия сияеше.

— Това може да се окаже пробивът, който търсим от толкова време. Да тръгваме, Касиди!