Сандра Браун
Френска коприна (4)

Глава трета

Сградата се намираше на Норт Питърс Стрийт, на една пресечка от мястото, където улицата се сливаше с Декатър. Преди време това беше последният в редицата тухлени складове, които спъваха прогреса в тази стара индустриална част на Френския квартал. Повечето сгради включително и близката пивоварна вече бяха купени и преустроени в модерни ресторанти и търговски центрове.

Това обновление бе довело до нехармоничното смесване на автентична нюорлийнска архитектура и комерсиални съвременни дизайни. Старите жители на квартала, които се опитваха да запазят мистичната му атмосфера, възприемаха този комерсиален дух като оскверняване на уникалността на района. Те се бяха вкопчили в миналото с упорство и неотстъпчивост, каквито внушаваше и фасадата на „Френска коприна“.

Старинните тухли бяха боядисани в бяло, въпреки че страничната стена на сградата, която гледаше към пресечката, носеше жестоките белези на времето. В хармония с креолската архитектура на всички прозорци имаше лъскави черни капаци. На втория и третия етаж метални перила от ковано желязо имитираха малки тераси. Над входа, окачена на две черни вериги, висеше дискретната табела с името на фирмата, изписано в курсив.

Касиди скоро откри, че предният вход е само част от фасадата и че истинската врата към склада е откъм Конти Стрийт. Той натисна бутона на звънеца и дочу силно като в училище звънене. След няколко секунди тежката метална врата се отвори.

— Какво желаете? — Жената, която се изправи пред него, имаше телосложение на пристанищен хамалин, а на ръката й бе татуирано червено сърце, в центъра, на което със сини букви бе изписано „Ралф“. На горната й устна бяха избили капчици пот, които приличаха на фалшив мустак. Изглеждаше толкова не на място във фабрика за бельо, колкото някой ръгбист на бал във висшето общество. Касиди искрено съжали Ралф.

— Казвам се Касиди. Вие ли сте Клер Лоран?

Тя издаде някакъв звук като ловджийски рог, след което избоботи:

— Това шега ли трябва да бъде?

— Не, търся Клер Лоран. Тя тук ли е?

Жената го погледна с подозрение.

— Една минута. — Подпря вратата с крак, взе слушалката на телефона, който висеше на стената, и набра две цифри.

— Тук има един мъж, който иска да се срещне с мис Лоран, Кенеди някой си.

— Касиди — поправи я той с любезна усмивка. Не беше Шварценегер, но поне можеше да отстои позициите си в някоя обикновена свада. Все пак не би искал да се спречква с тази здравенячка.

Тя го наблюдаваше втренчено, докато слушаше указанията по телефона. Прикри слушалката с ръка и изстреля:

— Мис Лоран иска да знае във връзка с какво я търсите.

— Аз съм от областната прокуратура. — Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади служебната си карта.

Това му спечели още един враждебен поглед.

— От областната прокуратура е. — След още минута мъжкараната затвори телефона. — Насам. — Не изглеждаше доволна от решението на шефката си да се види с този човек. Гумените й подметки попукваха върху цимента, сякаш с всяка крачка стъпкваше по някоя хлебарка. Тя преведе Касиди покрай безкрайни редици от пакетирани стоки, които бяха приготвени за изпращане.

По стените, почти на нивото на тавана, имаше огромни вентилатори, които шумно работеха с пълна сила, но успяваха само да раздвижат топлия влажен въздух. Перките им накъсваха слънчевата светлина, която се процеждаше вътре на плъзгащи се ивици, и придаваше странна сюрреалистична атмосфера на склада.

Касиди усети как вадички пот започват да се стичат по гърба му и сега вече извини потта по лицето на матроната. Съблече сакото си и го преметна през рамо. После разхлаби възела на вратовръзката си. Докато напредваше през склада, Касиди забеляза, че във фабриката цари безупречна чистота и ред. Работничките, които сякаш не забелязваха жегата, действаха умело и си подмятаха весели закачки. Някои хвърляха любопитни погледи към Касиди, по никоя не се втренчваше като мъжкараната на входа. Той предположи, че работата й е да проявява подозрителност, за да може да държи настрана навлеци и нежелани посетители.

Когато стигнаха товарния асансьор, тя дръпна тежките двойни врати.

— На втория етаж.

— Благодаря.

Вратите прихлопнаха и Касиди се оказа затворен в асансьор, който бе по-голям от собствената му баня. Докато се изкачваше, той нави ръкавите на ризата си.

Озова се в коридор, който преминаваше по цялата ширина на сградата. Той водеше към други коридори и офиси, от които се дочуваха канцеларски шумове. Точно срещу него имаше широка двойна врата. Касиди инстинктивно усети, че ще открие мис Лоран зад нея.

Дебел мокет покриваше пода на офиса, в който се усещаше, че работи климатик. Мебелите бяха много стилни, на стъкленото бюро край вратата седеше секретарка, която любезно му се усмихна:

— Мистър Касиди?

— Точно така. — Не бе очаквал такъв луксозен офис над една обикновена фабрика. Не трябваше да съблича сакото и да разхлабва вратовръзката си. Сега, за съжаление, нямаше време да поправи грешката си, защото секретарката го поведе към друга двойна врата.

— Мис Лоран ви очаква, моля, заповядайте.

Тя отвори вратата и му направи път Касиди влезе и отново се изненада. Бе очаквал лъскав офис, в хармония с луксозната приемна. Но това тук бе просто работно пространство. Помещението сякаш заемаше няколко акра. Стаята бе широка колкото самата сграда. Едната стена бе покрита с прозорци, които разкриваха панорамна гледка към Мисисипи. Имаше няколко чертожни маси, всяка снабдена с най-различни приспособления, три безглави манекена, няколко статива, шевна машина, множество платове… И една жена.

Тя седеше на висок стол, приведена над една от чертожните маси с молив в ръка. Щом вратата се затвори зад Касиди, жената вдигна глава и погледна към него през очилата си с рогови рамки.

— Мистър Касиди?

— Мис Лоран?

Тя свали очилата си, остави ги на масата и се приближи към него с протегната ръка:

— Да, аз съм Клер Лоран.

Лицето й, фигурата, цялата й външност нямаха нищо общо с това, което бе очаквал. За момент, докато стисна любезно ръката й, главата му леко се замая. Как си мислеше, че ще изглежда Клер Лоран? Нещо като мъжкараната портиерка или някоя кукличка като секретарката? Трудно можеше да се повярва, че тя и портиерката принадлежаха към един и същ вид, камо ли пол. Въпреки че Лоран носеше широки панталони в наситено тютюнев цвят и широка копринена риза, в нея нямаше нищо мъжествено. Нито пък бе сладникава като секретарката.

Беше висока, слаба. Имаше широки рамене като съвременните манекенки. Гърлите й бяха малки, но определено се забелязваха под диплите на ризата. Сигурно бяха стегнати от дантелен сутиен, предположи Касиди, защото мярна късче от него между реверите й. Очите й бяха с цвят на скъпо уиски и ако уискито имаше глас, той сигурно би звучал като нейния.

— Искали сте да ме видите? Мога ли да ви предложа нещо за пиене?

Тя посочи къта за гости, където имаше канапе с дебели възглавници, ниска масичка и два тапицирани стола. На единия от столовете бе оставена кошница, в която се мъдреше нещо прилично на плетка. Няколко кристални гарафи на масичката отразяваха лъчите на късното следобедно слънце и хвърляха разноцветни дъги по белите боядисани стени и дървения под.

— Не, благодаря, нищо — отвърна леко смутен той.

— Мога ли да закача сакото ви? — Тя протегна ръка.

Той почти й го подаде, но след това размисли.

— Не, благодаря, така ми е добре. Съжалявам за небрежния си вид, но долу бе като сауна.

Тъй като тя не бе това, което той бе очаквал, му трябваха няколко секунди, за да се концентрира. Касиди мразеше да губи самоконтрола си и някак си му се прииска да й върне, че тя е причината за това му състояние. Говореше небрежно, но се надяваше забележката да прозвучи леко хапливо и тя би трябвало да е глупачка, за да не усети тона. А тя определено не бе глупачка. В никакъв случай.

Очите й проблеснаха в оправдание, но тя реши да не му отвръща.

— Да, от времето става непоносимо горещо. Заповядайте, седнете.

— Благодаря.

Той се настани в единия стол, премятайки сакото на коляното си. Тя седна на канапето, извърната към него. Касиди забеляза, че червилото й почти се е изтрило, сякаш често бе прехапвала долната си устна, докато се е опитвана да се концентрира. Косата й бе светлокестенява, с нюанс, който проблясваше като огън под слънчевите лъчи.

Касиди веднага отгатна няколко неща за нея. Първо, Клер Лоран бе работеща жена, не разчиташе на феминистки превземки или суета. Освен това се опитваше да прикрие с гостоприемството нервността си. Единствено пулсиращата вена в основата на гладката й шия я издаваше.

Очите му се плъзнаха към малката стъклена сфера, която висеше на черна копринена нишка около врата й. Клер проследи погледа му и обясни:

— Това ми е подарък от моята приятелка Ясмин.

— Какво има вътре? — Миниатюрната стъкленичка, която висеше на гърдите й, се оказа пълна с някаква бистра течност. — Любовна отвара?

Сивите му очи срещнаха нейните и между тях почти прескочиха искри. Изведнъж Касиди съжали, че предната вечер си бе легнал полувъзбуден. Също така, че посещението му тук не бе неофициално.

Клер махна капачката на стъкленичката. Краят й бе с формата на миниатюрно пръстенче. Клер го вдигна към устните си и духна през него. Десетки миниатюрни разноцветни балончета се разпръснаха около лицето й.

Касиди се разсмя — балончетата го изненадаха, а и искаше да освободи енергията, която се бе натрупала у него.

— Средство за отпускане от напрежението, когато работата стане прекалено непосилна — обясни тя, — Ясмин постоянно ми подарява такива дреболии, защото казва, че се вземам прекалено на сериозно. — Усмихна се и затвори стъкленичката.

— Наистина ли се възприемате прекалено на сериозно?

Тя срещна погледа му и той разбра по реакцията й, че е прекалил. Усмивката й избледня. Все още любезна, но и леко нетърпелива, тя попита:

— За какво дойдохте да говорим, мистър Касиди? Заради чека без покритие, за който съобщих в прокуратурата ли?

— Чек без покритие? Не, страхувам се, че не е за това.

— Тогава не мога да отгатна.

— Заради преподобния Джексън Уайлд. — Той подхвърли името без никакви предисловия. То увисна като ръкавица за дуел помежду им. Клер не прие предизвикателството, просто продължи да се взира в него въпросително. Касиди бе принуден да продължи: — Предполагам, че сте чули за убийството му.

— Разбира се. Не видяхте ли изявлението ми по телевизията?

Това го изненада.

— Не, кога е било?

— В деня, когато бе открито тялото на преподобния Уайлд. Мисля, че беше онзи ден, ако не греша. Дойдоха репортери и настояваха да направя някакво изявление. Сигурно не е било толкова драматично, колкото са очаквали, защото не ме включиха в централните новини.

— Това облекчение или разочарование беше за вас?

— Вие как мислите? — Усмивката й бе изчезнала.

Касиди опита нов ход.

— Какво знаете за убийството?

Тя присви рамене.

— Само това, което прочетох във вестниците и видях по телевизията. Защо?

— Познавахте ли се с преподобния Уайлд?

— Имате предвид дали съм се познавала лично? Не, никога не съм го срещала.

— Никога ли?

— Никога.

— Но той ви е познавал. — Тя не каза нищо, но не изглеждаше така спокойна и невъзмутима, каквато бе миг по-рано. — Така бе, нали, мис Лоран? Дотолкова, че медиите да се интересуват от мнението ви за смъртта му?

Тя навлажни устните си и Касиди за миг се разсея при вида на розовото връхче на езика й.

— Преподобният Уайлд ме е познавал по име, като собственичката на „Френска коприна“. Той ме заклеймяваше от амвона си, че създавам порнография. „Похотливи мръсотии“ може би беше любимият му израз.

— Как се чувствахте заради това?

— А как мислите, че съм се чувствала? — Изведнъж тя даде воля на горчивината, която Касиди бе усетил, че се крие зад спокойната й външност. Изправи се и нервно заобиколи дивана.

— Предполагам, че никак не ви е харесвало.

— Напълно сте прав, мистър Касиди, не ми харесваше. Нито бизнесът, нито каталогът ни са „похотливи мръсотии“.

— Знаехте ли, че сте в списъка на основните мишени на Уайлд?

— Какво искате да кажете?

Касиди извади лист хартия от джоба на сакото си, което още лежеше на коленете му. Той разгъна листа и го подаде на Клер, но тя не помръдна, за да го вземе от ръката му.

Сред личните вещи на Уайлд — обясни той — намерихме този списък. „Плейбой“, „Хъслър“ и всички порносписания, за които можете да се сетите. И сред тях — каталогът на „Френска коприна“!

Сутринта двамата с Хауърд Глен бяха обсъждали малкото факти, с които разполагаха по случая. Глен почти не бе обърнал внимание на списъка. Възрастният детектив фокусираше разследването си върху Ариел и Джошуа. По негово мнение те бяха най-вероятните извършители на убийството.

Вероятно Глен бе прав, но Касиди не желаеше да остане нито една следа непроверена. На предложението му да провери „Френска коприна“ Глен бе свил безразлично рамене, очевидно смятайки, че това ще бъде чиста загуба на време.

Но след като се бе запознал с Клер Лоран, Касиди вече не мислеше така. Тя трудно би се вместила в някакъв психологически модел на престъпник, но със сигурност го бе заинтригувала. Освен това бе имала доста сметки за разчистване с убития проповедник.

Клер се взря в листа за момент, после ядосано махна с ръка:

— Не знам нищо за този списък. Моят каталог няма нищо общо с тези списания.

— Очевидно Уайлд е бил на друго мнение.

— Грешал е.

— Мис Лоран, той е възнамерявал да ви осъжда, проклина и тормози, докато не ви принуди да изоставите бизнеса си. Ако съдим по датата под този списък, няколко седмици преди смъртта си Уайлд се е заклел официално и се е подписал с кръвта си.

— Явно е бил напълно побъркан.

— Но той имаше хиляди предани последователи.

— И Адолф Хитлер с имал. Някои хора са като овце, на които трябва да се казва в какво да вярват, защото не могат да разсъждават със собствените си глави. Ако достатъчно често им повтаряш това, което искат да чуят, те са готови да те последват и да повярват на всяка лъжа, която им внушаваш. Промити мозъци! Съжалявам ги, но те са имали своята свобода на избор. А аз просто искам да имам моята. Това бе единственото ми разногласие с Джексън Уайлд. Той бе решил да налага възгледите си на другите хора. Не одобряваше каталога ми, добре! Но кой му даваше право да го заклеймява?

— Той би казал, че Бог му дава това право.

— Но единственото потвърждение за това са собствените думи на Уайлд, нали?

Тя изглеждаше напрегната като струна, която всеки момент може да се скъса. Гърдите й се надигаха и отпускаха забързано и от това шишенцето на шията й се поклащаше. Касиди откри още нещо за Клер в този напрегнат момент. Под хладната й резервирана външност биеше едно страстно сърце.

Изведнъж осъзна, че също се е изправил до нея.

— Имали сте сериозен проблем с телевизионния проповедник и това, което той е можел да направи с бизнеса ви, нали, мис Лоран?

— Той имаше проблем, не аз.

— Той ви е обявил за свой враг и се е заклел да не спре, докато не победи.

— Но и това беше негов кръстоносен поход. Аз не участвах.

— Сигурна ли сте?

— Какво искате да кажете?

— Между вас двамата не бе ли открито обявена война?

— Не, аз не му обръщах внимание.

— Къде бяхте през нощта на осми септември?

Тя изненадано вдигна глава.

— Моля?

— Мисля, че ме чухте.

— Осми септември бе датата на убийството на Уайлд. Това означава ли, че съм заподозряна?

— В най-общи линии.

— Вървете по дяволите! — изкрещя тя.

Думите й все още наелектризираха пространството помежду им, когато двойната врата зад Касиди се отвори. Той рязко извърна глава, очаквайки да види как портиерката влиза, за да го изхвърли от кабинета.

Но жената, която влезе, изглеждаше прекалено деликатна и сигурно нямаше сила да прекърши и крило на пеперуда.

— О, боже мой — възкликна тя, като видя Касиди. Притисна длан към гърдите си и продължи: — Не знаех, че имаме посетител. Клер, скъпа, трябваше да ми кажеш, че очакваме гост, щях да си облека нещо по-подходящо.

Клер бързо се овладя, приближи към жената и хвана ръката й.

— Изглеждаш прекрасно както винаги, мамо. Ела да се запознаеш с госта ни.

Докато ги наблюдаваше, Касиди се чудеше как да овладее ситуацията. Бе загубил контрол още когато амазонката на долния етаж го бе пуснала да влезе и така и не бе успял да се съвземе напълно. Тъкмо бе позакрепил нещата, и сега всичко се изплъзна от ръцете му с появата на жената.

— Мамо, това е мистър Касиди. Той е… той е тук по работа. Мистър Касиди, това е майка ми, Мери Кетрин Лоран.

— Мисис Лоран — каза той. Тя му протегна грациозно ръката си. В един безумен миг той бе готов да се превие в кръста и да целуне протегнатата ръка, защото изглеждаше, че тя очаква точно това. Вместо туй леко стисна пръстите й.

Тя имаше чуплива кестенява коса и нежно, почти младежко лице. Когато го погледна, леко наклони глава.

— Вие сте точно копие на баща си, мистър Касиди. Спомням си го как танцуваше котильоните с елегантната си униформа. Божичко, колко го харесваха момичетата! — Тя докосна бузата си, сякаш се опитваше да прикрие изчервяването си. — Той много добре знаеше колко е хубав и безсрамно разбиваше сърцата ни. Беше истински разбойник, до момента в който срещна майка ви онова лято, когато тя дойде на гости от Билокси. Първия път, когато я видя, тя бе облечена в рокля с прасковен цвят и бе закрепила една бяла камелия в косата си. Той веднага хлътна до уши. Бяха такава очарователна двойка. Когато танцуваха, сякаш над главите им се сипеше звезден прах.

Напълно озадачен, Касиди погледна към Клер за помощ. Тя се усмихваше, сякаш думите на майка й бяха напълно смислени.

— Седни, мамо. Искаш ли малко шери?

Когато Мери Кетрин седна на стола до Касиди и внимателно придърпа полата около коленете си, той долови парфюма и с аромат на роза.

— Тъй като вече наближава пет часът, предполагам, че мога да си позволя малко шери. Мистър Касиди, вие ще се присъедините към мен, нали? Много е неприлично една дама да пие сама.

Шери? Никога не бе вкусвал нещо подобно и спокойно можеше да си умре, без да го опита. Точно сега щяха да му дойдат по-добре две яки глътки „Чивас“. Но подканващата усмивка на Мери Кетрин бе прекалено неустоима, дори и за закоравял прокурор като него. Дано не му се налага някога да я изправи на свидетелската скамейка. Една нейна усмивка и съдебните заседатели щяха да повярват, че луната е направена от сирене „Крема“, стига тя да кажеше, че е така.

— С удоволствие бих пийнал малко — чу се да казва той. Отправи една усмивка към Клер, но тя не му отвърна със същото. Изражението на лицето й бе в пълен контраст с топлите цветове на стаята, на които късното следобедно слънце придаваше розови нюанси.

— Разкажете ми всичко за военноморската академия, мистър Касиди — продължи Мери Кетрин. — Искрено споделих гордостта на родителите ви, когато ви приеха там.

С помощта на стипендията, отпусната му като на добър баскетболист, Касиди бе завършил колежа в родното си градче в Кентъки. След това работи една година, за да изкара пари, с които да отиде в университета. Със сигурност никога не бе кандидатствал във военна академия. Когато се уволни от армията след завръщането си от Виетнам, той получи специална стипендия за доброволци и така успя да завърши право.

— Тя се оказа точно каквато си я бях представял — каза той и пое чашата с шери, която Мери Кетрин му бе наляла междувременно от една кристална гарафа.

— Клер, ти искаш ли малко? — предложи Мери Кетрин на дъщеря си.

— Не, благодаря, мамо, имам още работа за днес.

Мери Кетрин поклати натъжено глава и се обърна към Касиди:

— Тя работи постоянно. Прекалено много за една млада дама, ако питате мен. Но е толкова талантлива.

— Виждам, че е така — съгласи се той и кимна към скиците, закачени по стените.

— Опитах се да я науча да бродира и да плете — продължи възрастната дама, като посочи кошницата с плетката, която сега се бе озовала до краката й. — Но Клер Луиз се интересува единствено от създаване на дрехи. Започна с хартиени кукли. Когато в книжките й нямаше повече дрехи за изрязване, тя взе да рисува и оцветява свои модели и след това да ги изрязва за куклите.

Жената се усмихна с обич към дъщеря си.

— Моделите, които тя измисляше, бяха много по-красиви от тези в книжките. После премина от хартиените кукли и дрехи към шиене на истински. Коя година беше, като си пожела шевна машина за Коледа?

— Мисля, че когато бях на дванайсет — отвърна Клер сухо. Касиди усещаше, че й е неприятно майка й да му говори за нея.

— Дванайсет! — възкликна Мери Кетрин. — И от деня, в който я получи, тя прекарваше цялото си свободно време и шиене. Сама си измисляше моделите, винаги така добре се е справяла с платовете и конците.

Страните й поруменяха и тя леко сведе глава.

— Разбира се, не одобрявам някои от моделите, които Клер измисля сега. Толкова са миниатюрни! Но сигурно просто съм старомодна. Младите момичета вече не ги учат на скромност, както бе с нашето поколение. — Тя отпи от шерито си, после се загледа в Касиди с интерес. — Кажете ми, мистър Касиди, вуйчо ви Клайв успя ли да открие нефт и Аляска? Такъв неприятен и рискован бизнес е петролният.

Преди Касиди да успее да отговори на въпроса за несъществуващия си чичо, вратата зад тях отново се отвори. Но този път рязко, сякаш някой го бе направил със замах. Касиди толкова се изненада от появата на жената, че скочи на крака и разля шерито си.

— Слава богу! — възкликна тя, виждайки Мери Кетрин. — Страхувах се, че пак се е отправила нанякъде.

Новодошлата бе висока поне метър и осемдесет, с дълги и грациозни крайници като на газела. Невероятното й тяло едва се скриваше от късо бяло памучно кимоно, което стигаше до средата на бедрата й. Около главата й имаше увита като тюрбан хавлиена кърпа. Дори и без грим лицето й бе пленително — широко разположени очи като ахати, малък прав нос, пълни устни, добре оформена брадичка, високи, изпъкнали скули. Високомерието на африканска кралица се усети в походката й.

— Съжалявам, Клер. Пуснах Хари да си тръгне по-рано, но реших да си взема душ набързо. Когато излязох от банята, Мери Кетрин беше изчезнала. Всички други вече си бяха тръгнали. За бога, наистина си помислих, че този път съм сгафила.

— Всичко е наред, Ясмин.

— Кой е този? — Тя се обърна към Касиди с искрено любопитство. Клер ги представи един на друг. Той разтърси ръката, която бе дълга колкото неговата, но много по-тънка. Дори и отблизо кожата й бе идеална, сякаш без пори и с цвят на кафе е много сметана. Тялото й бе осеяно с малки капчици вода — не беше се бавила да се изсуши. Очевидно бе, че освен халата не носеше нищо, но не прояви никаква срамежливост, докато му отправяше ослепителната си усмивка.

— Радвам се да се запознаем, мистър Касиди.

— Аз също. Винаги съм се възхищавал на работата ви.

— Благодаря. — Тя погледна към Клер за някакво обяснение, после пак към Касиди. — Но все пак позволено ли ми е да знам кой сте и защо сте тук?

— Не.

Последва кратка, неловка тишина. Най-после Клер я прекрати:

— Ясмин, моля те, отведи мама горе. Тя може да вземе шерито си със себе си. Ще се кача за вечеря веднага щом приключа с мистър Касиди.

Ясмин погледна приятелката си въпросително, но изражението на Клер остана неразгадаемо.

— Хайде, Мери Кетрин — каза най-после Ясмин. — Клер трябва да довърши работата си.

Мери не се възпротиви на този план. Тя се изправи и отново протегна ръка на Касиди. Този път той си каза, какво толкова, по дяволите, вдигна я и допря леко устни. Мери Кетрин се усмихна на раздяла и изпрати много поздрави на семейството му. След това се отдалечи със смесените аромати на рози и шери и излезе от стаята под ръка с недоумяващата Ясмин.

Веднага щом вратата се затвори зад тях, Касиди се обърна към Клер:

— Съжалявам, сигурно не ви е никак лесно. Баща ми имаше Алцхаймер няколко години преди да почине.

— Майка ми няма Алцхаймер, мистър Касиди. Просто обърква миналото с настоящето. Понякога взема хората за съвсем други, които е познавала по-рано.

— По-рано?

— Преди да стане такава, каквато е сега — отвърна тя ледено. — Хората сигурно биха я нарекли превъртяла или хахо. Навярно сте чували достатъчно жестоки определения от този род. Разбирате ли, тя е била такава през целия ми живот. И въпреки че оценявам любезността ви към нея, не възнамерявам да обсъждам заболяването й с вас. Всъщност не възнамерявам да обсъждаме каквото и да било.

Тя се изправи, демонстрирайки, че поне що се отнася до нея, срещата бе приключила.

— Не познавах Джексън Уайлд, мистър Касиди. Ако сте дошли да проверите това, сега вече го знаете. Ще ви изпратя до вратата.

Докато минаваше покрай него, той хвана ръката й над лакътя и я спря.

— Вие май още не разбирате? Или разбирате, но сте прекалено хитра, за да ви проличи.

— Пуснете ръката ми.

Платът на ръкава й бе толкова мек и тънък, че сякаш се бе разтопил под пръстите му. Имаше чувство, че докосва кожата й. Кокалчетата на пръстите му допираха закръглеността на гърдата й. Бавно и с шокиращо усещане за съжаление той я пусна.

— Какво се очаква да разбера, мистър Касиди?

— Че не съм дошъл за сладки приказки и шери.

— Така ли?

— Така. Дойдох официално да ви разпитам във връзка с убийството на Джексън Уайлд.

Тя рязко си пое дъх и потрепери инстинктивно.

— Но това е абсурдно.

— Не и когато се вземе предвид всичко, което бихте загубили, ако плановете му срещу вас и бизнеса ви успееха.

— Не би се случило никога.

— Може би сте поискали да сте сигурна, че няма да се случи.

Тя докосна с пръсти косата си и видимо се овладя, прогонвайки напрежението от лицето си. Когато отново вдигна глава към него, чертите й бяха безизразни като на порцеланова кукла.

— Мистър Касиди, вече ви казах, никога не съм срещала преподобния Уайлд. Никога не съм си кореспондирала с него. Нито сме говорили по телефона, въпреки че хора от персонала му са ми звънели, предизвиквайки ме на публичен дебат. Предложение, което многократно отхвърлях. Нямала съм абсолютно нищо общо с него. Със сигурност не съм го убила.

— Той е създал опасност за бизнеса ви.

— Уайлд страдаше от заблудите на всеки фанатик — извика тя и замалко да излезе от кожата си. — Вие наистина ли вярвате, че той би могъл да съсипе империята на „Плейбой“ например?

— Но вие сте много по-лесна плячка.

— Така да е. И какво?

— Освен това фирмата ви се намира в Ню Орлийнс. Може би когато е довел кръстоносния си поход тук, вие сте се възползвали от възможността да го накарате да млъкне завинаги.

Тя скръсти ръце под гърдите си с доволен вид.

— Това би било твърде очевидно, не мислите ли? Може и да вярвате, че съм способна на убийство, мистър Касиди, но ви моля да не подценявате интелигентността ми.

— Можете да сте сигурна, че няма да я подценя — промълви той, докато се взираше в дълбоките й кехлибарени очи.

Не отмести поглед малко по-дълго, отколкото бе нормално, и вместо обвинение в очите му се прочете по-скоро интерес. Касиди напълно се смути от това. Клер обаче наруши тишината:

— Очевидно е, че нямате никакви физически доказателства, които да ме свързват с това престъпление.

— Откъде знаете?

— Защото такива не съществуват. Аз не съм била там. — Тя вирна самоуверено брадичка. — Вие дойдохте тук, защото се ловите за всяка сламка. Опитвате са да изкопчите нещо, тъй като нито вие, нито полицията е арестувала някой заподозрян, а вече са минали седемдесет и два часа от престъплението. Вдовицата обвинява местните власти в мързел, некомпетентност и безразличие. Медиите също ви атакуват, последователите на Уайлд настояват правосъдието бързо да накаже убиеца. Накратко, мистър Касиди, трябва ви жертвено агне. — Тя спря, за да си поеме дълбоко дъх. — Съчувствам на проблема ви, но недотам, та да търпя обиди и вмешателство в личния ми живот. Моля, напуснете.

Касиди бе впечатлен колко точно бе описала ситуацията. Вярно бе, че Краудър започваше да нервничи заради деликатната ситуация около убийството на Уайлд. Коментарите в пресата по повод на разследването ставаха все по-хапливи и саркастични.

Ариел Уайлд и антуражът на покойния проповедник ставаха все по-гръмогласни в критиките си към всички, като се започне от кмета и се стигне до последния униформен полицай. Вдовицата искаше да откара тялото на покойника в Тенеси, за да го погребат, но полицията все още не й разрешаваше, надявайки се, че въпреки подробния доклад на Елви Дюпоа от аутопсията може да излезе нещо незабелязано до този момент. Цялата ситуация, точно както Краудър бе предрекъл, бе станала изключително неприятна, истински цирк! А разследването засега бе в задънена улица.

Клер Лоран бе напълно права. Тъжната истина бе, че Касиди няма ни най-малко доказателство, което да свързва нея или някой друг с мястото на престъплението. От друга страна, откакто бе влязъл в тази стая, чувстваше, че тя премълчава нещо. Беше се държала невероятно любезно, но инстинктът му подсказваше, че не желаеше присъствието му.

Когато работеше като адвокат, същият инстинкт винаги му подсказваше дали клиентът му е виновен, независимо от клетвите, че е невинен. Същото шесто чувство му помагаше да разбере кога някой свидетел лъже. Това беше вътрешното му усещане за победа или загуба, което го обземаше точно преди да прочетат присъдата. Инстинктът му рядко грешеше. Касиди му вярваше и разчиташе на него.

Знаеше, че около Клер Лоран има много повече от видимото на повърхността. Очите й може и да бяха прозорец към душата й, но тя бе спуснала щорите. Само в няколко кратки мига той бе успял да зърне истинската жена. Тя не бе просто делова дама със свой бизнес, не бе само сексапилно тяло, заради което Касиди се радваше, че има някои закони, които никога не нарушава. У нея имаше толкова много неща, които тя грижливо прикриваше. Защо?

Касиди реши да упорства, докато не открие.

— Преди да си тръгна…

— Да, мистър Касиди?

— Бих желал да получа екземпляр от каталога ви.