Сандра Браун
Френска коприна (33)

Глава тридесет и втора

Когато Клер се събуди, беше сама. Бързо облече дрехите, с които бе пристигнала от Ню Йорк предишния ден, и се втурна на долния етаж. Двама полицаи — мъж и жена, я чакаха в преддверието. Като ги видя, Клер се закова на място и нервно прокара пръсти през разрошената си коса.

— Здравейте.

— Мистър Касиди трябваше да тръгне по неотложна работа — обясни й жената. — Изпратиха ни да ви откараме до града.

Беше невероятно разочарована от начина, по който Касиди бе предпочел да се справи с тази трудна ситуация. Защо не я бе събудил, преди да тръгне, за да си поговорят за последен път само двамата?

— Можем да потеглим веднага щом сте готова, мис Лоран — каза полицайката тактично.

Клер заключи къщата, оставяйки вътре новите спомени от изживяното с Касиди заедно с всички други, които таеше този дом. Сърцето й се сви при мисълта, че прекосява верандата за последен път, но не можеше да се отдаде на съжаления. Това бе просто първата от многото саможертви, които щеше да се наложи да направи.

— Бих искала да се изкъпя и преоблека, ако е възможно. Не съм се прибирала у дома, откакто пристигнах от Ню Йорк вчера.

Полицаите се съгласиха да се отбият във „Френска коприна“. Когато колата им спря отпред, Клер разтревожена забеляза няколко униформени полицаи около сградата.

— Защо са тук? — Първата й мисъл бе, че нещо се е случило с майка й, въпреки че знаеше, че Мери Кетрин е в безопасност при Хари.

— Тук са, за да не позволят на хората на Ариел Уайлд да вандалстват.

— О, благодаря ви.

Полицаите се качиха до третия етаж с нея и я изчакаха да се изкъпе и преоблече. Всякакви прояви на суета изглеждаха безсмислени при дадените обстоятелства, но Клер искаше да изглежда в най-добрата си форма и се постара с грима и прическата си. Облече семпъл елегантен черен костюм с тясна къса пола. На ревера си Клер закачи една старинна брошка с марказит, подарък от леля Лоръл. Сребърната гривна, която сложи на китката си, бе принадлежала на Ясмин. В чантичката си пъхна една от ръчно бродираните кърпички на Мери Кетрин. Вярваше, че тези вещи, принадлежали на хора, които я бяха обичали, ще й вдъхват сила. Излезе от спалнята си и уверено заяви:

— Готова съм.

Но увереността й започна да се изпарява, когато за последен път се наслади на прекрасната гледка към реката. Всичко в апартамента бе плод на безбройни часове усилена работа, с които тя бе успяла да изгради и утвърди фирмата си. Беше се справила добре за момиче, израснало без баща. Без някакви специални преимущества, освен една шевна машина „Сингер“ и богатото си въображение.

Като пресече за последен път етажа на фабриката, сълзи замъглиха погледа й. Какво щеше да стане с „Френска коприна“ без нея и Ясмин? Готовите поръчки щяха да бъдат изпратени. Поръчаните материали щяха да пристигнат и да бъдат изплатени. Но нямаше да има нови поръчки. Нямаше да има нов каталог. „Френска коприна“ нямаше да съществува повече.

Каква ирония на съдбата — Джексън Уайлд бе постигнал целта си.

Клер мислено си вдъхна кураж. Тя бе направила това, което трябваше. Осъзнаваше ясно последствията и бе готова да ги понесе.

Сградата на прокуратурата още бе под обсада на последователите на Уайлд. Демонстрантите пееха гръмогласно „Напред, воини на Христа“ и размахваха плакатите си, които заклеймяваха Клер Лоран да гори вечно в ада и да не получи опрощение. Клер бе въведена в сградата с въоръжена охрана.

— Мислех, че ще ме отведете направо при шерифа — отбеляза тя, след като бързо я натикаха в асансьора. — Нали там водят арестуваните за официална регистрация?

— Мистър Касиди ни нареди да ви доведем в прокуратурата — обясни й полицаят.

— Знаете ли защо?

— Не, мадам.

Отведоха я в кабинета на Тони Краудър. В преддверието не се виждаха следи от хаоса, който се бе разразил там предния ден. Секретарките седяха спокойно на бюрата си и се занимаваха с обичайните си задължения. Личната секретарка на Краудър се изправи, когато Клер и полицаите се приближиха. Тя отвори вратата пред Клер и я затвори веднага щом Клер влезе, оставяйки я насаме с областния прокурор.

Той седеше зад бюрото си със сериозно изражение. В очите му проблесна раздразнение и той поздрави хладно.

— Добро утро, мис Лоран.

— Добро утро.

— Искате ли кафе?

— Не, благодаря.

— Седнете. — Той посочи към стола и продължи: — Извинявам се за това, което се случи в този кабинет вчера следобед.

— Отговорността за случилото се бе отчасти и моя.

— Да, но вашата безопасност бе застрашена. Това е непростимо, днес подсилихме охраната.

— Забелязах. Искам да ви благодаря и за това, че сте изпратили полицаи пред „Френска коприна“. Въпреки че вече няма бъдеще за бизнеса ми, би било ужасно всичко да бъде съсипано от вандали.

— Това беше идея на Касиди.

— Разбирам — промълви тя. — Няма да забравя да му благодаря.

— Той би трябвало да се появи всеки момент. Не ме питайте защо.

— Не знаете ли?

— Нямам никаква представа. Обади ми се, преди още да стана сутринта, и уговори тази среща. — Областният прокурор сплете пръсти и се приведе напред: — Мис Лоран, вие ли убихте Джексън Уайлд?

— Да.

— С оръжието на приятелката си?

— Да.

— Откога този факт е известен на Касиди?

Вратата зад Клер се отвори широко и енергично. Клер бързо се извърна. С широки и уверени крачки Касиди влезе в кабинета. Косата му бе измита и грижливо сресана. Беше се избръснал. На тъмния му костюм нямаше нито гънка, всичко бе изрядно — от жилетката до панталона му.

— Добро утро, Тони.

Клер се изненада, тя не познаваше този Касиди. Това сякаш не бе мъжът, който я бе любил нежно и страстно, който бе шепнал любовни думи в ухото й, който бе докосвал и тялото, и душата й по начин, непознат за нея преди. Този Касиди пред нея бе непознат човек.

— Добро утро, Клер.

Гласът му си бе същият. Красивите черти на лицето му й бяха обични и скъпи. Просто елегантният му, перфектно ушит костюм бе преградата — това бе униформата на бюрократа, който бе неин враг от мига, в който влезе през вратата.

— Добро утро, мистър Касиди — отвърна тя сдържано.

— Някой от двама ви иска ли кафе, преди да започнем?

— Остави кафето — отвърна Краудър навъсено. — Какво всъщност става тук? Освен това не трябва ли и Глен да присъства?

— Той е зает с други задачи. Ще стигнем до тях по-късно. — Касиди явно нямаше намерение да си губи времето и веднага заговори по същество: — Признанието на Клер бе измислено. Тя не е убила Джексън Уайлд.

— О, за бога! — избухна Краудър. — Само трийсет секунди преди ти да се появиш, тя потвърди пред мен, че го е направила.

— Клер лъже. — Касиди погледна към нея и се подсмихна. — Има този лош навик.

— На мен ми се струва напълно способна да действа разумно. Защо би признала, че е виновна за убийство, което не е извършила? — настоя Краудър.

— За да защити някой друг от съдебно преследване.

— Това не е вярно! — извика Клер.

— Ето, тя твърди, че това не е вярно — повтори като ехо думите й Краудър.

— Повярвай ми, Тони — каза Касиди спокойно. — Дай ми само пет минути.

— Засичам — нетърпеливо отвърна той.

— Снощи Клер ми разказа как е извършила убийството.

— Без да присъства адвокатът й? Боже господи! — Краудър зарови лице в дланите си.

— Просто ме изслушай — прекъсна го Касиди нетърпеливо. — Клер се отказа от правото си на адвокат, но това всъщност няма значение. Тя не е убила Уайлд. Дори не е била там.

— На местопрестъплението ли?

— Точно така. — Той извади нещо от вътрешния джоб на сакото си и го подаде на Клер. — Прочети подчертания пасаж.

— Какво е то? — попита Краудър.

— Това е част от бюлетина за пресата, който ние предадохме на медиите на сутринта след убийството.

Клер огледа подчертаните изречения. Те описваха сцената на местопрестъплението.

— Не разбирам.

— Този бюлетин съдържа неточности — каза й Касиди. — Това е направено нарочно. Вмъкнахме един напълно измислен факт, за да отсеем откачените и тези, които хронично се признават за извършители след всяко сензационно убийство.

Сърцето на Клер заби ускорено. Тя препрочете изреченията, опитвайки се трескаво да отгатне къде може да е уловката.

Касиди се наведе над стола й и снижи глас:

— Снощи, когато ти ми разказа за убийството, цитира този бюлетин почти буквално, Клер. Научила си фактите от вестника, а не защото си била на местопрестъплението.

— Бях там, аз го убих — упорито повтори тя.

— Щом е така, кажи ми къде с несъответствието! Не можеш, нали?

— Не. Всъщност да… — Тя се опитваше да намери някакъв изход от ситуацията. — Не мога да си спомня всяка дреболия.

— Снощи си ги спомняше.

— Сега ме объркваш.

— И мен объркваш, Касиди — не издържа Краудър. — Щом казва, че го е направила, значи го е направила.

— Ти просто искаш случаят да бъде разрешен — извика Касиди.

— А ти искаш да продължиш да спиш с мис Лоран.

— По дяволите, Тони!

— Можеш ли да го отречеш?

— Не мога, но и не искам. Независимо дали спя с нея, или не, нима искаш да осъдиш една жена на доживотен затвор за престъпление, което тя не е извършила?

Този въпрос веднага накара Краудър да млъкне, макар че вътрешно продължи да кипи от яд. Касиди коленичи пред Клер и покри с длани стиснатите в скута й ръце.

— Клер, снощи ми каза, че докато си стояла пред леглото, си видяла ръчния часовник „Ролекс“ върху Библията на нощното шкафче. Каза, че от тази гледка ти се е догадило.

— Чакай! Не беше „Ролекс“! Беше скъп часовник, но може и да не е бил „Ролекс“. Никога не съм обръщала внимание на марките. Сигурно от вестниците ми се е набило в главата, че е „Ролекс“.

— Значи сега твърдиш, че часовникът върху Библията не е бил „Ролекс“?

— Може просто да ми е заприличал на такъв.

На лицето на Касиди грейна саркастична усмивка.

— Точно „Ролекс“ си беше. Но нямаше Библия.

Клер мълчеше объркана.

Краудър изсумтя.

Касиди се наведе още по-близо до нея.

— Клер, ти не си убила Джексън Уайлд, нали? Досега имаше десетки възможности да си признаеш.

— Но и никога не съм го отрекла, нали? Замисли се. Ти постоянно ме обвиняваше, че съм убила Уайлд, но аз нито веднъж не отрекох.

— Това е типично за теб. Както е типично за теб да излъжеш, за да защитиш някой друг.

— Не — поклати глава тя. — Аз го убих.

— Трябва да ми се довериш. Поне веднъж, по дяволите, трябва да ми се довериш достатъчно и да кажеш истината.

Тя се опита да се съсредоточи върху сериозния му тон и изражението на лицето му, но мисълта за институцията, която представлява, надделя над всички други. Той отново й напомни за социалните работници, които не спираха да твърдят, че правят най-доброто за малката Клер Луиз. Молеха я да им се довери, дори когато я извеждаха насила от къщата на леля Лоръл въпреки писъците и сълзите на майка й.

— Клер, обичаш ли ме?

Сълзи започнаха да се стичат по бузите й, но тя не искаше да отговори, защото истината можеше да я постави в капан.

— Невъзможно е да ме обичаш, ако не ми се доверяваш. Снощи беше права. Не бих могъл да се любя с теб, ако бях убеден, че ти си убила Уайлд. Но аз съм сигурен, че не си го убила. Кълна ти се, че всичко ще е наред, само кажи истината.

Думите напираха да бъдат изречени. Но тя се страхуваше. Ако му кажеше истината, щеше да му довери живота си. Но по-важно бе, че щеше да му довери и живота на някого, когото обичаше. А този човек бе по-важен от истината. Хората са по-ценни от идеалите, по-ценни от всичко.

— Клер! — Той стисна пръстите й до болка. — Довери ми се! Ти ли уби Джексън Уайлд?

Тя едва запазваше равновесие, сякаш стоеше върху острието на бръснач, а той настояваше тя да скочи в неизвестното. Ако го обичаше, трябваше да му повярва, че ще се приземи леко и безопасно. Ако го обичаше, трябваше да му се довери.

Погледна лицето му доверчиво.

— Не, Касиди — каза тя с разтреперан от вълнение глас. — Не съм го убила.

Напрежението му изчезна. Сведе глава над стиснатите им ръце и остана така няколко минути, без да казва нищо.

Накрая Краудър попита смаяно:

— Но защо излъгахте, че сте извършили убийство?

Касиди вдигна глава.

— Опитваше се да предпази майка си.

— Не! — Клер отвори широко, невярващо очи и го проследи с поглед, докато той се изправяше. — Ти обеща…

— Всичко ще е наред, Клер — успокои я той и докосна бузата й. — Но трябва да кажа на Тони това, което ми съобщи снощи.

Клер се поколеба, после кимна. Касиди се обърна към Краудър и направо заяви:

— Джексън Уайлд е бил баща на Клер.

Краудър изслуша поразен и съсредоточен историята за това как Мери Кетрин е била прелъстена и изоставена от уличния проповедник Дивия Джак Колинс.

— С напредването на разследването Клер е решила, че в някой от периодите си на бистър ум Мери Кетрин е разпознала Уайлд и е решила до го убие. Подозренията й са се потвърдили, когато открихме, че Уайлд е бил убит с револвера на Ясмин. Мери Кетрин е имала достъп до него, а и тя има навика да „взема назаем“ разни неща от хората и после да им ги връща незабелязано. — Той разказа на Краудър за случката с изчезналата писалка в „Роузшарън“.

— Вчера Клер се е изплашила, че аз ще си спомня това и че ще съчетая фактите, както бе направила тя, така че бързо ни „зарадва“ с признанието си, за да ни отведе в погрешна посока.

Краудър въздъхна дълбоко и се облегна на стола си. Той се втренчи в Клер с най-заплашителния си поглед.

— Правилно ли е предположението на мистър Касиди?

Тя вдигна очи към Касиди, който й кимна леко. Този път й бе по-лесно да му се довери. Протегна ръка към неговата, той я хвана и стисна силно.

— Да, мистър Краудър — призна тя тихо. — Скоро след убийството Ясмин ми спомена, че пистолетът й е бил изчезнал, а после неочаквано се появил отново. Тогава за пръв път ми хрумна, че може мама да го е взела, да го е използвала и после да го е върнала на Ясмин. Тя бе ходила в хотел „Феърмонт“ онази нощ, а после бе проявила доста оживен интерес към новините около разследването на убийството на Джексън Уайлд.

— Но вие не сте споделили с Касиди нищо от подозренията си?

— Не. Всъщност всеки път, когато Ариел Уайлд споменаваше името на майка ми, аз изпадах в паника. Страхувах се, че някой, особено мистър Касиди, ще открие, че Джексън Уайлд е отдавна загубеният любим на Мери, което веднага й даваше мотив да го убие. Обмислях възможността да предприема законови действия, с които да накарам мисис Уайлд да замълчи, но адвокатът ми ме предупреди, че подобно нещо само ще засили интереса на медиите. А аз се стремях да избягна това на всяка цена.

— Може да бъдете обвинена във възпрепятстване на разследването.

— Бих защитила майка си по всеки възможен начин и с цената на всичко, мистър Краудър. Тя не представлява никаква заплаха за обществото и аз не бих я съдила, че си е отмъстила на Дивия Джак Колинс.

— Надявали сте се, че след известно време Касиди ще се откаже и ще прекрати разследването, а престъплението ще си остане неразкрито.

— Надявах се, че ще стане точно така.

— Ами ако бяхме осъдили някой друг?

— Не би могло да се случи, вие нямахте никакви улики.

— Виждам, че сте били обмислили всичко — отбеляза той с известно възхищение.

— Всичко, с изключение на едно. Не очаквах, че някой отново ще стреля с револвера на Ясмин. — Тя сведе поглед и докосна гривната на ръката си. — Когато Касиди ми каза, че с това оръжие е бил убит Джексън Уайлд, аз направих признанието си, за да не падне подозрението върху майка ми.

Тя погледна Касиди умолително.

— Тя не може да бъде подведена под отговорност. Дори не осъзнава, че е направила нещо лошо. Все едно дете да убие скорпиона, който го с ужилил и му е причинил огромна болка. Тя може би дори не си спомня, че…

— Клер, няма нужда да се тревожиш за Мери Кетрин — каза й Касиди. — Тя не е убила Уайлд. — Увереното му изявление изненада и Клер, и Краудър.

— Откъде знаеш? — попита Краудър.

— Защото убиецът е конгресмен Алистър Петри.