Сандра Браун
Френска коприна (31)

Глава тридесета

— Разбира се, когато тя отишла на срещата, той не бил там.

Сенките по стените на кухнята в къщата на леля Лоръл бяха станали дълги. Те пресичаха кръглата маса, където Клер и Касиди седяха един срещу друг пред чашите си с изстиналия вече чай с аромат на портокал.

Клер говореше, сякаш бе някъде съвсем далече в спомените, с меланхолично изражение.

— Отначало мама си помислила, че от вълнение е объркала часа и мястото на срещата им. Отишла в апартамента му, но той се бил изнесъл. Не бил оставил никакъв адрес, на който да препращат кореспонденцията му. Нито бил споменал къде може да го изпрати Бог — добави Клер саркастично. — Когато изминала цяла седмица и мама не получила никакво известие от него, осъзнала, че той бил откраднал парите й и я бил изоставил. — Тя вдигна поглед към Касиди. — Искаш ли още чай?

— Не, благодаря — отвърна той навъсено.

Клер продължи разказа си:

— Дивия Джак Колинс изиграл картите си много добре. Когато мама му казала, че е бременна, той би могъл да я отритне. Но бил достатъчно хитър да не го направи. Несъмнено той е бил научил за доброто положение на семейство Лоран. Изплашил се, че мама може да изпрати шерифа по петите му. Вместо това той й предложил да се оженят. Представил й всичко в романтична светлина, убедил я да избяга с него. Не забравяй, че мама била предана християнка и вярвала в спасението на блудните души. Но била и невероятно наивна.

Изражението й стана студено и отнесено.

— До деня, в който той умря — до деня, в който го убих, Дивия Джак сигурно още се е смеел на лековерието й, доволен от собствената си находчивост. Ако изобщо си е спомнял за нея. Само можем да гадаем още колко млади жени той е изоставил с незаконородени деца през онези ранни години от съществуването на пътуващата му църква.

Касиди бутна настрани чашата и се облакъти на масата.

— Как научи всичко това, Клер?

— От дневника на мама. Там подробно бе описано всичко — от онази съботна сутрин, когато баща й я завел на закуска в „Кафе дю Монд“ и тя видяла Джак Колинс да проповядва на площада. Открих дневника след смъртта на леля Лоръл. Тя продължила да го води, след като мама вече не била в състояние.

— Значи тя през цялото време е знаела кой е баща ти?

Клер кимна.

— Единствено тя. Когато мама разбрала, че е измамена, казала на родителите си, че е бременна.

— Те направили ли са опит да открият Джак Колинс?

— Не, мама никога не назовала името на любимия си, но подвела родителите си да вярват, че е някой от елитното обкръжение на познатите им. Единственият човек, който знаел истината, била леля Лоръл. Мама й се доверила. Така че когато Дивия Джак Колинс се появил години по-късно като телевизионния евангелист Джаксън Уайлд — промяната на името му несъмнено се наложила заради многото следи, които трябвало да прикрие, леля Лоръл започнала да документира възхода му към славата.

— Очевидно е подлъгал майката на Джош, както направил с мама. Нейното семейство било протестантско, което направило Джак малко по-приемлив за тях, отколкото за консервативните католици Лоран. Освен това те били и много по-богати от баба ми и дядо ми. Той видял добрата възможност и се възползвал от нея. В дневника леля Лоръл бе направила предположението, че той е използвал парите на тъста си, за да разшири влиянието на църквата си и да си купи достъп до радиото и телевизията.

— Това означава, че Джош е…

— Мой доведен брат — прекъсна го тя с тъжна усмивка.

— И затова си искала да се срещнеш с него.

— Исках да видя дали е като баща ни, или е честен човек. Доколкото можах да преценя по време на кратката ни среща, мисля, че е почтен човек.

— Не чак толкова почтен. Спял е с жената на баща си.

Клер не прие упрека и веднага защити доведения си брат.

— Джош е бил само една от жертвите на емоционалния тормоз на Джексън Уайлд. Връзката му с Ариел е била просто неговият начин да си върне.

— А твоят начин бе, като го убиеш.

— Направих услуга на света, Касиди. Ариел се преструва на скърбяща вдовица, но смъртта на Джексън й донесе това, което винаги е желала — славата, която преди е била отредена за него. А Джош се е освободил от тормоза.

— Не преувеличаваш ли малко? Уайлд не е държал Джош в окови.

— В емоционално отношение е било точно така. Джош винаги е искал да бъде концертиращ пианист. Но Дивия Джак е имал други планове. Трябвал му е музикант изцяло отдаден на негова църква, така че той е осмивал амбициите на Джош и таланта му на музикант, докато не е разклатил собствената му увереност. В крайна сметка Джош е станал това, което баща му е желал.

— Джош ли ти каза всичко това?

— Призна ми, че след като Ариел го е изгонила от църквата, той иска да поднови ученето си за класическа музика, която е първата му любов. Останалото си го изясних сама.

— Ами майка ти? Тя разбра ли, че Джексън Уайлд и Дивия Джак Колинс са един и същ човек?

— Слава богу, не. Външността му несъмнено се е променила за трийсет години. Тя не може да помни дълго, а дори и да го е разпознала за момент, това е било съвсем мимолетно.

Касиди се намръщи и присви очи скептично.

— Клер, съветвам те да не казваш нищо повече без присъствието на адвоката ти.

— Отказвам се от правото си на адвокат, Касиди. Направих признанието си официално. Не възнамерявам да го оттегля. Ще ти разкрия всичко, което искаш да знаеш. Въпреки че — добави тя — ти вече го отгатна.

— Какво искаш да кажеш?

— Отгатна как съм влязла в стаята на Уайлд. Спомняш ли си, когато се разхождахме из Френския квартал, повтаряйки маршрута ми от вечерта на убийството?

— Да не искаш да кажеш, че това е било безсмислено занимание?

— Аз наистина се разходих онази вечер, но след това. После се върнах във „Френска коприна“ и открих, че мама е изчезнала.

— И по ирония на съдбата тя е отишла в хотел „Феърмонт“ онази вечер? Доста голямо разстояние е изминала.

— Може да е взела автобуса.

Касиди не направи никакъв коментар.

— Продължавай — каза той. — Канеше се да ми обясниш как си влязла в стаята на Уайлд. Андре ли ти помогна?

— Не, ни най-малко — поклати решително глава тя. — Той е напълно невинен. Не съм те излъгала за това. Никой не знаеше какво смятам да направя.

— А Ясмин?

— Дори и тя. Направих го съвсем сама. Никога не бих замесила в такова нещо свой приятел.

— Боже опази! Но си могла хладнокръвно да убиеш човек.

— Искаш ли да го чуеш или не?

Касиди рязко стана от стола си, побутвайки масата.

— Какво, по дяволите, си мислиш? Не, не искам да го чуя — извика той. — А ако имаше и грам здрав разум, щеше да се обадиш на адвоката си и той да те посъветва да не ми казваш дори „Наздраве“, като кихна.

Той бе съблякъл сакото си веднага щом влязоха в къщата, преди да отворят прозорците и вътре да стане по-прохладно. На гърба му се кръстосваха сиви тиранти. Ръкавите му бяха навити до лактите.

Клер видя как пръстите му тромаво се борят да разхлабят вратовръзката и осъзна, че никога вече няма да усети докосването им по кожата си. От тази мисъл остра болка проряза тялото й, изпълвайки го със смазваща празнота. За да не се отдаде на копнежите си, тя се съсредоточи върху гнева си и с негова помощ успя да погледне Касиди като свой противник.

— Докато бяхме в „Кафе дю Монд“, ти предположи, че убиецът може да е причакал Уайлд в апартамента. Беше прав.

— Не ми разказвай това, Клер.

Без да обръща внимание на съвета му, тя продължи:

— Изчаках в коридора. Когато една камериерка дойде да оправи леглата, аз се промъкнах в апартамента на Уайлд и се скрих в един гардероб. Стоях вътре почти час, преди той да се върне.

— Сам ли беше?

— Да, без Ариел. Погледа малко телевизия. Чувах го от гардероба. После си взе душ и си легна. Когато чух да хърка, излязох тихо и се промъкнах на пръсти в стаята му. Стрелях три пъти.

— Каза ли му нещо?

— Не. Изкушавах се да го събудя. Исках да видя страха в очите му. Искаше ми се той да разбере, че умира от ръката на собственото си дете. Искаше ми се да му спомена името на мама, за да видя дали изобщо ще реагира, дали ще си я спомни. Но той бе едър мъж. Страхувах се, че ако го събудя, може да се хвърли насреща ми и да вземе оръжието.

Все пак дълго стоях пред леглото му. Взирах се в него, изпълнена с омраза, омраза заради страданията, които бе причинил на хората, които го бяха обичали. Мама. Джош. Ариел. Направих го заради всички.

Той лежеше там, заспал самодоволно в луксозния апартамент, платен с парите на хора, които отделят от залъка си, защото му вярват. Върху Библията на нощното шкафче имаше ръчен часовник „Ролекс“. Догади ми се, защото той се възползваше най-безскрупулно от това, за което бяха умирали мъчениците през вековете.

Касиди нетърпеливо се върна на стола си срещу нея.

— Простреляла си го три пъти. Защо, Клер? Защо три пъти?

— В главата заради начина, по който съзнателно изопачаваше християнството, така че да служи на собствените му цели. В сърцето заради всички сърца, които бе разбил. В мъжествеността заради коравосърдечието, с което бе прелъстил и изоставил една прекрасна млада жена, която е заслужавала да бъде обичана.

— Ти направо си го раздробила, Клер.

— Да. — Тя преглътна с усилие. — Много страшно беше, не го очаквах… Избягах, като видях кръвта.

— Как излезе от хотела?

— Както бях влязла. На етажа не ме видя никой, защото целият бе нает от Уайлд. Взех асансьора до фоайето и излязох през изхода към Юнивърсити Стрийт. — Тя облиза пресъхналите си устни и го погледна нервно. — А за да прикрия по-добре самоличността си, в случай че някой ме забележи, се бях облякла като мама.

— Какво си била направила?

— Носех една от нейните рокли, шапката, която си слага, когато бяга от вкъщи, и нейния куфар.

— Много находчиво. По-късно, ако те е видял някой, той би те описал като Мери Кетрин. И с това подозренията веднага са щели да отпаднат, защото тя е известна със странното си поведение и персоналът на хотела е свикнал да я вижда да се появява от време на време, облечена по този начин и с куфар в ръка.

— Точно така. Това, което не бях предвидила, бе, че мама действително ще се появи там онази вечер.

— Без шапката и куфара си?

Въпросът я затрудни за момент.

— Естествено, че с тях.

— Не каза ли, че ти си ги носела?

— Така беше. Но аз се върнах и се преоблякох, преди да изляза да се разходя. А тя е излязла след това.

— Не съм сигурен, че всичко това съответства на часа на смъртта на Уайлд — намръщи се Касиди. — Ако бях твой адвокат, бих се възползвал от тези несъответствия във времето, за да накарам съдебните заседатели да се усъмнят в историята.

— Няма да има съдебни заседатели, защото няма да има процес. Аз съм си признала. Ще ме осъдят и с това всичко ще свърши.

— Говориш, сякаш го очакваш с нетърпение — прекъсна я сърдито той. — Нетърпелива си да отидеш в затвора и да прекараш там остатъка от живота си ли?

— Остатъкът от моя живот? — Тя извърна поглед встрани. — Просто искам всичко да свърши.

Той изруга гневно и прокара пръсти през косата си.

— Защо не се отърва от оръжието, Клер? Защо не го хвърли в реката онази нощ, докато се разхождаше?

— Да, трябваше да го направя — промълви тя. — Не съм очаквала в крайна сметка да се озове в полицейската лаборатория.

— Единствените отпечатъци от пръсти по него бяха на Ясмин.

— Бях с ръкавиците на мама.

— Можем да ги проверим за следи от барутен нагар.

— Унищожих ги и й купих нови. Няма да откриете нищо.

— Много си предвидлива, нали?

— Е, първо си мислех, че ще се отърва — отвърна му тя. — Но ти бе така усърден в разследването си.

Той не обърна внимание на думите й я попита:

— Кога отмъкна револвера от чантата на Ясмин?

— Една седмица по-рано. Тя дойде до Ню Орлийнс само за два дни. Беше изморена от пътуването, а и обичайно бе небрежна с вещите си, така че бях спокойна, че когато не го намери, няма да се впечатли особено. Върнах го в чантата й няколко дни по-късно — след като ти ме бе разпитвал дали имам оръжие. Както бях предположила, Ясмин отдаде цялата история на недоглеждане.

— Това не звучи типично за теб, Клер. Като си използвала нейния револвер, ти си я свързала с убийството.

— Не мислех, че ще се случи някой отново да стреля с този пистолет. Определено не съм очаквала Ясмин сама да отнеме живота си с него. — Очите й се напълниха със сълзи. Заради събитията, които се бяха развили толкова бързо след завръщането й от Ню Йорк същата сутрин, тя все още не бе имала възможност да се отдаде на мъката си по изгубената приятелка. — Иска ми се да бях изхвърлила проклетия револвер. Ясмин е била в по-сериозна емоционална криза, отколкото предполагах. Тя просто е била като бомба със закъснител. Но аз бях прекалено заета, за да го забележа, прекалено задълбочена в собствената си емоционална криза, прекалено погълната от… — Тя рязко погледна Касиди и после бързо сведе поглед. — Прекалено погълната от разследването на убийството, за да осъзная, че тя безгласно е викала за помощ. Аз я предадох.

Касиди не каза нищо известно време. После попита:

— Онази нощ, когато се срещна с Джексън Уайлд лице в лице, какво изпита?

— Странно — промълви тя. — Не изпитах безусловна омраза, както очаквах. Той смяташе, че съм една от новодошлите в паството, и сложи ръце на главата ми. Между нас не протече някакъв енергиен поток. Не изпитах мистично привличане, нито физическо, нито емоционално. Когато го погледнах, очаквах някаква искра на разпознаване, някакво биологическо прищракване дълбоко у мен…

Вместо това срещнах очите на един непознат. Не почувствах магнетично привличане към него. Не исках да го призная за свой баща, както и той не бе пожелал да ме признае преди трийсет и две години. — Тя леко вдигна глава. — Радвам се, че така и не ме разпозна. След всичката болка, която бе причинил на майка ми, той не заслужаваше да ме познава.

— Браво на теб, Клер. — Касиди дълго се взира в нея с поглед, пълен с възхищение. Дори протегна ръка към бузата й, но я дръпна назад, преди да я е докоснал. Накрая стана от стола си. — Трябва да отида до колата, за да се обадя на Краудър. Той сигурно вече е получил удар. Има ли нещо за ядене в къщата?

— Не съм гладна.

— Все пак трябва да хапнеш.

Тя сви рамене с безразличие.

— Зад ъгъла има едно кафене. Отвън не вдъхва доверие, но мистър Тибоду прави хубави сандвичи с пържени скариди.

— Звучи вкусно, да тръгваме.

— Аз ще остана тук.

— В никакъв случай. Освен това обеща на Хари да й се обадиш.

Клер нямаше сили да спори с него — изражението му бе неумолимо. Чувстваше тялото си като от олово и с усилие тръгна пред него към вратата.

* * *

— Опитвам се да се свържа с областния заместник-прокурор Касиди.

— Набрали сте грешен номер. Тук е Полицейското управление на Ню Орлийнс, сър.

— Знам, но в прокуратурата вече са приключили работа.

— Точно така. Обадете им се утре.

— Не, чакайте! Не затваряйте!

Андре Филипи се тресеше от нерви. Най-после бе събрал достатъчно кураж, за да се обади на мистър Касиди, но опитите му да се свърже все бяха неуспешни. Първо улучи края на работното време в прокуратурата, а сега попадна на небрежния, безчувствен и некомпетентен служител в Полицейското управление.

— От изключителна важност е да се чуя с мистър Касиди тази вечер. Трябва да има някакъв начин да се свържа с него след работно време.

— Не знам домашния му телефон.

— Тогава не можете ли да попитате някого от шефовете си?

— За престъпление ли искате да съобщите?

— Искам да говоря с мистър Касиди! — Естествено тънкият глас на Андре се извиси до фалцет. Усети се, че изпада в истерия, така че се насили да се успокои. — Свързано е със случая „Джексън Уайлд“.

— Случаят „Джексън Уайлд“?

— Точно така. И ако откажете да ми сътрудничите, действията ви могат да се възприемат като възпрепятстване на правосъдието. — Андре се надяваше да е използвал правилния термин. Веднъж бе прочел тази фраза и му се стори уместно да я използва сега. Във всички случаи звучеше достатъчно заплашително.

— Изчакайте — чу се оттатък.

Докато Андре чакаше полицаят да му се обади, отново прегледа първата страница на вечерния вестник. Според последните новини бе доказано, че Ясмин не е замесена в убийството на Уайлд. Но под една нейна доста размазана снимка се намекваше, че се е занимавала със странни дейности и че вероятно е била в състояние на умствено разстройство. Несправедливостта на тези обвинения порази Андре като удар с камшик през лицето. Точно като неговата maman Ясмин бе останала неоценена и не я бяха опазили. Той повече не можеше да търпи това.

Но съвсем се побърка от второто заглавие във вестника, което обявяваше как Клер Лоран е признала, че е убила Джексън Уайлд. Тук със сигурност имаше някаква грешка. Защо, за бога, Клер би признала, че е извършила убийството! Това бе абсурдно. Още повече не бе истина. Беше се опитал да се свърже с нея, но никой не вдигаше телефоните във „Френска коприна“.

Целият свят се бе побъркал, само той бе запазил трезвия си разум сред тази лудост. И за да поправи тези фатални грешки, той нямаше друг избор, освен да се свърже с мистър Касиди.

— Ало? Там ли сте още?

— Да — отвърна Андре нетърпеливо. — Можете ли да ми дадете частния телефон на мистър Касиди?

— Не, съжалявам. Казаха ми, че днес повече няма да се появи и че не можете да се свържете с него до утре сутринта, когато навярно ще направи изявление за медиите.

— Аз не съм от медиите.

— Щом така казвате.

— Кълна се.

— Вижте какво, ако искате, ще ви дам името и номера на един детектив, Хауърд Глен, който работи с Касиди по случая.

Андре си спомни неугледния грубиянин, който беше нахълтал в кабинета му сутринта след убийството.

— Ще говоря само с мистър Касиди.

— Както решиш, приятелче.

Полицаят прекъсна линията и остави Андре ядосан и напрегнат. Зачуди се какво да направи. Не можеше да се концентрира върху задачите си. За пръв път, откакто работеше като мениджър в хотела, пренебрегваше задълженията си и благополучието на гостите. Защо никой не вдигаше телефона във „Френска коприна“? Къде беше Клер? Къде беше мистър Касиди?

И когато най-после се свържеше с него, щеше ли да успее да го убеди в това, което трябва?