Сандра Браун
Френска коприна (3)

Глава втора

Областният прокурор Антъни Краудър скръсти дебелите си космати ръце на гърдите си и се облегна на кожения стол.

— Не успя да постигнеш присъди в последните си три дела.

Касиди бе очаквал този довод. И все пак го заболя от подобна критика. Вместо да покаже притеснението си обаче, запази външната си самоувереност.

— Още от самото начало си знаехме, че и в трите случая доказателствата ни са много слаби, Тони. Във всеки един от тях на адвокатите на защитата им стигаше само да кажат: „Дайте доказателства“. Направих всичко възможно с малкото, с което разполагах в наша полза, и ти самият знаеш това много добре.

— Мисля, че избързваме с този разговор — рече Краудър. — Полицаите още не са арестували никого. Може да им отнеме месеци, докато го направят.

Касиди поклати глава:

— Искам да работя заедно с тях през цялото време, за да съм сигурен, че няма да пропуснат нещо съществено в хода на разследването.

— И така ще ми докараш проблеми от полицейското звено за връзки с прокуратурата, които ще твърдят, че им изземваш функциите.

— Като спомена полицията, нали сте приятелчета с шефа на отдела. Виж дали ще можеш да издействаш да възложат случая на Хауърд Глен.

— Този загубеняк…

— Той бе пристигнал пръв на местопрестъплението и е много добър. Най-добрият е.

— Касиди, какво говориш!

— Не се притеснявай, че ще превиша правомощията си. Ще пусна в действие цялата си дипломатичност.

— Не мисля, че ти изобщо знаеш какво е дипломатичност — охлади ентусиазма му областният прокурор. — Откакто стана член на областната прокуратура преди пет години, наистина свърши и добра работа, но по принцип си черната ни овца.

Касиди се усмихна доволно, без да се смущава от навъсения вид на Тони Краудър. Знаеше, че областният прокурор го харесва. Негласно той дори бе очевидният наследник на поста на Тони. Когато през следващата година изтечеше настоящият му мандат, той възнамеряваше да се пенсионира. Подразбираше се, че Касиди ще бъде първият кандидат за кабинета на Краудър. По-възрастният човек може и да се ядосваше на Касиди от време на време, но разпознаваше у него същата комбинация от амбиция и упоритост, които бяха извели самия него до сегашния му пост.

— Като прокурор съм спечелил повече дела, отколкото който и да е друг твой подчинен — припомни му Касиди без излишна скромност.

— Знам това — солна му се Краудър. — Няма нужда да ми го напомняш. Но пък и си ми създавал повече главоболия от всеки друг.

— Не може да постигнеш нещо, ако те е страх, че ще предизвикаш леко вълнение в морето — възрази Касиди.

— Ти не предизвикваш леко вълнение, а приливи и отливи.

Касиди се наведе напред и загледа Краудър втренчено. Суровите му сиви очи неведнъж бяха сплашвали свидетели, бяха впечатлявали цинично настроени съдии, бяха разтърсвали скептични съдебни заседатели, а в личния му живот бяха превръщали сладките приказки в излишни и безсмислени.

— Дай ми този случай, Тони.

Преди Краудър да успее да обяви решението си, секретарката му надникна през вратата.

— Ариел Уайлд дава пресконференция, предават я по всички канали. Реших, че може да ви заинтересува. — Тя се отдръпна и затвори вратата зад себе си.

Краудър взе дистанционното от бюрото си и включи телевизора в ъгъла на стаята.

Красивото бледо лице на вдовицата се появи на екрана. Изглеждаше уязвима и беззащитна, като загубил се ангел, но в гласа й звучеше желязна увереност.

— Тази трагедия няма да постави край на кръстоносния поход на съпруга ми срещу творенията на дявола. — Това предизвика поредица от възгласи „Амин“ сред преданите последователи, които охраната с мъка удържаше на разстояние от репортерите и фотографите, които се бяха събрали около Ариел Уайлд.

— Сатаната усети, че ние печелим тази битка. И му се наложи да предприеме отчаяни мерки. Първо употреби този корумпиран град като свое оръжие срещу нас. Местните власти отказаха да осигурят на съпруга ми двайсет и четири часова охрана въпреки молбата му за това.

— По дяволите — изстена Краудър. — Защо трябва да хвърля вината върху града? Целият проклет свят я гледа.

— Никой не знае това по-добре от самата нея. — Касиди се изправи, пъхна ръце в джобовете на панталона си и се приближи към телевизора.

Красноречиви сълзи започнаха да се стичат по бледите страни на вдовицата, която продължи речта си:

— Този красив град е затънал в грях и корупция. Ако искате да видите колко властно се е разположил дяволът в Ню Орлийнс, само се разходете по Бърбън Стрийт. Джексън Уайлд беше като съвест, която нашепваше в ухото на града, че той се е превърнал в свърталище на престъпността и аморалността. Освен малцината, които го подкрепяха и които са тук сега, скърбящи заради смъртта му, местните управници мразеха Джексън Уайлд заради божествено вдъхновената му честност. — Камерата се насочи към една траурна групичка, в която бяха един съдия, конгресмен и няколко членове на градския съвет.

Краудър изсумтя презрително.

— Политици!

— Някои смятаха, че Джексън Уайлд е добро средство за печелене на гласоподаватели. Сигурно са били готови и в леглото си да го пуснат.

— По-скоро бих си легнал с някоя коза — изръмжа Краудър.

— Към съпруга ми се отнасяха с безразличие, граничещо с враждебност — извика Ариел Уайлд. — Това безразличие към неговата сигурност му коства живота!

Когато одобрителните възгласи от тълпата стихнаха, тя продължи:

— И тогава дяволът употреби един от своите демони, за да убие най-непреклонния си враг, преподобния Джексън Уайлд. Прониза го с куршум в сърцето. Но ние няма да замълчим! — извика тя, вдигна тънките си ръце и размаха юмруци. — Любимият ми Джексън сега е вече при нашия Бог, дарен е със заслужен покой, слава на Бога!

— Слава на Бога! — отвърнаха в хор последователите.

— Но моята работа не е приключила. Аз ще продължа кръстоносния поход, който Джексън започна. В крайна сметка ние ще спечелим войната с мръсотията, която се опитва да залее сърцата и душите ни. Нашата църква няма да спре битката си, докато Америка не се изчисти от гнусните творения, които са отрупали кината и книжарниците, докато музеите, които се поддържат от парите на данъкоплатците, не се отърват от порнографията, представяна за изкуство. Ние ще превърнем нашата страна в идеал, достоен за подражание от всички други страни, в една държава, освободена от похотливата низост, в нация, която отглежда децата си в среда на чистота и светлина.

Нови одобрителни възгласи се понесоха откъм тълпата и полицаите с мъка удържаха напиращите. Операторът разшири кадъра и показа целия хаос, който последва думите на вдовицата. Ариел Уайлд, видимо изтощена и готова всеки миг да припадне, бе отведена настрани от доведения си син. Останалите от антуража й закрилнически се насъбраха около нея.

Произволни близки кадри от тълпата показваха лица, облени в сълзи, стиснати в болезнена мъка и покруса очи и устни, устни, които се движат в няма молитва. Скърбящите се хванаха за ръце и запяха в хор песента, превърнала се в химн на похода на Джексън Уайлд: „Напред, воини на Христа“.

С бързо движение Тони Краудър изключи телевизора.

— Проклети лицемери. Ако са толкова загрижени за благополучието на децата си, защо не са си по домовете, да им обясняват какво е добро и какво лошо. Защо не се погрижат за тях, вместо да оплакват един мъртъв светец? — Той въздъхна ядосано и кимна към телевизора. — Сигурен ли си, че искаш да се забъркаш в тази каша, Касиди?

— Напълно.

— Между нас казано, даваш ли си сметка какъв цирк ще стане, когато полицията започне да арестува заподозрени?

— Които в настоящия момент се свеждат до около шестстотин души — всички, които са се намирали около или в хотел „Феърмонт“ снощи.

— Аз бързо бих свел броя на заподозрените до двама — вдовицата и доведения й син.

— Те са на първо място и в моя списък. — Касиди се усмихна подкупващо. — Това означава ли, че ми възлагаш случая?

— Само за момента.

— Хайде, Тони!

— За момента — натърти възрастният мъж. — Сам се поставяш на върха на устата, а ще бъде все по-напечено. Не ми се мисли какво може да стане, ако предизвикаш Ариел Уайлд. Обичат я и попиват всяка нейна дума, точно както са възприемали мъжа й. Може да предизвикаш бунт, ако се наложи да я арестуваш за убийството на съпруга й.

— Ясно ми е, че ще има трудности за преодоляване, готов съм за това. — Касиди се отпусна на стола си. — И преди съм се пекъл на бавен огън, Тони. Това не ме притеснява.

— Сигурен съм, ти см мреш за такива случаи.

— Харесва ми да печеля. — Касиди срещна погледа на шефа си. Усмивката му избледня и устните му се стегнаха в тънка ивица. — Което е основната причина да искам този случай, Тони. Не те баламосвам, трябва да спечеля следващото си дело. Просто нямам друг избор.

Краудър кимна и оцени искреността на подчинения си.

— Има по-лесни случаи, които бих могъл да ти възложа, ако основното, което те интересува, е да спечелиш делото.

— Трябва ми наистина голяма победа. — Касиди поклати глава. — Процесът срещу убиеца на Джексън Уайлд ще бъде една от най-големите правни битки на годината, може би дори на десетилетието.

— Значи искаш да си по заглавията на вестниците и в централните новини — намръщи се неодобрително Краудър.

— Мисля, че ме познаваш достатъчно добре, за да не се налага да отговарям на обвиненията ти. От тази сутрин съм се заел изцяло с Джексън Уайлд. Никога не съм го харесвал, нито одобрявам идеите му. Всъщност не съм съгласен с почти нищо от това, което той проповядваше. Неговата версия за християнството е напълно различна от тази, на която са ме учили в неделното училище.

— Ходил си на неделно училище?

Касиди не обърна внимание на хапливата забележка и продължи да доизяснява идеята си.

— Но какъвто и да е бил Джексън Уайлд, той е бил човешко същество и е имал право да доживее до дълбока старост. Някой го е лишил от това право. Той е бил убит от някого, на когото се е доверявал, и то в момент, когато е бил гол и беззащитен.

— Откъде знаеш, че се е доверявал на убиеца си?

— Нямаше следи от насилствено отваряне на която и да е от вратите на апартамента, ключалките не бяха разбити. Значи или убиецът е имал ключ, или самият Джексън го е пуснал вътре. Очевидно Джексън вече си е бил легнал, спял е или е разговарял с убиеца си. Джексън Уайлд беше религиозен фанатик, може би най-опасният след Распутин, но не е заслужавал някой хладнокръвно да го простреля в главата.

— И в сърцето, и в топките — добави Краудър.

Касиди присви очи.

— Това е доста психарско, нали? Изстрелът в главата е бил достатъчен, в сърцето вече е било презастраховане. Но защо и в топките?

— Убиецът е бил побеснял.

— Побеснял и превъртял. Прилича на отмъщение, не мислиш ли? Например отмъщение на жена?

— Предполагаш, че жена му го е пречукала? Мислиш ли, че и Уайлд като повечето мъже с такова положение си е имал някоя по-млада и жена му е открила?

— Не съм сигурен. Просто имам силно предчувствие, че убиецът е жена.

— Защо?

— Само така придобива някакъв смисъл — отвърна Касиди. — Ако си жена и искаш да отмъстиш на някого, не би ли го прострелял в топките?

* * *

Клер бе останала без дъх, когато се добра до апартамента си, който също се намираше в сградата на „Френска коприна“. Чу, че Ясмин и майка й разговарят в съседната стая, но се промъкна незабелязано по коридора и влезе право в спалнята си.

Пристигането им във „Френска коприна“ бе предизвикало рязко раздвижване сред обсадилите сградата репортери. Бяха се скупчили около нея и Ясмин в момента, в който те слязоха от колата. На Клер й се искаше да сведе глава и да се скрие в сградата възможно най-бързо, но знаеше, че избягването на въпросите само ще удължи неизбежното. Журналистите нямаше да си тръгнат, докато не чуят някакво изявление от нейна страна. Щяха да продължат да пречат на нормалната работа на фабриката, да дразнят съседите й и вероятно да притеснят майка й.

Тъй като не беше сигурна какво може да каже Ясмин, Клер я помоли да влезе вътре и да се погрижи Мери Кетрин да не разбере какво става отвън. Ясмин си проправи път сред камерите, за да изпълни молбата й.

Репортерите почти едновременно засипаха Клер с въпроси, но тя не долови ясно нито един. Бе невъзможно да отговори на всички, а и не би се опитала. Най-накрая вдигна ръце в знак за мълчание. Заговори към отправените й микрофони:

— Въпреки че преподобният Уайлд ме бе обявил за грешница и за свой враг, аз ужасно съжалявам за смъртта му. В сърцето си искрено съчувствам на семейството му.

Тя се отправи към входа на „Френска коприна“, но журналистите препречиха пътя й.

— Мис Лоран, вярно ли е, че независимо от неколкократните покани вие сте отказали да участвате в дебат с преподобния Уайлд?

— Това не бяха покани, а предизвикателства. Просто исках да бъда оставена на мира.

— Как бихте отговорили на неговите обвинения, че…

— Нямам какво повече да добавя.

— Кой го уби, мис Лоран?

Въпросът накара Клер да се закове на място. Тя се взря недоумяващо в оплешивяващия репортер, който така грубо бе задал въпроса. Той подсмръкна и невъзмутимо издържа на погледа й. Останалите замълчаха в очакване на отговора й.

В този ужасяващ момент Клер осъзна, че конфликтът й с Джексън Уайлд не е приключил. Той бе мъртъв, но тя не се бе отървала от него. Всъщност може би най-лошото предстоеше. Защо репортерът я бе попитал точно за убийството? Дали нямаше надежден източник в полицията? Дали не бе дочул слухове за евентуални заподозрени?

Въпреки че външно запази спокойствие, страхът сграбчи тялото й като ледени пръсти. Въпреки непоносимата жега и влажния въздух тя усети как потреперва от студ.

— Извинете ме, нямам какво повече да кажа.

Насила си проправи път между репортерите и спря чак вътре в апартамента си, когато се почувства в безопасност. Беше разтреперана и притеснена. Дрехите й бяха залепнали по тялото от потта и тя започна да ги сваля с трескава бързина. Наведе се над мивката в банята и изми лицето, шията и ръцете си със студена вода.

Почувства се леко ободрена и бързо облече един гащеризон без презрамки, който бе сред най-сполучливите модели от летния каталог на „Френска коприна“. Върза дългата си до раменете коса на опашка. Излезе от банята и се взря замислено в черешовия шкаф на отсрещната стена на спалнята.

Преди три години тя бе купила стария склад, беше го превърнала във фабриката на „Френска коприна“ и бе преустроила горния етаж в апартамент за живеене. Всъщност това бе вторият адрес в досегашния живот на Клер. Преди това бе живяла в къщата на леля си Лоръл на Ройъл Стрийт, близо до Еспланейд.

След смъртта на леля Лоръл Клер и Мери Кетрин решиха да се преместят, но Клер още не се престрашаваше да разчисти къщата и да я продаде. Не можеше да си представи да изхвърли вещите на леля си, като си спомняше как странната дама, която някои грубо наричаха „старата мома“, се радваше на всяка своя вещ и я превръщаше с любов в нещо като заместители на липсващите съпруг и деца. Засега къщата на Ройъл Стрийт си стоеше непроменена.

Черешовият шкаф бе единствената вещ, която Клер бе взела със себе си, когато се преместиха. Винаги му се бе възхищавала. Изчистените му линии добре пасваха на съвременния дизайн на апартамента й. Клер специално бе настояла архитектът да предвиди място в една от стените в спалнята й за шкафа.

Тя го доближи, отвори вратичките му, коленичи пред малките чекмеджета и издърпа най-долното. Това не й се удаде без усилие, защото чекмеджето бе доста тежко, пълно догоре с изрезки от вестници и списания от последните десетина години.

Клер бе прекарвала часове заровена в статиите, опитвайки се да асимилира собствените си реакции, породени от тях. Съжаляваше, че трябва да ги унищожи. Събирането им се бе превърнало в нещо като хоби за нея, бе станало навик, който я очароваше.

Но сега трябваше да се освободи от тази колекция, и то незабавно. Щеше да е много опасно да пази печатните свидетелства за всяка стъпка, предприемана от преподобния Джексън Уайлд.

* * *

Хотелският апартамент гъмжеше от хора. Някои бяха просто любопитни зяпачи, други искрено желаеха да помогнат. Но всички изглеждаха объркани от внезапната загуба на водача си, мотаеха се безцелно, ту се събираха на групички, ту се разпръснаха, поклащаха глави и си шепнеха през сълзи като някакъв припев: „Просто не мога да повярвам!“.

След като бе разпитана от Касиди, Ариел се бе изнесла от апартамент „Сейнт Луи“. Сегашният й апартамент бе по-малък и не толкова луксозен. Възможностите й за уединение бяха ограничени. Постоянното влизане и излизане на скърбящи поклонници бе направо влудяващо. Ариел направи знак на Джош и той веднага се втурна към нея. Двамата си размениха нещо шепнешком и после Джош заговори високо, за да привлече вниманието на всички.

— Ариел е изтощена. Можем ли да ви помолим сега да напуснете апартамента и да й позволите малко да си отдъхне. Ако някой от нас се нуждае от нещо, веднага ще ви известим.

Хората от антуража на Уайлд постепенно се изнизаха навън, скръбни и изоставени. Те хвърляха съчувствени погледи към вдовицата, която се бе сгушила на канапето, свила крака под себе си. Черната й рокля сякаш постепенно я изяждаше и Ариел като че ли се топеше с всяка изминала минута.

Веднага след като Джош затвори вратата зад гърба на последния опечален, Ариел бързо се изправи и отпусна крака на пода.

— Слава богу, че си отидоха! И изключи проклетия телевизор. Не искам да виждам онази. — Тя посочи телевизора. Звукът му бе намален докрай, но образът на една жена, която се опитваше да избяга от тълпа репортери, изпълваше екрана.

— Коя е тя? — попита Джош.

— Жената от „Френска коприна“. Само преди минута бяха изтипосали името й на екрана.

— Значи това е Клер Лоран — промълви Джош и отстъпи крачка назад, за да погледне по-добре. — Чудех се как изглежда. Няма рога и опашка, както се опитваше да я пред стави татко. Дори напротив, бих казал.

— Кой се интересува какво би казал. — Ариел отиде до телевизора и сама го изключи.

— Не си ли любопитна да чуеш мис Лоран? — попита Джош.

— Ни най-малко. Тя ще си получи заслуженото, но не днес. Всяко нещо с времето си. Поръчай ми нещо от рум сервиза, ако обичаш. Умирам от глад. — Тя изчезна в съседната стая.

Джошуа Уайлд, двайсет и осем годишният син на Джексън Уайлд от първия му брак, се обади на рум сървиз и поръча лек обяд за мащехата си. Предположи, че на една скърбяща вдовица не подхожда да има прекалено голям апетит. За себе си поръча муфулета, типичен за Ню Орлийнс сандвич, който бе станал любимото му ядене.

Докато чакаше да донесат поръчката им, той отиде до прозореца и се взря навън. Хората на улицата продължаваха живота си, сякаш нищо необичайно не се бе случило. Те бяха ли чули? Джексън Уайлд бе мъртъв.

Джош още не бе успял да го асимилира, въпреки че бе видял тялото и пролятата кръв. Не че бе очаквал земята да спре да се върти, но си бе помислил, че нещо запомнящо се ще се случи, за да отбележи смъртта на баща му. Джексън вече никога нямаше да изпълни стаята с искрящата си, паразитна енергия, която извличаше всяка живителна сила от всички край него. Никога вече нямаше да чуят гласа му — нито извисен в молитва, нито пропит със злоба. Никога Джош нямаше да усети върху себе си студения втренчен поглед на баща си, в който прекалено често се четеше разочарование или отвращение и винаги упрек.

Преди седем години майката на Джош — Марта, бе починала също така тихо и незабележимо, както бе прекарала целия си живот. Джош научи, че е умряла моментално от удар, докато той беше в Ню Йорк, където учеше музика в колежа „Джилиард“. Той така и не успя да се сбогува с нея. Животът й бе толкова незначителен, че смъртта й не причини дори пауза в добре смазания механизъм на църквата на баща му. По това време Джексън усилено се опитваше да разшири популярността си чрез програми по кабелните телевизии. Бе целеустремен и неизтощим. Веднага след погребението на жена си Джексън се бе върнал в офиса си, за да свърши малко работа, така че да не бъде целият ден пропилян.

Джош никога не прости на баща си за тази проява на коравосърдечие. Ето защо той не се чувстваше виновен заради апетита, който сега се надигаше у него, въпреки че само преди часове бе видял окървавения труп на баща си.

Поради същата причина не се чувстваше виновен и че извършва прелюбодейство с втората му съпруга. Казваше си, че някои грехове са оправдани, въпреки че нямаше библейски текст, потвърждаващ това схващане.

Ариел бе само две години по-възрастна от Джош, но като излезе от спалнята, облечена в голяма фланелка и прибрала дългата си коса с две фиби, тя изглеждаше дори няколко години по-млада от него. Беше с голи крака.

— Поръча ли десерт?

Джексън винаги я бе подигравал за слабостта й към сладките неща и не пропускаше да й го натяква при всеки удобен случай.

— Шоколадова торта — отвърна й иронично Джош.

— Уха! — не сдържа тя радостта си.

— Ариел? — Той изчака, докато тя не се обърна към него. — Само преди няколко часа ти откри мъртвото тяло на съпруга си.

— Опитваш се да ми развалиш апетита ли?

— Може би… Не си ли поне малко разстроена?

На лицето и се изписа отегчение. Опита се да се защити:

— Нали сам видя колко много плаках.

Джош се засмя искрено развеселен.

— Та ти плачеш при необходимост още от нощта, когато дойде при татко с молбата за специалната молитва за малкия ти брат, който бил осъден на смърт. Направо скъса сърцето му и още на следващата служба вече бе на подиума до него. Така че знам много добре как умело боравиш със сълзите. Другите може и да ги вземат за искрени, но аз те познавам достатъчно добре. Използваш ги, когато ти е удобно или когато искаш да постигнеш нещо. Но не и когато си тъжна. Прекалено голяма егоистка си, за да изпитваш тъга. Гняв, отчаяние и ревност — може би, но не и тъга.

Ариел бе отслабнала много, след като се бе омъжила за бащата на Джош преди три години. По онова време тя бе пълничка. Сега гърдите й бяха по-малки, но зърната й бяха едри и изпъкнали. Джош се намрази, че сега се загледа по тях под памучната фланелка, когато Ариел опря ръце на кръста си.

— Джексън Уайлд бе подъл, злобен и егоцентричен кучи син! — Сините й очи не примигнаха нито за миг. — Смъртта му няма да ми развали апетита, защото не съжалявам, че него вече го няма. Освен че се опасявам как липсата му ще се отрази на църквата.

— Е, ти се погрижи за това на пресконференцията.

— Точно така, Джош. Вече поставих основите, върху които да продължа дейността на църквата. Поне някой от нас трябва да се погрижи за бъдещето — добави тя хапливо.

Сякаш усетил остро главоболие, Джош притисна дългите си деликатни пръсти към слепоочията си и притвори очи.

— Боже господи, колко си коравосърдечна! Все кроиш някакви планове, все нещо замисляш. Без никаква емоция.

— Защото ми се е налагало да съм такава. Не съм израснала в богатство като теб, Джош. Ти наричаш къщата на дядо си край Нашвил ферма. — Тя изсумтя ядосано. — Моето семейство имаше истинска ферма, беше мръсна и вонеше на оборски тор. Аз не съм се грижила за красиви коне като хоби само когато ми се е занимавало с това. Никой не ме е питал дали искам да плевя зеленчуковата градина, да чистя боб от шушулките, или да храня шопара, за да се угои достатъчно, че да го заколим в края на ноември. Тогава имах само един чифт обувки. Момичетата в училище ми се подиграваха, че нося вехти дрехи. На всичко отгоре, откакто станах на дванайсет, все трябваше да се пазя от похотливите ръце на разни пияни чичовци в събота вечер и после да ги гледам в църквата, докато пеех в хора на неделната служба. О, да, те редовно ходеха на църква и търпеливо слушаха проповедите, които възвеличаваха бедността. Но аз така и не повярвах на тези проповеди, нито на думичка от тях. — Ариел ядно разтърси дългата си права пепеляворуса коса. — Аз съм била бедна, Джош, а бедността вони! Прави те подъл, довежда те до отчаяние. Стигаш до момент, когато си готов на всичко, за да се спасиш от нея. Ето защо брат ми ще е в затвора до края на живота си. След като го осъдиха, си казах, че трябва да направя нещо драстично или ще свърша по-зле и от него. Така че се разплаках пред баща ти. И ако той бе пожелал да му избърша задника или там на място да му духам, и това бих направила без колебание. От него научих какви чудеса правят парите. Да си богат и подъл е много по-добре, отколкото да си беден и подъл! Когато си беден, те пращат в затвора за лоши дела, но когато си богат, можеш да правиш каквото решиш и никой не смее с пръст да те бутне. Вярно, че все нещо планирам и кроя. Така ще правя до края на живота си, защото никога вече няма да остана бедна. — Тя спря, за да си поеме дъх. — Не се опитвай да ме убеждаваш, че ти скърбиш за смъртта му, Джош. Мразеше го не по-малко от мен, дори повече.

Той избегна погледа й.

— Предполагам, че чувствата ми могат да се определят като двойствени. Не изпитвам никакви угризения. Но и не усещам облекчение, както очаквах.

Тя се доближи до него и плъзна ръце около врата му.

— Не разбираш ли, Джош? Ако действаме умно, това може да се окаже едно ново начало за нас. Хората ни обичат. Можем да продължим като преди, само дето животът ще е много по-спокоен, като го няма Джексън постоянно да ни натяква нещо.

— Наистина ли мислиш, че обожаващите ни последователи ще ни възприемат като двойка, Ариел? — Той се усмихна измъчено на наивността й. Или може би нейната ненаситност го забавляваше?

Но не можеше да я вини… Тя не бе имала преимуществата, с които той бе израснал и които бе възприемал за даденост. Дори и преди Джексън Уайлд да се превърне в домашен тиранин, бе имал предани и щедри енориаши. Таблите за дарения винаги бяха отрупани. Като се добавеше и наследството на Марта, се получаваше значителен доход. На Джош никога не му бе липсвало нищо материално.

Първия път, когато бе видял Ариел, тя бе с поизносена крещяща рокля и прекалено много евтини бижута. Начинът й на говорене и грубоватият акцент бяха подразнили слуха му. Въпреки това се бе възхитил на дързостта й да се обърне към баща му с молба за специални молитви за осъдения й брат.

Сега тя беше фина, говореше образовано и се обличаше елегантно. Но Джош знаеше, че когато Ариел се погледнеше в огледалото, все още виждаше пълничката, неугледна и отчаяна млада жена, която прави последен опит да промени живота си. Като се вгледаше в грижливо поддържания си маникюр, тя все още съзираше под ноктите си мръсотия от работата в градината.

— Хората ще приемат новите ни отношения с течение на времето — каза тя. — Ако споменаваме Господ в цялата работа достатъчно често. Можем да кажем, че сме се борили с романтичните си чувства един към друг, защото ни се е струвало нередно. Но постепенно чрез молитви и усърдно четене на Библията Бог ни е убедил, че това през цялото време е била Неговата воля. Ще се хванат, и още как! Всички си мрат за хепиенд. — Ариел целуна устните му нежно и закачливо и изпусна леко дъха си в устата му. — Изпитвам нужда от теб, Джош, сега.

Той затвори очи, опитвайки се с всички сили да отблъсне възбудата, която започна да нараства в тялото му.

— Ариел, не трябва да сме заедно известно време. Те ще си помислят…

Тя се приближи още повече и притисна тяло към неговото.

— Какво ще си помислят?

— Полицаите… онзи мистър Касиди от прокуратурата. Ние сме сред заподозрените.

— Не бъди глупав, Джош. Нали сме алиби един за друг, забрави ли?

Небрежността й го ядосваше, но той се чувстваше привлечен към нея тъкмо заради чувството на отчаяние и потиснатост. Вместо да я отблъсне, както му се искаше, той плъзна ръце под фланелката й и ги обви около кръста й, като я придърпа грубо към себе си. Притисна устни в нейните, езикът му се стрелна в устата й, а ръцете му започнаха да мачкат ханша й.

Беше разгорещен и усещаше как дрехите го стягат. Но когато посегна към ципа си, на вратата се почука.

— Това сигурно е обядът — въздъхна Ариел. Тя целуна Джош още веднъж, прокара ръка по набъбналия му член и после се измъкна от ръцете му. — Кажи на сервитьора да донесе подноса в спалнята. Първо ще хапнем.

* * *

— Касиди?

— На телефона. — Той се опитваше да задържи слушалката с брадичка, като едновременно се протегна да натисне бутона на дистанционното, докато с другата си ръка продължаваше да държи сандвича и бирата си.

— Глен е. Официално ми възложиха случая „Уайлд“.

„Браво!“, помисли си Касиди. Краудър бе успял. Детектив Хауърд Глен щеше да бъде ключовата личност, основната връзка между него и полицията. Щом Глен избереше екипа от ченгета, с които да разследва, Касиди можеше да разчита, че ще бъде редовно осведомяван за всичко.

Знаеше, че с Глен не се работи лесно. Той бе мърляч, небрежен във всяко едно отношение, освен към работата си. Но Касиди бе готов да не забелязва недостатъците в характера му заради задълбочения му подход към разследването.

— Има ли новини? — попита той и захвърли настрани безвкусния сандвич.

— Получихме доклада от лабораторията, сега го изучаваме.

— Какво съществено има?

— Никакви отпечатъци, освен неговите, на жена му и на камериерката, която е почиствала стаята. Разбира се, има стотици частични отпечатъци на хора, които са били отседнали в апартамента преди него.

Въпреки че Касиди вече бе предположил това, казаното от Глен му подейства много обезкуражаващо.

— Някакви следи от оръжието?

— Никакви. Който и да е влязъл в апартамента, за да застреля Уайлд, е изчезнал заедно с пистолета.

Липсата на оръжието щеше да усложни разнищването на случая и извоюването на присъда щеше да е истинско предизвикателство. За щастие Касиди обичаше предизвикателствата — колкото по-труден бе един случай, толкова по-добре.

— Кога можеш да уредиш няколко телефона да се поставят на подслушване? — попита детективът.

— Още утре. Кой друг, освен съпругата и синът?

— Ще го уточним сутринта.

Той затвори, отново отхапа от сандвича си, отпи от бирата и пак се загледа в телевизора. По-рано през деня се бе обадил на кабелната телевизия, която излъчваше програмата на Джексън Уайлд „Час за молитва и възхвала“, и помоли да му изпратят копие от всички запазени записи на предаванията. Шефът на телевизията се бе погрижил касетите да бъдат доставени незабавно в прокуратурата, а Касиди си ги бе донесъл вкъщи, където можеше да ги изгледа, без да го прекъсват.

Програмите бяха продуцирани с много блясък. Уайлд изнасяше невероятно шоу, пълно с летящи бели гълъби, оркестър, хор от петстотин души, амвон, украсен със златни листа, и огледалното пиано на Джошуа.

Последователността бе винаги една и съща. Програмата започваше с тромпети, които свиреха оглушително силно, сякаш възвестяваха второто пришествие. Хорът подемаше някаква песен, пускаха гълъбите да летят и пърхащите им крила за миг изпълваха екрана. След това Уайлд слизаше по една вита стълба, сякаш тъкмо се връщаше от визита при Всемогъщия, което той подчертано намекваше в началните си слова.

Ариел винаги бе облечена в снежнобяло, без никакви бижута, освен златната брачна халка и чифт дискретни перлени обици — Уайлд обичаше да подчертава, че единствените богатства, които трупа, са духовните награди. Тя бе представяна с ново соло на тромпетите. След това зрителите виждаха в едър план Джошуа Уайлд, който започваше да свири въведението към песента на Ариел.

Посредствените й певчески способности бяха значително разкрасявани от оркестъра, хора и озвучителната система, за която явно бяха броили такава огромна сума пари, че с нея биха могли да изплатят външния дълг на някоя бедна страна. Ариел отправяше пленителни усмивки към съпруга си, към Джош, към публиката и към небето. Неизменно преди края на изпълнението й една красноречива, блестяща сълза се отронваше от божествените й сини очи.

Касиди бе скептично настроен по природа и рядко се доверяваше на външния вид на нещата. Но дори и да не бе така, пак не можеше да си представи как някой средно интелигентен човек би се вързал на захаросаното шоу на Уайлд. Проповедите му бяха грубо изопачаване на госпълите. Отприщваше красноречието си по-скоро за да раздава съвети, отколкото да сее Божията благодат. Повече споменаваше огньовете на ада, отколкото опрощението. Говореше повече за сатаната и по-малко за Христос. Съвсем очевидно бе защо свещениците от повечето организирани християнски църкви презираха Джексън Уайлд.

За Касиди бе пределно ясно как Уайлд бе успявал да изпълни с такъв фанатизъм тесногръдите си последователи. Казваше им точно това, което желаеха да чуят: че те са правите и че всички, които не споделят мнението им, грешат. Разбира се, Бог винаги бе на тяхна страна.

След като изгледа касетите няколко пъти, водейки си бележки, Касиди изключи телевизора и се отправи към спалнята. Увери се, че има още няколко чисти ризи и няколко чифта бельо, което означаваше, че може да изкара цяла седмица, преди да отиде до обществената пералня.

Докато бе женен, Крис се грижеше за гардероба му така, както бе поддържала къщата, пазарувала и готвила. Не се разведоха, защото тя е била немарлива. Според обичайните стандарти той също минаваше за добър съпруг. Никога не забравяше годишнините от сватбата или рождените дни. Касиди имаше шесто чувство, което му подсказваше кога жена му не е настроена за секс, и просто се въздържаше.

Разтрогването на четиригодишния им брак се дължеше по-скоро на апатия, отколкото на някакви враждебни чувства. Бракът им се бе сгромолясал под натиска на външно напрежение, а любовта им един към друг не се бе оказала достатъчно силна, за да ги задържи заедно. Крис дори не бе пожелала да обсъждат кой ще се изнесе от общия апартамент. А след един разтърсващ случай в работата, който напълно преобърна живота му, Касиди взе твърдото решение да се премести да живее в друг град.

Дочу, че има свободно място в прокуратурата на Ню Орлийнс, Луизиана, и в един и същ ден кандидатства за него и подаде документи за развод. Последното, което бе чул за Крис, бе, че все още живее в Луисвил, че се е омъжила щастливо и че е бременна с второто си дете. Касиди й желаеше от все сърце щастие. Не бе нейна вината, че работата му се бе оказала по-важна за него и че когато кариерата му се бе объркала напълно, той бе решил да промени всичко в живота си, включително и брака си.

В някои отношения той още се чувстваше обвързан със старите си грешки. Беше се опитвал да се справи с тези проблеми в продължение на пет години, но все още не се усещаше напълно освободен от тях. Може би никога нямаше да успее. Но бракът му нямаше нищо общо с веригите, които все още усещаше около врата си. Разводът бе протекъл съвсем цивилизовано и без емоции. Сещаше се за бившата си жена само когато започнеше да изпитва неудържима нужда от секс, а нямаше с кого да я утоли, или когато му свършеха чистите ризи. Това не бе никак честно по отношение на Крис, тя заслужаваше много повече. Но това бе положението.

Съблече се и легна в леглото, но мислите препускаха в главата му и не му позволяваха да се успокои и заспи. Осъзна, за своя собствена изненада, че е полувъзбуден. Не желанието към някоя жена бе породила тази възбуда, а вълнението от работата, което си търсеше отдушник. Беше пренатоварен и умствено, и физически.

Докато будуваше, той отново премисли фактите по случая „Уайлд“ и си призна, че те наистина са оскъдни. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че това ще е труден, адски напрегнат случай, който ще погълне живота му за месеци, а може би и за години.

Тази перспектива не го плашеше, ръцете буквално го сърбяха да започне работа. Бе контролирал съставянето и разпространяването на пресбюлетина, в който се съобщаваха подробности за убийството. Сега бе само въпрос на формалности, за да се потвърди, че той ще оглави разследването и ще бъде прокурор по делото, когато се стигнеше до съд. Беше потърсил този шанс и го бе получил. Не можеше да го проиграе. Трябваше да докаже на Краудър, че с право му се е доверил.

А освен това искаше да докаже същото и на себе си.