Сандра Браун
Френска коприна (27)

Глава двадесет и шеста

Андре Филипи миеше ръцете си с четка и течен сапун. Правеше го за пети път, откакто се бе събудил сутринта, все по същия педантичен начин. Когато се увери, че ръцете му са достатъчно чисти — поне временно — той ги изплакна с много гореща вода и ги подсуши с една снежнобяла кърпа.

Изучи отражението си в огледалото над мивката. Дрехите му бяха безупречни, без петънце или гънка. Розовият карамфил в бутониерата му бе свеж и росен. Всяко косъмче бе грижливо загладено на мястото си. Би трябвало да се чувства внушителен и прекрасен като лъскава нова кола в магазин.

Вместо това се усещаше несигурен, изплашен и нещастен.

Излезе от банята, като не пропусна да изгаси лампата, и се върна в кабинета си. Според обичайните критерии той бе изключително чист и подреден. В очите на Андре обаче бе пълен хаос. На бюрото му имаше купчина писма, които изискваха неговото внимание, работните графици на служителите в хотела, различни вътрешни съобщения, анкети, попълнени от гости. Цялата канцеларска работа, която той обикновено отхвърляше методично и с удоволствие, сега се бе натрупала. Не изпитваше никакво желание за работа, откакто бе научил съкрушителната вест за самоубийството на Ясмин. В сравнение с обичайната му всеотдайност сегашното му поведение бе истинска немарливост.

Когато Клер се бе обадила да му съобщи за смъртта на Ясмин, той я бе обвинил, че лъже. Мисълта, че това прекрасно същество е отнело живота си по такъв ужасяващ начин, бе прекалено кошмарна и болезнена. Тя му напомни за онзи тъжен следобед, когато той се върна от училище и откри красивата си maman да лежи в препълнената вана, от която по плочките капеше вода, смесена с кръв.

Двете жени, които бе обичал и на които се възхищаваше повече от всички други, бяха избрали смъртта пред живота. Не само бяха предпочели един свят, в който Андре го нямаше, а дори не бяха благоволили да се сбогуват с него. Скръбта се натрупваше в гърдите му, сякаш имаше физически измерения, и в един момент той вече не можеше да диша, без да усеща режеща болка в сърцето си.

Бе отказал да отиде в Ню Йорк за траурната служба, която Клер бе организирала. Той бе присъствал, когато запечатваха гробницата на неговата maman, и тогава си бе обещал, че вече никога няма да признае необратимостта на смъртта, докато сам не умре.

Беше се опитал да превъзмогне скръбта по Ясмин, повтаряйки си познати истини. „Необикновената красота може да се превърне в проклятие за притежателя си“, „Славата и богатството имат твърде висока цена“.

Дори си бе спомнил нещо, дочуто от приятелките на майка си, дошли на нейното погребение. Тогава добронамерено го бяха успокоили: „Някои ангели са толкова красиви, че Бог не може да понесе дълго да са далеч от него. Предопределено им е да живеят кратко още преди да са се родили. Те усещат съдбата си и често нямат търпение отново да се върнат в царството на съвършенството, на което принадлежат“. Преминаването на майка му в този по-добър свят бе отбелязано, типично за Ню Орлийнс, с процесия, предвождана от оркестър, който свиреше джаз.

Като тийнейджър той не вярваше на тези глупости и просто полагаше всички усилия да не плаче пред хората. И сега не им вярваше, но му действаше успокоително да си ги повтаря. Освен това всеки ден ходеше на църква и пламенно се молеше за душата на Ясмин.

Не му стигаше смъртта й, а трябваше да понася и злонамерените писания в пресата. Обвиняваха я в какво ли не, тъй като тя вече не можеше да се защити. Хвърли гневен поглед към вестниците, които бе натъпкал в кошчето за боклук веднага щом прочете обидните заглавия. Лъжи, мръсотии, безумни измислици.

Но областният помощник-прокурор Касиди им бе повярвал.

Беше позвънил на Андре рано сутринта. След като бе изчел заглавията във вестниците, Андре не се изненада от обаждането му. Дори го бе очаквал и с нетърпение, за да изрази възмущението си от долния начин, по който се отнасяха с Ясмин.

— Тази жена е мъртва, мистър Касиди — каза той ледено. — А вие кръжите като лешояди над трупа й. Мисля, че начинът, по който се възползвате от беззащитността й, е неприличен, недостоен и отвратителен.

— Стига с тези глупости, Андре. Признавам, че трябва повече да уважаваме смъртта, но за съжаление данъкоплатците, включително и ти ми плащате, за да си върша работата. Имам един въпрос и по-добре ми кажи истината или ще дойда при теб лично и тогава не ти завиждам. Беше ли Ясмин в хотел „Феърмонт“ в нощта, когато бе убит Джексън Уайлд?

— Намирам езика ви за възмутителен и възнамерявам да се оплача от вас…

— Беше ли тя в проклетия ти хотел? — изкрещя Касиди в слушалката.

Андре Филипи се овладя, приглади с потната си длан косата си и каза:

— Вие видяхте списъка с гостите на хотела. Името й беше ли регистрирано?

— Не това те попитах.

— Нямам какво повече да ви кажа.

— Слушай — Касиди смекчи тона си и опита нова тактика. — Знам, че Ясмин ти беше приятелка. Съжалявам за смъртта й. Дори и за краткото време, през което я познавах, можах да се убедя колко е талантлива. Тя бе прекрасна. Дори само като я гледаше човек, изпитваше почти религиозно страхопочитание. Планетата вече не е така красива, защото нея я няма. Разбирам те и ти съчувствам, наистина. Смъртта й бе трагична и преждевременна и ние можем само да гадаем защо тя реши да отнеме живота си.

Ако си чел вестниците, ти е ясно, че повечето от предположенията са съвсем безпочвени. Ясмин не бе наркоманка. Не беше войнствена активистка за граждански права. Не бе нищо от това, което се опитват да я изкарат. Така че, съвсем искрено, Андре, ако ми се довериш, ще й спестиш много от тези обидни писания. А помисли какво ще означава това и за Клер.

— Не се опитвайте да ме разкъсвате между двете ми приятелки.

— Не го правя. Но ако Ясмин е била виновна за убийството на Уайлд, това означава, че Клер е невинна. Не искаш ли да паднат подозренията към нея?

— Не и ако това означава да обвиня друга своя приятелка, която е също толкова невинна и която е мъртва и не може да се защити.

— Вината или невинността й ще се докажат в разследването — каза Касиди, губейки търпение. — Просто ми кажи дали си видял Ясмин в хотела онази вечер.

— Обрисувахте прекрасен словесен портрет, мистър Касиди, но мотивите ви са съвсем егоистични. Очевидно е, че нямате доказателства срещу Ясмин. Ако зависи от мен, никога няма да ги имате. Веднъж ме измамихте, няма втори път да падна в капана ви. Довиждане.

— Ще ти изпратя призовка — заплаши Касиди.

— Правете каквото трябва. Моите отговори ще си останат същите.

Така бе приключил разговорът им. Андре дори бе очаквал ченгета, пратени от прокуратурата, да дойдат да блъскат по вратата му с призовката. Но Касиди не можеше да направи нищо, с което да го принуди да говори. Дори и с брутална сила. Предположението, че Ясмин е убила Джексън Уайлд, бе абсурдно, напълно безпочвено и погрешно. „Всъщност — каза си Андре, като отиде отново да измие ръцете си — това бе невъзможно.“

* * *

— Това е невъзможно!

Клер опита да се съпротиви, но Касиди невъзмутимо я издърпа да влезе през страничния вход на прокуратурата. Отпред сградата бе обсадена от последователите на Джексън Уайлд, които провеждаха колективна молитва. Бяха надушили мириса на прясна кръв, този път на Ясмин, въпреки че тя вече бе мъртва.

Ариел Уайлд не бе пропуснала да разпространи слуха, че между самоубийството на Ясмин и убийството на Джексън Уайлд има връзка, доказана от балистичните експертизи. Тя веднага насъска фанатичните последователи на църквата за нова вълна от религиозни протести. Пред няколко колеги Касиди бе отбелязал мрачно, че тази жена би била безценна в Пентагона. Тя бе изключителен стратег и успяваше да задейства бързо организирани, но високоефективни атаки. Освен това можеше да разчита на непоклатимата преданост на последователите си, които я обожаваха почти колкото Исус. Точно това бе според Касиди проблемът в съществуването на телевизионните проповедници. Екранът ги правеше по-популярни и известни от божествата, за които проповядваха.

— Да не би да намекваш, че Ясмин е убила Уайлд? — попита Клер, когато Касиди я натика в асансьора и натисна бутона за втория етаж.

— И аз не вярвах, докато не видях резултатите от експертизата.

— Станало е недоразумение. Някой е допуснал ужасна грешка!

— Накарах ги да проверят още два пъти, Клер. Фактът е неоспорим — куршумите са изстреляни от едно и също оръжие. Защо, по дяволите, не си ми казала, че Ясмин притежава револвер? Ако го беше направила, приятелката ти можеше да е още жива.

Клер изстена и се долепи до стената на асансьора, сякаш да се отдалечи възможно най-много от мъжа.

— Ти си подло копеле, Касиди.

Вратите на асансьора се отвориха.

— След теб — каза той подчертано любезно. — Трябва да изясним всичко веднъж завинаги!

Когато влязоха в кабинета в дъното, той затръшна вратата, свали сакото си и посочи един стол.

— По-добре се настани удобно. Няма да си тръгнеш от тук, докато не изясним всички факти.

— Питал си мама дали е възможно Ясмин да е убила Джексън Уайлд. Затова ли тя бе толкова разстроена?

— Попитах я дали е знаела, че Ясмин притежава оръжие. Попитах я дали Ясмин е споменавала, че й се иска да застреля Уайлд. Кълна ти се, че бях възможно най-внимателен. Просто си вършех работата, Клер.

— О, да, проклетата ти работа. — Тя отметна косата си назад, но дори и този несъзнателен жест сякаш й костваше усилие. Под очите й имаше огромни сенки, самата тя изглеждаше изтощена. — Може ли поне да се обадя, за да проверя как е?

Той кимна към телефона, после подаде глава през вратата и извика да му донесат две кафета. Когато забързаната секретарка пристигна с две димящи кафета в пластмасови чаши, Клер приключи краткото си обаждане.

— Супата е на котлона. Двете с Хари играят карти и мама печели — каза сякаш на себе си Клер. Усмивката на лицето й повече би подхождала на някоя мадона, загледана в спящото си дете. Устните й изглеждаха меки и красиви, когато се усмихваше по този начин. Касиди се насили, за да не отвлича вниманието си със спомени.

— Кафе?

— Не, благодаря.

— Изпий го, ще имаш нужда от него.

Тя придърпа чашата, но не я вдигна. Настани се в по-удобна поза на стола, като кръстоса крака и сви ръце в скута си. После вдигна поглед към него.

— Е, задавайте въпросите си, господин прокурор.

— Не преигравай, Клер. Правиш задачата ми по-трудна, отколкото е.

— Мисля, че трудностите ти харесват.

Той се наведе към нея.

— Вярваш ли, че ми харесва да те разпитвам за Ясмин, като знам колко близки бяхте и колко съсипана се чувстваш от самоубийството й?

— Но това не те спира, нали? Трябва ти убиец, когото да подхвърлиш на хищниците.

Той удари с ръка по бюрото си.

— Точно така. И искам това да бъде всеки друг, но не и ти!

Последва дълга, напрегната тишина. Очите му говореха много повече, отколкото имаше право да каже, но Клер добре го разбра. Тя отмести поглед и изостави нападателността си.

— Не може Ясмин да е убила Джексън Уайлд — натърти тя. — Едва ли и ти вярваш на това.

— Защо да не вярвам?

— Та тя дори не го познаваше лично. Какъв мотив би могла да има?

— Същият като теб, искала е той да престане с атаките си. Той е застрашавал бизнеса, който й е носел приходи, а тя е имала проблеми с кредиторите си. Открихме този факт, когато проверявахме дарението й за Уайлд.

— Ясмин изпитваше финансови затруднения, но Уайлд никога не е бил сериозна заплаха за „Френска коприна“. Тя смяташе, че е невероятно забавно това, че атаките му не само не ни пречеха, а и увеличаваха продажбите ни. Той буквално ни правеше реклама, от която бизнесът ни процъфтяваше, и Ясмин го знаеше много добре. Освен това тя е била в Ню Йорк през въпросната нощ.

— Не, не е била.

— Лично я посрещнах на летището на следващата сутрин.

— Ние проверихме списъците на пътниците на авиокомпанията, Клер. Още преди седмици. Тя не е пристигнала със сутрешния полет. Пристигнала е предната вечер, повече от дванайсет часа по-рано.

Клер се втренчи в него невярващо.

— Защо не си ми казал това?

— Не виждах причина да разкривам тайната на Ясмин. Предположих, че тя е дошла по-рано, за да се срещне с любовника си, и не е искала ти да знаеш, защото не си одобрявала връзката им. Не исках да се намесвам в отношенията ви като приятелки. Но сега лъжата й придобива ново значение.

Той приседна на ъгъла на бюрото си.

— Клер, знаеше ли, че Ясмин е била в Ню Орлийнс онази вечер?

— Не.

— Тя взе ли назаем колата ти?

— Не, видях я чак на следващата сутрин.

— Знаеше ли, че Ясмин носи със себе си оръжие?

Клер се поколеба. Той позна, че тя се кани да го излъже, и с облекчение чу отговора й.

— Да, знаех, че притежава револвер. Имаше го отпреди да се запознаем. Няколко пъти я убеждавах да го продаде.

— Защо не ми каза за това по-рано?

— Защото… Ясмин ми беше казала, че го е забутала някъде.

— Забутала или загубила?

— За известно време. По-късно той най-неочаквано се намери.

— Значи е бил загубен и после се е намерил?

Клер кимна.

— Да, тя го опаковаше в багажа си винаги когато пътуваше, за да не й го конфискуват при проверката на летището. Беше казала, че явно е останал забравен в някой куфар.

— Но ти въпреки всичко не ми спомена за този револвер?

— Ами често се случва нещо да се загуби — отвърна тя раздразнено.

— Говорим за смъртоносно оръжие, Клер. Питам те още веднъж: защо не ми каза за пистолета на Ясмин?

— Защото не мислех, че е важно.

— Лъжеш!

— Добре! — не издържа тя. — Страхувах се, че ще свържеш проклетия пистолет с убийството на Джексън Уайлд.

— Но той е свързан с убийството.

— Ясмин не го е използвала, за да застреля преподобния.

— Но някой го е използвал.

— Не и Ясмин.

— Кой друг е имал достъп до револвера?

— Никой, когото познавам.

— Ти самата.

— Аз никога не съм стреляла през живота си. Дори не знам как се прави, вече ти го казах няколко пъти.

— Което може да е била някоя от многобройните ти лъжи. Според Ясмин как се беше затрил револверът?

— Тя нямаше представа.

— Къде го беше загубила?

— В багажа си, предполагам. Не знам.

— И колко време го нямаше?

— Две-три седмици. Не съм сигурна.

— Как се намери?

— Ясмин каза, че се появил в ръчната й чанта.

— Клер…

В този миг някакъв мъж почука рязко и веднага отвори вратата. Той усети напрежението, поглеждайки притеснено към двамата.

— Краудър иска да те види, Касиди.

— Ще отида при него после.

Но младият стажант настоя.

— Извинете ме, сър, но мистър Краудър каза, че е спешно. И ще ми подпали задника, ако не ви заведа със себе си. Има някой при него и е задължително и вие да присъствате.