Сандра Браун
Френска коприна (22)

Глава двадесет и първа

— Изглеждаш фантастично. — Джошуа Уайлд нахлу в болничната стая на Ариел, бутайки една инвалидна количка. Сестрата го бе информирала, че Ариел е облечена и е готова да бъде изведена навън, където я очакваше тълпа журналисти, нетърпеливи да я снимат и да й зададат въпроси за този най-нов драматичен епизод в живота й. — Колесницата ви е готова, мадам.

Ариел затвори куфара си.

— Необходима ли е тази колесница?

— Политика на болницата. Освен това има библейски подтекст.

Тя се намръщи.

Джош прие лошото й настроение с разбиране. Тази сутрин той изглеждаше изключително привлекателен и елегантен. Дрехите му бяха комбинирани със стил, косата му бе добре пригладена, един закачлив кичур падаше над веждите му. В походката му имаше необичайна лекота. Последните няколко дни на почивка и отмора го бяха освежили видимо.

Въпреки че Ариел все още се обличаше в траурно черно, тя изглеждаше невероятно привлекателна за човек, когото тъкмо изписват от болницата. Беше поръчала в стаята й да дойде фризьорка, която изми и изсуши дългата й платиненоруса коса. Сама се бе гримирала, но не положи никакво усилие да скрие бледовиолетовите сенки под големите си сини очи. Те трябваше да напомнят на всички през какво ужасно изпитание бе преминала.

Не бе особено радостна да види Джош и решително демонстрира, че не споделя доброто му настроение.

— Ухилил си се като пача. Какво ти е станало?

— Нищо — отвърна той усмихнато. — Просто се чувствам щастлив.

— Сигурно докато съм стояла тук затворена, през цялото време си свирил на пиано.

— Почти непрекъснато. — Той си взе един банан от кошницата с плодове, обели го и отхапа. — И не съм изсвирил и една нота от църковни песни.

— Само класическите ти тъпотии — измърмори тя, докато оглеждаше отражението си в огледалцето си. — Радвам се, че не съм била там да те слушам.

— Свирих много добре, колкото и нескромно да звучи.

Тя прибра огледалцето в чантата.

— Пази си пръстите, защото след няколко дни няма да свириш за удоволствие. Пак ще трябва да се отдадеш на госпълите.

Усмивката на Джош се стопи.

— Какво значи след няколко дни? Лекарите ти поръчаха пълна почивка поне месец.

— Не ме интересува какво приказват лекарите. Искам да насрочим нова служба преди края на следващата седмица. Бяхме набрали такава скорост, преди да стане това. — Тя плесна стомаха си, сякаш наказваше детето в утробата си. — Трябва да се задвижим отново. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Няма да спра, докато Касиди или който там отговаря за разследването не започне процеса срещу убиеца на Джексън. И това ще е само началото. Смятам да ходя в съдебната зала всеки ден. Процесът ще е централна новина в продължение на седмици, може би месеци. Искам да присъствам там до края му. Да се набивам на очи. Една съсипана от скръб жена. Трябва да се възползвам от тази безплатна реклама. Готов ли си?

Докато излагаше плановете си, Ариел провери банята, шкафчетата и чекмеджетата за нещо забравено. Сетне се обърна подканващо към Джош, който мълчаливо слушаше речта й, но накрая не издържа:

— Нека се разберем веднъж завинаги. Ти май пак не си си извлякла поука.

— Вече ще ям. Доволен ли си? Престани да ми опяваш за това.

— Но булимията е само половината проблем, Ариел. Ще се докараш до нов припадък, това ли искаш?

— Не, не това е планът ми — отвърна тя престорено мило. — Нямам намерение пак да идвам в болницата. Но и няма да стана отшелничка само защото веднъж съм се преуморила и съм припаднала за момент.

— Ами бебето? От мен ли е?

— Не — заяви тя решително. — На скъпия ти покоен баща е. Той ми погоди този номер. — Очите й проблеснаха злобно.

— Сигурна ли си?

— Да, ти винаги използваш презерватив. Той не слагаше, кучият му син.

— Ти не си ли искала дете?

— По дяволите, да не съм луда! За какво ми е, за да трябва да се откажа от всичко, за което съм работила?

— Но татко го е желал.

— О, естествено — каза тя хапливо. — Знаеш го какъв беше. Той и чудовищното му тщеславие. Мечтаеше си за един Джексън Уайлд-младши, който да е точно негово копие. — Ариел изгледа Джош с презрение. — Понеже първият му син се бе оказал разочарование.

Джош сведе поглед към дългите си тънки пръсти — не можеше да каже нищо в отговор на тази омразна истина.

— Постоянно ми натякваше за това дете — продължи Ариел. — Твърдеше, че ще е добре за имиджа ни и че ще укрепи силата на църквата. Че едва ли не ще станем по-популярни от семейството на президента.

Аз се опитвах да му противореча, но както и сега, кучият син има последната дума. Обзалагам се, че в този момент добре се забавлява на наш гръб. — Тя погледна към пода и тропна с крак, сякаш се обръщаше към съпруга си в ада. — Мразя те, мразя те, негодник такъв.

— Кога откри, че си бременна, Ариел?

Тя отметна косата през рамото си и го изгледа с досада.

— Вечерта, когато припаднах, около час след като ме докараха тук и ме прегледаха.

— И не си знаела преди това?

Тя впери непроницаемия си поглед в Джош.

— Накъде биеш?

— Подозираше ли, че си бременна, преди татко… да умре?

Тя се извърна с гръб към него и взе чантата си.

— Какво значение има? Той не ми оставяше избор. Ако беше жив, щях да съм вързана с дете. За щастие, вече не е в състояние да ме спре да не загубя бебето.

Джош я сграбчи за раменете.

— Да го загубиш?

Тя избута ръцете му.

— Не бъди наивен, Джош. Ако мислиш, че ще се откажа от кариерата си на телевизионен проповедник заради мръсни памперси и сок от моркови, не си на прав път. Не искам дете и никога не съм искала. — Тя се усмихна доволно. — Това е единственият ни спор, в който Джексън ще загуби.

— Замисляла ли си се колко непопулярна ще станеш сред последователите на църквата, ако разберат, че си направила аборт?

— Не съм толкова глупава — тросна се тя. — Всички, които са гледали телевизия миналата седмица, знаят, че припаднах от изтощение и мъка. Скоро ще научат, че въпреки бременността си аз съм твърдо решена да продължа мисията на Джексън и да разгромя враговете му. И че няма да се успокоя, докато убиецът му не бъде заловен и осъден. За известно време ще се възползвам от бременността. Сълзите ми ще рукват всеки път, когато говоря за това, колко щастлив би бил Джексън, ако е знаел, че нося живото му семе в утробата си. И после пак ми приказвай за библейски подтекст! — засмя се саркастично тя. — Ще говоря за Аврам и Сара и за това как Бог накрая възнаградил предаността им с дете. А след няколко седмици ще направя спонтанен аборт. Само си представи каква лавина от съчувствие ще ни залее. „Лишена от съпруга си, лишена от детето си, тя смело продължава своя кръстоносен поход…“

Мечтата й за снимките във вестниците накара очите й да заблестят в сини пламъци. Тя хвърли поглед към Джош и отново се засмя.

— Какво ти става, изглеждаш сякаш всеки момент ще повърнеш?

— Направо ми се догади от това, което говориш.

— Не ми казвай, че си се развълнувал заради бебето. Затова ли си толкова възторжен напоследък? Да не си си представял как ставаш втори баща на доведения си брат? — Тя го потупа насмешливо по бузата. — Ако това не бе толкова тъпа идея, щеше да си направо трогателен.

Той бутна ръката й настрани.

— Съвсем не съм толкова тъп, колкото си мислиш, Ариел. — Раздразнено кимна към инвалидната количка и попита: — Готова ли си?

— Да, но ще вървя, няма да се возя в това. — Тя посегна за куфара си.

— Не трябва да го мъкнеш сама.

— Защо не? Нямам търпение да се отърва от последните останки от Джексън. — Тя грабна тежкия куфар и се от прави към вратата.

* * *

— Отворено е. — Касиди вдигна поглед от купчината папки на бюрото си.

Влезе детектив Хауърд Глен и спокойно се настани на един стол.

— Добре дошъл. Как мина?

— Точно както ти бях предрекъл, че ще стане. Мис Лоран заяви, че има стотици коли като нейната в този щат и че за Ясмин вудуто е било само преходен интерес. Увличала се е поне по няколко религии, но не е сериозно вярваща. Все пак научих едно нещо. Ясмин наистина има тайнствен любовник, но той не е бил Уайлд. Връзката й в момента е в криза. Може да възложиш на някого да се заеме с това.

— Ще го направя. Междувременно аз проверих някои други работи.

Глен извади малък бележник от вътрешния джоб на карираното си спортно сако.

— Досега съм открил още десет много съмнителни дарители. Става дума за значителни дарения. Между пет и двайсет и пет хиляди. Той изчака реакцията на Касиди.

— Слушам те.

— Трима от десетмината са собственици на порнокина. Двама имат книжарници за порнолитература. Два салона за масаж и два бара с голи танцьорки. Освен това и една от най-големите звезди на порнофилмите.

Касиди стана от въртящия се стол и отиде до прозореца. Пъхна ръце в джобовете си и се взря невиждащо навън.

— И след като са направили даренията си, Уайлд е преставал с нападките срещу тях.

— Не разполагах с толкова много хора, че да успея да проследя и докажа тази хипотеза, но тя е най-логична.

— Може би Уайлд е повишил прекалено цената за мълчанието си и на някого му е писнало.

— Възможно е.

— Някой от тези хора бил ли е в Ню Орлийнс в нощта на убийството?

— Е, тук е вече загадката — отвърна детективът замислено. — Пръснати са из цялата страна и никой не живее на близо.

— Е, живеем във време на бързи самолети, автобуси и идеални междущатски магистрали.

— Няма нужда да ставаш язвителен, Касиди.

— Извинявай, но не се чувствам особено щастлив.

— С всички ни е така — сви рамене Глен. — Само филмовата звезда признава да е идвала в Ню Орлийнс, но преди доста време. Тя специално е била в Рим в деня на убийството.

— Можем ли да го проверим?

— Има някакъв италиански режисьор, който твърди, че тя живеела с него във вилата му от април насам.

Касиди усети как отчаянието го наляга като воденичен камък.

— Предлагам ти да продължиш в тази посока, Глен. Кажи на хората си да проверят тези списъци по сто пъти, ако се налага, но да отсеят всички, които не изглеждат фанатично вярващи.

— Съгласен съм — изправи се Глен, — но ще отнеме доста време.

Касиди смръщи вежди и попита:

— Ами фирмените дарения?

— Проверих няколко, нищо интересно.

— Да продължим да проверяваме и тях. Кой стои зад фирмата? Това е едно добро прикритие, ако някой иска да остане анонимен. Да започнем от корпорациите, които са свързани по някакъв начин с Юга, особено тези, които имат офиси тук, а след това да разпрострем проверката.

Детективът кимна и бавно излезе. На Касиди му се прииска да го ритне в задника, за да види дали ще се забърза малко. Но точно сега не можеше да си позволи конфликти с никого. Имаше малко съюзници. А в прокуратурата беше пълно с политици, които бягаха от губещите като от чумави. Щом Касиди отидеше до кафемашината, колеги те му веднага се пръсваха във всички посоки.

Когато се върна в града, той съобщи на Краудър, че пътуването му до Мисисипи не е донесло нищо. Търпението на областния прокурор бе на предела и той не пропусна да обясни това на Касиди.

— Времето ти свършва. Или ми даваш нещо конкретно по случая до края на седмицата, или те отстранявам от случая.

— Когото и да поставиш на мое място, той ще се сблъска със същите стени, които ми пречат, Тони, а и няма да успее да се погажда така добре с Глен.

— Може би, но не съм уверен.

Краудър запази каменното си изражение. Касиди въздъхна.

— Слушай, нямаме никакви физически улики, с изключение на няколко нишки от постелка, които може да са дошли от всяка от около десет хиляди такива коли в града.

— Но една от тези коли принадлежи на Клер Лоран и тя е имала и мотив, и възможност да извърши престъплението.

— Но не мога да докажа, че е била в апартамента на Уайлд в хотела по времето на убийството.

— Нишките може да се окажат достатъчни.

— Как ли не! — Касиди поклати невярващо глава. — Няма да се явя пред съдебните заседатели, без да съм си прикрил задника.

Краудър се намръщи:

— Само внимавай да не се окаже, че не прикриваш собствения си задник, а този на Клер Лоран.

Касиди така се разгневи от тази забележка, че бе готов да забие няколко юмрука в лицето на шефа си. Вместо това обаче той просто бързо напусна кабинета му.

Оттогава двамата не бяха разговаряли, а вече бяха минали два дни. Часовете на Касиди буквално изтичаха.

Най-ужасното бе, че Краудър, без да знае, бе улучил точно в целта. Касиди наистина искаше да защити Клер. Въпреки че й бе толкова ядосан, че бе готов да я удуши със собствените си ръце, той не желаеше да я праща в затвора. Но ако тя наистина бе виновна, нямаше избор. Щеше да я вкара зад решетките до края на живота й без възможност за помилване, амнистия или по-бързо освобождаване.

— Божичко! — простена Касиди и притисна слепоочията си.

Точно в тази измъчена поза го свари Джошуа Уайлд няколко минути по-късно.

— Какво искаш? — изръмжа Касиди.

— Все още ли отговаряте за разследването на убийството на баща ми?

— Поне така писа местният вестник тази сутрин. Влез. Но те предупреждавам, че не съм в настроение за глупости и ако си тук да ме разиграваш, по-добре веднага да си тръгнеш.

— Не съм дошъл да ви разигравам.

— Седни.

Младият мъж се настани на стола срещу бюрото.

Касиди кимна към входа на сградата.

— Защо не си там, да подкрепяш протестите?

Откакто се бе върнал от „Роузшарън“, всеки път, когато влизаше в сградата, на Касиди му се налагаше да си пробива път през тълпи от демонстранти, които го обвиняваха в некадърност. Хората в тълпата бяха гръмогласни и враждебни, не се уморяваха да скандират и да пеят химна на църквата часове наред. Размахваха плакати и лозунги всеки път, когато го зърнеха.

— Това е най-новата идея на мащехата ми — каза Джош за добре организираната протестна кампания.

— Мислех, че току-що е излязла от болницата.

— Така е, но веднага се зае за работа. Няма да ви остави и минута покой, докато не осъдите убиеца.

— Не е само тя — измърмори Касиди. — Защо не я посъветваш да спре с тези глупости навън? От тях няма никаква полза.

— Напротив, така Ариел влиза в централните новини, а това е основната й цел.

— Но е само въпрос на време, преди нещата да се обърнат срещу вас. В тази сграда идват и някои изключително неприятни личности. Някой от тях може да се почувства засегнат. Ариел не би желала такава негативна реклама.

— Тя ще измисли как да се възползва и от нея.

— Е, не се справи много добре с протеста пред „Френска коприна“.

— Да, Ариел побесня от това как Клер Лоран преобърна ситуацията в своя полза. — Изражението му стана замислено. — Тя е интересна дама. Повечето хора биха отвърнали на клеветите, но тя има класа. Възхищавам се на самообладанието й.

„Да — помисли си ядосано Касиди, — как да не се възхити човек на самообладанието й“.

— Както и да е, да се върнем на Ариел — продължи Джош. — Тя изобщо не обръща внимание на моите съвети. Всъщност в никого не се вслушва. Щом си науми нещо, не може да я спре човек.

— За мащехата си ли говориш или за някой ударен взвод?

— Повярвайте ми, вие не я познавате така, както аз. Тя се е побъркала, особено… особено, откакто бе убит баща ми.

Джош избягна погледа на Касиди и с това му вдъхна някаква надежда. Непогрешимият му инстинкт му подсказваше, че е на път да направи някакъв пробив. Беше трудно да задържи нещата в своя полза, но се постара да запази спокойното си изражение, сякаш не е чул нищо особено впечатляващо. Направи жест с ръка, за да подкани Джош да продължи.

— Сигурно сте чули за бременността на Ариел.

— На теб ли трябва да честитя?

— Питате дали аз съм бащата? — Джош поклати глава. — Тя казва, че бебето е от татко. Точно затова съм тук. — Той внезапно се изправи и се приближи към бюрото на Касиди.

— Защо не се успокоиш и не ми кажеш какво те тревожи? — Касиди се постара да звучи уверено, така че да предразположи Джош да му се довери. Искаше да вдъхне достатъчно кураж на нерешителния син на покойния евангелист.

— Аз ви излъгах — изтърси Джош неочаквано.

— За кое? — Касиди се напрегна, за да изглежда спокоен.

— За онази нощ. За това, че двамата с Ариел сме били заедно през цялото време. Истината е, че тя… Тя излезе от стаята ми за известно време и ходи до техния апартамент.

— В колко часа?

— Някъде около полунощ.

— За колко дълго?

— Петнайсет, може би двайсет минути.

— Говорила ли е с баща ти?

— Не знам, кълна се в Бога.

— Няма нужда, закълни се пред мен.

Джош облиза пресъхналите си устни.

— Кълна се, че не знам.

— Добре, продължавай.

— Измисли някакво извинение, че ще отиде да потърси един нотен лист. Каза, че татко спял. На мен това не ми направи впечатление до следващата сутрин. Но тогава тя ме помоли да не казвам нито на вас, нито на полицията, че е излизала.

Сърцето на Касиди биеше до пръсване. Все пак не си позволи да се отдаде на напразни надежди, доверявайки се на думите на един човек, който вече го бе излъгал веднъж за нещо изключително важно. Разполагаше само с преразказ на факт. Това в никакъв случай нямаше да е достатъчно в съда. Все още нямаше реална улика срещу вдовицата. Все пак това щеше да даде нова насока на разследването и да измести центъра от Клер. След толкова безплодни дни тази новина бе като богата реколта.

— Защо се съгласи да излъжеш, Джош? — попита Касиди.

— Честно казано, не мислех, че е важно. Ариел изпадна в истерия, когато откри тялото. Беше толкова… страшна гледка. Не си помислих и за миг, че може тя да има нещо общо с убийството.

— А сега какво мислиш?

Джош надигна леко глава и плахо погледна Касиди.

— Сега мисля, че има.

Касиди не смееше да преглътне, да мигне, да направи каквото и да било, за да не разколебае нерешителното изявление на Джошуа Уайлд. Струваше му се, че само за миг то може да се срине и изчезне.

— Защо промени мнението си?

Джош очевидно се бореше със самия себе си. Поне такова впечатление създаваше. Той изтри потните си длани в панталона.

— Противно на това, което Ариел говори пред медиите, тя не се радва изобщо на бременността си. По-точно е бясна, че е станало така. Смята да се погрижи да пометне — така хем ще се отърве от бебето, хем ще си спечели нова вълна от съчувствие.

Касиди се показа шокиран, напълно според очакванията на Джош.

— Това звучи чудовищно!

— Това не е и половината от истината, мистър Касиди. Тя се възприема като мегазвезда, способна да влияе на милиони хора. Само да чуете плановете й за телевизионното предаване. Пълна самозабрава. За начало смята да превърне амвона в политически форум на хора, които споделят възгледите й. Вече е разпратила първите покани. Тя е амбициозна и хитра и е твърдо решена нищо и никой да не се изправи на пътя й. Напълно е загубила връзка с реалността.

— Върни се на убийството.

Джош отново седна. Пъхна пръсти между плътно прибраните си колене и се загледа в тях.

— Баща ми бе истински тиранин. Правеше се на бог пред всички, включително пред Ариел и мен. Особено пред Ариел и мен! Той постоянно я дразнеше, че е пълничка, и тя си навлече проблеми с яденето.

— Вестниците загатнаха, че е развила булимия, но от болницата в Канзас Сити не го потвърдиха.

— Вярно е. А бебето тя възприема като още една от жестоките шеги на татко. Сякаш чрез него той продължава да я контролира. Мисля, че е знаела за бременността си преди нощта, когато припадна. Мисля, че е побесняла, че татко я е насилил да забременее, въпреки ясно изразеното й нежелание. Мисля, че заради това го е убила.

Касиди реши да се опита да обори обвиненията на Джош, както би постъпил евентуално адвокатът на Ариел.

— На теория звучи приемливо, Джош, но нищо не го потвърждава. Чул ли си баща ти и Ариел да се карат заради бременността?

— Не. Той не би й позволил това.

— Мащехата ти притежава ли пистолет?

— Не. Поне аз не знам. Но брат й е в затвора.

Касиди бе открил това още в началото на разследването.

— Според дневниците за посещения в затвора Ариел не се е виждала с брат си от години. Не са си кореспондирали. Съмнявам се той да й е осигурил оръжие, без никой да разбере.

Джош сви рамене.

— Просто направих предположение. Може да си е купила пистолет и после да го е изхвърлила някъде, където никой не може да го открие.

— Може би — съгласи се неуверено Джош.

— Помислете за изстрелите. Жена забременява от определен мъж. Чувства се бясна, че той й е направил дете, въпреки волята й. И тя го прострелва в топките. Това не ви ли изглежда логично?

Касиди присви очи, сякаш преценяваше вероятността на тази хипотеза. После потри врата си.

— Трябва да ви кажа, че все още теорията изглежда съвсем куха.

— Мислех, че ще реагирате по-ентусиазирано — разочаровано въздъхна Джош.

— Когато е излязла от стаята ти онази нощ, Ариел беше ли с обувки?

— Обувки? Не. Мисля, че беше боса. Беше ги свалила, защото се любихме. Не си спомням после да ги е обувала отново. Защо?

— Все още се опитваме да установим произхода на някои от влакната, които открихме в стаята на баща ти. — Той замълча за момент. — Случайно ти или Ариел да сте наемали кола в Ню Орлийнс?

— Аз, защото предпочитам собствен транспорт.

— Е, кара ли из Ню Орлийнс?

— О, много, всеки ден. Наех кабриолет и се наслаждавах да карам с прибран гюрук.

Тази информация можеше лесно да се провери.

— Ариел идвала ли е с теб на тези разходки?

— Мисля, че веднъж. А може би два пъти. Защо?

— Ти продължаваш ли да спиш с нея?

— Не, не сме го правили от седмици.

— Защо, какво стана?

Джош го погледна за миг, после отклони погледа си.

— Не знам. Тя прекалено се вживява в това, че е водач на църквата. Все не беше подходящ момент. Или тя се чувстваше скапана и заспиваше веднага, или аз започвах да й натяквам, че повръща всичко, което яде, и тя се вбесяваше. Сега, като знам за бебето… Е, не мисля, че е редно да я любя, когато тя носи в утробата си доведения ми брат.

Касиди се наведе напред.

— Съзираш ли иронията на съдбата, Джош? За теб не е било проблем да се чукаш с жената на баща си, докато той е бил жив, но сега, когато него го няма, а тя е бременна с детето му, ти изведнъж започваш да страдаш от предразсъдъци.

Джош се опита да се защити:

— Просто така се чувствам.

— Добре. — Касиди се облегна на стола си. — Нека за момент си представим, че се е случило точно тъй. Готов ли си? Ариел те оставя в стаята ти, връща се в апартамента, който е споделяла с баща ти, убива го с оръжие, за което никой не е знаел, че притежава, и което не е открито и после се връща за втори сеанс с теб в леглото, правейки правилното предположение, че ти ще си нейното алиби.

— Така мисля, че е станало.

Касиди изпухтя ядосано.

— Това, което ме смущава най-много в момента, е причината ти да дойдеш и да ми разкажеш всичко точно сега.

— Лъжата мъчеше съвестта ми.

— Съвест? — повтори Касиди скептично.

Джош отново започна да се оправдава:

— Аз може и да съм прелюбодеец, признавам, че съм мамел собствения си баща с жена му. Но няма да споделя вината за убийството с Ариел. — Той прехапа долната си устна, колебаейки се. — Добре, не е само заради съвестта ми, мистър Касиди. Може и да не повярвате, но аз се страхувам от нея.

Касиди прихна в искрен смях, но Джош го прекъсна съвсем сериозно:

— Така е. Преди да се случи всичко това, знаех, че е амбициозна и пресметлива, но сега тя надхвърли всички граници. Действа безмилостно! Подло. Няма да се спре пред нищо, за да постигне своето. Ако някой дръзне да й противоречи и за най-малкото нещо, тя го уволнява, без изобщо да се замисли. Без да се съветва с никого. Тряс! — Той удари с юмрук в разтворената длан на другата си ръка. — И този човек повече не съществува.

Впери поглед в разтреперените си ръце.

— Сякаш досега съм бил сляп. Може би съм се съсредоточавал прекалено много върху баща си и не съм прозрял истинската същност на Ариел. Мисля, че е способна на всичко, за да защити интересите си. Според мен тя е неуравновесена. Опасно неуравновесена!

Касиди дълго и замислено се взира в него, после се изправи, слагайки край на разговора.

— Благодаря, Джош. — Той му протегна ръка. Младият мъж изглеждаше напълно озадачен.

— И това ли е всичко? Мислех, че ще ми зададете хиляди въпроси.

— Ще ти ги задам, но по-късно. Веднага ще започна да работя по тази версия. Междувременно ти се дръж съвсем нормално с мащехата си. Върши си работата. Не прави и не казвай нищо, което да й подскаже, че си идвал при мен. Нека тя продължава да си въобразява, че съм я елиминирал като заподозряна още преди седмици. — Касиди изгледа Джош сериозно. — Разбирам, че не ти е било никак лесно да дойдеш тук.

— Така е. Години наред двамата с Ариел намирахме утеха от тираничността на баща ми един в друг. Зависехме един от друг. Двамата бяхме нещастни и потиснати по една и съща причина и разчитахме на подкрепата си, за да понасяме някак това положение. Откакто баща ми умря, ние спряхме да се нуждаем един от друг. Вече няма на кого да отмъщаваме. Явно единственото, което ни е сближавало, е била омразата към него. Предполагам, че Ариел има сериозни психологически проблеми, които се коренят още в бедното й детство. Понякога й се гневя, но в повечето случаи се боя от нея. Но въпреки това — добави той, като поклащаше тъжно глава — не мога да я оставя да се измъкне безнаказано, след като е извършила убийство.

— Джош, трябва да те попитам заради дългата ти връзка с Ариел. Ти би ли могъл да свидетелстваш срещу нея в съда?

— Да — отвърна Джош без ни най-малко колебание.

Двамата се сбогуваха. Веднага щом младият мъж излезе от кабинета му, Касиди облече сакото си и стегна възела на вратовръзката си. Изчака достатъчно, за да е сигурен, че Джош е напуснал сградата, и после взе асансьора до съседния етаж, където бе кабинетът на Антъни Краудър. Не обърна внимание на секретарката, която го предупреди, че шефът е ужасно зает и е помолил да не го безпокоят. С увереност, която не бе изпитвал от дни, той нахълта без покана.

— Преди да започнеш да стреляш срещу мен, чуй какво ще ти кажа. Мисля, че знам кой е убил Джексън Уайлд.

Краудър захвърли химикалката, с която пишеше.

— Е?

— Синът му.