Сандра Браун
Френска коприна (2)

Глава първа

Преподобният Джексън Уайлд бе прострелян в главата, сърцето и тестисите. Касиди веднага заключи, че това не е случайно.

— Ужасна бъркотия! — обади се съдебният лекар.

„Доста меко казано“, помисли си Касиди. Предположи, че убийството е било извършено с револвер 38-и калибър и че е стреляно от много малко разстояние. Куршуми с рязан връх — убиецът очевидно е искал да отнесе жертвата си. По таблата на леглото и чаршафите бяха полепнали късчета човешка плът и мозък. Матракът бе подгизнал от кръв, която се бе събрала на локва под тялото. Колкото и ужасяваща да бе гледката, Касиди бе виждал и много по-страшни — разкъсани на части или разчленени тела.

Това, което най-много объркваше Касиди, бе самоличността на жертвата. Той бе чул да съобщават невероятната новина по радиото, докато се опитваше да си проправи път с колата през сутрешното задръстване. Веднага бе направил непозволен обратен завой и се бе понесъл към местопрестъплението, въпреки че нямаше никакво основание да го прави, преди да му възложат официално случая. Полицаите, които бяха отцепили района около хотел „Феърмонт“, го разпознаха и автоматично предположиха, че той официално представлява областния прокурор на Ню Орлийнс. Никой не се учуди на появата му в апартамент „Сейнт Луи“ на седмия етаж, в момента претъпкан със специалисти, които поради припряността си по-скоро щяха да унищожат някоя по-незабележима улика, вместо да я открият.

Касиди се доближи до съдебния лекар.

— Какво мислиш, Елви?

Доктор Елвира Дюпоа бе набита, сивокоса и невъзмутима като скала. Сексуалният й живот бе неизменна тема за клюки в полицията, но никой от тези, които не спираха да го обсъждат, не говореше от собствен опит. Малцина харесваха Елви, повечето хора в полицията я мразеха. Никой обаче не поставяше под съмнение компетентността й.

Касиди с удоволствие я посрещаше на свидетелската скамейка, ако тя се явяваше като свидетел на обвинението. Можеше да разчита, че отговорите й ще бъдат ясни и неоспорими. Когато се закълнеше, че ще казва истината, доктор Дюпоа изглеждаше искрена и неподкупна и винаги успяваше да впечатли дълбоко съдебните заседатели.

Патоложката, която бе около четиридесетте, намести очилата на четвъртитото си лице.

— На първо време мога да предположа, че раната в главата е причинила смъртта. Куршумът е надробил сивото му вещество. Раната в гърдите изглежда прекалено наляво, за да е засегнато смъртоносно сърцето, но не мога да кажа нищо окончателно преди аутопсията. Изстрелът в тестисите не би могъл да го убие, поне не моментално. — Тя хвърли поглед към съдебния помощник-лекар и се подсмихна. — Но със сигурност е щял да повлияе необратимо на любовния му живот.

Касиди смигна съзаклятнически.

— Интересно кой от изстрелите е бил пръв.

— Не е ясно.

— Според мен в главата.

— Защо?

— Раната в гърдите, ако не е била смъртоносна, поне би го обездвижила.

— А ако някой ме бе прострелял в чатала, машинално бих се опитал да се предпазя с ръце.

— И да умреш, стиснал топките си?

— Нещо такова.

Лекарката поклати глава.

— Ръцете на Уайлд бяха отпуснати отстрани. Никакви признаци за борба или някакви защитни реакции. Мисля, че се е чувствал напълно спокоен в присъствието на човека, който го е убил. А може и да е спял. Да не е разбрал какво му се готви.

— Често става така — измърмори Касиди. — Какво предположение ще направиш за часа на смъртта?

Тя вдигна дясната ръка на жертвата и я завъртя около китката, за да прецени степента на вкочаняване.

— Около полунощ. Може би малко по-рано. — После пусна ръката и попита: — Сега вече мога ли да си го прибирам?

Касиди огледа трупа за последно.

— Давай!

— Ще се погрижа да получиш копие от протокола от аутопсията веднага щом го напиша. Не ми се обаждай да ме припираш, защото така само ще ме забавиш.

Доктор Дюпоа бе решила, че той ще бъде прокурор по случая, и Касиди реши да не уточнява това за момента. Беше само въпрос на време. Той наистина щеше да получи този случай.

Отдръпна се и направи място на екипа от лабораторията да се заеме за работа, но продължи да оглежда подробно хотелската стая. Предметите на нощното шкафче вече бяха обработени за отпечатъци. Всичко бе покрито с тънкия слой черен прах. Различни неща бяха грижливо прибрани в отделни найлонови пликове и на всеки бе поставен съответен етикет. Можеха да изключат грабежа като мотив за убийството. Сред вещите на нощното шкафче имаше ръчен часовник „Ролекс“, който сигурно струваше няколко хиляди долара.

Полицейският фотограф правеше снимка след снимка. Друг полицай, с хирургически ръкавици и специални наколенки от датекс, оглеждаше мокета за влакънца от неясен произход.

— Тук влизали ли са журналисти?

— Никакви — отвърна коленичилият полицай.

— Задръжте ги вън възможно най-дълго и не им съобщавайте никаква съществена информация. В прокуратурата ще подготвим официален бюлетин за медиите по-късно днес, когато имаме необходимите факти.

Полицаят кимна.

Касиди ги остави да си вършат работата и се застоя в преддверието на апартамента. Двата огромни прозореца бяха скрити зад полупрозрачни драпирани пердета и така стаята изглеждаше сумрачна и тъжна, независимо от мебелировката в пастелни и бели тонове. В ъгъла на кадифеното канапе се бе сгушила една млада жена, свела глава и заровила лице в ръцете си. Тя не можеше да спре риданията си. До нея седеше млад мъж, нервен, дори изплашен на вид, и се опитваше безуспешно да я успокои.

Разпитваше ги един детектив от отдел „Убийства“ на Полицейското управление на Ню Орлийнс. Хауърд Глен работеше в отдела повече от двайсет години. Бе доста грубоват и малцина от колегите му го харесваха. Дори външният му вид не предразполагаше хората да потърсят приятелството или поне компанията му. Беше рошав и с доста опърпани дрехи, пушеше цигара след цигара „Кемъл“ без филтър и като цяло изглеждаше като изваден от някой черно-бял полицейски филм от 40-те. В правораздавателните среди обаче го уважаваха много, защото провеждаше разследванията си методично и последователно.

Когато го доближи, Глен вдигна глава и възкликна:

— Хей, Касиди, бързо си дошъл! Краудър ли те прати?

Антъни Краудър бе областният прокурор на Ню Орлийнс и шеф на Касиди. Той подмина въпроса и кимна към двойката на канапето:

— Кои са тези?

— Не гледаш ли телевизия?

— Не и религиозни програми. Никога не съм гледал шоуто му.

Глен извърна глава и промълви с половин уста, така че само Касиди да го чуе:

— Голяма загуба. Сега вече няма да можеш да наваксаш пропуска.

Касиди хвърли поглед към спалнята, където Елви Дюпоа контролираше преместването на трупа от леглото на носилката.

— Със сигурност го изпуснах.

— Това е жената на проповедника — Ариел Уайлд — обясни Глен. — И синът му Джошуа.

Младият мъж погледна Касиди, който му протегна ръка.

— Областен помощник-прокурор Касиди.

Джошуа Уайлд стисна ръката му достатъчно силно, но пръстите му бяха меки, гладки и грижливо поддържани — определено не ръце на работник. Той имаше изразителни кафяви очи и пепеляво кестенява коса, сравнително дълга и доста чуплива. Изглеждаше привлекателен, почти красив. Преди век-два на някой друг континент той със сигурност би прекарвал времето си в посещения на модни приеми и в писане на романтична поезия. Касиди се усъмни дали този мъж някога в живота си е пипвал бейзболна топка, палил огън на открито или разпъвал палатка.

Гласът му звучеше по южняшки изтънчен и култивиран като отлежало уиски „Джак Даниълс“.

— Открийте негодника, който така зверски е убил баща ми, мистър Касиди.

— Това и възнамерявам да направя.

— И дано правосъдието бързо му отдаде дължимото.

— На него? Сигурен ли сте, че убиецът на баща ви е бил мъж, мистър Уайлд?

Младият мъж се смути.

— Разбира се, че не. Имах предвид… тоест използвах мъжки род по принцип.

— Значи е възможно да е била жена?

До този момент вдовицата не бе успяла да се включи в разговора и продължаваше да хлипа, забила нос в една кърпичка. Най-неочаквано Ариел Уайлд отметна русолявата си права коса и впери яростен, почти фанатичен поглед в Касиди. Лицето й бе бледо като бялата настолна лампа на масичката край стената, но красивите сини очи, подчертани от необичайно дълги мигли, проблеснаха, все още влажни от сълзите.

— Така ли разрешавате случаите си мистър… бихте ли повторили името си?

— Касиди.

— Разкривате престъпленията, като си играете на думи ли?

— Понякога да.

— Значи не сте по-добър от този детектив тук. — Тя хвърли презрителен поглед към Хауърд Глен. — Вместо да търси убиеца, той разпитва нас с Джош.

Касиди си размени един съчувствен поглед с Глен. Детективът сви рамене, очевидно предоставяйки право на Касиди да отговори.

— Преди да започнем да търсим убиеца, мисис Уайлд — обясни той, — трябва да открием какво точно се е случило със съпруга ви.

Тя посочи с ръка окървавеното легло в съседната стая и извика:

— Нима не е очевидно какво се е случило?

— Невинаги се оказва така.

— Е, ние не знаем какво се е случило — разрида се артистично тя, преди отново да притисне кърпичка към бледите си устни. — Ако знаехме, че ще го убият снощи, мислите ли, че бихме оставили Джексън сам в апартамента?

— Двамата сте оставили преподобния Уайлд сам в апартамента снощи? А къде бяхте? — Касиди приседна на ръба на съседния фотьойл. Той огледа изпитателно жената и доведения й син. И двамата изглеждаха на една възраст — около двайсет и седем — осем годишни.

— Бяхме в моя апартамент, репетирахме — отвърна Джош.

— Репетирали сте?

— Мисис Уайлд е пеела на всички служби и в телевизионните предавания — обясни Глен. — А мистър Уайлд свири на пиано.

„Колко далновидно от страна на Джексън Уайлд да организира църквата си като семеен бизнес!“, помисли си Касиди. Отдавна си бе изградил мнение за телевизионните проповедници и досега не бе попаднал на нещо встрани от този стереотип.

— Къде е вашият апартамент, мистър Уайлд? — попита той.

— В другия край на коридора. Татко бе резервирал всички стаи на етажа.

— Защо?

— По навик. Така гарантираше спокойствието ни. Последователите на татко често са готови на всичко, за да се доберат до него. Той обичаше хората, но имаше нужда от спокойствие и почивка между службите и проповедите. Двамата с Ариел бяха отседнали в този апартамент, а аз се настаних в другия най-голям на етажа, за да може в него да се внесе пиано, на което да репетирам.

Касиди се обърна към овдовялата жена:

— Този апартамент е с две спални. Защо спяхте отделно от съпруга си?

Мисис Уайлд го изгледа с подчертано възмущение.

— Той винаги настояваше за това. Снощи се прибрах късно и не исках да смущавам почивката на Джексън. Беше казал, че се чувства изтощен, така че аз легнах в другата спалня.

— По кое време се върнахте?

— Не забелязах.

Касиди погледна въпросително Джош.

— А вие забелязахте ли по кое време тя си тръгна от стаята ви?

— Не обърнах внимание… Но беше доста късно.

— След полунощ ли?

— Много по-късно.

За момента Касиди остави този отговор без коментар.

— Говорихте ли със съпруга си, когато се прибрахте, мисис Уайлд? Не влязохте ли да го целунете за лека нощ?

— Не, влязох в спалнята си през вратата откъм коридора. Бих отишла да видя как е — отново се разрида тя, — но мислех, че спи дълбоко.

Касиди погледна за миг Глен, за да го предупреди да не направи очевидната забележка. Вместо това детективът обясни:

— За съжаление, мисис Уайлд е открила тялото на съпруга си чак сутринта.

— Когато не отговори на събуждането по телефона — обясни тя с разтреперан глас. Отново притисна кърпичката към лицето си. — Като си помисля, че той е бил тук… мъртъв през цялото това време… А аз съм спяла в съседната стая.

Тя отново загуби контрол над риданията си и се отпусна в ръцете на доведения си син. Той обгърна с ръка раменете й и прошепна нещо тихо и успокоително.

— Мисля, че това е достатъчно засега — изправи се Касиди.

Глен го последва до вратата.

— Мирише, че чак вони на развалено, не мислиш ли?

— Не съм сигурен — отвърна Касиди. — Изглежда прекалено тъпо да е лъжа.

Глен се изкашля задавено, докато вадеше нова цигара от смачкания пакет в джоба на ризата.

— Майтапиш ли се с мен? Ясно е като бял ден. Тези двамата са гаджета и са очистили проповедника, за да не им се пречка.

— Възможно е — промълви Касиди замислено. — Но може и да не е така.

Глен го изгледа сърдито, докато палеше цигарата си.

— Да не би хубавец като теб да си е паднал по онези красиви сини очи, а, Касиди? И по всичките сълзи и ридания? По дяволите, преди ти да се появиш, тези двамата се молеха на глас заедно. — Той всмука жадно от кемъла си. — Не може да вярваш, че казват истината.

— Може и да я казват. — Докато излизаше, Касиди добави като на себе си: — Ако мога да се изпикая, докато минава ураган.

В асансьора надолу беше сам. Слезе на партера и се озова в огромното фоайе на хотел „Феърмонт“. То бе въплъщение на изтънченост и разкош със своите матовочерни стени, мебели, тапицирани с червено кадифе, украсено тук-там за акцент с декоративни златни листа. „Феърмонт“ бе като стара аристократка сред останалите хотели. Тази сутрин обаче фоайето му бе препълнено с разстроени и разгневени хора. Полицаите се стараеха да не забелязват агресивните репортери, които отчаяно се опитваха да се доберат до всеки известен факт, свързан с убийството на Джексън Уайлд. Гостите на хотела, които сутринта бяха изолирани и разпитани от полицията в балната зала, сега получаваха един по един разрешение да си тръгват. Изглежда, никой не бързаше да изчезне обаче, защото всички държаха първо да изразят възмущението си. Служителите на хотела също биваха разпитвани и едновременно не изоставяха нито за миг опитите си да успокояват разстроените си клиенти.

Касиди си проправи с лакти път през шумната тълпа. Чу как една жена със среднозападен акцент заяви, че в хотела на свобода се движи психопат и че всички могат да се окажат заклани в леглата си.

Някакъв мъж крещеше колкото му глас държи, че „те“ ще научат за всичко това, макар че не бе ясно кои бяха „те“.

Последователите на преподобния Джексън Уайлд, които бяха чули новината за убийството на своя лидер, се стичаха в хотела и допълваха суматохата във фоайето, опитвайки се да го превърнат в нещо като временен храм. Всички ридаеха шумно и неспирно, някои се събираха на групички и се молеха заедно на глас, други пееха химни и призоваваха гнева на Всемогъщия да накаже онзи, който бе посегнал на телевизионния проповедник.

Докато си проправяше път към изхода за Юнивърсити Стрийт, Касиди старателно се опитваше да избегне местните журналисти, но това се оказа невъзможно. Репортерите бързо го наобиколиха.

— Мистър Касиди, видяхте ли…

— Нищо не съм видял.

— Мистър Касиди, той беше ли…

— Не коментирам.

— Мистър Касиди…

— По-късно.

Проправяйки си път, той избута камерите и протегнатите микрофони и решително отказа да съобщи каквото и да било, преди областният прокурор Антъни Краудър да му възложи случая за убийството на Уайлд.

Ако той изобщо се канеше да го направи.

Не, не можеше да става дума за предположения! Трябваше да му го възложи.

Касиди желаеше това дело толкова много, че направо усещаше вкуса му. Нещо повече, той отчаяно се нуждаеше от него.

* * *

Ясмин премина през автоматичните врати на международното летище на Ню Орлийнс. Един носач с червена шапка, който изглеждаше като джудже покрай нея, влачеше двата й куфара. Бе като омагьосан от краката й, подаващи се изпод късата кожена поличка.

Ясмин чу познат клаксон и забеляза автомобила на Клер точно където се бяха уговорили. Носачът постави куфарите в багажника, който Клер отключи, без да слиза от колата, и получи бакшиша си. А Ясмин се настани на седалката до шофьора, демонстрирайки щедро шоколадовите си бедра, и изпълни колата с уханието на парфюма си.

— Добро утро — поздрави Клер. — Как мина полетът ти?

— Можеш ли да го повярваш за Джексън Уайлд?

Клер Лоран хвърли поглед встрани, после смело се включи в потока от автобуси, таксита и микробуси, които обслужваха летището.

— Какво е направил този път?

— Не си ли чула? — възкликна Ясмин. — За бога, Клер, къде си била тази сутрин?

— Преглеждах фактурите… Защо?

— Въобще ли не си гледала новините по телевизията? Не слуша ли радио? — Ясмин забеляза, че в колата звучеше касета.

— Цяла седмица съзнателно избягвам да гледам новините. Не исках мама да види как Джексън Уайлд ни разпъва на кръст, докато е в града. Между другото, получихме още една покана за дебат с него. Отказах, естествено.

Ясмин продължи да се взира невярващо в своята най-добра приятелка и партньор в бизнеса.

— Значи наистина не знаеш?

— Какво? — попита Клер и се засмя. — Нови атаки срещу „Френска коприна“ ли? Какво с казал този път? Че ще горим вечно в ада, ако не затворим фабриката? Че разрушавам морала на Америка с порнографските си снимки на човешки тела?

Ясмин свали големите слънчеви очила, които носеше, за да не я разпознават, и погледна Клер с тигровия си поглед, който цяло десетилетие бе красил кориците на модните списания.

— Преподобният Джексън Уайлд вече няма да каже нищо за теб, Клер. Няма повече да проклина „Френска коприна“, нито каталога ни. Вече няма да прави нищо, скъпа. Млъкнал е завинаги. Мъртъв е.

— Мъртъв? — Клер рязко натисна спирачката, от което и двете политнаха напред.

— Мъртъв като камък, както казваше майка ми.

Клер се взря в нея, пребледняла и невярваща, и повтори отново:

— Мъртъв?

— Очевидно е прекалил с проповедите. Ядосал е някого прекалено много и си е получил заслуженото.

Клер нервно облиза пресъхналите си устни.

— Искаш да кажеш, че е бил убит?

Един ядосан шофьор натисна силно и продължително клаксона си. Друг им направи неприличен жест, докато ги задминаваше. Клер рязко отмести крака си от съединителя и колата се стрелна напред, подскачайки.

— Какво ти става? Мислех, че ще си на седмото небе от щастие. Искаш ли аз да карам?

— Не, не, добре съм.

— Не ми изглеждаш добре. Всъщност изглеждаш ужасно.

— Прекарах тежка нощ.

— Мери Кетрин ли?

Клер поклати глава.

— Постоянно се будех от някакъв кошмар.

— Какъв кошмар?

— Няма значение. Ясмин, сигурна ли си за Джексън Уайлд?

— Чух го на летището, докато си чаках багажа. На гишето за коли под наем имаше телевизор. Около него се беше насъбрана тълпа. Попитах един човек какво става, очаквайки да чуя, че совалката „Челънджър“ е избухнала или нещо от този род. А мъжът ми каза: „Онзи, телевизионния проповедник, го застреляли снощи“. Пробих си път напред към телевизора и сама чух новината.

— Във „Феърмонт“ ли са го убили?

Ясмин я погледна заинтригувана.

— Откъде знаеш?

— Чух, че с отседнал там. От Андре.

— А, Андре! Бях забравила за него. Сигурно е адски зает тази сутрин. — Преди Ясмин да направи още някакъв коментар за общия им приятел, Клер я прекъсна:

— Кой е открил тялото?

— Жена му. Намерила го тази сутрин, надупчено с три куршума.

— Божичко, по кое време?

— По кое време? Ами не знам, не съобщиха. Какво значение има? — Ясмин развърза шала от главата си и разпусна дългата къдрава коса, с която бе толкова известна. Отвори голямата си дамска чанта, извади няколко огромни метални гривни и ги наниза на тънките си ръце. След това си сложи също толкова огромни обици халки. Само с тези няколко прости декоративни промени тя бързо си възвърна вида на най-известната цветнокожа манекенка след Иман.

— Вече арестували ли са някого?

— Не. — Ясмин си слагаше коралов гланц за устни с тънка четчица. Нанесе си малко руж и огледа прекрасното си лице от всички страни в огледалото.

Задръстването по магистралата вече бе отминало, но движението все още бе много натоварено. Клер управляваше колата умело и уверено. Бе прекарала в Ню Орлийнс целия си живот. Тъй като Ясмин делеше времето си между Ню Орлийнс и Ню Йорк, Клер обикновено идваше да я посреща на летището.

— Убиецът оставил ли е някакви, следи? Открили ли са оръжието на престъплението?

Ясмин пъхна огледалото в чантата си.

— По новините не съобщиха никакви подробности. Репортерите преследваха някакъв мъж от областната прокуратура, но той не си отвори устата. Свърши ли най-после с въпросите?

— Не мога да повярвам, че е мъртъв. — Клер се поколеба, преди да изрече последната дума. — Снощи изнесе службата си в най-голямата зала в Ню Орлийнс.

— Видях репортаж за това по новините. Изглеждаше все същият — с червендалесто лице, бяла коса, разпищял се за огньове и казани. Настояваше всички американци да коленичат и се помолят за опрощение. — Ясмин свъси тънките си вежди. — Как би могъл Господ да чуе нечии други молитви, щом Уайлд крещи своите толкова високо? — Тя сви рамене. — Радвам се, че най-после е млъкнал, вече няма да ни тормози.

Клер рязко се обърна към Ясмин.

— Не трябва да говориш така.

— Защо не, точно така се чувствам. Със сигурност няма да избухна в сълзи и да се преструвам на опечалена от смъртта му. — Тя изсумтя. — Трябва да дадат на убиеца му медал, че с отървал света от една зловредна твар.

Преподобният Джексън Уайлд бе използвал телевизионната си програма като арена на кръстоносния си поход срещу порнографията. Той бе възприел това като своя специална мисия и се бе заклел да освободи Америка от всичко непристойно. Огнените му проповеди довеждаха хиляди от последователите му до екстаз. Като последица те безмилостно се нахвърляха върху художници и писатели, чието творчество бе атакувано от преподобния. Творбите им бяха обявявани за противозаконни, а понякога и вандалски унищожавани.

Мнозина възприемаха кръстоносния поход на телевизионния проповедник като много по-сурова заплаха от държавната забрана на порнографските списания. Възприемаха го като заплаха за правата, осигурени от Първата поправка на конституцията. Правната дефиниция за това какво е непристойно и какво не бе много неясна и тъй като Върховният съд на САЩ не бе успял да осигури точно определение, опонентите на Уайлд с основание протестираха, че не може за мерило да се използва неговото тесногръдо мнение.

Войната бе обявена. В малки и големи градчета се водеха битки в кина, книжарници, библиотеки и музеи. Тези, които бяха против преподобния Уайлд, бяха определяни като „неверници“. Анатемосваха ги като съвременните еретици, вещици и езичници, заслужаващи презрението на всеки истински вярващ.

Тъй като каталогът за бельо на „Френска коприна“ също бе попаднал под цензурата на Джексън Уайлд, Клер, като създател на моделите, се бе озовала в светлините на прожекторите. Месеци наред преподобният бе осъждал гръмогласно каталога, поставяйки го редом с най-долнопробните порносписания. Ясмин се бе съгласила с Клер, че е по-добре да не обръщат внимание на атаките на Уайлд и смехотворните му обвинения, вместо да се опитват да защитават нещо, което и според двете им нямаше нужда от защита.

Но не бе лесно да не се обръща внимание на Джексън Уайлд. Когато проповедите му не бяха успели да постигнат желаната ответна реакция — а именно телевизионен дебат — преподобният бе започнал да заклеймява от амвона си конкретно Ясмин и Клер, определяйки ги като похотливи развратнички. Проповедите му срещу тях се бяха разгорещили още повече, когато преди около седмица кръстоносният му поход достигна Ню Орлийнс, града на „Френска коприна“. По това време Ясмин бе в Ню Йорк, занимавайки се с други бизнес дела, така че на Клер й се бе наложило сама да понася тежестта на злобните обиди на Уайлд.

Точно заради това Ясмин бе напълно озадачена от реакцията на Клер при новината за смъртта на Джексън Уайлд. „Френска коприна“ бе творение на Клер, нейна бе и идеята. Въображението й и инстинктивният й усет за какво си мечтаят американските жени бяха превърнали малкия й бизнес за доставки по пощата в невероятно успешно начинание. За самата Ясмин той бе послужил като продължение на позалязлата й кариера. Бе се превърнал в спасение за нея, въпреки че дори Клер не подозираше до каква степен.

Сега негодникът, който бе заплашил да постави край на бизнеса им, бе мъртъв. За Ясмин това бе достатъчна причина за празнуване.

Клер обаче бе на друго мнение.

— Тъй като Уайлд ни бе провъзгласил за свои врагове и като се има предвид, че той с бил убит, не мисля, че трябва да се разчуе как се радваме на смъртта му.

— Обвинявали са ме в много неща, Клер, но никога в двуличие. Нямам навик да премълчавам истината, винаги казвам това, което мисля и чувствам. Ти си била отгледана в парник, а аз съм се борила със зъби и нокти, за да оцелея в Харлем. Аз съм като гангстер в сравнение с теб. Устата ми е голяма като тунела Линкълн, а твоят глас е като разтопено масло. Но дори и за твоето търпение би трябвало да има граници. Клер Лоран! Този проклет проповедник бе по петите ти почти година, от онзи път, когато размаха каталога ни от позлатения си амвон. Беше все едно някой да обяви любимото ти дете за малкия злодей на квартала. Ти устоя на тесногръдите му нападки с достойнство и грация, които са чест за южняшкия ти произход. Но кажи ми честно, дълбоко у себе си не се ли радваш, че онзи богобоязлив кучи син е мъртъв?

Клер се втренчи невиждащо право пред себе си.

— Да — промълви тя бавно и тихо. — Дълбоко у себе си се радвам, че кучият син е мъртъв.

— Хм, може би трябва да действаме както ти казваш и да решим какво ще приказваме пред останалите.

— Останалите? — Клер рязко се отърси от вцепенението си и Ясмин едва успя да насочи вниманието й към следващата пресечка. По Питърс Стрийт пред сградата на „Френска коприна“ бяха паркирани няколко телевизионни микробуса със сателитни предаватели на покривите. Около тях сновяха репортери и оператори.

— По дяволите! — измърмори Клер. — Нямам никакво желание да ме замесват в това.

— Е, ще се наложи да се стегнеш, скъпа. Ти бе една от любимите мишени на Джексън Уайлд. Искаш или не, замесена си до шията.