Сандра Браун
Френска коприна (18)

Глава седемнадесета

По време на службата в „Кемпър Арина“ в Канзас Сити Ариел припадна.

Половин час бе държала огромната тълпа като омагьосана. Облечена в бяло и осветена от прожекторите на затъмнената сцена, косата й изглеждаше като блестящ ореол. Вдигнала ръце към небето, Ариел създаваше впечатлението за изгубен ангел, който се моли да го приберат отново в небесата.

Тъкмо бе извисила глас в молитва, а тялото й се бе разтреперано от напрежение, и тя се строполи на сцената. В първия момент Джош помисли, че е решила да стигне малко по-далеч в обичайното си театралничене. Дори мислено я поздрави за усета и умението, с което владееше публиката си. Зрителите в един глас ахнаха, щом крехкото й тяло се скри в голямата бяла роба, която се разпростря наоколо като парашут.

Но когато изминаха няколко секунди, а тя не помръдна, Джош рязко се изправи, събаряйки стола си пред пианото. Коленичи до нея и тревожно извика името й. Лицето й изглеждаше съвсем безцветно под прожекторите. Опита се да я надигне, но тя лежеше отпусната като парцалена кукла, главата й бе клюмнала на една страна. Това не бе представление.

— Тя е в безсъзнание! Някой да се обади на „Бърза помощ“! Извикайте линейка! Ариел! Ариел! — Плесна я няколко пъти по бузите, но тя не реагираше. Опита се да напипа пулса на невероятно тънката й китка, той бе съвсем слаб. — Отдръпнете се, за да има въздух — извика Джош на тези, които се бяха скупчили наоколо да предложат помощта си.

Всички в залата бяха на крака и вдигаха такъв шум, че Джош не можеше да чуе собствения си глас. Някои се молеха, други плачеха, трети се суетяха. Джош викна на единия от организаторите да помоли всички да си тръгнат.

— Шоуто свърши! — кресна той.

Всички усилия на Джош да свести Ариел бяха напразни. Тя отвори очи чак когато линейката пристигна и хората от „Бърза помощ“ се заеха с нея.

— Какво става? — промълви тя и започна да се озърта.

— Припадна — обясни й Джош. — Линейката дойде и сега ще те закарат в болницата. Едва те свестихме.

— Линейка ли? — Тя немощно се опита да протестира да не я слагат на носилката. Докато я откарваха към линейката, започна да ги убеждава, че вече е добре и няма нужда от болница.

— Имате ли представа каква може да е причината за този припадък? — попита единият от мъжете в линейката Джош, който бе настоял също да тръгне с тях. — Тя диабетичка ли е?

— Не, доколкото ми е известно. Мисля, че е изтощена от умора и глад. Повръща всичко, което хапне.

Премериха кръвното й налягане и по радиостанцията съобщиха за състоянието й на лекаря в спешното отделение на болницата „Сейнт Люк“, закъдето пътуваха. Лекарят им поръча да й направят венозна инжекция, но когато пристигнаха, Ариел продължаваше да изглежда много зле. Все още бе съвсем бледа, устните й бяха като тебеширени и очите й изглеждаха дълбоко хлътнали. Веднага я откараха в една зала, където не пуснаха Джош.

Всъщност той имаше доста неща, за които да се погрижи. По телевизията вече бяха съобщили новината и бяха показали видеозаписа от службата, когато Ариел бе припаднала. Към болницата бяха започнали да се стичат тълпи от репортери, фотографи и поклонници, та се наложи полицията да отцепи района. Джош, който не бе свикнал да говори пред публика, сега направи една кратка импровизирана реч пред камерите и микрофоните.

— Мисис Уайлд се изтощи напълно в опитите си да постигне справедливо наказание за убиеца на баща ми. Лекарите ми дадоха оптимистични прогнози. Веднага щом знам повече, ще го споделя с вас. Молете се за нея.

Докато отпиваше от кафето, което си купи от автомата в коридора на болницата и чакаше да му съобщят информация за състоянието й, Джош се опита да асимилира чувствата си. Само преди няколко дни толкова мразеше Ариел, че бе готов да я убие. Сега се страхуваше, че тя може да умре. Какво щеше да стане, ако тя вече не бе в състояние да ръководи църквата? Ако всичко се разпаднеше? Какво щеше да прави той през остатъка от живота си?

Можеше да си намери работа в някой оркестър, който свири на балове и приеми. Да стане гастролиращ пианист в заведенията на хотелите от веригата „Холидей ин“. При тази потискаща мисъл той сведе глава към коленете си като за молитва.

Мразеше цирка, в който се бе превърнала църквата, но определено се радваше на възможността да свири пред толкова широка публика. Ариел бе права за това. Въпреки че презираше лицемерието на идеите, които се проповядваха, за него службите означаваха възможност да свири почти всяка вечер. Беше постоянна работа, а за един музикант това бе лукс. Публиката му в църквата го харесваше и не скъпеше аплодисментите си. Изпълненията по време на службите му бяха дали самоувереност, която не бе изпитвал преди. Това, че го харесваха, му вдъхваше сили и енергия, независимо от обстоятелствата. Без да усеща това одобрение, не би могъл да живее. Или не би искал.

Какво щеше да стане, ако тези представления секнеха?

— Мистър Уайлд?

Лекарката бе млада и привлекателна и изглеждаше по-скоро като учителка в детска градина.

— Мисис Уайлд е започнала да развива болест, свързана с храненето, наречена булимия, но мисля, че я открихме навреме. Изглежда, че е била в добро здраве, преди да започне този цикъл от лакомо ядене и повръщане. С консултации при специалисти и подходяща диета опасността може да се преодолее. Не мисля, че ще има трайни увреждания за здравето й или за бебето.

Джош се вкамени. Примигна невярващо.

— Бебето ли казахте?

— Точно така — усмихна се лекарката. — Вашата мащеха е бременна.

* * *

Клер Луиз Лоран никога не бе изпитвала ревност. В детството й не бе имало нищо, което да събуди подобни чувства у нея. Не бе имала съперници за любовта и вниманието на майка си.

Беше си изградила трезва самопреценка, а това бе истинско чудо при странното детство, което бе преживяла. Винаги се бе чувствала добре в кожата си и никога не бе мечтала да е някой друг. Състезаваше се само със себе си, опитвайки се да се усъвършенства, без да сравнява външността, качествата или постиженията си с тези на останалите.

Така че, когато чувството за ревност се промъкна в душата й и я обви като мъгла, тя се шокира и засрами. Особено като се имаше предвид, че причината за ревността й бе Ясмин.

— Чудо, прелест! — шепнеше Леон, сякаш съзираше през обектива си нещо наистина невиждано. — Ти си най-добрата от всички, скъпа. Винаги си била най-добрата. Никога няма да има друга Ясмин.

— Това е, сладурче — отвърна му Ясмин през рамо, докато съблазнително поклащайте задните си части.

Облаците, надвиснали предния ден, се бяха разпръснали и въпреки че мирисът на буря още не бе изчезнал, слънцето огряваше щедро „Роузшарън“ и снимачният екип се бе струпал около градинския душ. Температурата бе към двайсет и пет градуса, влажността — непоносима. Клер винеше за настроението си лепкавата жега, но знаеше, че истинската причина е друга.

Ясмин бе пазила идеята си в тайна до момента, когато бяха готови да снимат.

— Ще облека това — съобщи тя и извади една ефирна бяла памучна пижама.

— Тъкмо се чудех къде е изчезнала — отбеляза Клер.

— Бях си я скрила. — Комплектът не изглеждаше като модел, който Ясмин би избрала. Тя предпочиташе да представя по-впечатляващи неща.

— Не е ли прекалено проста за теб?

— Не и по начина, по който ще я облека — усмихна се лукаво Ясмин. — Ще видиш, като се срещнем при градинския душ.

„Е, сега тайната е разкрита!“, помисли си обидено Клер, докато гледаше Ясмин, която заемаше поза след поза. Леон щракаше непрестанно, а асистентът му жонглираше с фотоапаратите, обективите и осветлението.

Ясмин бе захвърлила горнището на пижамата и бе навила долнището така, че крачолите да стегнат горната част на бедрата й. Първо застана под душа с гръб към фотоапарата. После пусна водата и черната й коса заблестя под струйките, които се изливаха отгоре й. Капчиците проблясваха и по ръцете й, които тя размахваше грациозно като балерина, заемайки поза след поза. Водата започна да се стича по гладкия й гръб на ручейчета. Тънката материя на пижамата мокро залепна за стегнатия й ханш. Извивките, които се очертаваха, изглеждаха чувствени, секси и невероятно съблазнителни. Ясмин владееше тялото си до съвършенство. То бе като машина, настроена за максимална прецизност на изпълнението.

Клер искаше да се възпротиви, че снимките ще са прекалено сексуални, както бе направила предния ден с мокрото момиче. Но сега мотивите й бяха различни. Ясмин безспорно изглеждаше като произведение на изкуството. Подобно съвършенство на формите не би могло да се нарече неприлично. Образът, който създаваше, бе несъмнено еротичен, но в никакъв случай порнографски. Той бе празненство на човешката чувственост. И тъй като до голямата снимка в каталога щеше да има малка, само на пижамата, Клер не можеше да протестира, че моделът не се вижда добре.

Не всяка жена би изглеждала така фантастично като Ясмин в тази пижама, но фантазията, че това е възможно, щеше да продаде хиляди бройки. Клер несъмнено би поздравила Ясмин за страхотната идея, както правеха останалите от екипа, ако не бе Касиди… Той бе зяпнал Ясмин като влюбен и напращял от желание тийнейджър.

Клер се чувстваше изнервена и ядосана, разяждана от ревност, и то само заради него. Той бе причината за тази нежелана, закъсняла реакция, която я глождеше отвътре.

Трябваше да му нареди да се отдалечи. Но обяснението й, че присъствието му смущава останалите, щеше да прозвучи глупаво, защото другите нямаше да я подкрепят. А би било още по-нелепо да си признае, че притеснява единствено нея.

Ясмин изглеждаше невероятно красива, но Клер никога преди не бе ревнувала от приятелката си. Ясмин винаги поддържаше имиджа си на дива сексуалност, но Клер го намираше по-скоро за забавен, ако изобщо се замисляше по въпроса. Никога преди не бе изпитвала завист. А сега Ясмин бе просто в стихията си пред фотоапаратите, не се опитваше нарочно да съблазни Касиди.

— Харесва ли ти, Клер? — провикна се Ясмин въодушевено.

— Да — отвърна равно Клер. — Много е хубаво.

Ясмин отпусна ръце и се извърна изненадано към нея. Дори не прикри голите си гърди.

— Хубаво? Не е въпрос да е само хубаво.

— А каква е идеята?

— Да привлече вниманието, да възбужда. Идеята е да успее да продава тази глупава пижама, която, честно казано, намирам за най-безцветния модел, който някога си правила. В нея няма стил, няма класа, няма нищо. Опитвам се да й придам малко тръпка, без която тази пижама ще е пълен провал.

Ясмин изрече всичко това с такава враждебност, че дори и Леон млъкна. Настана напрегната тишина. Дори и Ру, която имаше навик да пуска саркастични остроумия в най-неподходящите моменти, сега пушеше мълчаливо. Всички останали също се престориха на заети. И преди бяха чували Клер и Ясмин да спорят, но никога по този начин.

Клер усещаше, че гърдите й ще се пръснат от напрежение, но тя се обърна и попита Леон спокойно:

— Засне ли достатъчно кадри?

— Смятам, че да. Освен ако не мислиш, че трябва да заснемем още. — Той говореше нетипично кротко и сговорчиво, сякаш се страхуваше да не задейства детонатор на бомба.

— Доверявам се на преценката ти, Леон. Благодаря на всички, приключваме за днес. Ще се видим на вечеря.

Клер им обърна гръб и тръгна към хотела. Вървеше бързо и само искаше да се прибере в прохладната си стая, където насаме да опита да се пребори с ревността си.

Почти бе стигнала верандата, когато Касиди я спря.

— Защо направи това? — От потта косата около лицето й бе слепнала. Той изглеждаше не по-малко изнервен и ядосан от нея.

— Не съм в настроение за един от твоите разпити, Касиди.

— Защо позволи на Ясмин да те злепоставя така пред останалите?

— Тя злепостави само себе си. А сега се дръпни от пътя ми. — Клер го заобиколи и изкачи няколко стъпала, преди той отново да застане пред нея.

— Вчера не позволи да снимат момичето с мократа фланелка, а днес Ясмин беше по-гола от всякога. Не разбирам.

— Не е и необходимо.

— Защо едното те подразни, а другото — не?

— Защото има тънка разлика между чувственост и откровено сексуално предизвикателство. Стремежът ни е да направим снимки, които ще възбуждат, без да са смущаващо директни.

— Знаеш от собствен опит, че това е много субективно.

— Неизбежно. Но тук аз преценявам и вярвам, че имам отличен вкус — заяви тя самоуверено. — Доверявам се на преценката си за това кое е качествено и кое не.

— Хареса ли позата на Ясмин?

— Казах вече, че я харесах, нали?

— Но не звучеше искрено и всички го доловиха, особено твоята приятелка.

— Работата ми не е да я лаская.

— Не, твоята работа е да продаваш стоките си и онази снимка със сигурност ще продава пижамата.

— Намекваш ли нещо, Касиди?

— Изведнъж започна да нервничиш заради чувственото излъчване на Ясмин, защо?

— На теб чувствено ли ти се стори? Всъщност защо ли питам, личеше си по изражението ти. Беше като хипнотизиран. — Той я погледна недоумяващо, от което тя се вбеси още повече. — Е, не беше ли така?

— Не съм обърнал внимание — каза той тихо. — Но явно ти си обърнала.

Клер усети, че има опасност да каже прекалено много неща, и извърна глава.

— Това ли с всичко, Касиди?

— Не съвсем. Какви точно са отношенията ви с Ясмин, че й позволяваш да те обижда по този начин? Всеки друг на твое място би вдигнал скандал.

— Ясмин се нахвърля на хората само когато се чувства много разстроена.

— Вчера пак те нападна с онези глупости за Уайлд. Защо? Защо е толкова разстроена?

— Това изобщо не ти влиза в работата. — Опита се бързо да мине встрани, но той й попречи. Кипнала от яд, Клер го погледна в очите. — Добре, ето какво ще ти кажа. Ясмин отива с колата до Ню Орлийнс тази вечер, за да се види с любовника си. Ще се върне рано утре сутринта.

— Тогава какъв е проблемът?

— Мисля, че може да са се скарали при предишната си среща.

— С пикапа ли ще ходи?

— Да.

— Тя кара ли понякога твоята кола?

— Пак се отплесваш, Касиди! Причината да задаваш този въпрос е съвсем прозрачна. Искаш да знаеш дали Ясмин не е карала моята кола в нощта на убийството на Джексън Уайлд. Забрави ли, че тя беше в Ню Йорк, а аз карах колата си?

Той се наведе заплашително към нея.

— Радвам се, че помниш това, Клер. Нали не си забравила, че автомобилът ти те свързва с убийството на Уайлд? Освен това рано или късно ще попаднем и на улика, която да доказва вината ти недвусмислено.

Клер потрепери и прошепна:

— Извини ме, искам да отида в стаята си.

Но Касиди я настигна във фоайето и притисна ръката й върху парапета на стълбището.

— Клер, защо просто си тръгваш, когато ти отправям обвиненията си, без да отричаш?

— Не е необходимо. Аз съм невинна, докато не се докаже вината ми. Няма защо да се страхувам от теб.

— Има, и още как! — процеди през зъби той. — Не съм дошъл чак дотук, защото така ми е скимнало.

— А защо тогава? Натрапваш ми присъствието си и ми пречиш на работата! Да ме принудиш да призная за несъществуващата ми връзка с Джексън Уайлд, като ни настроиш с Ясмин една срещу друга? Разделяй и владей, това ли е новата ти стратегия?

— Не, дойдох, защото нямах друг избор. Доказателствата срещу теб вече не са само теоретични. Нишките са физическа улика. Ако не бях аз, досега да са те арестували.

— Защо все пак не ме оставиш на мира?

— Първо, защото не искам да изглеждам като глупак в съда и да допусна да се измъкнеш, понеже не съм си свършил добре работата.

Махалото на стенния часовник се люлееше, отчитайки секундите, в които те просто се взираха един в друг. Накрая той продължи:

— И второ, защото искам да ти дам шанс да докажеш невинността си. Но Глен и всички други ангажирани с този случай вече губят търпение.

— Да, заради писъците на една истеричка.

— Която случайно е бременна.

— Бременна? — Клер ахна.

— Ариел Уайлд припаднала по време на службата снощи в Канзас Сити. Щеше да го видиш по новините, ако ги бе гледала. — В стаите в хотела нямаше телевизори. По време на престоя си в „Роузшарън“ човек буквално губеше връзка с външния свят. Единствените новини идваха с местния вестник, но и там почти не се споменаваше за останалата част от страната или света.

— Тя е бременна? — невярващо повтори Клер.

— Точно така — отвърна той сериозно. — Което на практика я изключва от списъка на заподозрените.

— Не е задължително.

— За теб може би, дори и за мен. Но за всички останали тя вече е невинна. Накъде мислиш ще се насочи сега съчувствието на хората? Към жената, която олицетворява майчинството или към дамата, която публикува неприлични снимки?

— Може детето да не е от Джексън — отчаяно продума тя. — Може да е от Джош.

— Знам това. И ти го знаеш. Но на обикновения гражданин и през ум не му минава. Единственото, което той вижда на цветния си „Панасоник“, е една скърбяща бременна вдовица с вид на светица и последното нещо, което би си помислил за нея, е, че е убила хладнокръвно мъжа си, защото му е изневерявала с доведения си син. Бъди готова за всичко, Клер. Ариел ще изиграе картите си възможно най-добре. Вече на два пъти я усети как умело манипулира медиите в своя полза. Заплахата ти, че ще я съдиш, не я трогва. Тя няма да пропусне да обрисува образа на една неморална и злонамерена личност, която чудовищно е отнела живота на съпруга й и е превърнала в трагедия живота й — нейния и на нероденото й бебе. — Той се наведе още по-близо до нея. — Започваш ли да проумяваш какво ще означава за теб нейната бременност?

Ужасът и страхът от предстоящото се настаниха дълбоко в сърцето й. Но тя нямаше да позволи на Касиди да усети страха й.

— Какво искаш от мен?

— Признание.

Тя се изсмя презрително.

— Тогава не ми позволявай да те обвинявам, без да отстояваш невинността си. Бори се, вбеси се, избухни! Не се скривай зад високомерието си, Клер, така само изглеждаш по-виновна. Бори се, за бога!

— Няма да се унижа дотам.

— Унижение! — ахна той. Лицето му се бе изкривило от гняв. — Унижението е в затвора, Клер. Унижението е да те съдят за убийство, да ти дадат доживотна присъда. — Дъхът му изгаряше лицето й. — По дяволите, кажи ми, че греша в подозренията си. Дай ми нещо неоспоримо, което да обори всички улики срещу теб.

— Докато не бъда официално обвинена, не виждам защо трябва да се защитавам. Правната процедура…

— По дяволите процедурата. Кажи ми истината!

— Мистър Касиди? — Разтрепереният глас бе на Мери Кетрин, която стоеше пред трапезарията. — Защо крещите на Клер? Не се каните да я отведете, нали?

— Разбира се, че не, мамо — възкликна Клер.

— Защото няма да ви позволя да го направите.

Клер бързо отиде при майка си и я прегърна през раменете.

— Мистър Касиди и аз просто… обсъждахме нещо.

„Къде е Хари? — запита се Клер. — Защо не е с мама?“

— Всичко е наред, мамо. Ти добре ли се чувстваш?

Мери Кетрин се усмихна несигурно.

— Ще има свински пържоли за вечеря. Не е ли това чудесно? Трябва да ги помоля да изрежат всички тлъстини от порцията на леля Лоръл. Нали знаеш, че не може да яде свинско, защото получава киселини. О, извинете ме, мистър Касиди, че обсъждам такава деликатна тема в компанията ви.

— Няма нищо — смути се той.

— Леля Лоръл иска да си вземе няколко филиза от розовите храсти тук, за да ги насадим във вътрешния двор. Чудесна идея, нали Клер?

— Да, мамо, прекрасно хрумване.

Изведнъж Мери Кетрин се приближи до закачалката край вратата, където висеше сакото на Касиди. Извади нещо от джоба на полата си и го пъхна във вътрешния джоб на сакото. Без да обясни странното си действие, тя продължи разговора:

— Клер, скъпа, лицето ти е поруменяло.

— Навън е много горещо.

— Да не би да си потна, скъпа? Съвсем неприемливо за една дама. Може би трябва да отидеш да се изкъпеш и преоблечеш преди вечеря.

— Точно това възнамерявам да направя, мамо. Тъкмо бях тръгнала нагоре.

— Работиш прекалено много. Двете с леля Лоръл си говорихме за това по време на чая. Трябва повече да се грижиш за себе си. — Мери Кетрин я погали по бузата и изчезна нагоре по стълбите. Веднага щом чуха вратата на спалнята й да се затваря, Касиди погледна в джоба на провесеното си сако.

— Боже мой!

— Какво има? — попита Клер.

Той й показа писалката си.

— Твоя ли е?

Той се усмихна тъжно и обясни:

— Забелязах, че я няма следобеда, след като пристигнах. И тогава бях оставил сакото си да виси тук за известно време. Предположих, че някой я е откраднал, въпреки че не можех да си представя защо би го направил. Не е скъпа писалка, ценна е само за мен, защото е подарък от родителите ми, а те и двамата са вече покойници.

Клер се извърна с гръб към него, облегна се на един от високите тесни прозорци край вратата и тъжно притисна чело към стъклото.

Касиди се доближи до нея.

— Успокой се, това не е чак толкова важно, Клер.

Гласът му бе нежен, тих и предразполагащ. Когато той постави ръце на раменете й и я извърна към себе си, тя се изкуши да облегне глава на рамото му. Такова облекчение би било най-после да му каже всичко и да се разтовари от напрежението.

— О, Касиди, така ми се иска да…

— Слушам те — насърчи я той внимателно.

Тя сведе глава. Естествено не можеше да му каже какво й се иска в действителност, така че просто въздъхна:

— Ако не беше толкова горещо, вече щяхме да сме свършили и да сме се прибрали. Искам да подредя дома и офиса си, защото си представям какъв хаос е там след обиска на полицията. — Тя прехапа устната си, за да не се разплаче от страх и отчаяние. — Иска ми се никога да не съм чувала за Джексън Уайлд. И да ми беше казал за писалката, можех да ти го обясня веднага.

— Върнах си я, другото няма значение. Забрави за тази история.

— Виждаш ли — започна сконфузено Клер, — мама взема разни неща. Не ги краде, защото тя всъщност не осъзнава, че прави нещо нередно. Просто ги „взема назаем“. Никога не пропуска да ги върне. Действията й са съвсем невинни и безвредни, повярвай ми.

— Стига, Клер, вярвам ти. — Той прокара пръсти през косата й и докосна устните й в лека целувка. Но когато приведе глава, за да я целуне по-продължително, тя го отблъсна и се взря в очите му.

— Не е така, Касиди! — Вече не говореше за майка си и писалката. Клер поклати бавно глава. — Изобщо не ми вярваш.