Сандра Браун
Френска коприна (17)

Глава шестнадесета

В „Роузшарън“ всеки момент щеше да завали. Високата влажност на въздуха бе изтощителна за несвикналите на подобен климат и всички се чувстваха изнервени. Сутринта облаците се бяха сгъстили и бе станало още по-задушно. Фотомоделите, които не участваха в снимките, се бяха прибрали в стаите си, където, за щастие, имаше климатици. Тъй като времето не бе подходящо за снимки на открито, бяха решили да направят някои от вътрешните фотосеанси и сега използваха тоалетката в стаята на Ясмин и Клер.

Както Ру бе предложила, Дейна представяше сутиена без гръб. Бяха го комбинирали със сатенени бикини в цвят на слонова кост, чорапи с дантела и сатенени обувки с висок ток в същия цвят като бикините. Клер бе попитала двете мисис Монтейт къде е най-близкият град, в който може да се намери сватбена рокля под наем.

— Ами ние имаме тук една — възкликнаха те в един глас.

Сватбата на племенницата им се бе състояла в „Роузшарън“ няколко месена по-рано и роклята все още бе при тях. Те увериха Клер, че племенницата им би била поласкана да я даде назаем за каталога на „Френска коприна“. Донесоха роклята и я извадиха от калъфа. За щастие, тя не бе бяла, а кремава и идеално подхождаше на бельото, което искаха да рекламират. Ру бързо изглади гънките на пара, като не спря да си мърмори:

— Само това ни трябваше, още проклета влажност.

Сега сватбената рокля висеше до тоалетката, подсказвайки, че Дейна е булка, която се приготвя за сватбата си. Бяха преместили тоалетката, така че тройното й огледало да отразява френските прозорци към терасата. Щеше да е трудно да се постигне желаният ефект без Леон и цялото му осветление.

— Нека Дейна вдигне косата си с ръка, така че добре да се вижда конструкцията на сутиена.

Гримьорката още не бе готова с грима на Дейна и Ясмин помоли Клер да заеме нейното място, за да могат да разположат лампите.

Клер приседна и се погледна в огледалото.

— Изобщо не приличам на булка — пошегува се тя. Ленената й риза бе измачкана, а потта бе размазала грима й. — Освен ако не се женя за Франкенщайн.

— Вдигни косата от врата си — каза Ясмин.

Клер сви косата си с две ръце и я прибра на главата си, като задържа лактите си на нивото на раменете.

В този миг очите й доловиха някакво движение край френския прозорец. Изненадващо Касиди разтвори прозрачните завеси и прекрачи в стаята. Погледите им се срещнаха в огледалото.

— Идеално, Клер — извика нищо неподозиращата Ясмин. — Идеално, точно такова изражение ни трябва. Видя ли го, Дейна? Изненадана, почти останала без дъх… — В следващия момент Ясмин прозря, че причината за вцепененото изражение на Клер е Касиди, и ентусиазмът й се изпари. — Какво правите тук? — попита тя очевидно раздразнена, след което се обърна към Клер: — Ти ли го покани?

— Не — отвърна тя, без да отделя очи от Касиди.

Леон остави помощника си да намества осветлението и се доближи до Касиди, като стисна ръката му над лакътя.

— Вие пък кой сте?

— Едно ченге от Ню Орлийнс — отвърна Ясмин.

Касиди се усмихна дружелюбно, но внимателно освободи ръката си.

— Не съм ченге.

Клер се изправи и посочи на момичето да заеме мястото си за снимката.

— Трябва да я направим. Всички готови ли са?

Дейна се настани на стола пред тоалетката. Ру и помощниците й се засуетиха наоколо. Ясмин и Леон подновиха разговора си за вариантите на композицията.

Клер издърпа Касиди в единия ъгъл на стаята, опитвайки се да прикрие колко е бясна.

— Какво се опитваш да постигнеш, като идваш тук?

— Не очаквах, че ще попадна в центъра на кадъра, когато влязох през… през завесите. — За момент вниманието му се отклони към Дейна, която изглеждаше невероятно секси като булка под златистата светлина, която бе постигнал Леон.

— Фотографските ни сеанси са строго забранени за посетители — каза Клер ледено, проследявайки погледа му.

— Не пускаме родители, приятели, дори съпрузи. Ограничението се налага заради фотомоделите, те трябва да се чувстват спокойни.

— Съжалявам, но ще се наложи да направите изключение. В противен случай ще получите съдебно разпореждане.

— Пак ли ще ни обискирате? Да предупредя ли екипа да очаква претърсване?

Той се намръщи и я погледна смутено.

— Как разбра къде сме? — попита тя сърдито.

— Имам цял взвод детективи, които участват в разследването, така че не беше никакъв проблем да ви открием.

— Изненадана съм, че двете мисис Монтейт са те пуснали. Мислех, че хотелът е само за гости.

— Аз съм гост.

— Какво? — извика тя и в следващия момент осъзна, че е привлякла вниманието на останалите. Снижи глас, но продължи ядосано: — Изричното ни условие, когато правехме резервацията, бе, че няма да има други гости.

— Имаха една свободна стая. Служебната ми карта лесно убеди собственичките на хотела да ми я предоставят.

— Не те искам тук, Касиди.

— Сигурен съм, че е така. Особено като се има предвид, че идвам с лоши новини.

Тя скръсти ръце на гърдите си.

— Нима някога си идвал с добри? Е, какво е този път, давай по-бързо.

Касиди се огледа наоколо — всички изглеждаха заети или поне се правеха на такива. И той като Клер се притесняваше от присъствието им. Реши, че все пак е по-удобно да говорят в коридора.

— Знаеше ли, че тя практикува вуду? — започна направо той, когато останаха насаме.

— Кой, Ясмин ли? — Той кимна и Клер сви леко рамене. — Много хора в Ню Орлийнс се увличат временно по това. Тя също се беше запалила. Купи си няколко вуду-талисмана, различни свещи…

— Стаята й във „Френска коприна“ е пълна с всевъзможни предмети за черна магия.

— Но това не означава нищо. Откакто я познавам, тя все е увлечена по някаква религия — от юдаизъм до будизъм. Понякога носи на врата си християнски кръст и в същото време на ръката си има гривна с египетско божество. Тя изобщо не се задълбочава в смисъла на тези символи.

— Екзотичните й занимания не са толкова безобидни, Клер. Намериха сред вещите й вуду-кукла с образа на Джексън Уайлд.

— Но тя не е влагала никакъв особен смисъл в тази кукла — настоя Клер тихо, опитвайки се да не привлече вниманието на останалите. — Не можеш да изградиш обвинението си върху някаква глупава кукла. И само това ли намерихте?

— Във „Френска коприна“ полицаите не откриха нищо, което да те свързва директно с убийството на Уайлд.

Клер бавно въздъхна, като се постара да не покаже облекчението си.

— Можех да те уверя, че няма да намерят нищо, но ти едва ли щеше да ми повярваш. Е, сега казвай лошата новина.

Очите му сякаш я пронизаха.

— Нишките от тапицерията на пода в колата ти са същите като намерените в стаята на Джексън Уайлд в хотела. Тестовете бяха категорични. Лъгала си ме, Клер. По дяволите, ти си била там!

* * *

Джош почука леко на вратата на банята.

— Ариел, добре ли си?

Бяха отседнали в някакъв хотел в Тълса.

— Ариел — продължи да чука по вратата той. — Отвори ми!

Чу как се пуска водата на тоалетната и след няколко минути Ариел излезе.

— Толкова рядко ми се удава да остана насаме със себе си, Джош. Ще съм ти благодарна, ако ми даваш тази възможност поне докато съм в банята.

Въпреки че Джош бе виждал как тя все повече се изтощава през последните няколко седмици, видът й сега го шокира. Около очите й имаше тъмни кръгове, които вече не се дължаха на грим. Бузите й бяха хлътнали, лицето й изглеждаше съвсем изпито. Когато тя се обърна с гръб към него, Джош с ужас видя как плешките й се очертават под роклята.

— Играеш си със собственото си здраве. — Той я последва до гардероба, където тя започна да рови из дрехите си. Колебаеше се какво да облече за двете предавания по местната телевизия и интервюто за вестника.

— Добре съм, само ме боли глава от твоето мърморене.

— Наобядвай се веднъж нормално и главоболието ти ще мине.

— Снощи се наядох като прасе.

— Но после се прибра в банята и повърна, нали?

Тя го изгледа гневно, извади една рокля и я хвърли върху леглото.

— Ариел, хапни нещо — настоя Джош. — Трябват ти сили, чака те натоварена програма.

— Престани да ми опяваш.

— Трябва да хапнеш.

— Ядох!

Тя посочи с ръка таблата от румсървиса. Джош я огледа внимателно. Салатата и сандвичите не бяха докоснати, Ариел бе изпила само кафето.

— Искам да се преоблека — каза тя изнервено. — Наистина ме чака напрегнат следобед.

— Отмени ангажиментите си.

Тя го погледна изумено, сякаш му бяха поникнали рога.

— Отмени всичките си срещи и остани в леглото днес следобед.

— Луд ли си? Не мога да направя подобно нещо.

— По-точно не искаш да го направиш.

— Добре, не желая. Довечера залата трябва да е пълна. Искам хората да се тълпят на входовете, за да влязат и да се помолят заедно с нас.

— Ариел, това е лудост — изруга тихо Джош. — Пътуваме от десет дни. Всеки ден даваш интервюта и всяка вечер водиш служба, която трае няколко часа. После пътуваме цяла нощ, за да стигнем до следващия град и всичко да започне отначало. Всеки момент можеш да припаднеш от изтощение.

— Да, но пътуването вече дава резултати.

— Ала изпива силите ни.

— Ако не можеш да издържиш на темпото…

— Това, което правиш, няма нищо общо със случилото се в Ню Орлийнс, нали? Не организираш тези глупави колективни молитви, за да се задейства полицията. Правиш всичко в името на собствения си имидж. Ние не сме тръгнали на свещена мисия. Ние сме тръгнали да задоволяваме жаждата ти за слава. Твоето его, Ариел, и нищо друго.

— Даже и да е така, какво? — извика му тя. — Не събираш ли и ти плодовете от това пътуване? Не виждам да се оплакваш, когато телевизионните камери те снимат как свириш. Съмнителният ти талант щеше ли да се радва на такова внимание от медиите, ако не бях аз и моите амбиции? Отговори ми де!

— Моят талант не е съмнителен.

Тя прихна подигравателно:

— Нима? Джексън не бе на това мнение. Аз те съжалявах, когато той започваше да се оплаква, че синът му не е по-талантлив. Сега започвам да си мисля, че е бил прав.

— Какво се опитваш да кажеш?

Тя се обърна.

— Ще закъснеем.

— Какво се опитваш да кажеш? — изкрещя той.

Лицето й се изкриви от злоба.

— Само това, че баща ти се притесняваше да те вижда на сцената до себе си. Безброй пъти ми е натяквал, че те държи там само защото си единственият му син. А какво можеше да стори? Да те уволни и да наеме някой професионалист с излъчване — винаги му се е искало да го направи. Постоянно ми се оплакваше, че от теб няма никаква полза. Нямаш нюх за бизнес, не ставаш за оратор, още по-малко за водач. Джексън се радваше, че все пак си се научил да свириш няколко песни, за да не се налага да хамалуваш, за да си изкарваш хляба.

Още преди Джош да осъзнае какво прави, ръцете му бяха стиснали тънкия й врат.

— Ти си лъжлива кучка! Проклета, мръсна лъжкиня! — Той я разтърси, продължавайки да стяга шията й.

Ариел се опита да вкопчи нокти в ръцете му, но дългите му силни пръсти не се отпуснаха.

— Татко знаеше, че аз имам талант, и това го плашеше. Страхуваше се, че ако упорито се боря за мечтата си, може да стана по-велик, по-известен от него.

— Пу… пусни ме! — задави се тя.

Изведнъж погледът на Джош се проясни и той видя как очите на мащехата му изпъкват в тъмните кръгове. Той я пусна толкова рязко, че тя политна към нощното шкафче и едва се задържа на краката си. Ариел продължаваше да кашля и да се дави, вперила в него презрителен поглед.

— Ти си луд!

Джош беше също толкова задъхан. Избликът на насилие, който неочаквано бе изригнал у него, го изплаши.

— Той ни направи такива — простена Джош. — И продължава да ни влияе, сякаш изобщо не е умирал негодникът.

Джош пак сграбчи Ариел и бутна главата й към тоалетката, така че лицето й да е само на сантиметри от огледалото.

— Виж се! Виж се на какво приличаш! Като призрак си. Той те прави такава и ти му позволяваш. Той е причината да гладуваш до изтощение. А сега ми кажи кой е луд.

Отвратен и от себе си, и от нея, той я остави да се взира в изпосталелия образ в огледалото.

* * *

След обяда снимачният екип се настани на задната веранда на „Роузшарън“. За фон бяха избрали един стар хладилен бидон за сладолед, захвърлен преди в гаража. Синята му боя бе напукана и пообелена, тук-там имаше ръждиви петна, но всеобщото мнение бе, че е много оригинален фон.

Манекенката Лиз седеше на ниско трикрако столче, облечена в дълга бяла копринена нощница с безброй миниатюрни копченца отпред. Първите няколко бяха разкопчани, а нощницата бе набрана в скута й, така че се виждаха бедрата й, обгърнали бидон за сладолед. Впечатлението, което Клер искаше да се създаде, бе, че Лиз се труди, а на белия хамак на заден план Курт си почива.

— Изглежда адски еротично — обади се Ясмин.

— Напротив, захаросано е — оплака се Леон, докато нагласяше фокуса на обектива си. — Не е достатъчно разгорещено.

— Единственото нещо тук, което не е горещо — измърмори Ру и запали цигарата си. — Божичко, как живеят местните? Дали някога са виждали есен?

— Може би Лиз трябва да е малко поизпотена — обади се плахо гримьорката.

— Мога да напръскам лицето й с вода, така че да изглежда потно — предложи фризьорката.

— Да опитаме.

— За бога, побързайте, всеки момент ще се разтопя — проплака пак Леон.

— Може да ти стане по-леко, ако съблечеш проклетата си риза — предложи му Ясмин. Той носеше копринена риза с дълъг ръкав в яркорозово.

— Но това е един от любимите ми цветове.

— За този цвят и отвратителен е слаба дума.

— Кучка! Нямаш си понятие от мода…

— Моля ви, спрете — прекъсна ги Клер изморено. — Хайде да се опитаме да приключим с тази снимка.

— Още малко и тази мрежа ще се отпечата на задника ми — оплака се Курт от неудобния хамак.

Бяха решили, че той не трябва да се вижда ясно на снимката и че на фокус трябва да бъде само един провесен от люлката загорял крак. Така че сега Курт лежеше там гол, с изключение на една кърпа, метната върху слабините му, която също щеше да изчезне, когато започнеха да снимат.

— Потърпи още малко, Курт.

Косата на Лиз бе леко навлажнена и сега къдравите й кичури бяха залепнали за врата и раменете.

— Така е много по-добре — каза Клер на фризьорката. — Благодаря.

Гримьорката навлажняваше лицето и горната част от тялото на Лиз, за да създаде впечатление за леко изпотяване.

— Сега се чувствам много по-добре — въздъхна Лиз.

— Изглежда страхотно. Да, сега вече усещам снимката — извика Леон.

— Нека се вижда малко повече от деколтето ти, Лиз — обади се Ясмин.

Лиз се приведе напред, сякаш се е подпряла на дръжката на бидона.

— Супер! — изпищя Леон.

— Чакайте — нареди Клер. — Зърната й прозират. — От хладната вода набъбналите зърна на гърдите й се очертаваха съвсем ясно под тънката нощница.

— И какво от това? — Леон театрално отмести фотоапарата си, видимо раздразнен от прекъсването.

— И преди са се виждали вирнати зърна — обади се Ясмин.

— Точно така, имало е такива снимки — подкрепи я Леон. — Нали аз съм фотографът, знам най-добре.

— Може да се виждат, но под непрозрачни материи — запази спокойствие Клер. — Това тук изглежда вулгарно. Не искам да прилича на конкурсите за мокра фланелка.

— Та на снимката ти има гол мъж! — извика Леон толкова силно и пискливо, че едва не счупи семейния кристал на мисис Монтейт.

— Но той е само илюзия. Подсказва някаква идея, без да я демонстрира. — Клер внимателно контролираше гласа си. — Край на спора.

— О, боже — измърмори Леон. — Откога се държиш като света вода ненапита.

— Откакто пречукаха Джексън Уайлд — обади се Ясмин.

Клер бързо се извърна и изгледа приятелката си удивена и ядосана.

— Това е абсурдно, Ясмин. Уайлд никога не е бил барометърът, по който да съдя кое изглежда безвкусно и кое не. Знаеш това много добре.

— Знам само, че ти не си същата, откакто намериха Уайлд мъртъв. Отпусни се, той вече не може да те сочи с пръст!

Безчувствената забележка на приятелката й вбеси Клер, особено като знаеше, че Касиди чува всичко. Допусна го да присъства на снимките, надявайки се, че ако му покаже тази страна от живота си, той ще спре да се рови в миналото й. Присъствието му сякаш не впечатляваше никого, освен нея — тя постоянно се чувстваше изнервена и раздразнена.

Сега буквално усети как той наостря уши при думите на Ясмин, но когато хвърли поглед към него, лицето му бе съвсем безизразно.

— Просто направи снимките, Леон, и да свършваме — каза решително тя.

След половин час приключиха и смълчаната групичка започна да се разпръсва. Клер доближи Ясмин и й каза тихо:

— Искам да говорим в моята стая веднага.

Пет минути по-късно Ясмин влезе в стаята.

— Знам, че си побесняла.

Клер почиваше върху леглото, беше пъхнала зад гърба си снежнобелите колосани възглавници, които ухаеха на „Тайд“. Бе пуснала папката с бележките в скута си и свалила очилата си.

— При дадените обстоятелства, Ясмин, забележките ти за смъртта на Джексън Уайлд са нежелателни и признак на лош вкус.

Ясмин присви очи пренебрежително.

— На кой ли му пука какво приказвам за него?

— Например на помощника на областния прокурор — Клер хвърли папката настрани. — По-добре да не изглеждаш толкова възторжена или облекчена, че него вече го няма.

— Не може да вярваш, че някаква забележка, казана на шега, може да повлияе сериозно на мнението на Касиди за твоята вина или невинност.

— Не това е основната причина да ти се сърдя — промълви Клер след известно мълчание.

След това й разкри разговора с адвоката си от вечерта преди пътуването. Веднага щом спомена името му, в очите на Ясмин проблесна гняв.

— Този хитър негодник, предупредих го да не ти казва.

— Значи е вярно? Помолила си го да ме убеди да пуснем част от акциите си на борсата, за да можеш да продадеш своя дял?

— Е, поне опитах. Трябва да продам дела си. Това е единственият начин да се справя с моите дългове.

— Единственият начин ли? — извика Клер. — Можеше да дойдеш при мен!

— Протегнала ръка за подаяния, така ли? И да ти призная, че съм разорена.

— По дяволите, Ясмин, това ми е известно от месеци.

— О, чудесно! — Бившата суперзвезда приседна на другото легло и я погледна войнствено.

Клер смекчи тона си.

— Няма от какво да се срамуваш. Просто си имала лош късмет с някои от вложенията си. Случва се на всеки от време на време. С радост ще ти дам известна сума назаем, докато нещата ти потръгнат.

— Ти си последният човек, от когото бих поискала пари.

— Защо?

— Защото и без това ти движиш този бизнес. Не започвай да ми противоречиш, така е, Клер. Ти го доведе от една идея до това, което е днес. Ти изнасяш тежката част от работата, Клер.

— Моята малка фирма никога не би се разраснала, ако не беше твоята красота.

Ясмин сви рамене, убедена, че приносът й е незначителен.

— Точно преди една година имах купища пари. Явно съм си мислела, че те никога няма да свършат. Не ги управлявах добре, обърнах се към финансови съветници, които ми отмъкнаха половината спестявания.

— И разпиля известна част по безнадеждни каузи като дарението от хиляда долара за Джексън Уайлд.

Ясмин вдигна ръце помирително.

— Виновна съм. Както и да е, стигнала съм до нулата. Затова се надявах да продам акциите си от „Френска коприна“.

Клер поклати глава.

— Никога няма да се съглася да пуснем акции от „Френска коприна“ на борсата. Ако настояваш да продадеш дела си, аз ще го купя.

— И така да съм ти длъжница.

— Не възприемам нещата по този начин. За мен това означава самосъхранение. Знаеш каква егоистка съм, когато става дума за бизнеса ми.

— Знам, божичко, да не мислиш, че ми беше лесно да отида при онзи тлъст гадняр, адвоката? Никога не бих го направила, ако отчаяно не се нуждаех от пари. Продадох и последното си кожено палто, всичките си ценни бижута. Акциите са последното, което ми е останало.

— Можеш да ги заложиш срещу заем от мен.

— Казах ти вече — не!

— Не разбирам защо?

Ясмин скочи от леглото.

— Не настоявай, Клер. Няма да взема пари назаем от теб, но съм съгласна да ти продам проклетите акции. Аз ще се сдобия с малко пари, а фирмата няма да попадне в чужди ръце. Амин! Повече не искам да чувам и дума по този въпрос, защото точно сега имам по-сериозни проблеми в живота си.

— Не е извинение, че си тръгнала да правиш нещо зад гърба ми и против волята ми. Всички си имаме проблеми. — Клер опря длан към гърдите си. — Мен ме обвиняват в убийство.

— Касиди ли? — възкликна Ясмин. — Та той няма никакви улики.

— Сравнили са нишки от тапицерията на пода в колата ми с намерените в стаята на Уайлд и са установили, че съвпадат.

Ясмин я погледна изненадано.

— Кога?

— След обиска във „Френска коприна“.

— И в моята стая ли са ровили? — изтръпна манекенката.

— Да, открили са разни зловещи вуду-атрибути, Ясмин, включително и кукла, която прилича на Джексън Уайлд.

— Но това беше майтап!

— Точно това казах и на Касиди. Но той не мисли, че е смешно.

— Вярно, много сериозен беше днес.

— Убеден е, че съм била в стаята на Джексън Уайлд в нощта на убийството. Нишките от колата го доказват.

— Но колко коли в Ню Орлийнс имат същата тапицерия? Десетки, сигурно стотици.

— Предполагам, че това е единствената причина той още да не ме е арестувал. Каза, че един опитен адвокат би представил статистика за броя на крайслерите и би изтъкнал, че въз основа на тази улика собствениците им също би трябвало да са в списъка на заподозрените. — Клер отиде до вратата на балкона. — Страх ме е, Ясмин.

— Глупости, ти никога не си се плашила. Поне откакто те познавам.

— Но сега ме е страх.

— От Касиди ли?

— Той е свързан с това. Най-вече се боя, че не мога да контролирам ситуацията. Това е най-ужасяващото — да нямаш контрол над собствената си съдба.

— Успокой се, Клер. Касиди няма да те прати в затвора.

— О, ще го направи, без да му мигне окото — засмя се тя горчиво. — Веднага щом се убеди, че има достатъчно доказателства, за да извоюва присъда срещу мен, той ще ме арестува.

— Преди или след като те изчука? — Ясмин сви рамене. Клер я изгледа изумено. — Този мъж те желае толкова силно, че във всеки момент изглежда готов да ти скочи.

— И да ми прочете правата.

— Не точно — поклати глава Ясмин. — Той иска да те види по гръб или както там се получи и да се движиш в един ритъм с него. — Преди Клер да успее да възрази, тя продължи: — Виж какво, когато спах за пръв път с мъж, бях на тринайсет години. Започнеш ли толкова рано със секса, развиваш шесто чувство за тези неща. Мога да подуша кога един мъж го иска и кога жената желае да му се отдаде. А вие и двамата сте готови. Щом той влезе в стаята, твоята аура започва да свети и обратното. Напрежението помежду ви е толкова силно, че във въздуха прехвърчат искри.

— Касиди е настоявал да му дадат този случай. Възложили са му го, защото е много добър. Присъдата ще му осигури силни позиции за поста на областен прокурор. Това напрежение, което усещаш да се излъчва от него, не е страст, а враждебност — настоя Клер. — Аз го дразня, защото никак не улеснявам задачата му. Веднага щом се сдобие с неопровержимо доказателство, че аз съм била в стаята на Джексън Уайлд, Касиди ще положи всички усилия да докаже вината ми.

— Но ние знаем, че ти не си виновна, нали?

Няколко секунди двете се гледаха изпитателно. Клер усещаше толкова силно пулсирането в главата си, че се почувства замаяна.

Накрая каза безизразно:

— Ще ти напиша чек за една четвърт от акциите ти. Така ще имаш известна сума пари в брой, но ще си запазиш дял от „Френска коприна“. Ако нещата ти потръгнат добре, можеш да откупиш обратно акциите за сумата, която съм ти платила.

— Благодаря — промълви Ясмин, без да се усмихва.

— И друг път не прави неща зад гърба ми.

* * *

Писалката му я нямаше.

Когато обличаше сакото си за вечеря, Касиди забеляза, че гравираната му със злато писалка липсва — беше подарък от родителите му по случай дипломирането в университета. Държеше я в левия вътрешен джоб на сакото си и почти никога не я оставяше на друго място.

Провери върху бюрото в спалнята си, да не би да я е забравил при монетите и другите дреболии, които бе извадил от джоба си. Не беше там. Провери и в другите си сака, но без резултат. Беше сигурен, че не я е забравил никъде. Никога не я даваше назаем и винаги съзнателно я прибираше в джоба си, след като я бе използвал.

Опита се да си спомни къде бе оставял сакото си сутринта. Заради непоносимата жега го бе съблякъл и го бе оставил на една закачалка във фоайето, когато излезе да се поразтъпче около хотела следобед.

Дали не бяха откраднали писалката му? Не можеше да си представи никой от гостите на „Роузшарън“ да тършува из чужди джобове. Невъзможно бе двете собственички да допуснат и някой от работещите в хотела да краде, всички усърдно се стараеха да удовлетворят всяко желание на гостите.

Писалката не бе и особено ценна, но Касиди искрено съжаляваше заради загубата по сантиментални причини. Когато вечерта слезе, за да се присъедини към останалите за вечеря, бе искрено разстроен и озадачен.

Две от манекенките се мотаеха около малкия бар, който очевидно бе скорошно допълнение към старинната къща. Касиди се пъхна между тях, за да си налее чаша уиски с лед.

— Не забравяй да си го маркираш — каза му очарователната брюнетка.

— Ти честно ченге ли си или играч? — подразни го дългокраката блондинка.

— Аз не съм ченге — усмихна се той мило.

— Така ли — изсумтя тя, скептично почуквайки с лакирания си нокът по предните си зъби. После прокара пръста си по лъскавите пухкави устни. — Обзалагам се, че можеш да се държиш като играч.

Той чукна чашата си в нейната.

— Правилно.

За разочарование и на двете той се извини и отиде при Ясмин, която стоеше край прозореца, загледана към поляната. Навън вече падаха дългите сенки на дърветата.

— Красиво местенце — рече безгрижно той.

Тигровите й очи не пропуснаха да го застрелят.

— Ако сте толкова скучен и пред съдебните заседатели, е цяло чудо, че някога изобщо сте печелили дело, мистър Касиди.

— Просто се опитвах да подхвана любезен разговор.

— Спестете си предисловията.

Той отпи от уискито си.

— Съзнателно ли е това враждебно отношение от ваша страна?

— Не обичам ченгетата.

Той стисна зъби и повтори отчетливо:

— Не съм ченге.

— Все едно.

Тя бе невероятно красива жена. Дори и като я гледаше толкова отблизо, той не можеше да открие никакъв недостатък в лицето и тялото й. Ако продължеше да търси, щеше просто да удължи удоволствието, което тя доставяше на очите му. Но иначе не я харесваше. Тя се държеше предизвикателно и арогантно по начин, на който заплахи, ласкателства или хитрини не можеха да въздействат. Бе точно типът жена, която не би искал да разпитва на свидетелската скамейка. Ако тя решеше да лъже, човек не би могъл по никакъв начин да изтръгне истината от нея.

Реши да използва по-груби изрази, които да я предизвикат да отговори.

— Нещо май ти е подпалило задника? — попита той.

— Ти например. Защо най-после не оставиш Клер на мира?

— Защото може да е убила човек.

— Как ли не! Тогава и аз съм едно от седемте джуджета.

— Не мислиш, че тя го е направила, така ли?

Ясмин изсумтя презрително.

— Ами тогава стигаме до теб — настъпи Касиди. — Имала си също толкова причини да убиеш Уайлд. Може би не съм дошъл тук, за да наблюдавам Клер, а за да държа под око самата теб.

Красивите й устни се разтегнаха в усмивка. Тя опря ръка на кръста си, изпъчи гърди и вирна гордо глава.

— Ами, ето ме, сладурче, напълни си очите.

Той се разсмя.

— В това се различавате с Клер. Тя по-скоро би ми пуснала щорите.

— Не ми пука, гледай, докато ти изтекат очите, но не искам да се мотаеш наоколо и да тормозиш Клер. Действаш й на нервите.

— Тя ли ти се оплака?

— Не се е налагало. Освен майка си Клер най-много обича „Френска коприна“. Тя е перфекционистка. Фотосеансите за каталога са достатъчно напрегнати и уморителни и без Клер да нервничи заради теб.

— Клер не ми прилича на жена, която е склонна да нервничи.

— Не я познаваш като мен. Тя никога не губи самообладанието си, но вътрешно кипи и й се натрупва, докато изригне.

Той повдигна въпросително вежди.

— За какво си приказвахте двете в стаята днес следобед? Упрекна те заради забележката ти за Джексън Уайлд ли?

— Много ли ти се иска да знаеш?

— Да, много съм любопитен.

— Да ти го начукам, Касиди.

Той вдигна чашата си за наздравица.

— Чудесно. Май наистина това имаше предвид.

— Не се и надявай. Точно сега мразя всички мъже на света.

— О, какво сме ти направили?

— Дишате. — Тя допи виното си.

— Вечерята е сервирана! — Грейс Монтейт удари една малка камбанка и отвори вратите към трапезарията.

Касиди бе уредил да седне точно срещу Клер на масата. Въпреки че манекенките бяха млади и красиви и би било удоволствие за очите да седи срещу всяка от тях, никоя не можеше да се сравни с Клер Лоран. Разликата бе като между гроздов сок и отлежалото бургундско, което Агнес Монтейт в момента им наливаше в чашите.

Докато ядеше печено месо със зеленчуци, Касиди мислено преценяваше всеки един от хората около масата, чудейки се кой би могъл да вземе писалката му. Беше убеден, че някой я е откраднал, и то от чиста злоба. Нито гримьорката, нито фризьорката изглеждаха способни да го направят. Някоя от манекенките? Всичките бяха заети през деня. А и защо биха го направили?

Можеше съвсем спокойно да наблюдава всички, без да привлича вниманието им, тъй като Леон не спираше да говори, докато асистентът му мълчаливо омиташе всичко от чинията си.

— Много ми хареса старата дървена люлка на западната морава — каза Леон, докато си мажеше една питка с масло. — Трябва да снимаме нещо там.

— Може би някой от модните клинове? — предложи Клер.

— Страхотно — съгласи се Леон. — Идеално за разни ездачески пози. На люлката, имам предвид. — Той се изкиска, после бързо възвърна сериозното си изражение и започна да дъвче съсредоточено. — Но няма да е зле и малко контраст между коприна и онези стари, започнали да прогниват дъски. Видяхте ли градинския душ?

— Беше инсталиран там, за да могат да се мият работниците, които са ходили да берат памук — обясни Грейс, която в момента поднасяше десерта.

— Аз имам идея за снимки с душа — съобщи Ясмин, — но това ще е моята изненада.

— Отивам да пуша. — Ру стана от масата и излезе на верандата. — Момичета, по-добре спрете да се тъпчете, защото утре коремите ви няма да са плоски.

Никои не обърна внимание на забележката й.

— Утре сутринта — продължи Леон — смятам първо да снимаме дългата прозрачна нощница. Кой щеше да я носи?

— Фелиша — подсети го Ясмин.

— Фелиша, скъпа, значи ти си първа утре.

— По дяволите — измърмори Фелиша, докато ядеше крем карамела си.

— Искам слънчевите лъчи да падат отзад. — Леон вдигна ръце към лицето си, за да покаже под какъв ъгъл ще пада светлината, за да изглежда като рамка. — Може да имаме късмет и да хванем росата. Ако не, нашата любезна домакиня ми предложи да включи пръскачката, с която поливат градината. — Докато Агнес му наливаше кафе, той улови ръката й и я целуна. — Както и да е, тревата ще бъде мокра и блестяща. Искам долният край на нощницата да е мокър и провиснал. Едното рамо оголено, леко да се вижда овалът на гърдата.

— А Курт да е на заден план — предложи Ясмин, — застанал на верандата, с разпиляна коса и само с долнище на пижама.

— Харесва ми, страхотно! — изпищя Леон. — Не се бръсни сутринта, Курт. Обожавам да правя снимки на естествени модели. О, скъпа Агнес, виждам, че страните ти са пламнали. Извини ме за безцеремонността. Мислиш ли, че съм ужасен?

Касиди вдигна очи към тавана, показвайки, че му е писнало от превземките на Леон, и неволно срещна погледа на Клер. Тя потисна смеха си. Двамата си размениха усмивки. Беше много интимно, дори и в присъствието на толкова хора.

Касиди веднага усети вълната от нежност, която се надига в гърдите му. Ако Клер не бе основната заподозряна, той щеше да направи всичко възможно, за да я отведе в леглото си. Знаеше, че е така. И Краудър го знаеше. Навярно и самата Клер. По дяволите, сам й го бе казал.

„Повече никакви интимности!“, заповяда си той. Дори и размяна на погледи през масата.

Агнес и Грейс Монтейт поканиха гостите да отнесат кафето си на верандата, където вече бе прохладно.

Касиди последва Клер. Тя спря до стълбището, за да си размени няколко думи с Мери Кетрин и Хариет, които се канеха да се оттеглят в стаята си.

— Ще дойда да ти пожелая лека нощ, когато си легнеш — обеща Клер на майка си.

— Лека нощ, мистър Касиди.

— Лека нощ, мис Лоран, мис Йорк.

Мери Кетрин се усмихна мило и тръгна нагоре по стъпалата.

Касиди отвори вратата пред Клер и двамата се озоваха на верандата. Клер се подпря на парапета и отпи от ароматното кафе.

— Е, как намираш работата ни?

— Интересна е.

— Много дипломатичен отговор.

Касиди се поколеба дали да я предупреди, че някой в екипа краде, но реши да не го прави. Едно обвинение стигаше.

— Защо си се втренчил в мен?

— Мислех си за това, което Глен каза снощи. — Касиди забеляза как Клер потръпна при споменаването на името на детектива, но продължи: — Хрумна му, че е възможно Ясмин да е била любовница на Джексън Уайлд.

— Какво! — Чашата изтрака върху чинийката и Клер я остави върху парапета. — Приятелят ти съвсем губи представа за реалността. Ако и ти си на същото мнение, не ти завиждам.

— Не е чак толкова невероятно.

Тя го погледна невярващо.

— Помисли ли изобщо, преди да кажеш подобна глупост?

Сега, като бе изложил теорията на глас, тя наистина звучеше абсурдно, но Касиди продължи да я защитава, за да може по-късно да увери Глен, че е несъстоятелна.

— Ясмин сама ми каза, че мрази всички мъже.

— И това доказва, че е била любовница на Джексън Уайлд? Та той бе колкото мой, толкова и неин враг.

— Само привидно.

— Смяташ, че са се виждали тайно ли?

— Защо не?

— Абсурд! Освен това тя е била в Ню Йорк в нощта на убийството.

— Сигурна ли си?

— Посрещнах я на летището на другия ден.

— Може това да е било просто постановка.

— Опитваш се да се заловиш за всяка сламка, Касиди.

— Тя има ли любовник в момента?

— Не виждам какво те засяга това.

— Има ли?

— Да — рязко му отговори Клер.

— Кой? Как се казва?

— Не знам.

— Глупости!

— Кълна се, че не знам!

Той я изгледа продължително и накрая реши, че тя казва истината.

— Защо е тази тайнственост? Женен ли е?

— Единственото, което знам, е, че тя му е вярна — отговори Клер уклончиво. — А това моментално изпраща налудничавата ви теория за нея и Уайлд на боклука. Те дори не са се срещали.

— Напълно ли си сигурна?

— Абсолютно. Иначе би ми казала.

— Да, тя не те лъже и няма тайни от теб. Както и ти от нея. — Касиди се приближи до Клер. — Може би ти си имала тайна връзка с Уайлд? — Лицето й се напрегна от гняв. Тя се опита да се изправи, но той я спря с ръка. — Огромното внимание на медиите към войната помежду ви е било добре дошло и за двамата. Може би заедно сте измислили този хитър план за безплатна реклама.

— Това пък на кого му хрумна — на теб или на Глен?

Без да отговори на въпроса й, той продължи:

— Ти си осигурила на Уайлд срещу какво да протестира, кауза, която го е превърнала от обикновен проповедник евангелист в национална знаменитост.

— В замяна на безплатната реклама за „Френска коприна“, предполагам.

— Точно така. Ти сама ми призна, че атаките му срещу теб всъщност са били от полза за бизнеса ти, а не са му пречели.

— Тогава защо да го убивам и да прекратя такава взаимноизгодна дейност?

— Вероятно си открила, че не си единствената, с която е сключил сделка. Може да е имал цял легион от жени — по една за всеки вид грях.

— Ти си луд!

— Може любовната ви връзка да се е изчерпала. Дали пък твоето „дарение“ не е било, защото той е започнал да те изнудва? Може би сте се уговорили да се видите в Ню Орлийнс и да обсъдите графика за плащане? Само дето ти си решила да сложиш край на всичко. — Клер се изправи и понечи да си тръгне, но той застана на пътя й. — Къде се срещахте с Джексън Уайлд?

— Казах ти вече — погледна го тя в очите. — Срещала съм го само веднъж — на службата вечерта преди убийството. Заедно с другите желаещи да получат личната му благословия.

— Може би докато е поставял ръка на главата ти, за да те благослови, ти е прошепнал номера на стаята си в хотела? — Той стисна ръката й. — Ти имаше колекция от изрезки от вестници, които проследяваха изявите му в продължение на години. Нямаше дреболия, която той да е направил и ти да не си я отбелязала. Това издава вманиачаване. Или страст?

— Вече ти обясних за изрезките.

— Не вярвам на обяснението ти.

— Мога да те уверя, че със сигурност не съм била негова любовница.

— Не спиш и с никой друг.

— Откъде знаеш?

Въпросът й увисна помежду им. Въздухът се насити с враждебност и потисната страст.

Накрая Клер каза:

— Извинете ме, мистър Касиди.

Заобиколи го и влезе през стъклената врата.