Сандра Браун
Френска коприна (14)

Глава тринадесета

Да целуне Клер, бе по-хубаво, отколкото да спи с десет други жени. Устата й бе топла и сладка и езикът му би продължил безкрайно омайната целувка. Но не можеше… Касиди я пусна и отстъпи назад.

Тя леко се бе задъхала, полуоткрехнатите й устни бяха влажни, но лицето й изглеждаше съвсем спокойно. Клер умееше майсторски да прикрива емоциите си. Несъмнено тя бе развила това качество, след като й се бе наложило бързо да порасне и да не се държи като дете. Беше й се налагало да се справя с проблеми като възрастен човек и да взема отговорни решения на възраст, когато повечето момиченца още си играят с кукли.

Но, по дяволите, той се бе надявал да предизвика у нея някаква друга реакция! Беше й разказал за двете свои похождения, а после се бе впуснал да я целува страстно. Защо сега тя не го ругаеше, защо не го зашлеви?

Беше спал с чиновничката от съда по същата причина, поради която бе отишъл и при съседката си — да потърси облекчение от непоносимото сексуално напрежение, което изпитваше. Но и двата му опита да прогони Клер от мислите си се бяха провалили. Въпреки че чиновничката от съда нетърпеливо бе търсила близостта им, голотата й не му се бе сторила така възбуждаща, както фантазиите за Клер — съблечена и отдаваща му се.

Сега липсата на всякакъв отклик от нейна страна го разгневи. Той се чувстваше като в някакъв ад през последните дни. Беше крайно време и тя да се почувства по същия начин.

— Тук ли се отърва от оръжието?

— Какво?

Внезапният въпрос я свари неподготвена.

— Добре ме чу. Направо тук ли дойде от „Феърмонт“, за да хвърлиш пистолета в реката?

— Никога не съм притежавала пистолет.

— Това не е отговор на моя въпрос, Клер — повиши глас той. — Имаш толкова много приятели. Всеки от тях би могъл да ти намери револвер.

— Но никой не го е правил. Аз дори не знам как се стреля.

— За да простреляш някого в топките от близко разстояние, не се изискват специални стрелкови умения.

Тя скръсти ръце и въздъхна отегчено:

— Тук е хладно. Може ли вече да тръгваме?

Той бе напълно отчаян от държанието й и от цялата ситуация. Въпреки това съблече сакото си и наметна раменете й. Ръцете му се плъзнаха под косата й, докато повдигаше яката й, после се задържаха така ненужно дълго.

— Ако изобщо си идвала тук онази нощ, Клер, какво всъщност прави?

— Седнах на една от тези пейки и гледах реката.

Касиди бе готов да даде всичко, което имаше или се надяваше да има, само и само да научи истината, която се криеше в спокойния кехлибарен поглед. А докато това станеше, трябваше да си играе с огъня всеки път, когато бе близо до Клер.

— По-добре да тръгваме.

Извървяха цялото разстояние до „Френска коприна“ в мълчание. Когато стигнаха до вратата на Клер, той отрони съчувствено:

— Искрено те съветвам да си наемеш адвокат с опит в криминалните дела.

— Кога възнамеряваш да ме арестуваш?

— Много скоро. Историята ти е пълна със съвпадения. Даже и да не ме лъжеш за всичко, не казваш цялата истина. Може би прикриваш някой друг, не знам. Но не си честна с мен. Знам, че разчиташ на обстоятелствата, но при случаите за убийство няма ограничение за време. Докато не разрешим случая, аз ще продължа да търся. И рано или късно ще открия онази брънка, с която ще свържа цялата верига. — Той замълча за момент, давайки й възможност да се защити, но за негово разочарование тя не проговори. — Наеми си адвокат, Клер.

Тя се взира в празното пространство известно време, после го погледна в очите. Беше възстановила невъзмутимото си изражение.

— Няма да го направя. Имам един адвокат на фирмата и един счетоводител. Предприятието се разрастваше бързо и се принудих да ги наема, но дори и това направих с неохотата, че ще им отстъпя отчасти контрола върху нещо, което ми принадлежи. — Тя си пое дълбоко дъх. — Няма да поверя живота си в ръцете на някой непознат. За това какво е добро и какво не за мен се доверявам най-вече на собствените си инстинкти, а не на чужди съвети. Когато бях дете, социалните работници, съдиите, така наречените експерти постоянно ме убеждаваха, че за мен ще е най-добре да живея разделена от хората, които обичам. Е, те или ужасно са грешали, или съзнателно са ме заблуждавали. Така че аз нямам доверие на тази система, Касиди. — Тя свали сакото му от раменете си и му го подаде. — Благодаря ти за съвета, но не ми трябва адвокат.

— Както решиш — ядоса се той. — Но мисля, че правиш голяма грешка.

— Е, тя си е само моя.

— И не напускай града.

— Вдругиден заминавам за Мисисипи.

Това му дойде като гръм от ясно небе.

— За какво, по дяволите?

— Там ще правим снимките за пролетния каталог.

— Отмени ги или ги отложи.

— И дума да не става, тези снимки са насрочени от седмици. Наети са всички необходими хора. Ясмин не може да промени уговорките. Във всички случаи трябва да снимаме преди есента, за да се вижда свежа зеленина. Не можем да правим пролетен каталог на фона на пожълтели листа. Възможностите ти са ограничени, Касиди. Или ме арестувай, или трябва да ме пуснеш на снимките.

Ръцете му бяха вързани — и двамата го знаеха. Без доказателство, на което да основе обвинението си, той не можеше да я задържи, както не можеше да задържи Джош и Ариел Уайлд.

Тя долови колебанието му и се усмихна.

— Лека нощ, Касиди.

— По дяволите, това те забавлява, нали? — Той стисна брадичката й, а пръстите му се забиха в бузите й. — Слушай — наведе се той заплашително към лицето й, — досега правех всичко възможно, за да се усъмня във вината ти, но повече няма да се насилвам да го правя, разбра ли? — Той се наведе още по-близо: — Разбира се, че ми се иска да те изчукам, но това да не те успокоява. На първо и най-важно място поставям отговорността си да осъдя убиеца на Джексън Уайлд. Не допускай грешката да забравиш това, Клер. За теб всичко може да е само игра, но отсега нататък аз ще играя не по правилата.

Тя се дръпна от ръката му и го отблъсна.

— Благодаря за кафето и поничките, мистър Касиди.

Клер бързо влезе във „Френска коприна“ и затръшна вратата в лицето му.

* * *

Ариел Уайлд ядосано захвърли списанието настрани. Беше късно, а тя се чувстваше адски изнервена. Мъжът от Ню Орлийнс й бе обещал да се обади тази вечер, колкото и късно да е. А отдавна минаваше полунощ.

На долния етаж Джош свиреше на пианото. Не бе спирал от часове. Ариел мразеше класическата музика, не намираше никаква мелодия в нея. Всичко звучеше по един и същ начин. Какъв бе смисълът да я слуша човек, след като дори нямаше текстове? Не можеше да си представи как е възможно някои така да се задълбочават в тази музика. Но когато свиреше класическите си пиеси, Джош забравяше всичко останало — не се сещаше за ядене, за спане, дори за секс.

Не че сексът й липсваше, сега тя се бе концентрирала върху по-важни неща. Демонстрацията пред „Френска коприна“ се бе оказала пълен провал. Тя искаше хората й да изглеждат като кръстоносци, отправили се на вдъхновена от Бога мисия. Вместо това онази луда старица ги бе накарала да изглеждат злобни и глупави. Всички медии подробно бяха отразили случилото се, но историята бе предадена като любопитен факт. Ариел Уайлд нямаше да позволи да й се присмиват!

За да възстанови добрия си имидж, тя бе дала интервюто за Си Ен Ен, което по собствената й преценка бе преминало изключително добре. Без да казва нищо направо, тя бе загатнала, че Клер Лоран е страхливка, която отказва да участва в дебат с нея, че е основната заподозряна за убийството и че тя и всички други, свързани с „Френска коприна“, са аморални личности, достойни за презрение. За късмет един от последователите на църквата, родом от Ню Орлийнс, й бе разказал, че Клер е незаконородена. Ариел възнамеряваше да продължи темата за това как аморалността ражда аморалност.

Но Клер Лоран бе направила изявление по Си Ен Ен днес — изглеждаше царствено като принцеса и говореше с уверен протяжен глас, който сякаш бе омагьосал водещия, а вероятно и повечето зрители. Думите й бяха точни и недвусмислени, без да звучат агресивно. Тя бе отхвърлила клеветите на Ариел като бръщолевения на човек, който страда от дълбока заблуда, но бе подчертала, че ще предприеме законови мерки, ако атаките срещу семейството й продължат.

Така за втори път тя бе изкарала хората от църквата на Джексън Уайлд да изглеждат като група фанатизирани глупаци. Ариел просто не можеше да го понесе. Всеки, който се държи така спокойно и овладяно като Клер Лоран, би трябвало да има някакви тайни. Защо иначе би издигала такава стена около себе си?

Сега Ариел бе възложила на един свой приближен в Ню Орлийнс да държи под око съперницата й и да й се отчита ежедневно. Когато телефонът на нощното й шкафче звънна, тя веднага го грабна. Беше мъжът, когото очакваше.

— Улучихме десетката още от първия опит — доволно заяви гласът отсреща. — Колкото и да го отрича по телевизията, тя все още е основната заподозряна. Касиди пак ходи да говори с нея тази вечер.

Ариел доволно се облегна на купчината възглавници.

— Наистина ли? Колко дълго я разпитва?

— Разхождаха се из Френския квартал.

Колкото повече слушаше за последната среща между Клер Лоран и красивия сексапилен прокурор, толкова по-бързо препускаха мислите й. Тъй бе заета да анализира чутата информация, че едва не пропусна най-ценната част от разказа.

— Моля? — прекъсна го тя. — Какво казахте?

— Точно така, мисис Уайлд, чухте ме правилно. Те се целунаха.

Ариел възбудено изслуша целия разказ, без повече да го прекъсва.

— Благодаря — каза тя, когато мъжът млъкна. — Обадете ми се веднага щом има нещо ново. Искам да знам всичко. Запомнете, вие сте моите очи и уши. — После, сякаш се сети нещо, добави: — И Бог да ви благослови, ще се моля за вас.

Джош влезе в стаята точно когато тя затваряше телефона.

— Кой се обажда по това време? — Той издърпа фланелката си през глава и започна да се съблича.

— Мъжът от Ню Орлийнс, който организира демонстрацията пред „Френска коприна“.

— Какво фиаско — измърмори той, докато изуваше маратонките си.

Ариел не знаеше думата фиаско, но по звученето й разбра, че е нещо неприятно, и прие критиката му лично.

— Как можехме да предположим, че майката на Клер, онази изкуфяла старица, ще се престраши да излезе срещу враждебна тълпа?

Джош се засмя добродушно и се пъхна в леглото до нея.

— Искаше фойерверки, а получи пунш и курабийки.

— Не е смешно — сопна му се тя и отхвърли ръката, с която той бе обгърнал кръста й. Отметна завивките, стана от леглото и си запали цигара — навик, който бе подновила след смъртта на Джексън, след като вече не можеше да й забранява нищо. Отвори пакет шоколадови десерти и бързо натъпка един в устата си.

— Искам още утре да тръгнем на път — каза тя на Джош с пълна уста. — Ще обиколим няколко града и ще изнесем по една служба във всеки. — Сега вече мислите й препускаха с бясна скорост. — Ще ги направим специални служби, чиято цел е да съберем поддръжниците си в обща молитва за бързото залавяне и осъждане на убиеца на Джексън Уайлд.

Джош изстена, опря ръка в челото си и притвори очи.

— Ариел, тези неща се планират предварително. Трябва да се наемат зали…

— Не ме интересува къде ще ги проведем, ако ще да е по стадионите. Искам само да дойдат много хора, да има много репортери, ти да си там — завърши тя, като го посочи с пръст — и да изглеждаш съсипан от скръб.

— Ще трябва да взема назаем гримовете ти.

— Върви по дяволите!

Тя се върна в леглото, но не преди да е изпила две хапчета разслабително, за да е сигурна, че ще се отърве от калориите, които току-що бе погълнала. Когато Джош се притисна към нея и докосна гърдите й, тя измърмори:

— Не сега. Имам толкова много да обмислям.

— Няма да е голяма загуба — въздъхна примирено Джош. — Тъй си отслабнала, че кокалите ти тракат, когато се любим.

— Да те…

— Точно това имах предвид, но… — Той се изкиска и зарови глава във възглавницата си. Ариел бе прекалено превъзбудена, за да заспи. През деня поглъщаше толкова много кафета, че рядко успяваше да дремне повече от три-четири часа на нощ. Тъмните сенки под очите й вече не се нуждаеха от много подсилване с грим.

Премисли отново всичко, което знаеше за Клер Лоран. Аристократичната кучка — висока, слаба, елегантно облечена. Класическа хубост. Тя бе точно типът жена, който Ариел винаги се бе старала да стане, макар да знаеше, че е абсурдно, защото то не е в гените й. Можеше да се напъва до второто пришествие, но никога нямаше да постигне тази изискана елегантност, с която или се раждаш, или не.

Клер Лоран си правеше дълги разходки из Френския квартал с помощника на областния прокурор Касиди, който винаги гледаше Ариел с подозрение и зле прикрита неприязън. Той сякаш усещаше, че колкото и често да се къпе, Ариел никога не се чувства напълно чиста. Той бе целунал Клер Лоран! Срамота! Мислите за това как би могла да използва тази информация, сега я караха да се чувства в приповдигнато настроение и почти компенсираха разяждащата я завист.

Онази долна кучка го бе омаяла, точно така беше! Дали той не смяташе, че такава надута особа като Клер Лоран не е способна да извърши убийство? „Помислете си пак, мистър Касиди!“, заплаши го мислено Ариел.

Беше безспорно, че той е изневерил на служебните си задължения. Утре сутринта, още преди да свика пресконференция, на която да обяви за най-новата проява на „Часа за молитва и възхвала с Ариел Уайлд“, тя трябваше да проведе един по-важен телефонен разговор.

* * *

Бяха предупредили Касиди, че шефът е бесен, така че, когато Тони Краудър го извика в кабинета си, той не се изненада.

— Очаква те — усмихна му се съчувствено секретарката. — Влизай направо.

Касиди си придаде спокоен вид.

— Добро утро, Тони. Искал си да ме видиш?

Краудър се втренчи в него иззад бюрото си. Касиди седна и кръстоса крака.

— Радвам се, че ме повика, защото искам да обсъдя нещо с теб.

— Отстранявам те от случая „Уайлд“.

— Какво? — Касиди тропна толкова силно с крак по пода, че чашата с кафе на Краудър изтрака в чинийката.

— Добре ме чу. Вече не работиш по този случай. Прехвърлям го на Нанс.

— Не можеш да го направиш!

— Вече го направих. Или по-точно ще го направя веднага след края на тази среща. Който вече настъпи.

— Как ли пък не! — Касиди скочи на крака. — Защо правиш това?

— Ще ти кажа защо — извика Краудър. — Бял ден не виждам заради този случай. Постоянно ми звънят. Кметът, градските съветници, съдиите. Особено онзи тъпанар Харис! Конгресмени! Дори и откаченият ни губернатор не пропусна да се включи. Джексън Уайлд вече ми излиза през носа и това положение ми писна. Искам всичко да приключи възможно най-бързо, а ти все още не си направил нищо.

— Опитвам се.

— С Клер Лоран ли?

Касиди предпазливо прецени блясъка в очите на шефа си. Гневът, който го бе обзел, започна да се смесва с притеснение.

— Не само с нея.

— Какво по-точно се „опитваш“ да направиш с Клер Лоран?

— Това ми звучи като въпрос с подтекст.

Краудър се протегна към чашата с кафето си и отпи от нея, без да отмества погледа си от Касиди.

— Тази сутрин ми се обади Ариел Уайлд.

— Аха, започва да ми става ясно — каза Касиди и взе да диша по-спокойно. — Тя ти е напомнила, че още не сме арестували убиеца на мъжа й, и ти си изпитал нуждата да си го изкараш на някого. Това ли е?

— Отчасти, но не напълно.

— Е? Какво друго?

— Ходил ли си на романтична разходка с Лоран из Френския квартал снощи?

Въпреки че сърцето на Касиди отиде в петите при този въпрос, той се опита да запази спокойното си изражение.

— Ходих във „Френска коприна“, за да задам на мис Лоран въпроси, свързани с информация, която бях получил от други източници. — Той обясни за телефонните разговори и несъответствието във времето. — Мис Лоран твърдеше, че през въпросния отрязък от време е отишла да се поразходи, за да се успокои, след като се е изправила лице в лице с Уайлд на службата същата вечер. Предложи ми да повторим маршрута й, за да засечем колко време й е отнело.

— И това е включвало отбиване в „Кафе дю Монд“?

— Да.

— И разходка по Лунната пътека?

— Също.

— Където може би се е отървала от оръжието на убийството?

— И аз направих това предположение пред нея — оправда се Касиди.

— А тя какво каза?

— Твърди, че никога не е притежавала каквото и да било оръжие и не знае как се стреля.

— Не трябват кой знае какви познания, за да простреляш някого в топките от близко разстояние.

— И това й казах — засмя се Касиди.

— Намираш това за смешно?

— Не, засмях се, защото това е пример колко сходно разсъждаваме.

— А, така ли? Но аз никога не съм флиртувал със заподозряна.

Касиди рязко погледна Краудър.

— Нито пък аз!

Не така се е сторило обаче на шпионина на Ариел Уайлд.

— Шпионин? Какво, за бога, говориш?

— Нашата скъпа мисис Уайлд е накарала един от приближените си да държи под око Клер Лоран и да я информира за всичко уличаващо или подозрително. Засега единственото подозрително нещо, което тя е направила, е, че е отишла на среща…

— Не беше среща!

— … с един мъж, който много вероятно е да се наложи да бъде прокурор срещу нея в съда. Само че аз елиминирам тази вероятност, като те отстранявам от случая.

— Не можеш да ми отнемеш разследването — извика Касиди. — Обясних ти защо тръгнахме на тази разходка.

— Не си играй с мен! Човекът на Ариел Уайлд й е предал всичко много подробно. Тя ми преразказа какво сте правили. Ти си наметнал Клер Лоран със сакото си. Прегърнал си я. Целунал си я. Не го ли стори?

Касиди кимна сковано, но Краудър продължи да настъпва:

— Според съгледвача не е било просто лека целувка по бузата.

— Не — каза Касиди. — Не беше.

— Боже господи! — Краудър се изправи и тропна с юмрук по бюрото. — Къде ти е бил умът?

Касиди сведе глава, после отрони напрегнато:

— По дяволите! Ясно ми е как може да е изглеждало на човек, който не знае обстоятелствата. Аз я разпитвах, Тони.

— С езика си ли?

С много по-мек и убедителен тон Касиди каза:

— Опитвах се да открия празнини в защитата й, да разбера какво не е наред в историята й?

— Значи си сигурен, че нещо не е наред?

— Почти съм сигурен. Не зная дали лъже, за да защити себе си или някой друг, но не казва цялата истина. За съжаление, не мога да я арестувам въз основа само на инстинкта си.

— За съжаление? — Областният прокурор го изгледа изпитателно с поглед, на който нищо не убягваше. — Да не би да се опитваш да ме убедиш, че не намираш тази жена за привлекателна?

— Намирам я за изключително привлекателна. — Касиди го гледаше право в очите.

Краудър седна на стола си и прокара ръка по вече оредяващата си коса.

— Трябваше да стана зъболекар, както настояваше майка ми — въздъхна безпомощно той. — Е, поне не ме лъжеш. Но щях да разбера и да беше опичал, вече се носят слухове.

— Какви слухове?

— За това, че си омагьосан от мис Лоран. Глен се е оплакал на шефа си, той дойде да говори с мен.

— Божичко! — възкликна Касиди сърдито. — Глен няма право…

— По дяволите, има право! Това е и неговият случай, забрави ли? Не желае случаят да бъде прецакан от някой прокурор, който е загубил ума си. Не искам да постъпвам така с теб, момче, но ти не ми оставяш избор. Трябва да те отстраня от случая.

— Не го прави, Тони. — Касиди се надигна от стола си и се наведе над бюрото на Краудър. — Този случай ми трябва. Ще отведа убиеца в съда и ще го осъдя. Кариерата ми зависи от това. Няма да пропилея тази възможност за нищо на света.

— Дори и заради жената, в която си влюбен?

— Особено пък заради подобни емоции.

Краудър се взира в него известно време.

— Звучиш убедително.

— Така е. — Касиди се поколеба дали да засегне една тема, която никога не споменаваше. Но предната вечер той бе заявил на Клер, че оттук нататък ще се стреми с всички сили да спечели. Трябваше да убеди и Краудър в това. — Тони, сигурно си се чудил защо от адвокат съм решил да стана прокурор.

— Намирах за странно да замениш добре платената адвокатска практика с фиксирана държавна заплата. Но след като видях колко дела си спечелил и колко си загубил, реших, че е истински късмет, че ще работиш за мен, и не полюбопитствах за причините. Защо да го коментираме сега?

Касиди закрачи нервно из кабинета.

— Както сам каза, аз имах доста доходна практика като адвокат. Имах зад гърба си впечатляващ брой спечелени дела и в съда, и при споразумения. Както и да е, моите клиенти запазваха свободата си и аз бях доволен и уверен в способностите си.

— Познавам този тип адвокати.

Касиди кимна намръщено и продължи:

— Един клиент ме нае да го защитавам. Беше истинско копеле, а списъкът с предишните му престъпления бе по-дълъг от ръката ми. Беше осъждан веднъж, но излежал съвсем малка част от присъдата си и го пуснали на изпитателен срок. Няколко седмици по-късно той ми се обади. Каза ми, че му препоръчали да се обърне към мен. Чул, че не ме е страх от никакви дела, и бил уверен, че ще го защитя, за да не отиде повторно в затвора. — Касиди спря, притваряйки очи за момент. — Най-ужасното бе, че и аз бях уверен в същото. Този път бе обвинен в опит за изнасилване, макар че жената бе успяла да избяга. — Спря да крачи и се взря през прозореца. — Жертвата бе около двайсет и две годишна, красива, с хубава фигура. Клиентът ми я бе нападнал, когато тя си тръгвала от работа по здрач. Аз не можех да отричам — бяха го хванали буквално със смъкнати панталони на половин пресечка от сградата. Прокурорът отхвърли всички предложения за извънсъдебно споразумение. Той искаше да тикне моя човек зад решетките. Случаят стигна до съд. Аз можех да разчитам единствено на триковете и уменията си, които до този момент вече бях превърнал в изкуство. — Касиди стисна юмруци и се замисли за миг. — Нямах никакви морални задръжки. Когато приключих с кръстосания разпит на жертвата, съдебните заседатели бяха напълно убедени, че момичето пред тях е курва, която съзнателно е носела миниполи на работа, за да съблазнява колегите си. Дори си спомням, че се бях зарадвал, че е с големи гърди, защото това подкрепяше тезата ми. Погрижих се и съдебните заседатели да обърнат внимание на гърдите й, за бога. — Той потърка очи, опитвайки се да изтрие натрапчивия спомен за разплаканата млада жена, която бе разпънал на кръст на свидетелската скамейка. — Аз я съсипах, сринах репутацията й, убедих всички, че е обичала да дразни мъжете край себе си и че просто този път бе прекалила и си бе получила заслуженото. — Касиди свали ръка от очите си и се взря невиждащо пред себе си. — Беше брилянтно организирана защита. Не пропусках да информирам медиите за всяка пикантна подробност и после се възползвах от интереса им в най-пълна степен. Ако съдебните заседатели бяха решили, че клиентът ми е виновен, винаги можех да представя нещата точно по обратния начин и да оспорвам присъдата, защото процесът е бил повлиян от пресата. Но те се произнесоха, че клиентът ми е невинен! — Гласът му ясно показваше недоумението, което все още изпитваше при мисълта за това дело. — Съдебните заседатели се бяха хванали на моето представление. Те оправдаха кучия син.

— Направил си това, за което са ти плащали — вметна Тони.

— Това не е извинение.

— Половината от гилдията биха те потупали по рамото, завиждайки на успеха ти.

— Успех? Безскрупулно манипулиране на мнението на съдебните заседатели и подигравка с ролята на адвоката на защитата?

— Така не си минал от другата страна — каза Тони. — Колко време мина оттогава, пет години или повече? Забрави го, Касиди. Простено е да допуснеш една грешка.

— Може би щях да мога, ако това бе всичко.

— О, по дяволите! — Краудър се облегна изтощено назад.

— Две седмици след като го бяха оправдали, клиентът ми отвлякъл едно единайсетгодишно момиче от двора на училището, откарал я до някаква изоставена част на градския парк и там я изнасилил, гаврил се с нея и накрая я удушил с трикото й. И това са само престъпленията му, които имат правно наименование, останалото бе неописуемо.

Краудър мълча няколко минути.

— И тогава си затворил адвокатската си кантора.

Касиди се обърна с гръб към прозореца и погледна шефа си в лицето.

— Затворих адвокатската си кантора, приключих с живота си, освободих жена си от петното да бъде омъжена за мен и напуснах града. Затова дойдох тук.

— Където винаги си бил невероятно съвестен и упорит.

Касиди сви рамене, чудейки се дали някога ще успее да изкупи чувството си за вина. Дали ще извоюва присъда, която да компенсира погубения живот на малкото момиче. Дали ще е в състояние да се изправи пред съкрушените й родители и да им каже: „Изкупих вината си, поправих се“. Не, но можеше да продължи да се опитва.

— Никога вече няма да проявя небрежност в работата си, Тони. Никога няма да позволя на някой психопат да се измъкне, няма да пусна изнасилван или убиец на свобода сред нищо неподозиращите хора, повечето от които имат неоправдано голямо доверие в нас и правната система.

— Доверието им невинаги е неоправдано. От време на време успяваме да осъдим престъпниците.

Касиди вложи цялата си убедителност в погледа си.

— Няма да те изложа, Тони, защото не мога да си го позволя. Кълна се, че ще осъдя убиеца на Уайлд, който и да се окаже той.

Тони се поколеба известно време.

— Добре, давам ти още две седмици. Но смятай, че главата ти е на гилотината.

— Ясно. — Бяха се разбрали и Касиди не виждаше смисъл от празни приказки. И двамата щяха да се чувстват неловко, ако се впуснеше в благодарности.

Тръгна към вратата, но Краудър го спря.

— Касиди, трябва да съм сигурен. Ако недвусмислено се докаже, че Клер Лоран е виновна за убийството, ще можеш ли да се изправиш срещу нея в съда и да постигнеш присъда, която в случая би била доживотен затвор?

Касиди си бе задавал този въпрос, така че вече знаеше отговора.

— Разбира се, не бих се поколебал нито за миг.

Докато излизаше от кабинета, той се закле да спази това обещание пред Клер, пред Тони и пред самия себе си. При никакви обстоятелства нямаше да позволи на личните си чувства да повлияят на професионалните му задължения.

Излезе от сградата на прокуратурата и пресече улицата, за да влезе в полицията. Хауърд Глен седеше зад едно очукано, затрупано с папки, бюро, облегнал се назад на въртящия се стол и подпрял телефонната слушалка между брадичката и рамото си. Касиди спря до бюрото му и се втренчи сурово в него.

— Ще се чуем по-късно — каза Глен в слушалката и затвори.

— Слушай — рече му уморено Касиди, — следващия път, когато имаш оплакване от работата ми, ела направо при мен и ми го кажи по мъжки. Няма смисъл да се жалваш пред шефовете. Поне това си дължим един на друг.

— Мислех, че прекият ми началник ще го пази в тайна.

— Мислел си, но не си бил прав — прекъсна го Касиди грубо. — Аз напълно контролирам емоциите си, влеченията си, цялата ситуация и адски побеснях, че ти е хрумнало да накараш да ме плеснат през ръцете сякаш съм ученик. Не го прави повече. Ако имаш някакви проблеми, свързани с мен, можеш още сега да ми ги кажеш.

Глен премести цигарата си от единия ъгъл на устата си в другия, без да откъсва поглед от областния помощник-прокурор.

— Нямам проблеми.

— Добре. — Касиди погледна часовника си. — Почти дванайсет е. Ще те чакам следобед в кабинета си, за да обсъдим насоката на следващите ни действия.