Сандра Браун
Френска коприна (13)

Глава дванадесета

Клер тъкмо пробваше някаква кройка на единия от дървените манекени в ателието си, когато телефонът звънна.

— Клер, включи Си Ен Ен, бързо. — Беше Ясмин. Двете не се бяха чували от няколко дни, откакто Клер я обвини за щедрото дарение за църквата на Джексън Уайлд. Бяха се скарали.

— Какво става?

— Веднага ще разбереш и ще побеснееш. Побързай или ще го изпуснеш.

Заинтригувана, Клер включи малкия телевизор, който държеше в ателието си, за да й прави компания, когато работеше по цяла нощ. Тъй като Ясмин я бе подготвила, Клер не се изненада да види Ариел Уайлд на екрана. Интервюиращият й задаваше въпроси за неотдавнашната демонстрация пред „Френска коприна“, на която тя без смущение се признаваше за вдъхновител.

— Нашите противници смятат, че след смъртта на Джексън ние сме се оттеглили от битката с порнографията. Искам да ги уверя, че това не е така. Църквата ни, вече под мое ръководство, възнамерява да удвои усилията си срещу всичко неблагопристойно.

— Защо избрахте точно каталога на „Френска коприна“ за начало? — попита я водещият. — Има далеч по-смущаващи издания.

Ариел се усмихна невинно.

— Техните издатели не се правят на безобидни. Не се опитват да прикриват непристойната си същност. Колкото и да се отвращавам от изданията им, аз отчитам честната им позиция. Те поне не са лицемери като мис Лоран, която дори няма куража да участва в обществен дебат с мен.

— Каталогът й е направен стилно, мисис Уайлд. Образите в него са чувствени, но определено не могат да се класифицират като непристойни.

— Това са снимки на мъже и жени, видимо готови да се съвкупяват. Това не е ли достатъчно похотливо според вас?

Очевидно притеснен, водещият се прокашля.

— Снимките просто загатват…

— Значи се съгласявате с мен, че в тях се крие дълбок подтекст?

— Нямах предвид това. — Той хвърли бърз поглед към бележките си, но преди да успее да зададе следващия си въпрос, Ариел каза:

— Според мен е от особено значение, че фабриката на мис Лоран се намира в Ню Орлийнс.

— В какъв смисъл?

Ариел сякаш премисляше нещо в момента.

— Може би е по-добре засега да не разкривам нищо повече. Адвокатът ми ме посъветва да не засягам тази тема. Все пак, чувствам се принудена да изтъкна, че един от най-известните противници на мъжа ми живее точно в града, където той бе убит.

Клер почервеня. Възмутеното й възклицание отекна в огромната стая. Тя се надигна от мястото си и разтревожено се втренчи в екрана.

— Да не би да намеквате, че мис Лоран има нещо общо с убийството на съпруга ви? — попита водещият.

— Мога само да кажа, че следствието се интересува от нея — отвърна Ариел загадъчно.

— Въз основа на какви доказателства?

— Не съм информирана. Но със сигурност я разпитват във връзка с произхода й.

Водещият изглеждаше напълно озадачен.

— Клер Лоран е незаконородена дъщеря на една умствено разстроена жена. — Ариел сведе очи и придоби натъжено изражение. — При положение че е била възпитавана от такава личност, нима е чудно, че животът й, включително и професионалните й изяви са изцяло ръководени от страстите й. Помислете си. Тя очевидно притежава талант. Но защо насочва творческото си вдъхновение, за да създава вулгарно бельо и да го рекламира по този непристоен начин? А и защо би избрала за своя партньорка в бизнеса жена, която години наред афишира неморалния си начин на живот.

— Имате предвид фотомодела Ясмин?

— Да, тези три жени — мис Лоран, майка й и Ясмин — са с толкова съмнителен морал, че и аз, а очевидно и прокуратурата си задаваме един и същ въпрос. Дали разпространението на един мръснишки каталог е единственото им престъпление?

Клер изключи телевизора. Ако чуеше още една дума, щеше да експлодира. От гняв кръвта се бе качила в главата й. Слепоочията й пулсираха и очите й се замъглиха.

Ариел Уайлд беше абсолютна мръсница! Как смееше да говори така по националния ефир? Досега Клер не бе обръщала внимание на злобните й критики по адрес на каталога на „Френска коприна“, но нападките бяха станали съвсем лични. Ариел бе обидила Мери Кетрин и Ясмин и бе обвинила самата нея в убийство. Явно пасивната съпротива не вършеше работа при хора като Джексън и Ариел. Беше време да действа.

Закрачи напред-назад, докато обмисляше вариантите за действие. Колкото и да не й харесваше идеята, трябваше да направи публично изявление. Когато се успокои достатъчно, че да може да говори, тя набра един телефон.

— Новините.

— Обажда се Клер Лоран.

Беше започнала с обаждане в една от местните телевизии. Името й бе споменавано достатъчно често в новинарските емисии и отсреща веднага го разпознаха.

— Да, мадам. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Как бих могла да се свържа със Си Ен Ен?

— Понякога им изпращаме репортажи, мога да ви свържа с тях.

— Ако се интересуват от моя отговор на обвиненията на Ариел Уайлд, нека някой от репортерите им ми се обади.

— Да, мадам. Сигурен съм, че веднага ще ви потърсят.

— Ще чакам.

Клер затвори, побесняла от това, което бе принудена да направи. Винаги бе считала неприкосновеността на личния си живот за една от най-големите ценности. Беше пазила семейството си с отчаяна упоритост най-вече заради Мери Кетрин, но и защото инстинктивно усещаше, че известността ще помрачи живота им. За разлика от Ясмин, която копнееше за светлините на прожекторите и се чувстваше най-добре пред погледите на хората, Клер предпочиташе да бъде анонимна и да стои на заден план. По тази причина хората свързваха само Ясмин с „Френска коприна“.

Клер ненавиждаше необходимостта да излиза на показ. Освен това се страхуваше. Трябваше да използва времето до интервюто, за да обмисли внимателно как да отрече изявленията на Ариел Уайлд, без да разкрие грижливо пазените си тайни.

* * *

На следващата, вечер, докато лежеше в леглото си и гледаше повторението на интервюто си по Си Ен Ен, телефонът на нощното й шкафче звънна. Отначало се изкуши да го остави да си звъни. После с неохота вдигна слушалката, но не каза нищо.

— Клер, чуваш ли ме?

— Касиди?

— Защо мълчиш?

— Защото колкото пъти вдигнах телефона тази вечер, толкова пъти някой ме пращаше в ада.

— Хората на Уайлд ли?

— Несъмнено. Повечето изкрещяват нещо обидно и затварят.

— Предполагам, че Ариел е побесняла и е решила да действа. Първо протестът пред фабриката й не постигна желания ефект. Привлече вниманието на медиите, за което бе ламтяла, но Мери Кетрин направи така, че хората на Уайлд да изглеждат като грубияни. Днес пък ти я постави на мястото й. Видях изявлението ти по-рано през деня.

— Не беше точно изявление.

— Е, така е думата. Ти се изрази много точно.

— Бях убедена във всичко, което казах. Ако Ариел Уайлд или някой друг от приближените й се осмели отново да злослови за майка ми или Ясмин, ще ги съдя и това ще донесе сериозни финансови проблеми на църквата им.

— Звучеше много убедително.

— Благодаря ти.

— Но не отрече намека й, че по някакъв начин си замесена в убийството на съпруга й. — Той затаи дъх в очакване на коментара й, но Клер продължи упорито да мълчи. Най-накрая той предложи: — Ако искаш, мога да използвам връзките си и телефонният ти номер да бъде сменен незабавно.

— Не, благодаря. Тези обаждания са много досадни, но скоро ще им омръзне и ще спрат да звънят.

— Защо просто не включиш секретаря си?

— Въпрос на принцип. Ако съм си вкъщи, винаги вдигам телефона. Няма да им позволя да ме принудят да променя живота си.

Той замълча за момент, после попита:

— Идвали ли са пак демонстранти пред дома ти?

— Не. — Клер се усмихна за пръв път от двайсет и четири часа насам. — Мисля, че мама им изби подобни идеи от главата.

— Като стана дума за майка ти, Хари там ли е в момента?

— Да, ще остане тук през нощта. Защо?

— Ще ти кажа, като дойда. Чакай ме долу.

— Касиди, вече съм си легнала, изморена съм.

Но той вече бе затворил. Тя тресна ядосано телефона. Ако искаше да я види, можеха да се уговорят за следващия ден. Би трябвало сега да го остави да си звъни долу без резултат.

Все пак стана от леглото и отиде в банята. Клер си даваше сметка, че вече никога няма да може да влезе тук, без да се сети за Касиди — разрошен и с наранено лице, от което кръвта капе по ризата му. Изглеждаше страшен и мъжествен и женските й инстинкти бяха откликнали на чара му. Точно както и сега при спомена за силните му ръце, стиснали талията й.

Тя го бе заплашила, че ще го изобличи, че едно такова романтично увлечение с нея може да попречи на работата му. Но бе премълчала как то би преобърнало собствения й живот.

Облече се с дънки и бял памучен пуловер, за да не си помисли той, че се е издокарала специално за срещата си с него. Взе асансьора до първия етаж. Докато стигна до вратата, той вече натискаше звънеца.

— Съвсем точен си — каза му, когато отвори.

— Точността с една от добродетелите ми.

И той бе облечен небрежно. Досега Клер го бе виждала само с костюм. Тази вечер бе с дънки, спортна риза, доста избеляло дънково яке „Левис“ и маратонки.

— Защо искаше да ме видиш?

— Ела тук.

— Защо?

— Тук навън мога да разсъждавам по-трезво. — Тя го погледна неразбиращо. — Обстановката вътре ми въздейства много особено — добави той.

Търговската зона само на няколко пресечки от „Френска коприна“ все още бе много оживена и шумна, но около фабриката улиците бяха тъмни и безлюдни. Когато Клер заключи и се обърна към него, Касиди крачеше напред-назад точно където бяха стояли протестиращите.

— Изглеждаш разстроен — отбеляза тя.

— И така може да се каже. — Той спря и се обърна с лице към нея. — Тази история с даренията…

— Вече ти я обясних.

— Да, Ясмин също ми я обясни. Но не звучи достоверно.

— Това си е твой проблем.

— Временно — рече той кратко. — В колко часа ми каза, че си отишла да вземеш майка си от „Феърмонт“ онази нощ?

Клер не бе очаквала тази рязка промяна на темата. От въпроса гърлото й се стегна.

— Аз… казах ти, че не съм сигурна, но предположих, че е било около полунощ.

— Защо си се забавила толкова много?

— Моля?

— Андре Филипи казва, че ти се е обадил в единайсет. По това време на нощта би ти отнело около пет минути да стигнеш от „Френска коприна“ до „Феърмонт“. А на теб ти е коствало повече от час. Какво те е забавило?

— Касиди, казах ти, че съм стигнала там около полунощ. Това може да е означавало единайсет или единайсет и половина, не съм сигурна.

— Лъжеш! — Той удари с юмрук по отворената си длан. — Тръгнала си към „Феърмонт“, за да прибереш Мери Кетрин чак към дванайсет, защото не си говорила направо с Андре. Когато той ти се е обадил в единайсет, е оставил съобщение на телефонния ти секретар, нали? Ти си му се обадила по-късно.

Застана право срещу нея, а лицата им се приближиха.

— Не си била тук, когато ти се е обадил в единайсет. Тази вечер ми каза, че винаги вдигаш телефона, ако си вкъщи, нали? Андре ти е оставил съобщение на секретаря, за да не се тревожиш къде е Мери Кетрин, когато се прибереш и откриеш, че нея я няма.

Сърцето на Клер биеше до пръсване.

— Мога да ти обясня всичко.

— Спести си обясненията, писна ми от лъжите ти. Прав съм, нали? — Той сграбчи ръката й. — Нали?

— Да, прав си — издърпа ръката си тя. — Имам навик да проверявам как е мама, когато се връщам. Онази нощ леглото й бе празно и куфара й го нямаше, така че разбрах какво се е случило. Тъкмо се канех да изляза да я потърся, когато видях, че лампичката за оставени съобщения свети. Веднага се обадих на Андре. Той ми каза, че е забелязал мама във фоайето на „Феърмонт“, прибрал я в офиса си и я почерпил с шери. Когато стигнах в хотела, тя бе изтощена и напълно неориентирана, каквато е обичайно, ако пристъпът й е по-тежък. Закарах я вкъщи и я сложих да спи. Това е истината.

— О, вярвам ти, Клер. Просто искам да знам къде, по дяволите, си била между края на църковната служба и полунощ. Може би си ходила два пъти до „Феърмонт“ в онази нощ? Веднъж да убиеш Уайлд и веднъж да прибереш майка си?

Тя не каза нищо.

— Всичко би могло да се случи в този отрязък от време, който се губи в разказа ти — повиши глас той.

— Разхождах се.

Той очевидно очакваше по-изкусна лъжа. Простотата на обяснението й го свари неподготвен.

— Разхождала си се?

— Точно така. Разхождах се дълго. Сама. Из Френския квартал.

— По това време на нощта? — попита той скептично.

— Често го правя. Можеш да попиташ Ясмин. Тя постоянно ме закача за странните ми разходки.

— Ясмин би потвърдила всяка твоя лъжа.

— Не е лъжа, това е истината.

— И защо избра точно онази нощ за разходки?

— Бях разстроена.

— Да убиеш някого наистина е разстройващо.

Тя се извърна и се отправи към входа на „Френска коприна“.

— Не съм длъжна да понасям тези обвинения.

— Има си хас. — Той протегна ръка и я дръпна за ръкава. — Наистина ми писна от лъжите ти! Би трябвало вече да съм те закарал в полицията, където да ти вземат отпечатъците и да те пратят в ареста. Няма да изглеждаш толкова очарователна в затворнически дрехи, Клер. А и там бельото не е от каталога на „Френска коприна“.

Клер усети, че я побиват тръпки на ужас. Най-големият й страх бе да я изпратят в затвора. Не страдаше от клаустрофобия, но не можеше да си представи да загуби свободата си. Нямаше да понесе да бъде постоянно надзиравана, да не може да взема решения, да е лишена от личния си живот и независимостта си.

Лицето на Касиди бе побеляло от гняв. Кичур от тъмната му коса бе паднал на челото му. Очите му проблясваха с настойчива проницателност. За пръв път Клер изпита истински страх от него. Той можеше и да изгуби търпението си и да изпълни заканата си. Трябваше тя да говори. И то веднага, защото не би могла да понесе нито една нощ, нито минута, нито секунда в затвора.

— Върнах се вкъщи след църковната служба…

— В колко часа?

Тя нервно приглади косата си.

— Кълна ти се, не знам точния час. Може би малко след десет.

— Да кажем, че е било така. Службата е свършила в девет и двайсет, движението е било натоварено, докато си се измъкнала от задръстването, може и да е станало десет.

— Хари беше с мама. Когато се прибрах, я пуснах да си ходи, въпреки че по-късно съжалих, че съм го направила. Чувствах се неспокойна. Опитах да поработя, но не можех да мисля за нищо друго, освен за Джексън Уайлд.

— Защо?

— Бях го гледала по телевизията, но това не можеше да се сравни с впечатлението да го видиш на живо. Той бе въздействащ оратор. Излъчваше такава сила, така контролираше съзнанието на публиката си! Въпреки че аз не бях съгласна с нито една от идеите, които проповядваше, бях впечатлена от излъчването му. Хората около мен бяха като омагьосани. До онази нощ аз не бях осъзнала напълно силата на неговото влияние. Изведнъж се изплаших, че той може наистина да съсипе „Френска коприна“. Когато отидох до подиума и го погледнах в очите, се чувствах като Давид, изправен срещу Голиат.

Тя погледна Касиди умолително.

— Трябва да си наясно какво значи за мен моят бизнес, за да разбереш състоянието ми онази вечер. Мисля, че най-точното определение е паника. Всичко, за което бях работила така упорито, бе заплашено от една помитаща сила. Дори си представих как всичко, което съм изградила с толкова много старание и борба, се срива и унищожава.

— Мога да разбера това, Клер, дори по-добре, отколкото си представяш — каза внимателно Касиди. После отново очите му се впериха в нея. — Дотолкова заплашена ли се почувства, че да се промъкнеш в апартамента му и да го убиеш?

Тя извърна глава.

— Казах ти, отидох да се разходя.

— Ще трябва да измислиш нещо по-убедително.

— Това е истината! Чувствах, че стените ме задушават, не можех да мисля за нищо друго. Думите на Джексън Уайлд отекваха в ушите ми. Просто трябваше да изляза навън. — Изведнъж се обърна с лице към него. — Мога да те заведа.

— Къде?

— Ще повторим маршрута, по който минах онази нощ. Ще се опитам да вървя със същото темпо и ти ще разбереш защо съм изпуснала обаждането на Андре.

Той се намръщи, обмисляйки предложението й.

— Добре. Накъде?

Подхвана лакътя й, когато тръгнаха да пресичат улицата. Повечето сгради от тази страна на Конти Стрийт бяха изоставени и тъмни. Входовете им тънеха в дълбоки сенки и изглеждаха зловещо. Почти навсякъде прозорците бяха покрити с решетки или мрежи.

— Не те ли е страх да се разхождаш сама тук през нощта, Клер?

— Не, изобщо. — Тя го погледна. — Теб страх ли те е?

— И още как. — Той бързо се огледа. Тя се засмя и го дръпна да не стъпи в една дупка на тротоара. — Виждам, че познаваш района много добре.

— Естествено, израснала съм в този квартал, играла съм по тези тротоари. — Тя му посочи една фабрика с розови навеси над прозорците. Тук правят невероятно вкусни бонбони. Когато бях малка, понякога раздаваха на децата от бракуваните кутии, които не ставаха за продажба. На следващия ъгъл завиваме надясно.

Известно време вървяха мълчаливо. Отминаха сивата страда, в която в миналото се бе помещавал Върховният съд на щата Луизиана. Завиха по Ройъл Стрийт и Клер спря пред един антикварен магазин.

— Онази нощ спрях да разгледам тази витрина. Имаше една брошка с марказит и изумруд… Ето я там, на третия ред отзад, втората отляво — виждаш ли я?

— Красива е.

— И аз това си помислих. Дори реших да дойда отново някой от следващите дни, за да я разгледам отблизо, но така и не успях. — Тя постоя още няколко минути, загледана в бижутата. После тръгна.

От другата страна на улицата две ченгета току-що излязоха от близкия полицейски участък. Те кимнаха учтиво на Клер и единият я заговори на френски. Партньорът му само добави:

— Добър вечер, мис Лоран.

Изгледаха продължително Касиди, но дори и да го разпознаха, не го поздравиха по име.

Минаха покрай боядисаните в прасковено стени и зелени сенници на известния ресторант „Бренънс“, Клер усети, че Касиди я наблюдава много внимателно. Тя също се втренчи в него.

— Не си женен, нали, Касиди?

— Личи ли?

— Не. Но повечето жени не биха търпели подобно работно време. — Тя се постара изражението й да не се промени, но вътрешно се зарадва, че не е увеличила греховете си с това, че се е целувала с женен мъж.

— Бях женен — уточни той. — Но провалих брака си.

— Съжаляваш ли?

Той сви рамене.

— Не съжалявам за нея. Така се получи по-добре и за двама ни. Може да се каже, че съм бил повече женен за кариерата си. Нещо като теб. — Той замълча, давайки й възможност да направи някакъв коментар.

Вместо това тя зададе нов въпрос.

— Имаш ли деца?

— Не. Така и не намерихме време за това. Предполагам, че и това в крайна сметка се оказа за добро. Не бих искал да травмирам децата си с развод. — Той спря пред една витрина и се загледа през дебелите й стъкла. — Магазин за оръжие. Колко удобно.

— Нима не можеш да измислиш нещо по-хитро?

— Всъщност, като се замисля, ти си прекалено умна, за да си купиш пистолет толкова близо до дома си, и то в един квартал, където почти всички те познават.

Тя го погледна недоверчиво.

— Все пак си проверил, нали?

— Да — призна той.

След това спряха пред един магазин, в който се продаваха обици.

— Ясмин е една от най-добрите им клиентки — каза му Клер, докато той се взираше със страхопочитание в огромното разнообразие.

В този район магазините бяха луксозни и почти всички вече бяха затворени. Тишината на улицата ги обгърна. Бърбън Стрийт бе само на една пресечка, но все едно бе на сто мили. От време на време се дочуваше тромпет, свирещ протяжен джаз. Звуците се понасяха в знойната нощ, но после бързо се губеха в тъмнината — като души, тръгнали да си търсят подслон. Парапетите от ковано желязо на балконите подсилваха това усещане за изолираност. През красивите извивки на железните врати се виждаха вътрешни дворове, обрасли с мъх сълзящи фонтанчета, припукващи газови фенери и порутени тухлени стени, криещи много тайни.

Попаднаха на една котка, която си търсеше храна в торба с боклук на ъгъла. Две двойки, облечени спортно, вървяха бавно по улицата, смееха се, разговаряха шумно и постоянно отпиваха от коктейлите си, които си бяха взели в пластмасови чашки от кръчма. Един старец с дълга брада и съвсем неподходящо за сезона дебело палто невъзмутимо се облекчаваше в малка странична уличка. Елегантно облечени възрастни мъж и жена, хванати под ръка, ги задминаха, поздравявайки учтиво. Млад мъж, облечен в тесни черни дънки, с черно поло и силен грим мина забързан край тях, като пътьом изпрати на Касиди въздушна целувка с покритите си с алено червило устни.

Завиха по Сейнт Питърс Стрийт точно пред кафенето „Ройъл“. Клер посочи широката му тераса:

— Според мен то е най-хубавото във Френския квартал.

— Не, мисля да пийнем капучино на друго място — каза Клер, посочвайки му отсрещното „Кафе дю Монд“. Изчакаха да отминат колите, за да пресекат улицата. На ъгъла свиреше саксофонист и минувачите хвърляха монети в шапката му на тротоара. Кочияшът на един стар файтон и един уличен художник, които явно бяха приключили с работата за деня, водеха приятелски спор за футбол.

— Съгласна съм с художника — отбеляза Клер. — Ако „светците“ подсилят защитната си линия, може и да стигнат до финалите тази година.

— Нима разбра какво си приказваха онези двамата?

— Ти не можа ли? — учуди се Клер.

Сънената кобила, впрегната във файтона, имаше сламена шапка с яркорозови цветя. Клер погали муцуната й, докато минаваше покрай нея.

— Нито дума. Когато се преместих тук, мина почти година, докато започнах да разбирам местния акцент. Все едно бях отишъл в чужбина.

— Моят акцент не ти създава проблеми.

— Но самата ти ми създаваш най-много проблеми.

Клер му посочи една маса на откритата тераса на „Кафе дю Монд“. Касиди й отмести металния стол, за да се настани, и чак тогава седна срещу нея. Веднага се появи сервитьор с дълга бяла престилка, който свойски поздрави Клер.

— Мис Лоран, bonsoir. Очарован съм да ви видя тук.

— Merci — отвърна му тя, когато той се наведе да й целуне ръка.

— Това е Клод, сервитьорът — представи го тя на Касиди. — Една порция понички, Клод. И два пъти капучино.

— Да, мадам. — Той бързо се отправи към кухнята.

— Очевидно идваш често тук — отбеляза Касиди.

— Туристите развалиха това кафене, но мама го обожава, така че я водя поне веднъж седмично.

Клод донесе поръчката им. Мирисът на пухкавите прясно изпечени понички и ароматът на кафе веднага събудиха апетита на Клер. Тя захапа една поничка и невъзмутимо облиза пудрата захар от пръстите си. Погледна Касиди и се засмя на полепналата захар около устата му и му подаде салфетка.

Двамата бързо изядоха по една поничка и се отпуснаха мълчаливо, наслаждавайки се на аромата на кафето. Обаче Касиди прекалено бързо се върна към работата си.

— Онази вечер — започна той — колко дълго стоя тук?

— Предполагам около трийсет минути.

— Толкова дълго? — Той повдигна вежди.

— Тук е Френският квартал, Касиди. Точно като европейците, които са се заселили тук първоначално, и ние можем да удължим една вечеря с часове. Тук всичко е с по-бавен ритъм. Когато човек пресече Канал Стрийт, трябва да забрави американската деловитост и да опита да се порадва на живота си. Устоях на изкушението да изям втора порция понички, но си поръчах второ кафе и дълго го пих.

Тя направи знак на Клод и той подмени празните им чаши с пълни. Като гледаше как парата се надига, Клер каза:

— Онази нощ имах толкова много да обмислям. Джексън Уайлд бе само една от тревогите ми.

— Какво друго?

— Мама. Премислях кой ще се грижи за нея, ако нещо се случи с мен. Например, ако отида в затвора. — Тя го погледна дяволито, после сведе очи към кафето си и разлюля леко дебелата бяла чаша. — Също и за новия каталог. Винаги искам следващият да е по-добър от предишния, а се страхувам, че идеите ни ще пресъхнат.

— Този страх е типичен за всеки творец.

— Сигурно. Тревожех се и за Ясмин.

— Защо?

— Нещо лично. — Изражението й го предизвикваше да я попита за тайната на приятелката й, но той не го направи.

— Доста дълга разходка се получи. — Той се облегна на стола си и протегна крака. Старите дънки му стояха много добре, плътно обгръщаха бедрата му и подчертаваха формата им. Клер се опита да се съсредоточи върху думите му. — Предполагам, че ако попитам Клод, той ще се закълне в майка си, че си прекарала поне половин час тук онази вечер.

— Мислиш, че лъжа ли, Касиди?

— Не. Мисля, че ме доведе тук, за да видя как всички в този район те уважават и с какво ще се сблъскам, ако се опитам да те осъдя. Та ти се познаваш дори с кварталните полицаи. Един добър адвокат ще изреди всички тези хора на свидетелската скамейка и дори да не могат да се закълнат, че си се разхождала във Френския квартал точно онази вечер, не биха могли да се закълнат, че не си.

— Това ли щеше да направиш, ако бе мой адвокат?

— Несъмнено. Ако прокурорът не разполага с неоспоримо физическо доказателство, бих успял да те представя като светица и бих объркал съдебните заседатели, отрупвайки ги с факти, които не са свързани със случая.

— Виждам, че знаеш всички номера.

Той стисна устни и лицето му сякаш помръкна.

— Да, всички номера.

Клер реши, че има още много неща за Касиди, които не знае. Във вестниците описваха само помощника на областния прокурор, не човека. Тя искаше да открие точно тази негова същност, да разбере какво причинява това внезапно мрачно и тъжно изражение, което се появяваше на лицето му от време на време. Но сега тя си имаше свои проблеми, за които да се притеснява.

— Все още вярваш, че аз съм извършила убийството, нали?

Касиди въздъхна, отмести поглед и сякаш се втренчи в статуята на Андрю Джексън на кон, която се виждаше на площада от другата страна на улицата. После опря ръце върху малката кръгла масичка и се наведе напред.

— Ето какво мисля, че се е случило. Мисля, че си планирала това убийство много отдавна — още откакто си прочела, че преподобният Уайлд ще идва в Ню Орлийнс. Купила си, взела си назаем или си откраднала револвер 38-и калибър. Отишла си на службата и там си се срещнала лице в лице с мъжа, когото си възнамерявала да убиеш. Вече те познавам достатъчно добре, за да съм сигурен, че имаш куража да направиш подобно нещо. Смятала си, че това е един почтен начин да убиеш някого, както прадедите ти са се срещали извън града и с цялата помпозност и тържественост са се дуелирали до смърт. Както и да е. Върнала си се у дома и си освободила Хари. Това е бил риск, който не се е оправдал, но в онзи момент ти си смятала, че ако се наложи, тя ще свидетелства, че ти си се прибрала вкъщи в десет. Отишла си до „Феърмонт“ и с помощта на Андре си влязла в апартамента на Уайлд. Застреляла си го, навярно в съня му. После си се прибрала у дома. Но случайността ти е изиграла номер. Мери Кетрин се е била измъкнала от вкъщи. Открила си, че нея я няма и по ирония на съдбата си се върнала отново във „Феърмонт“, за да я прибереш. Обзалагам, се, че това здравата те е изнервило — да се върнеш на местопрестъплението толкова скоро.

— Това изобщо не е вярно. Не виждаш ли колко дупки има в теорията ти?

— Да, теорията ми все още е като сито. Затова и ти не си още в затвора.

Клер се съвзе от тази забележка за секунди, после попита:

— Как съм влязла в апартамента?

— Много просто, Андре ти е дал ключ. Докато Уайлд е вечерял, ти си се вмъкнала вътре. Може би си се скрила в някой гардероб. Той се е върнал, взел си е душ и си е легнал. Ти си го изчакала да заспи, после си го убила.

Клер поклати глава.

— В твоя сценарий има една основна грешка, Касиди. Никога не бих замесила свой приятел в убийство.

— Може да си го използвала, без той да знае.

— Като открадна ключ от рецепцията?

— Не, като се запознаеш добре с разположението на хотела. На седмия етаж има няколко ниши в коридора, където би могла да се скриеш, така че никой да не те види. Когато камериерката е влязла да приготви леглото на Уайлд, ти може да си се промъкнала зад нея.

— Много находчиво.

Очите му изучаваха лицето й.

— Да, Клер, много логично.

Тя отпи от вече изстиналото кафе, напрягайки се ръката й да не трепери, за да не издаде нервността й.

— Откъде съм можела да зная, че Уайлд ще се прибере в апартамента сам? Или съм възнамерявала да убия и мисис Уайлд, ако се наложи?

— И това не ми бе ясно отначало. Но само докато Джош и Ариел Уайлд не ми признаха, че „репетирали“ всяка вечер. Андре би могъл да ти каже за този техен навик. Така че ти си разчитала, че Джексън Уайлд ще се прибере сам.

— Уайлд не одобряваше каталога на фирмата ми и затова ме проклинаше от амвона си. Аз не одобрявах проповедите му и затова съм го убила. Всъщност излиза, че аз съм по-малко толерантна и по-радикална от Джексън Уайлд. Поставяш ме на нивото на фанатиците, които ми се обаждат и заплашват живота ми.

Касиди реагира така, сякаш го бяха сръгали в слабините.

— Обаждали са се със заплахи за живота ти? Не си ми казвала за това.

Тя не бе възнамерявала да го направи и веднага съжали за думите си.

— Е, никой не взема на сериозно подобни заплахи по телефона.

Но Касиди очевидно не бе съгласен. Бързо се огледа наоколо, сякаш в сенките може да се спотайва убиец.

— Стояхме тук поне половин час — изправи се той. — Хайде да тръгваме. — Но тя не помръдна от стола си. Касиди я изгледа подозрително. — Какво има?

— Онази нощ отидох на още едно място, преди да се прибера. Ей там. — Тя посочи реката.

Прекосиха военния мемориал, който стигаше до павираната алея, наричана Лунната пътека. Под тях водите на реката приглушено се блъскаха в скалите. Светлините от отсрещния бряг се отразяваха по повърхността на водата, която миришеше на петрол, солена вода и тиня. Подухваше влажен бриз и Клер с облекчение го усети в косата и по кожата си. Беше нежен и лек, както обикновено на юг. Лунната пътека бе любимо място за туристи, просяци, проститутки, пияници, любовници. Но тази вечер малцина се разхождаха, наслаждавайки се на гледката. Когато отминаха доста разгорещена двойка, разположила се на една от пейките, Касиди избухна.

— Защо не ме улесниш и не си признаеш?

— Дори и ако не съм го направила?

— Благодаря, такива си имаме достатъчно. Вече четирима луди се обадиха, че са убили Уайлд.

— Но аз очевидно се радвам на по-специално отношение.

— Тези четиримата периодично си признават за неизвършени престъпления — отвърна небрежно той. — Винаги проверяваме версиите им, естествено, но нито един от тях не е бил във „Феърмонт“ онази нощ.

Двамата спряха, за да погледат реката. След малко Касиди изтърси съвсем неочаквано:

— В съда има една служителка в архива. По-миналата вечер ме покани в дома си на спагети и секс.

Той я гледаше съсредоточено, очаквайки реакцията й.

— Е, поне не си е хабила времето с празни приказки — вметна тя, прикривайки изненадата си.

— Всъщност това за секса се подразбираше.

— Ясно. А ти отиде ли?

— Да.

— О, и как беше?

— Страхотно. С много червен сос с миди.

Тя отначало не разбра думите му, после постепенно проумя, че той се опитва да се пошегува. Клер се насили да се засмее, но откри, че не може да понесе така ведро мисълта, че той е спал с друга.

— Спагетите бяха невероятно вкусни. Но сексът бе средна хубост.

— Сигурно много си се разочаровал — промълви Клер.

Той сви рамене.

— А няколко нощи преди това спах със съседката си. Беше доста бурно, но аз дори не съм сигурен как се казва тя.

Клер избухна:

— Опитваш се да ме впечатлиш със сексуалните си подвизи ли? Аз не съм свещеник. Не съм искала да ми се изповядваш.

— Просто си помислих, че може би се интересуваш от това.

— От къде на къде! — възмути се тя.

Той грубо я придърпа към себе си и притисна главата й в дланите си.

— Защото двамата здравата сме загазили и ти го знаеш не по-зле от мен.

После я целуна.