Сандра Браун
Френска коприна (10)

Глава девета

— Намира се на Сейнт Чарлс Авеню — обясни Клер.

— Знам къде е — отвърна раздразнено Касиди. — Но защо, по дяволите, сте се забързали толкова да стигнете там?

— Моля ви, нека побързаме!

Без повече коментари Касиди подкара колата и зави по Конти Стрийт. Тази вечер Френският квартал бе съвсем спокоен. Малцината пешеходци се бореха с чадърите си, докато се придвижваха по тесните тротоари. Неоновите светлини, рекламиращи екзотични питиета и аперитиви, филе гамбо, пастет от раци и голи до кръста танцьорки, изглеждаха замъглени заради дъжда.

Когато Касиди спря на светофара на едно кръстовище, той изви глава и се втренчи в Клер. Тя усети погледа му като плесница и си спомни как бе стиснал в юмрук косата и. А изобщо не бе очаквала, че ще я докосне.

Действието му я бе поразило още повече от това, че я бе нарекъл на малко име и че знаеше за посещението й на последната служба на Джексън Уайлд. Почти седмица бе изминала оттогава. Бяха погребали Уайлд в Тенеси. Клер не бе контактувала нито с полицията, нито с прокуратурата и се бе надявала, че Касиди е пренасочил разследването си в друга посока, но очевидно грешеше…

Сега не можеше да избегне пронизващия му поглед.

— Благодаря, че ще ме закарате.

— Не ми благодарете. Ще си платите за превоза.

— Аха. Мъжете винаги очакват заплащане, нали? За тях няма такова нещо като безкористна услуга.

— Не се ласкайте, мис Лоран.

— Не го правя. Нима не е всеобщо мъжко мнение, че всяка жена е красива в два през нощта?

— Имате много ниско мнение за мъжете.

— Бяхте си направили това заключение още при предишната ни среща. Не сме ли изчерпали вече темата?

— Вижте — ядоса се той, — не искам от вас нищо, освен отговори. Ала честни, откровени отговори!

— Това не би трябвало да е толкова трудно. Какво любопитствате да узнаете?

— Защо ме излъгахте. Не, чакайте, трябва да се изразя по-конкретно, нали? Искам да знам защо ме излъгахте, че не сте срещали Джексън Уайлд. Не само че сте го срещали, но това е било лице в лице, дори сте се ръкували.

— Предполагам, че трябваше да ви разкажа за това — призна си тя уклончиво. — Но бе толкова незначителна среща. Исках да видя противника си отблизо. Само толкова — подчерта тя в отговор на острия му поглед.

— Определено се съмнявам. Ако бе само туй, нямаше да ме лъжете.

— Не ви казах, защото се притеснявах от този факт. Беше глупава и хлапашка постъпка, но ми хареса да видя Уайлд, без той да подозира коя съм. Мислеше си, че е спечелил душата ми, а на мен ми бе приятно да си мисля как ли би се почувствал, ако знаеше, че приветства в паството си една от „похотливите мръсници“.

— Добре, да кажем, че ви вярвам. Ако не беше обаче другото…

— Какво друго?

— Излъгахте ме и за това, че не сте били във „Феърмонт“ онази нощ.

Клер бе готова веднага да отрече този факт, но нещо в изражението на лицето му я накара да си замълчи. Той изглеждаше прекалено уверен, че я е хванал в капана. Докато не разбереше какво точно е открил, бе по-благоразумно да си мълчи. Иначе можеше да усложни положението си още повече.

Щом колите на светофара най-после се задвижиха, Касиди подкара бързо напред и зави наляво към Канал Стрийт. Шофираше само с лявата си ръка, докато с дясната извади нещо от джоба на шлифера си. Вкара една касета в касетофона и усили леко.

Сърцето на Клер се качи в гърлото, като чу гласа си да казва: „Bonsoir, Андре“. Взря се право напред, в обливаното от дъжда предно стъкло. Докато караха по Канал Стрийт, тя изслуша целия запис на неотдавнашния си разговор с Андре Филипи.

Когато записът свърши, Касиди извади касетата и я върна в джоба си. Съсредоточи се върху това да мине през кръговото движение, от което се излизаше на Сейнт Чарлс Авеню.

— Не знаех, че говорите френски.

— Перфектно.

— Това малко ме заблуди. Не познах, че гласът е вашият. Не и докато приятелят ви Андре не ми подсказа самоличността ви.

— Андре никога не би ме предал.

— Помисли си, че вече знам с кого е говорил.

— С други думи вие сте го заблудили. — Касиди сви рамене в съгласие. — Защо сте подслушвали телефона му?

— Правим го постоянно, когато се налага. Усещах, че крие нещо, и исках да узная какво.

— Но това не извинява действието ви. То е груба намеса в личния живот. Андре знае ли, че сте му поставили капан?

— Не съм му поставял капан. Той сам си го постави с и лъжите си.

— Горкият Андре! — въздъхна Клер, като си представи колко съкрушен се чувства приятелят й.

— Точно това каза и той за вас: „Горката Клер!“. Вие двамата определено сте много близки, винаги си мислите един за друг, грижите се взаимно. Хубаво е, че може и в затвора да отидете заедно. Дори мога да опитам да ви уредя съседни килии.

Тя рязко извърна глава към него, на което той отвърна със спокойно кимване:

— Е, слава богу. Най-после привлякох вниманието ви. Сега става ли ви ясна картинката? В Луизиана убийство втора степен носи задължително доживотна присъда. Е, как се чувствате като основната заподозряна?

При Клер Лоран подобни заплахи никога не бяха постигали целта си. Не я плашеха или убеждаваха, само я правеха още по-твърдо решена да отстоява позициите си.

— Докажете, че аз съм извършила убийството, мистър Касиди. Докажете го.

Той задържа погледа си върху нея опасно дълго време. Клер извърна глава, когато наближиха хотела.

— Просто ме оставете на завоя. Няма да се бавя и минута.

— Не, ще отидем заедно.

— Не искам да се мокрите още. И без това сте подгизнали.

— Няма да се стопя.

Той включи аварийните светлини и слезе от колата. Отвори вратата на Клер и двамата се втурнаха към навеса пред входа на хотела. Портиерът докосна шапката си в поздрав, като видя Клер.

— Добър вечер, мис Лоран.

— Здравей, Грегъри.

— Днес е такъв потоп, но не се тревожете. Тя пристигна, преди да завали като из ведро.

Клер тръгна напред и двамата с Касиди влязоха в известния хотел, в който апартаментите носеха имената на знаменитости, отсядали в тях. Тясното фоайе бе в типично европейски стил, обзаведено със старинни мебели и ориенталски килими, говорещи за царствен разкош и южняшко гостоприемство.

Край мраморната стена Мери Кетрин седеше на един метален стол с гравирани лебеди вместо облегалки за ръцете. Пъстрата й тънка рокля бе цялата на капки, които още не бяха напълно изсъхнали. Периферията на сламената й шапка бе увиснала от влагата. Носеше снежнобели ръкавици и седеше, свила ръце в скута си, със събрани крака. Приличаше на младо момиче, приготвило се за първото си причастие, което случайно се с озовало в проливния дъжд. До краката й имаше куфар.

Дежурната на рецепцията бе жена е къса коса и очила с рогови рамки. Тя заобиколи бюрото в дъното на фоайето и тръгна към тях.

— Обадих се веднага щом тя се появи тук, мис Лоран.

— Благодаря ви много. — Клер свали шапката си и приклекна пред майка си.

— Здравей, мамо. Аз съм, Клер.

— Той ще дойде всеки момент — каза Мери Кетрин с тънък, отнесен глас. Очите й сякаш виждаха друга епоха и друго място. — Каза ми, че ще се срещнем тук, днес следобед.

Клер свали сламената шапка от главата на майка си и приглади мократа й коса.

— Може би си объркала дните, мамо.

— Не, не вярвам да е станало така. Сигурна съм за датата. Каза, че ще дойде да ме вземе днес. Трябваше да съм приготвила багажа си и да го чакам. Уговорихме се да се срещнем тук. — Тя вдигна отнесено едната си ръка и я опря до гърдите. — Не се чувствам съвсем добре.

Клер погледна Касиди.

— Може ли да й донесете чаша вода?

Напълно объркан, Касиди стоеше втренчен в двете жени, а от мокрия му шлифер се стичаха струйки. Той отиде до нощното пиколо и го накара да донесе вода.

— Мамо — Клер нежно постави ръка върху коляното й. Не мисля, че той ще дойде днес. Може би утре. Защо не се прибереш у дома да го изчакаш там, а?

Тя сви пръстите на Мери Кетрин около чашата, която Касиди й подаде. Мери Кетрин я вдигна до устните си и отпи. После погледна мъжа и се усмихна:

— Много сте мил, мистър Касиди. Благодаря ви. — Тя забеляза мокрия му шлифер. — Вали ли навън?

Той погледна към входа, където портиерът усърдно се опитваше да остане незабележим. Все още се лееше проливен дъжд.

— Да, май продължава да вали.

— Представяш ли си? Беше толкова горещо, когато идвах насам. Май е по-добре да се прибера у дома. — Тя протегна ръка на Касиди. Той я пое и й помогна да стане, после безпомощно се обърна към Клер за напътствия.

— Ако ви е време да тръгвате — каза тя, — мога да извикам такси за нас с мама.

— Ще ви закарам.

Клер кимна и върна чашата на пиколото.

— Благодаря ви много. Оценявам разбирането, което проявявате.

— За нас не е притеснение, мис Лоран. Тя никога не създава проблеми. Но е толкова тъжно да я гледа човек.

— Да, така е. — Клер прегърна майка си през рамото и я поведе към вратата, която портиерът вече им бе отворил.

— Не забравяйте куфара й, мис Лоран — припомни й той любезно.

— Аз ще го взема — обади се Касиди.

Мери Кетрин сякаш не забелязваше грохота на гръмотевиците, нито проблясъците на светкавиците, докато чакаше заедно с Клер Касиди да прибере куфара в багажника на колата. Като знаеше, че в момента майка й е в друг свят и напълно безпомощна, Клер й помогна да се настани на задната седалка и закопча предпазния й колан.

Докато пътуваха обратно към „Френска коприна“, проговори единствено Мери Кетрин:

— Сигурна бях, че трябва да се срещнем днес. В хотел „Пончартрейн“.

Клер кимна леко и затвори очи, усещайки постоянно вниманието на Касиди и интереса му към всичко, което ставаше. Когато стигнаха до „Френска коприна“, той взе куфара, а Клер поведе майка си към третия етаж. В асансьора Клер, без да иска, срещна очите му и бързо погледна встрани, за да избегне неизказаните въпроси.

Влязоха в апартамента и Клер веднага отведе майка си в спалнята й.

— След малко ще се върна.

— Ще почакам.

Клер помогна на Мери Кетрин да се съблече и внимателно прибра старомодната й рокля в гардероба. Увери се, че майка й е изпила лекарството си, зави я грижливо и й се усмихна.

— Лека нощ, мамо. Приятни сънища.

— Сигурно съм объркала дните. Той ще дойде да ме взе ме утре — прошепна тя. Усмихна се успокоена и затвори очи.

Клер се наведе, целуна хладната й буза, която бе гладка и без бръчки като на младо момиче.

— Да, мамо, до утре. — Изгаси лампата и излезе, затваряйки тихо вратата на стаята.

Беше изтощена от напрежението. Пътят от спалнята на майка й до хола й се видя безкраен. Касиди я очакваше там като взвод стрелци, които трябва да изпълнят смъртна присъда. Но нямаше друг избор, освен да се изправи лице в лице с него.

Не го видя, като влезе в стаята. Помисли си, че той навярно е променил решението си и си е тръгнал, и веднага усети облекчение. И същевременно почувства и някакво необяснимо разочарование…

Въпреки че отричаше пред Ясмин и пред самата себе си, тя наистина намираше Касиди за привлекателен. Поне физически. Но имаше и нещо друго… отдадеността на работата, издръжливостта, решимостта. Тя бе привлечена от същите негови качества, които я отблъскваха. Страхуваше се от Касиди, макар че той се бе държал необичайно мило и съчувствено към майка й. Докато очите й го търсеха в мрака, Клер знаеше със сигурност само, че чувствата й към този мъж са двойствени.

Забеляза го край стената — ръкавите на ризата му се открояваха в сенките. Някак интимно шлиферът му висеше на закачалката до нейния. Косата му бе все още мокра, а в ръцете си държеше две чаши коняк. Касиди се приближи към нея и й подаде едната.

— Благодаря, мистър Касиди.

— Е, това си е твой коняк.

— Все пак благодаря.

Клер се радваше, че той не бе светнал лампите. През огромните прозорци влизаше достатъчно светлина. От време на време светкавици огряваха надвисналите облаци и открояваха бездънното нощно небе. Бурята бе поутихнала и само дъждът продължаваше кротко да се лее в нощта. По стъклата се стичаха сребристи струйки, които хвърлиха пъстри сенки по лицето й, когато Клер се приближи до прозореца. Сега реката се виждаше като широка тъмна лента, очертана от светлините от двете й страни. Една празна баржа бавно напредваше срещу течението.

Първата глътка коняк опари гърлото й. Втората изпрати успокояваща топлина по цялото й тяло.

— В такива моменти съжалявам, че не пуша — отбеляза тя. Извърна се и откри, че той е застанал съвсем близо до нея. Очите му имаха същия цвят като дъжда, който се стичаше по прозорците. Впериха се в нея с такава, настойчивост, че Клер чак притаи дъх.

— Пушенето е вредно.

— Знам. Но завиждам за моменталното отпускане, което цигарите дават на пушача. — Тя прокара пръсти по чашата си. — Виждали ли сте някога как човек, който пуши пури, изпуска дима в чашата си с коняк точно преди да отпие? — Той поклати глава. — Много е красиво, когато димът се вие от вътрешната страна на кристала. Пушекът се вдишва, когато преглътнеш коняка. Изглежда предизвикателно, чувствено. Сигурно така вкусът на коняка става по-хубав.

— Кого сте виждали да го прави?

— Всъщност никого. Видях го в един филм с Ричард Бъртън. Може това да е само негов навик или да е било мода през деветнайсети век.

Смущаващият му поглед не се откъсваше от лицето й.

— Как се сетихте точно за това, Клер?

Тя сви рамене притеснено.

— Дъждовната нощ, конякът.

— Или се опитвате да ме разсеете?

— Нима е толкова лесно да ви разсее човек?

Той се поколеба прекалено дълго, преди да й отговори с едно кратко „не“. После глътна наведнъж остатъка от питието си и остави чашата на барплота. Когато се върна при нея до прозореца, бе възвърнал деловия си тон.

— Какво всъщност стана тази вечер?

— Нали бяхте там, видяхте.

— Но не разбрах нищо. Тя се е измъкнала тайно от вкъщи ли?

— Да, измъкнала се е незабелязано.

— Не исках да прозвуча грубо. Колко често тя… е в такова състояние?

— Различно. Понякога много често, понякога най-неочаквано, след дълга пауза. В някои дни разсъждава съвсем трезво. В други е като първия път, когато я видяхте, изглежда толкова объркана, неориентирана. — Гласът й прозвуча сърдито. — Днес бе напълно откъсната от този свят, сякаш живее в съвсем различно време.

— Какво причинява тези промени?

— Не знам. И лекарите не знаят. Откакто се помня, тя е все така. Пристъпите й стават все по-тежки и по-чести с напредването на възрастта. Когато бях дете, тези пристъпи бяха просто малко по-тежки прояви на депресия. В тези периоди, както ги наричаше леля Лоръл, тя се затваряше в стаята си и плачеше дни наред. Не искаше да става от леглото, не искаше да яде. Леля Лоръл и аз се грижехме за нея.

— Може би е трябвало да получи по-задълбочено лечение още когато всичко е започнало. — Клер настръхна и той побърза да я успокои. — Това бе просто предположение, не критика.

Няколко мига Клер изучаваше лицето му. Когато се убеди, че е искрен, тя смекчи враждебното си изражение.

— Сега знам, че е трябвало да бъде поставена под лекарско наблюдение незабавно. Толкова дълбока депресия не е нормална. Но аз съм била дете. А при всичката й добронамереност леля Лоръл просто не е знаела как да се справи с душевно заболяване. Дори не е разбрала, че става дума за такова нещо. Мама е била млада жена, чийто любим я е изоставил. Семейството й се е отказало от нея и я лишило от наследство. Леля просто възприела случващото се като следствие от преживените тревоги.

Един ден мама се облече и се измъкна от къщи с куфар багаж като тази вечер. Аз бях много малка, но си спомням, че леля Лоръл се бе побъркала от притеснение, докато един полицай не доведе мама вкъщи. Той ни познаваше, видял мама да се разхожда по Канал Стрийт, влачейки куфара си. Когато я доближил и й предложил помощта си, разбрал, че тя не разсъждава нормално. За щастие я довел вкъщи, а не в полицията. Така й спестил унижението.

— В такива моменти навярно тя си въобразява, че ще избяга с любимия си?

— Да, предполагам, че когато баща ми я изоставил, й е бил предложил да избягат тайно. Сигурно в последния момент той се е изплашил и я е оставил да чака напразно. Мама си въобразява, че сега любимият й ще дойде на някакво определено място. Сигурна съм, че тази вечер е взела автобуса и после трамвая, за да стигне до „Пончартрейн“.

— Винаги ли ходи там, за да се срещне с него?

— Не, мястото на срещата се променя. Тя никога не е наясно кога или къде трябва да се срещне със своя любим. Вместо да приеме очевидната истина, тя се вини сама, че не е запомнила уговорката.

Клер обърна гръб на прозореца и погледна Касиди.

— В нощта, когато Джексън Уайлд е бил убит, мама се измъкнала и отишла във „Феърмонт“. Андре ми се обади и ми каза, че тя е във фоайето на хотела и чака годеника си, така че аз отидох да я прибера. След като научих какво се е случило, помолих Андре да не споменава, че съм била в хотела. Тъй като присъствието ми там нямаше нищо общо с Уайлд, Андре се съгласи да запази тайната ми. Сигурна съм, че вие и колегите ви много сте се ентусиазирали, като сте подслушали разговора ни, но сте го изтълкували напълно погрешно.

Тя обгърна с пръсти чашата си и я пресуши.

— Не би ли било по-лесно за всички, ако настаните майка си в подходящо лечебно заведение?

Клер бе очаквала въпроса. Беше го чувала стотици пъти през годините, но отговорът й бе винаги един и същ.

— Несъмнено би било по-лесно. Но дали е най-доброто за нея?

— Явно имате твърдо мнение по въпроса.

Тя го стрелна с ядосан поглед.

— Откакто се помня, винаги е имало хора — лекари, социални работници, чиновници от държавни агенции, които са се опитвали да ме принудят да направя това с нея.

— А преди това са се опитвали да ви вземат от нея.

При тези думи Клер настръхна.

— Вие наистина не можете да не ровите в живота ми, нали, мистър Касиди?

— Не бих могъл. Това ми е работата.

— Тогава тя е твърде мерзка.

— Понякога — призна си той. — Но вместо да ми разказвате за щастливото си детство, защо не ми казахте направо за проблемите си с властите?

— Тъй като това са прекалено болезнени спомени. Все още сънувам кошмари. Привижда ми се как някакви социални работници ме влачат, за да ме изведат от дома на леля Лоръл, как аз ритам и пищя, а мама е объркана и разстроена.

— Според архивите малката Клер Луиз Лоран е била голям проблем за тях. Мога да им повярвам.

— Нещата си вървяха чудесно известно време. После мама изпадаше в криза и правеше нещо, което ги подтикваше да подновят опитите си.

— Ами леля ти? Описа я като грижовна и мила.

— Такава беше, но експертите — тя произнесе думата с подчертано презрение — не мислеха така. Леля бе странна личност и не пасваше на бюрократичните им критерии за идеален родител. Идваха да ме вземат, отвеждаха ме. В три различни случая ме настаняваха в сиропиталища. Аз бягах всеки път, докато те не се отказаха и не ми позволиха да си остана у дома.

Когато бях на дванайсет, мама изчезна някъде и я нямаше няколко дни. Най-после я открихме в един долнопробен хотел, но дотогава се бе намесила и полицията. Пак се появиха някакви загрижени социални работници, които смятаха, че аз не раста в здравословна среда. Липсвал ми пример и стабилност в семейството. Заклех се, че ще избягам, където и да ме отведат, и че каквото и да правят, няма да ме отделят от майка ми. Предполагам, че тогава най-после ми повярваха, защото повече не се появиха. — Цялото и натрупано огорчение сега се бе обърнало с пълна сила срещу Касиди. — Не ме интересува какво пише в архивите ви за мен. Да, аз им бях огромен проблем. И сега бих се отнесла така с всеки, който се опита да ни раздели. Тя не може без мен и аз с радост приемам привилегията да се грижа за нея. Когато е забременяла, тя е имала вариант да се спаси по лесния начин — да отиде в Европа за една година и да ме остави за осиновяване там. Според леля Лоръл точно за това настоявали баба и дядо. Можела е да отиде и на някое забутано местенце из щата и да направи аборт. Това би било много по-просто. Никой не би узнал, дори и родителите й. Вместо това, решила да ме роди и да ме задържи, въпреки че заради това е жертвала наследството си, целия си начин на живот.

— Чувството ви за отговорност заслужава възхищение.

— Аз не се чувствам отговорна за нея. Аз я обичам.

— Затова ли не я заключвате, въпреки че така може да излезе незабелязано?

— Разбира се. Тя няма нужда от ключалки, нуждае се само от любов, търпение и разбиране. Би било жестоко, нечовешко да я затварям. Не мога да я третирам като животно.

— Може да пострада, като ходи по улиците сама.

Клер се отпусна на тапицираната облегалка на бялото канапе.

— Мислите ли, че не знам това? Вместо да я заключвам, аз вземам всички мерки, за да възпрепятствам бягствата й. Ясмин също ми помага. И Хари. Но мама проявява находчивостта на младо момиче, решило да избяга с любимия си. Понякога, въпреки вниманието и предпазливостта ни, тя успява да ни надхитри, както тази вечер, когато си мислех, че спи в леглото си.

Доста дълго и двамата мълчаха. Далечен гръм наруши тишината. Клер скръсти ръце и вдигна поглед. Откри, че Касиди пак я гледа с пронизващите си очи. Те я смущаваха по много причини и Клер се почуди дали тишината в мрака смущава и него.

— Защо винаги се чувствам все едно ме гледате под лупа? — въздъхна тя с горчивина.

— Предизвиквате човек да ви изучи по-отблизо.

— Не съм чак такава странна птица.

— Просто сте загадка.

— Животът ми е отворена книга.

— Съвсем не е така, Клер. Наложи ми се да се ровя, за да достигна до всеки факт, свързан с вас. Лъжехте ме във всеки един момент.

— Отидох във „Феърмонт“ онази нощ, за да прибера майка си — повтори тя изморено. — Не виждах причина да ви обяснявам това.

— Излъгахте ме за детството си, като ми го представихте като прекрасно и невероятно.

— Нима има човек, който честно би разказал за детството си?

— И ме излъгахте, когато ми казахте, че никога не са ви арестували.

Тя отпусна глава и се засмя горчиво.

— Наистина действате много задълбочено.

— В деня, когато се запознахме, ти ми каза да не те подценявам. Ти също никога не ме подценявай. — Касиди отново остави учтивата форма, не бе време за любезност. Той повдигна лицето й към себе си. — Разкажи ми всичко, Клер.

— Защо, сигурна съм, че вече го знаете. Просто ударих един полицай.

— Обвинението е отпаднало.

— Бях само на четиринайсет.

— Какво по-точно се случи?

— Не го ли пишеше в досието?

— Искам да чуя твоята версия.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Една моя съученичка бе отседнала у нас за няколко дни.

— Криела си я. Тя е била избягала от вкъщи.

— Да — съгласи се Клер рязко. — Криех я. Когато полицаите дойдоха, за да я отведат у дома, тя изпадна в истерия. Едното ченге се опита да й щракне белезниците. А аз направих всичко възможно да го спра.

— Защо я криеше? Дори и когато са те заплашили с арест, ти не си им обяснила защо приятелката ти се е спотайвала при теб.

— Бях й обещала да не казвам на никого. Но това бе преди години… Сега вече няма значение. — Клер махна с ръка. Сетне продължи: — Вторият й баща редовно я изнасилваше. Не само я изнасилвал, а понякога се забавлявал и със содомия. Всяка нощ, когато майка й се правела, че не забелязва нищо.

Касиди изруга тихо.

— Беше се стигнало до положение, че тя вече не издържаше. Нямаше към кого да се обърне. Страхуваше се, че ако каже на монахините или свещеника, те няма да й повярват. Освен това се боеше, че у дома ще я накажат сурово. Когато ми призна, аз й предложих да я скрия за толкова дълго, колкото пожелае.

Клер се взря в празното пространство за миг, спомняйки си каква ярост бе изпитвали заради безсилието си тогава.

— Две седмици след като я върнаха в дома й, тя пак избяга. Сигурно е напуснала града. Никой повече не чу нищо за нея.

— Би могла да си спестиш досието в полицията, ако им бе казала истинската причина.

— И каква полза щеше да има? — попита тя с негодувание. — Вторият й баща бе милионер. Живееха в разкошна къща в Гардън дистрикт. Дори и някой да й бе повярвал, всичко щеше да се покрие и щяха да я пратят обратно в дома й. Освен това й бях обещала да пазя тайната й. — Тя поклати глава. — Неприятностите, които аз преживях, са съвсем безобидни в сравнение с това, което тя бе изпитала, мистър Касиди.

— Разкажи ми за Андре Филипи.

Тя го погледна войнствено.

— Какво искате да знаете?

— И двамата сте учили в колежа „Сейкрид Харт Академи“.

— От седми до дванайсети клас — уточни Клер. — Сестра Ан Елизабет е майка игуменка там. Или поне беше, когато Андре и аз още учехме. — Тя наклони глава и го погледна изпитателно. — Срамен факт ли е, че сме били съученици?

— Разкажи ми за него — настоя Касиди, без да обръща внимание на предизвикателството й. — Изглежда доста смешно — такъв дребничък мъж.

Тя изведнъж охладня, дори гласът й зазвуча по-студено.

— Предполагам, че атлетичните типове като вас може да намират Андре за смешен.

— Не исках да прозвучи обидно. Той гей ли е?

— Това има ли значение?

— Още не знам. Гей ли е?

— Не. Всъщност той е влюбен до уши в Ясмин.

— Но няма интимна връзка с никого, мъж или жена?

— Доколкото знам, живее сам.

— Осведомен съм.

— О, разбира се, как не се сетих, че сте проверили.

— Имам досие за него, както и за всеки служител на хотел „Феърмопт“, дори и тези, които не са били на работа във въпросната нощ.

— Имате ли досие и за мен?

— Да, и то доста дебело.

— Поласкана съм.

Касиди се намръщи.

— Ами родителите на Андре. Не открих нищо за произхода му?

— Този въпрос с расов подтекст ли е?

— По дяволите — ядоса се Касиди. — Не е. Ще престанете ли постоянно да се защитавате?

Клер прецени каква ще е ползата, ако разкаже на Касиди за Андре. Ако не го направеше, той щеше да продължи да се рови, а колкото повече се ровеше, толкова по-сложно ставаше положението й.

— Майката на Андре беше квартеронка. Чували ли сте този термин? — Той кимна. — Тя бе изключително красива жена, нещо като Ясмин. Въпреки че бе много интелигентна, не бе завършила колеж. Вместо това се бе усъвършенствала в уменията, необходими за професията й.

— Какво работеше?

— Компаньонка. Беше се учила от майка си. Започнала да приема клиенти петнайсетгодишна.

— Била е проститутка?

Думата засегна Клер и тя не го скри.

— Проститутката виси по улиците и се предлага на минувачите. Има огромна разлика. Майката на Андре е развивала задълбочени и многостранни отношения с партньорите си и тези отношения често продължавали с години. В замяна те добре й се отплащали.

— Тези „партньори“ бели ли са били?

— Повечето.

— И един от тях е бил бащата на Андре?

— Точно така. Бил известен бизнесмен, който не можел да признае детето, но поел отговорност за него.

— Кой е бил той?

— Андре знае, но никога не е разкривал самоличността му пред мен.

— А дори и да знаеше, ти нямаше да ми кажеш.

— Прав сте. Не бих ви казала.

Касиди обмисли това за момент.

— И тъй като баща му е бил богат, Андре е можел да учи в най-престижните училища.

— Да, но там винаги си оставаше самотник. Другите деца говореха обидни неща за неговата maman и постоянно му измисляха грозни прякори. Мен също ме възприемаха като странна птица, защото нямах нормално семейство. Така че бе естествено двамата с Андре да се сприятелим.

Майка му го обожаваше и той изпитваше същото към нея. Точно както майка й я бе научила на много неща, тя научи Андре да познава изтънчената храна и качествените вина, да спазва етикецията, да се облича със стил, да различава качественото от имитацията, било в бижутата, било в тъканите или старинните мебели.

Преди бащата на Андре да й купи къща, тя водела малкия със себе си, когато посещавала партньорите си. Той я чакал във фоайетата на луксозни хотели, където иначе не пускали цветнокожи до началото на шейсетте. Може би защото се радвал на тази привилегия, Андре се влюбил в света на хотелите. За него те били по-прекрасни и свещени места от катедралите, защото в тях не всеки имал достъп. Той можел да ходи там, където не разрешавали на други деца. Постепенно започнал да си мечтае да ръководи някой такъв хотел. — С отнесен глас тя добави: — Радвам се, че мечтата му се сбъдна.

— Ами майка му? — попита Касиди. — Тя още ли си има клиентела?

— Не, мистър Касиди. Тя преряза вените си с бръснач. Андре я намери един следобед, като се върна от училище.

— Божичко!

— Ако не сте готов за такива ужасни истории, не трябва да се ровите в миналото.

— Да не мислиш, че ми харесва да правя това? — Той смръщи вежди.

— Ако не ви харесва, защо така упорито се ровите в тайните на хората?

— Това е една от най-неприятните страни на работата ми, Клер.

— Отговорете ми на един въпрос.

— И какъв е той?

— Дали е редно да ми говорите на „ти“ и да ме наричате Клер.

Взряха се един в друг продължително и напрегнато. Накрая той отмести поглед.

— Не, разбира се.

— Тогава защо го правите?

Той бавно се извърна. Погледът му сякаш придоби физически измерения — тя усещаше докосването му навсякъде по кожата си.

— Може и да си лъжкиня, Клер, но не си глупава — каза глухо Касиди. — Знаеш защо.

Тя не отмести поглед от очите му, докато напрежението в нея стана непоносимо. Единственото по-непосилно нещо в момента бе да спре да го гледа, но Клер не можеше да се принуди да го направи. Чувстваше как невидими нишки я държаха завързана към него.

Дълго стояха в тъмнината, неподвижни и мълчаливи.

— Да се върнем на Андре — наруши най-сетне тишината Касиди. — Той ти се е обадил онази нощ, за да ти каже, че майка ти е във „Феърмонт“.

Тя кимна. Трудно й бе да проговори, защото сърцето й още се задъхваше от вълнение.

— И ти сама отиде да я вземеш?

— Да, с моята кола.

— В колко часа стана това?

— Не съм сигурна… Не знам — почти извика тя и тръсна глава изнервено. — Беше след службата, защото, както сте видели на записа, аз ходих там по-рано вечерта.

Той се стараеше да се владее, но бе очевидно, че това му коства доста усилия.

— Кажи ми поне някакъв приблизителен час.

— Може би около полунощ. Не по-късно.

— Как е успяла Мери Кетрин да излезе, без да разбереш?

— Казах ви, че тя може да е много находчива. Слязла е долу, изключила е алармената система, преди да отвори вратата.

— И по време на своите пристъпи тя може да действа толкова предвидливо? Толкова нормално?

Клер избегна погледа му.

— Само понякога.

— Добре, значи отишла си с колата до „Феърмонт“.

— Паркирах на забранено място точно срещу хотела. Знаех, че няма да се забавя, и наистина стана така. Изтичах до офиса на Андре, мама бе при него и аз я поведох навън. Сигурно не съм се забавила вътре повече от две минути.

— Някой друг от хотела видя ли те?

— Не знам. Предполагам, че може да проверите.

— Със сигурност ще го направя.

Той пъхна ръце в джобовете си и се загледа в облените от дъжда прозорци. Въпреки неприятния разпит, на който я подлагаше, Клер не можеше да откъсне очи от мъжествения му профил, стойката на тялото му, мократа му коса.

— Видяла си Уайлд на службата в зала „Сюпърдоум“. По-късно си била в хотела, където той е бил убит. И се постара да запазиш и двете неща в тайна.

— Колко пъти трябва да обяснявам? Исках да предпазя майка си от клюки и слухове. Толкова ли е трудно да го разберете?

— Била си само в района на фоайето на хотела?

— Да.

— И не си ходила на никой друг етаж и в никоя друга част?

— Не.

— Използва ли асансьора?

— Не.

Той се извърна, опря длани на облегалката на канапето и така Клер се озова между ръцете му. Наведе се към нея и попита:

— Тогава защо, по дяволите, не ми разказа всичко зова по-рано? Ако всичко е било толкова безобидно, защо ме излъга?

— Защото се опитвахте да ме изкарате виновна. Името ми било в списъка на противниците на Уайлд и вие бяхте приели това за много важно. Намерихте папката с изрезки, която аз наивно се бях опитала да унищожа. А това вече бе втора улика срещу мен. Страхувах се, че ако разберете, че съм била близо до хотел „Феърмонт“ в онази нощ, ще стане точно това, което и стана — направихте си погрешни заключения.

— А дали наистина са погрешни, Клер? Само майка ти ли бе причина да отидеш в хотела онази нощ?

— Точно както стана тази вечер.

— Докато беше там, не ти ли помогна старият ти приятел Андре да се промъкнеш в апартамента на Уайлд?

— И Уайлд щеше да лежи гол и спокойно да си разговаря с една напълно непозната?

— Откъде знаеш, че е лежал гол?

— Пишат го във вестниците, всеки ден от един месец насам! Дори и да бях решила да убия Уайлд, мислите ли, че бих замесила и друг човек?

— По дяволите, не знам — тежко въздъхна той.

Видимо разстроен, отпусна глава. Сега беше толкова близо до нея, че тя можеше да долови мириса на дъжд в косата и по кожата му. Ако Клер завъртеше глава съвсем леко, устните й щяха да докоснат слепоочието му.

Най-после той надигна глава и се взря търсещо в очите й.

— Толкова очевидно изглежда. Имала си мотив. Имала си възможност. Дори си имала вътрешен човек, който да ти помогне. Клер, трябва да признаеш, че от моята гледна точка вината ти изглежда несъмнена.

— Тогава защо не се радвате? Нали това искахте? Мислех, че ще ликувате, задето най-после сте се сдобили със заподозрян! Какво още не е наред?

С бавни, решителни движения той постави ръце на раменете й и я изправи пред себе си. Разстоянието помежду им бе опасно малко.

— Какво не е наред ли? Мисля, че открих убиеца. — Той плъзна пръсти в косата й. — Но не исках това да си ти.

После изведнъж устните му плътно притиснаха нейните. Преди Клер да се окопити от първоначалния шок, той обгърна раменете й. Неволен звук се откъсна от гърлото й, когато езикът му раздели устните й. Той й носеше вкус на мъж, омайна смес от аромат на коняк и усещане за дива сила. Гневен и възбуден, той я целуваше властно, потискайки всяка съпротива, въпреки че отначало тя бе прекалено изненадана, за да го спре, а след секунди — покорена от целувките му.

Той отдръпна главата си само за миг, колкото да плъзне ръце към кръста й и да я придърпа още по-близо до себе си. Тя усети твърдостта му. Желанието лудо се надигаше и у нея като разцъфващо пролетно цвете. Клер се притисна към него.

— О, божичко — прошепна той и зарови лице в шията й. Бързо разкопча копчетата на блузата й. Справи се умело със сутиена й и пъхна ръце под разхлабените му чашки. Дланите му докоснаха извивките на гърдите й, започнаха да я милват.

Целувката му стана по-дива, по-жадна. Клер се вкопчи в ризата му, защото той извиваше кръста й назад, а и самата тя бе загубила равновесие от целувките и докосванията му.

Устните му не се отделяха от нейните, докато езикът му обхождаше устата, сякаш търсейки там отговорите, които той копнееше да открие. Напрегнатите им тела сякаш пламнаха. Под милувките на ръцете му гърдите й бяха станали горещи, зърната й набъбнаха.

Силата на прегръдката му стана плашеща. Клер се смути и от собствената си разгорещена реакция. Представи си как чувството й за самоконтрол изгаря в пламъците на настойчивото му желание. Скоро нямаше да може да се владее изобщо и това бе най-ужасяващата перспектива. През целия й живот разни представители на властта я бяха поучавали какво е най-добре за нея. Тя бе научена да им се съпротивлява.

— Спрете! — Тя извърна глава и избута ръцете му. — Имате добър опит, но няма да успеете да изкопчите признание от мен по този начин.

Той веднага я пусна и отстъпи назад. Стисна юмруци, задъхваше се, а гласът му бе дрезгав и неравен.

— Знаеш много добре, че не затова те целунах.

Той се извърна, грабна шлифера си от закачалката и със замах отвори вратата. От коридора нахлу светлина и затрептя около силуета му.

Няколко секунди двамата се взираха един в друг в сумрака, после той затръшна вратата зад себе си.

Клер безсилно се отпусна в канапето. Зарови лице в ръцете си и изстена с такова разкаяние, че сестра Ан Елизабет искрено би се гордяла с нея.

— О, божичко, не. Не.

Тя бе целувала страстно мъжа, който навярно щеше да я изпрати в затвора до края на живота й.

* * *

Отвори му вратата, облечена в широка тениска и шарен клин.

— Касиди! — възкликна тя не особено изненадано. — Да не си се заключил отвън? — Хвърли поглед към отсрещната страна на коридора, който разделяше апартаментите им, опитвайки се да открие някакво обяснение за появата му на вратата й в този час на нощта.

— Не, видях, че у вас още свети — отбеляза той, сякаш това обясняваше всичко.

— Влизай. — Пати-Пени-Пеги се дръпна встрани и той прекрачи в хола, който бе почти като неговия, само че по-добре обзаведен и много по-чист и подреден.

— Страхотна буря бе тази нощ — посочи шлифера му тя.

— Май най-лошото отмина.

— Сядай, искаш ли нещо за пиене.

— Не, благодаря.

— О! — Тя се усмихна недоумяващо. — Бих ти предложила малко трева, но това няма да е добра идея, нали?

— Не, няма смисъл.

— Гладен ли си? Вечерял ли си?

— Не си спомням — призна си той. — Май не съм, но не съм гладен.

— Ами, сядай. Ще пусна музика. Каква харесваш?

— Няма значение. — Той свали шлифера си и го преметна на облегалката на един стол, но не седна.

Тя включи компактдиска и зазвуча някаква песен на Ренди Травис.

— Обичаш ли кънтри?

— Горе-долу…

Тя продължи да изучава изражението му още няколко минути, после опря ръце на ханша си.

— Виж, Касиди, радвам се, че се отби, но нищо не разбирам. Какво става?

— Дойдох да се чукаме.

Тя примигна два пъти, очевидно изненадана. После устните й се разтегнаха в усмивка.

— Ами защо не си каза направо? — Завъртя се и зашляпа с босите си крака направо към спалнята.

Касиди я последва.