Сандра Браун
Френска коприна (1)

Пролог

Една синя сойка закръжа и кацна върху крака на голото херувимче. Беше прекалено суетна, за да се поплиска във фонтана с безгрижието на простичкия врабец, а само пийна от водата и бързо отлетя. Тя сякаш се възмути от спокойствието между старите тухлени степи, покрити с пълзящи цъфнали лози. Пчели жужаха из розовите им цветове. Висящите кошници с папрати бяха още мокри от плисналия преди изгрев дъжд. Върху лъскавите листа на филодендроните и камелиите дъждовните капчици проблясваха под ярките лъчи на слънцето.

— Тогава Рапунцел спуснала прекрасната си златисторуса коса през прозореца и принцът се хванал за плитките й, за да се изкачи по стената на високата кула.

Клер Лоран, която слушаше с напрегнато внимание, погледна скептично майка си.

— Така не боли ли, мамо?

— Не и в приказките, скъпа.

— Ех, защо и аз нямам дълга златиста коса — въздъхна тъжно момичето.

Мери Кетрин погали рижите къдрици на петгодишната си дъщеря.

— Косата ти е прекрасна!

Спокойствието във вътрешния двор изведнъж бе нарушено, когато леля Лоръл се появи забързана откъм дневната.

— Мери Кетрин, онези пак са тук! И този път носят документ, че могат да отведат Клер.

Мери Кетрин се втренчи с празен поглед в леля си.

— Кой е тук?

Клер разбра. Дори и майка й да не се сети, Клер си спомняше мъжа, който миришеше на ментов освежител за уста и гел за коса. Вече два пъти бе идвал, осквернявайки гостната на леля Лоръл с неприятното си присъствие. С него винаги се появяваше и една жена с голяма кожена чанта. Двамата разговаряха с леля Лоръл и Мери Кетрин, сякаш бяха глухи и не чуваха и дума от това, което им казваха.

Клер не разбираше всичко, но усещаше общия смисъл на тези разговори. След тях леля Лоръл винаги изглеждаше съсипана, а майка й ужасно страдаше. След последното им посещение майка й бе останала в леглото три дни и бе плакала неутешимо през цялото време. Това бе един от най-тежките й пристъпи и леля Лоръл се разстрои още повече.

Клер се сниши зад металния градински стол, на който седеше майка й, опитвайки се да стане малка и невидима. Страхът я сграбчи за гърлото, а сърцето й затуптя силно.

— О, боже! О, боже! — затрепери брадичката на леля Лоръл. Тя стискаше и мачкаше кърпичката в ръцете си. — Не знам какво да правим. Мери Кетрин, какво мога да сторя? Те казват, че имат право да я отведат.

Първо се появи мъжът. Ястребовите му очи обходиха властно двора. Беше високомерен точно като сойката при фонтана преди малко. Накрая очите му се заковаха върху красивата млада жена, която изглеждаше като част от живописната гледка.

— Добро утро, мис Лоран.

От скривалището си зад стола на майка си Клер го видя как се усмихва. Тя не хареса усмивката му. Беше изкуствена като на някоя карнавална маска. Дори и оттук усещаше сладникавия мирис на гела му и на ментовите бонбонки за освежаване на дъха в устата.

Думите на леля Лоръл я бяха ужасили. Къде да я отведат? Не можеше да отиде никъде без майка си. Ако я отведяха, кой щеше да се грижи за майка й? Кой щеше да я потупва нежно по рамото и да й пее, когато тя се натъжеше? Кой щеше да я търси, когато тя изчезваше от дома по време на някой от пристъпите си?

— Вече нямате избор за настойничеството над дъщеря си — каза на Мери Кетрин безличната жена с грозна сива рокля. Тя говореше бързо, отпуснала рамо под тежестта на чантата си. — Тук липсва подходяща среда за детето ви. А вие желаете най-доброто за нея, нали?

Фината ръка на Мери Кетрин се вдигна към гърдите и пръстите й опипаха перлената огърлица над дантелената й яка.

— Не разбирам тези неща. Всичко е толкова… объркващо.

Мъжът и жената се спогледаха.

— Не се безпокойте, мис Лоран. Вашето малко момиче ще бъде в добри ръце. — Мъжът кимна бързо на жената. Тя заобиколи стола и хвана Клер за ръката.

— Не! — Клер се дръпна от горещите влажни пръсти на непознатата и отстъпи. — Не искам да идвам с вас, ще остана при мама.

— Хайде, Клер — опита се да се усмихне жената. — Ще те отведем в една къща, където има още много деца, с които да си играеш. Ще ти хареса, обещавам ти.

Клер не й повярва. Жената имаше чип нос и неспокойни очи като плъховете, които изскачаха от кофите за боклук в квартала. Тя не бе красива и нежна, не ухаеше на хубаво и макар че се опитваше да говори мило, гласът й съвсем не бе така мелодичен като гласа на майка й.

— Няма да дойда — заяви Клер с всичкия инат, на който бе способно едно петгодишно дете. — Няма да отида никъде без мама.

— Страхувам се, че трябва да тръгнеш с нас.

Жената пак посегна да хване Клер. Този път момиченцето не успя да се изскубне, въпреки че се бори да се освободи с всички сили.

— Не! Не! — Ноктите на жената се забиха в ръката й и направиха рани на кожата й. — Пуснете ме! Ще остана при мама и леля Лоръл.

Тя изпищя, започна да се извива и рита и да размахва ръце. Заби токовете на черните си лачени обувки в каменните плочи на двора. Направи всичко възможно да се изскубне от ръцете на жената, но не успя.

Леля Лоръл си възвърна присъствието на духа и нападна с порой от думи мъжа, че разделят детето от родната му майка.

— Вярно е, че понякога Мери Кетрин изпада в пристъпи на меланхолия, но това може да се случи всекиму. Просто при нея това състояние е по-дълбоко. Но тя е чудесна майка. Клер я обожава. Уверявам ви, тя не представлява никаква заплаха за дъщеря си.

Без да обърне внимание на искрените молби на леля Лоръл, жената издърпа Клер през отворения френския прозорец в кухнята. Детето погледна назад и видя майка си, все още седнала на стола, окъпана от меката слънчева светлина.

— Мамо! — извика Клер. — Мамо, не им давай да ме отведат!

— Престани с тези крясъци! — Жената разтресе Клер толкова силно, че тя, без да иска, си прехапа езика и изпищя, този път от болка.

Изтръгната от вцепенението си от писъка на дъщеря си, Мери Кетрин изведнъж осъзна, че Клер е в опасност. Тя скочи от стола толкова рязко, че той се прекатури върху каменните плочи. Изтича към вратата на кухнята и почти стигна момичето си, когато мъжът я сграбчи за рамото.

— Този път не можете да ни спрете, мис Лоран. Упълномощени сме да отведем дъщеря ви оттук.

— Ала първо ще ви убия. — Мери Кетрин сграбчи една ваза от масата на верандата и замахна с нея към главата му.

Мъжът изкрещя от гняв и болка.

Върху слепоочието му зейна кървава рана. Ужасена, Мери Кетрин изпусна вазата и тя се разби върху камъните. Водата й бе заляла сакото на социалния работник, розите се посипаха в краката им.

— Никаква заплаха, как ли не! — изстена той в лицето на леля Лоръл, която се бе втурнала да спре Мери Кетрин.

Устата на Клер се пълнеше с кръв от прехапания й език, но тя продължаваше да се бори с жената, която я влачеше през къщата. Мъжът тръгна с олюляване след тях, опитвайки се да спре с една кърпа кръвта на слепоочието си, като през цялото време ругаеше.

Клер не отдели поглед от майка си, докато можа. Лицето на Мери Кетрин бе изкривено от мъка и тя продължаваше да се бори с леля Лоръл, която едва я задържаше да не побегне след тях.

— Клер. Клер. Милото ми момиченце… — Тя протягаше ръце към дъщеря си.

— Мамо! Мамо! Мамо…

Викът на малката постепенно заглъхна.

* * *

Клер рязко се изправи в широкото си легло. Гърдите й се надигаха и спускаха бързо, едва си поемаше дъх. Устата й бе пресъхнала, а гърлото й пареше от това, че бе викала без глас в съня си. Нощницата бе залепнала за изпотеното й тяло.

Тя отметна завивките, присви коленете си и опря чело на тях. Вдигна глава чак когато напълно се отърси от кошмара и демоните на спомена потънаха в затънтените кътчета на подсъзнанието й.

Стана от леглото и отиде до стаята на майка си. Мери Кетрин спеше дълбоко. Успокоена, Клер пийна малко вода от чешмата в банята и се върна в спалнята си. Смени нощницата си и оправи чаршафите, преди отново да легне. Знаеше, че няма да успее да заспи веднага.

Напоследък отново и отново сънуваше кошмари, в които изживяваше за кой ли път най-ужасните мигове от детството си. Знаеше защо се бяха върнали тези кошмари. Причината бе същото онова зло присъствие, което напоследък заплашваше спокойствието и сигурността, извоювани с такъв упорит труд.

Беше се надявала, че отминалите тревоги са заровени достатъчно дълбоко и никога вече няма да изплуват на повърхността. Но сега един злонамерен натрапник ги съживяваше. Той бе заплаха за хората, които Клер обичаше. Той внасяше хаос в живота й.

Ако Клер не предприемеше някакви драстични мерки, с които да промени хода на събитията, този човек щеше да провали бъдещето, към което тя се стремеше.