Ребека Брандуейн
Краят на дъгата (22)

Глава двадесет и първа

Една сутрин, излизайки с дървената кофа за вода от кухнята, Джослин разбра, че дългата пролет най-сетне е преминала в лято. По планинските ливади цареше неописуема красота от цветове. Ако въздухът не беше толкова сладък и свеж, и ако вместо клокоченето на поточетата се чуваше прибоят на морето, щеше да се почувствува почти като в манастирската градина в Бостън.

Взех правилното решение да дойда в „Краят на дъгата“ — каза си момичето. Беше спокойна и уравновесена и бе възстановила вътрешния си мир. За пръв път откакто напусна Бостън, за да тръгне за Сентръл Сити се чувствуваше така. Въпреки всички трудности бе щастлива, тук й беше мястото. Усещаше, че работниците я приемат такава, каквато е. От нея не се изискваше повече от това да работи колкото се може по-добре с двете си ръце, дадени й от Бога. Дори само това бе достатъчно да я пришпори и да й даде усещането, че е полезна. Сега разбираше, защо татко й така е обичал „Краят на дъгата“. Сигурно тайно се е чувствувал господар на цялата планина, тук, в малкото си собствено кътче Рай. Никога досега девойката не бе усещала такава близост до баща си. Това място е имало огромно значение за него. Защо само не беше жив и при нея сега?

Понякога й беше мъчно за Даренго, особено когато трябваше да се качи в подемния кош и да слезе в недрата на мината. Там не извършваше тежки работи, но гледаше мъжете и научаваше все повече и повече. Откакто бе дошла в „Краят на дъгата“ тя намираше непрекъснато нови причини да се съмнява в съпруга си, макар и да се бе надявала на обратното.

През последния месец, който прекара при рудника, тя разкри, че Даренго я е лъгал в деня, когато дойдоха за пръв път. Беше твърдял, че всички галерии са все още запечатани от взрива на саботьора. Но междувременно, поне две от тях били разчистени; по неизвестни, но явно съмнителни причини той не желаеше тя да узнае за това. Значи не е искал тя да разглежда тези тунели. Девойката предполагаше най-страшното, макар и работниците да я убеждаваха, че Де Навар може би е смятал да попречи на безполезната й надежда, че баща й е още жив. Странно, но под скалите, които разчистваха, все още не бе открита никаква следа от него. Остатъците от дрехи, довели до намирането на трупа на Форбс, в случая с Ред изобщо не помогнаха. Освен една шапка, послужила първоначално като доказателство за смъртта му, не се бе появило нищо друго. Беше страшно, но и същевременно голяма благодат, че трупът му все още не е разкопан. Джослин не се отказваше от надеждата баща й да е жив, макар и мъжете да я убеждаваха в противното. И затова от време на време си мислеше, че несправедливо обвинява Даренго, че той е искал само да я пощади, когато я е излъгал.

Но скоро всичките й съмнения отново се връщаха. Сърцето й се затвори за всякакви усещания и тя решително се стараеше да укроти чувствата си и да потисне желанието и болезнената надежда, поникнала у нея, когато един следобед Нел се отзова на поканата й и пристигна на чай.

Старият от Аляска бе предал писмото, но всички работници знаеха, че трябва да пазят в тайна присъствието на Джослин в „Краят на дъгата“. Бяха много привързани към Ред, който единствен от първоначалните партньори бе работил ежедневно рамо до рамо с тях и затова се чувствуваха морално задължени да изпълняват желанията на дъщеря му. Бяха се разбрали да мълчат и да пазят момичето. Никой друг, слава Богу, не знаеше, че тя е тук, тъй като през деня всички слизаха под земята и тя оставаше сама, а планината гъмжеше от съмнителни типове.

Веднъж дойде Зеб, за да се обясни сериозно в любов на девойката и да я придума да побегнат заедно. След всичко, което той бе сторил за нея, тя не искаше да накърнява чувствата му и съвсем приятелски му обясни, без много подробности, че старанията му са напразни, тъй като Даренго сигурно никога нямало да я пусне, дори и да опита да обяви брака за невалиден или да се разведе. А какво ще стане с госпожица Хати, която няма други роднини, ако остане без внука си? Кой ще й помага в пансиона? Когато му напомни това, младежът се намуси и си тръгна обиден, като си взе и двуцевката. Работниците й бяха дали друга пушка, а Зъбоклечко от Арканзас и Франсето Траперът я бяха научили как да я зарежда и да борави с нея. С новото оръжие в ръка, Джослин дочака приближаването на Нел Тиерни докато я познае.

Не предполагаше, че така ще се зарадва да види актрисата. След цял месец само с мъже бе много приятно да има посетителка и да чуе всички нови клюки от града. Майчинският интерес на Нел и загрижеността й бяха разтопили леда, но въпреки това девойката не посмя да й разкаже какво се бе случило онази нощ в Телър Хауз и какво всъщност я е накарало да се омъжи за Даренго. Все пак сърцето й подскочи от радост, когато Нел между другото спомена за къщата на Кейзи Стрийт, която Де Навар бе купил и която в момента преустрояваше, сякаш имал най-сетне намерение да се задоми. Момичето примря от радост като научи, че Даренго бил „съвсем променен“ и даже два пъти ходил на неделна служба в църквата. Слава Богу бе достатъчно предпазлива да свали венчалния си пръстен преди пристигането на Нел и да го пъхне в джоба на дрехата си. Златният пръстен с формата на гирлянда биеше на очи и актрисата сигурно щеше да го забележи и може би да си спомни, че го е виждала на лявата ръка на Даренго. Щеше да събере две и две и да почне да задава въпроси, на които момичето все още не искаше да отговоря.

Изтегляйки кофата с вода от кладенеца, Джослин отново си спомни всичко, което Нел й бе разказала. Звучеше действително така, сякаш Де Навар взимаше брака съвсем на сериозно, което не й бе много приятно. А дали все още й се сърди заради изчезването й? Може би когато я намери да е така ядосан, че да я набие за непослушанието й; това влизаше в правата му на съпруг и тя не се съмняваше, че той няма да ги упражни. Дори и обвиненията й за саботаж и убийство да се окажеха несправедливи — Даренго си оставаше груб и властолюбив мъж. Сигурно страшно е накърнила чувството му за гордост и мъжественост, когато го е напуснала.

Джослин бе така заета с ваденето на кофата и с мислите си, че чу стъпките и дрънченето на шпорите, едва когато беше вече много късно. Изведнъж някой я грабна отзад и две ръце се стегнаха около нея като железни обръчи. Дъхът й спря и тя изпусна кофата, която току-що бе извадила от кладенеца. И тъй като беше пълна до ръба, полетя шеметно надолу и плясна във водата. Една ръка запуши устата й, за да заглуши вика, надигнал се в гърлото й. Тя заби нокти в яките ръце, които я стискаха и в този миг един коприненомек и познат глас прошепна в ухото й:

— Какъв късмет, Джоси, сладуранче мое, че е мъжът ти, а не някой друг грубиянин, а?

Не трябваше да си мисли за него; сякаш си бе пожелала той да е тук и по този начин някак си го е докарала. Първоначалното й облекчение, че Даренго я държи здраво в прегръдката си, бързо отстъпи на паника, породена от заплашителния му тон. Наистина бе страшно разярен, че тя е посмяла да му избяга. Отчаяно се опита да се отскубне, но той грубо я обърна към себе си и силно стисна ръцете й, бутна я назад до кладенеца и притисна бедрата си до нея, за да не може да мърда. Под периферията на сомбрерото очите му святкаха като мълнии, когато бавно плъзна погледа си по нея. Видя одеждите и булото и направи ядосана гримаса. С едно рязко движение, което дръпна главата й назад, той свали булото и го хвърли на земята. За миг тя дори се уплаши, че ще разкъса и одеждите й, понеже блясъкът в очите му сочеше, че точно това иска.

— Как… как ме н-н-намери, Даренго? — попита тя на пресекулки.

— Е, просто най-накрая се сетих, че поддържаш кореспонденция с игуменката на манастира — отговори той ядовито. — Ето защо тази заран отидох до пощата и попитах, дали случайно няма писма за теб. Един от служителите бе така любезен да ми съобщи, че Старият от Аляска миналата седмица е взел пощата ти. По дяволите, Джоси! — той грубо я разтърси. — Как посмя да ме лишиш от сватбената нощ, да избягаш и да се криеш седмици наред тук горе в „Краят на дъгата“, при това в компанията на девет мъже, без друга жена наблизо? Por Dios! Би трябвало да те посиня от бой, подла мръснице!

При тези заплахи Джослин потръпна в ръцете му и й се щеше никога да не е идвала в мината, щом той реагира така остро.

— Как ти хрумна изобщо да се довлечеш до тук? — продължи да я хока мъжът й. — Нали знаеш, че ще те намеря! Предупредих те, нали?

— Да… но аз не исках ти да идваш да ме вземеш — призна си нервно младата жена и пак опита да се отскубне като видя как лицето му отново помръква при тези думи. И понеже все още се надяваше той да я остави на мира, продължи без много да се замисля. — Ох, нали знаеш, Даренго, че никой от нас не желаеше тази сватба? Защо да се лъжем тогава? Не искам… не искам да завися от тебе, а и… не можех… не можех да си позволя да остана да живея при госпожица Хати, дори и да имах още тази възможност. Нямам много… нямам много пари, почти нищо не ми остана от онова, което Патрик ми изпрати за път от Бостън до Сентръл Сити. Нямах намерение… да оставам в Колорадо, разбираш ли? Но сега… сега изглежда, че трябва да остана и затова трябва добре да разпределя малкото си останали средства. Няма да имам никакви доходи, докато в „Краят на дъгата“ не започнат да работят, а ти сам ми каза, че това може да трае с месеци. Ако остана да живея тук, няма да имам никакви разноски. Ще си стоя в пристройката до кухнята. Изкарвам си прехраната и подслона като готвя, чистя и…

— И спиш с хората ми ли? Това ли е? — изръмжа Даренго през зъби, обиден от безцеремонните й думи. Представяше си вече най-страшното. В стаята в Телър Хауз тя се опита да му обясни, че е още девствена, че той несправедливо я обвинява, но той тогава не я послуша и й отне невинността. Тя не искаше да се омъжва, бе го сторила, само за да си спести срама. Да не би сега да си отмъщава — и да се отдава на работниците? — Отговори ми, по дяволите! — изсъска той и тя изтръпна. — Това ли е?

— Не, разбира се, не! — Очите й пръскаха искри и бузите й се изчервиха, когато го погледна ядосано. — Даренго, как изобщо смееш да ми кажеш нещо така ужасно и злобно!

— Много добре знаеш отговора, Джослин! — жарта в погледа му, с който я стрелна, рязко се различаваше от ледения му тон. — Ти си моя! Или го забрави вече?

— Нищо не съм забравила! — отвърна тя троснато. Отвращаваше се от арогантността му. Сякаш бе най-нормалното нещо на света да я подмята насам-натам както му скимне. — Но аз не искам да ти принадлежа! Не искам да съм твоя жена!

— Ах, колко жалко — присмя й се Де Навар и ръцете му още по-силно я обхванаха, като че ли по този начин се възпираше да я удари. — Когато доброто ти име бе застрашено, ти се съгласи да се ожениш за мен, нали? А сега аз, като твой съпруг, настоявам да се придържаш към уговорката. Така и ще направиш, сладурче, не си мисли! Тъй и тъй имам намерение да се погрижа за това. — При тези думи Джослин бе обзета от вледеняващ страх. — Sangre de Cristo! Малка глупачке! Да не би сериозно да си вярвала, че ще те пусна да си идеш? Ти не ме познаваш! Колко пъти съм ти казвал, не си давам онова, което си е мое! Това се отнася и за теб, Джоси! Не можеш да се съпротивяваш срещу мен, както и една нощна пеперуда не може да устои на притегателната сила на пламъка. Предупреждавам те! Ако продължаваш да ме дразниш, със сигурност ще си изгориш крилцата! — Той прекъсна за миг и ноздрите му трепереха, докато се стараеше да се успокои. После рязко продължи: — Като си имала нужда от пари, защо не ме изчака в пансиона на госпожица Хати?

— Знаеш много добре защо! Защото бракът ни е само за заблуда, а аз не искам нищо от теб! Не желая да ме издържа мъж, сякаш съм някаква… някаква…

— Курва? — подсети я Даренго грубо и насмешливо повдигна едната си сатанинска вежда. — Но ти не си курва, querida, ти си моята съпруга! Препоръчвам ти да се държиш като такава!

— О, не! — при тази представа момичето пребледня. Ако го послуша и прави онова, което той иска, как би могла да живее по-нататък, ако се окаже, че той е убил баща й? — Не, няма да го сторя! Със сигурност няма и ти не можеш да ме принудиш!

— О, напротив, сладурче мое! Знаеш много добре! — захили се той и отново разклати грубо раменете й. Извисяваше се над нея с тлеещи като въглени очи и я плашеше. В сутрешното слънце лицето му придоби съвсем дяволско изражение и тя помисли, че прекалено много го е раздразнила със страха и съпротивата си. Сега е подивял от яд и е станал като разярен лъв. Не биваше така да го ядосва! — За всичко мога да те принудя, колкото и да ти е неприятно, но аз съм твой съпруг и по закон ти ми принадлежиш. Ти си моя собственост, Джоси! А освен това съм и по-висок и по-силен от теб, а на този свят винаги побеждава силата пред справедливостта, независимо какво пише в Библията ти. Колкото и да се дърпаш, мога да те вържа и да те отнеса у дома и да те затворя за дни, седмици или дори месеци в една стая. Изцяло би зависила от мен и не би имала никаква възможност да се измъкнеш! Бих могъл да те бия, да те оставя да гладуваш, докато се подчиниш, или просто да те изнасилвам, докато се убедя, че си забременяла. И тогава ще си благодарна, ако можеш да играеш ролята на благоверна съпруга, бъди сигурна! Не ми разправяй какво мога да правя с теб и какво не, тъй като, за разлика от мен, ти в тази игра, която толкова ти се играе, не си дори начинаеща. Но когато става дума за тази специална игра, аз предпочитам да мамя и да печеля, отколкото да губя, макар и да не е честно!

— Ти… ти си ужасен! — прошепна жената с широко отворени от страх очи. — Ти си жесток… направо едно чудовище!

— Не, querida, аз съм един мъж… един мъж, който много те желае и който, понеже е женен за теб, има намерение да те получи! Признай, че поне съм откровен. Или предпочиташ да те лъжа, както те излъга Уили? — попита той рязко, но забрави да спомене, че и той я е лъгал, когато искаше тя да си мисли, че в мината тогава се е случило нещо повече.

— Не, разбира се, че не.

— Е, щом не искаш да слушаш лъжи, отвори си доброволно ушите за истината, Джослин, колкото и да ти е неприятна и колкото да не искаш да я чуеш.

— Твоята истина ли, Даренго?

— Ти вече не си в манастира, сладурче, тук истината не е черно и бяло, добро или зло. Това тук е същинския свят, където истината преминава от сиво в сиво, тук животът много рядко е лесен! Понякога дори е дяволски трудно, особено за мелез като мен, за едно копеле, незаконно родено и с мексиканска кръв. Ако бях разнежен нямаше да оживея, поне не за дълго, и може би това ме прави в твоите очи жесток и ме превръща в „чудовище“, както ме нарече. Но от друга страна аз не съм имал късмета да израсна в такава среда като теб. Детството ми премина в един беден jacal^[1] в Мексико и съм бил щастлив, ако е имало какво да ям. Никой никога не ми е поднасял нещо на сребърен поднос. Всичко, което съм получил в този живот, е трябвало да си го взимам сам — също така, както ще взема и теб, Джоси, ако не намерим друг изход! Повярвай ми поне това, ако не друго, но аз не се отказах заради теб от свободата си, за да ме лишиш от всичко, което по право си ми принадлежи, откакто сложих този пръстен на ръката ти. Уверявам те, няма да допусна някой да ме лиши от това! Няма да допусна да избягаш и да се криеш, само защото искаш да се махнеш от онова, което съществува между нас. Ти предпочиташ да си втълпяваш, че те е страх от_ мен_, но всъщност се плашиш до смърт от собствените си чувства. И ти ме желаеш, querida, също толкова колкото и аз. И дори в този миг, сега, да ти кажа в лицето, че съм убил баща ти, ти пак ще ме искаш, въпреки всичко!

— Не, не, лъжеш се! — простена Джослин разстроена. Колко ужасно беше, че той измъква така брутално грозната истина на бял свят, която тя така и не искаше да погледне в очите. Ужасяваше я мисълта, че Даренго знае всичко и така открито й го казва, че се видя принудена да размишлява по въпроса. Тя бе похотлива и порочна и не зачиташе паметта на баща си и не заслужаваше любовта, която той бе изпитвал към нея. Как да живее с тази тежест на съвестта си? Не можеше! — О, не, лъжеш се! — повтори тя.

Даренго мълча цяла вечност и после нежният му глас придоби такъв тон, че жена му се изплаши.

— Не ти ли казах, никога да не ме лъжеш, Джоси? — И когато тя не отговори, той само се засмя подигравателно. — То си има име, сладка моя, всъщност има много имена за това: желание, страст, някои го наричат дори и… любов. — В този миг очите му, с които кратко я погледна, придобиха един странен блясък, но той бързо ги притвори, за да скрие мислите си. Джослин се натъжи, понеже в този един-единствен момент, в който погледът му бе запленил очите й, тя изведнъж почувствува, че е съвсем близо до някакво важно откритие, разкриващо се точно пред нея, но в последната секунда той безсърдечно й го изтръгна. Без да иска девойката захлипа. Този кратък негов поглед я преследваше и щеше да я преследва още много дни и нощи и да се появява като призрак в спомените й. Когато Де Навар отново грубо се изсмя и лицето му се помрачи от неясно чувство, сякаш й зашлеви плесница: — Не, аз не бих го нарекъл така… не бих го нарекъл любов. Това нещо между нас има много имена и е неотменимо като съдбата, нещо, от което не може да се избяга, нещо, от което човек не може да се скрие, дори и тук горе в „Краят на дъгата“, Джоси! Да не си посмяла значи да ми бягаш пак! Каквото ще да става, ти си моя и аз никога няма да те пусна! Разбра ли?

— Да — прошепна тя замаяно, понеже знаеше, че той говори съвсем сериозно. Нямаше къде да бяга, нито сега, нито друг път. Дори и да опита, той ще тръгне да я търси и ще я намери, както вече я намери тук. Нямаше къде да се скрие.

— Целуни ме тогава — настоя той с прегракнал глас. На това Джослин не можеше да се съгласи, тъй като знаеше какви последствия щеше да има: неизбежната атака на Даренго срещу тялото и сетивата й, с която ще я принуди да реагира. Може би на края ще се предаде, но няма да се даде лесно. Знаеше, че той страстно я желае, но не си правеше илюзии, че изпитва нещо повече. Да вярва в това би било най-голямата глупост, макар и преди малко да й се стори, че вижда необясним копнеж в очите му. С приказките си за любов той само й се подиграва, за него тя не бе нищо друго, освен неочаквана премия към дела от „Краят на дъгата“, само едно тяло, което той страстно желаеше и което взимаше, за да задоволи животинските си инстинкти. От тази премия няма да се откаже! С всичките си сетива младата жена усещаше, че скоро ще му омръзне и това, странно защо, я натъжи. Не бих го нарекъл любов — каза Даренго. Нито пък аз — рече си Джослин. Не, в никакъв случай не е любов.

Тя отново се опита да се освободи от желязната му хватка и се бореше като диво животно, докато мъжът й се стараеше да я укроти. И двамата бяха забравили, че са застанали до кладенеца, но в един момент изгубиха равновесие и паднаха презглава в него.